Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (38)

37.

Алексия седеше в „Старбъкс“ и четеше. Докладът на Едуард Манинг бе отчайващо кратък.

Майлоу Джеймс Бейтс, роден в Бронксвил, Ню Йорк, женен за Елизабет (Бетси), три деца, съобщено за изчезването му от съдружник, а по-късно и от семейството му. Оставя сериозни дългове.

„Значи Били не е бил единственият притеснен за Майлоу. Семейството му също е съобщило за изчезването му. Защо ли Дубловски не го спомена?“

Според Хамлин господин Бейтс бил отвлечен от неизвестно(и) лице(а) и той (Хамлин) също бил отвлечен и принуден да гледа видеокасета с изтезания на Бейтс. Агенти Йоман и Райли (ФБР) са предприели разследване, но не са открили доказателства. Бейтс е разведен задочно по молба на съпругата му през януари 1996 на основание липса на съвместно съжителство. Контактите със семейството прекратени.

Алексия четеше между оскъдния брой редове. Един мъж, според всички данни щастливо женен и предан баща, внезапно изчезва безследно. Дали Майлоу Бейтс е изпаднал в паника заради дълговете си? Това достатъчно основание ли е човек да се оттегли от живота? Не само да се откъсне от съпругата си и от съдружника си, но и от децата си? Или му се бе случило нещо по-зловещо?

Втората страница от доклада на Едуард беше още по-кратка.

Четири хиляди петстотин осемдесет и седем неидентифицирани тленни останки на хора са били открити в Щатите през годината, когато Майлоу Бейтс изчезва. От тях деветстотин осемдесет и шест остават неразпознати година по-късно. Сто деветдесет и двама непотърсени за района на Ню Йорк. Сто и единайсет са мъже.

Алексия спря, за да осмисли потискащата информация. Само за една година в един град бяха умрели или убити повече от сто мъже, от които никой не се интересува. Всеки от тях е бил нечий син. Като Майкъл. Наложи си да продължи да чете.

Седемнайсет от труповете носят белези от насилие. Всички, освен трима са от карибски произход.

Банди. Война между наркодилъри. Алексия потръпна. Прецизен както винаги, Едуард бе описал причините за смъртта на тримата бели мъже.

Стрелба.

Стрелба.

Третата, последна дума от доклада на Едуард се беше стаила в дъното на страницата като смъртоносна бенка:

Удавяне.

Алексия чу в главата си гласа на началника на полицията Дубловски. „Очаквахме да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени“. Това тяло не беше на момиче. А дали беше на бял мъж на име Майлоу Бейтс? Дали е бил измъчван, както бе твърдял Били? И хвърлен в Хъдсън жив, за да се удави като горката Дженифър? Нямаше причина да се очаква, че убиецът на Дженифър се цели само в жени. Джени не бе изнасилена. Може би полът й нямаше значение. Възможно бе връзката й с Били да е подписала присъдата й, както и тази на Майлоу. Били, горкият объркан шизофреник и бивш затворник. Били, на когото никой не бе повярвал, когото никой не бе изслушал. Дори самата Алексия.

— Приключихте ли?

Един кисел барман взе празната й чаша. Тя си погледна часовника и временно заглуши безумните си хипотези за Майлоу Бейтс. „Защото те са точно това — помисли си. — Хипотези. Това тяло би могло да е на всеки. Майлоу може да си е жив и здрав и да си живее някъде в Маями“.

Днес беше последният й ден в Ню Йорк и трябваше да свърши работа. Утре вечер щеше да е в самолета за Лондон, за да присъства на делото на Теди. Разполагаше с двайсет и четири часа, за да провери последните четири имена от списъка си.

Сали Хамлин й бе дала куп документи от периода, в който бизнесът на Били се беше сринал. Това се бе случило, когато Майлоу Бейтс бе изчезнал и когато „гласът“ се бе появил в живота на Били. През критичния период, когато бе започнало всичко. Алексия бе преровила документите и си бе записала всички имена на кредитори, клиенти и доставчици, работили с „Хамлин Мотърс“. Беше минало доста време, но още имаше шанс някой от тях да си спомни нещо значимо.

 

 

Джеф Уилкис беше собственик на фирма за пътна помощ в Куинс, един от най-големите и най-важните клиенти на Били до началото на кризата. Джеф Уилкис, огромен дебелак на петдесет и отгоре, който миришеше на чесън и пот, с огромни като чинии мокри кръгове под мишниците, не беше нито доволен, нито впечатлен, че вижда бивш вътрешен министър на Великобритания.

— Вижте, госпожо, не ме интересува коя сте — грубо заяви той на Алексия и се почеса по чатала под бюрото в мърлявия си офис над гаража. — Не обсъждам бизнес отношенията си с никого, освен със счетоводителя си и с банковия инспектор. И то само ако е наложително.

— Били Хамлин ви е бил приятел — студено отвърна Алексия. — Той и дъщеря му са убити. Ако имате информация, която би помогнала да се разкрият тези престъпления, бихте ли я споделили?

— С ченгетата може би. Но не и с някаква жена, която не съм виждал през живота си. Не ви познавам.

— Казах ви коя съм.

Джеф Уилкис сви рамене.

— Е, и? Нямам никаква информация, ясно? Не знам нищо за никакви шибани убийства. А и Били Хамлин беше просто делови партньор, познат. Не бяхме приятели.

Явно, че с Уилкис не вървеше да свири по тънката струна. Алексия прибягна до трик, който бе усвоила в политиката — повтаряше въпроса отново и отново, и отново, докато човекът отсреща не се пречупеше и не отговореше почти без да съзнава, че отговаря.

— Защо прекратихте договора си с Хамлин?

— Вижте, казах ви…

— Защо отрязахте Били?

— Да не сте глуха?

— Не предлагаше качествени услуги?

— Не. Нямам нищо общо с това.

— Имахте ли проблеми помежду си?

— Не! Вече ви казах. Не бяхме приятели. Вижте, имам работа.

— Защо прекратихте договора си с Хамлин?

След минута Джеф Уилкис се предаде. Алексия си помисли: „Този не би издържал и един ден в Долната камара“.

— Бях притиснат — изфъфли Джеф. — В моя бизнес това се случва. Мафията, рекетьори. Нямаш избор, ако въртиш гараж в Ню Йорк.

— Някой ви е притискал да прекратите бизнеса с Били? Това ли ми казвате?

— Нищо не ви казвам.

— Заплашваха ли ви?

— Нито ще ви кажа имена, нито ще обвинявам някого, ясно? Аз съм един дребен бизнесмен и правя най-доброто, което мога.

— Но отношенията ви с Били Хамлин се превърнаха в проблем?

— Забелязах — отвърна дебелият, — че ще е по-добре за моя си бизнес, ако Хамлин не работи по моите камиони. Така става ли? Не му дължах нищо. Разплатих се напълно и навреме за всичките му услуги. Но… — той разпери ръце — пътищата ни се разделиха. Това е. Край на историята.

Това, естествено, не беше краят на историята. Но Алексия нямаше да научи нищо повече от противния Джеф Уилкис този ден.

 

 

Следващата й спирка беше дистрибутор на автомобилни части също в Куинс. За нейна изненада шефът беше жена.

— Да, спомням си Били Хамлин. Разбира се. Малко странен тип. Но аз го харесвах.

Жената не беше чула нищо за убийствата и се смая, когато Алексия й разказа.

— Боже! Четох за някакво тяло, изхвърлено на брега, но не направих връзка с името. Откровено казано, изобщо не знаех, че Били е имал дъщеря. Това е ужасно.

Нейните причини за прекратяване на бизнеса с Хамлин бяха по-прозаични.

— Това беше труден период в автомобилния бизнес. Много фирми фалираха. Истината е, че извадихме късмет и сключихме голям договор с онези, известните момчета — Де Салис. След това прекратихме работа с деветдесет процента от по-малките ни клиенти. Бяхме на предела на възможностите си. Но сега, като споменахте това, се сещам, че бях дочула слухове за Хамлин.

— Така ли? — Алексия наостри уши.

— Говореше се, че Били и Майлоу били в черния списък. Не знам дали са имали проблеми с някоя от групировките, или е било друго. Но всичко, до което тези момчета се докосваха, ставаше на лайно, ще ме прощавате.

Алексия познаваше това чувство. През последната година като политик го беше изпитала.

— Знаете ли кой е поел доставките за Хамлин след вас?

Жената надраска на един лист някакво име.

— Мислите ли, че това може да е свързано със смъртта му или с тази на детето му?

— Вероятно — отвърна Алексия. — Ще проверя лично.

 

 

Този ден Алексия направи още четири посещения — три при бивши клиенти и едно при друг доставчик. Навсякъде чу едно и също. „Заплашваха ни. Получихме предупреждение да се оттеглим. Получихме по-добра оферта“. Фирмата на Хамлин беше фалирана от конкуренцията. Двата най-големи конкурентни местни сервиза — „Куинс Карс“ и „Макадамс Ауто Сървисиз“ — бяха получили големи финансови инжекции от чудодейни купувачи, което им позволило рязко да понижат цените, което било много странно предвид тежката рецесия за автомобилния сектор по онова време.

Алексия се прибра в хотела към пет, подремна, за да се зареди, взе душ и тъкмо се канеше да излезе, за да хапне някъде, когато телефонът й звънна.

— Къде си? — Гласът на Луси Майър прозвуча топло и конспиративно както винаги.

Алексия се усмихна.

— Знаеш къде съм. В Ню Йорк, в града, който никога не спи.

— Още ли?

— Още. Утре летя за Англия.

— Ясно. Е, разкри ли вече случая, Шерлок Холмс?

— Не, още не. Преливам от пусто в празно, както винаги. С теб какво става?

— Покажи се на прозореца.

Алексия повтори като ехо:

— На прозореца? Сега ли?

— Не, след две седмици. Сега, разбира се!

— Но защо?

— Просто го направи.

Алексия отиде до прозореца и го отвори. Долу на улицата стоеше Луси, ухилена като котка, глътнала канарче. В едната си ръка държеше мобилния си телефон, а в другата — пликове с покупки от „Барнис“.

— Реших да дойда да те проверя! — извика тя отдолу. — Къде ще ме заведеш на вечеря?

 

 

Вечеряха в „Илейнс“ по настояване на Луси.

— Идвам в Ню Йорк веднъж на сто години, така че мога да се поглезя.

— Мислех, че аз те каня.

— Точно така, ти ме каниш. Още по-добре. Мисля да си взема хайвер, равиоли с раци и една хубава бутилка отлежало „Шабли“. А ти можеш да обясниш какво правиш тук толкова време, както и за заминаването си за Лондон. Нали каза, че не искаш да присъстваш на произнасянето на присъдата.

— Така беше, но промених мнението си.

— Защото…?

Алексия отпи глътка от бялото вино.

— Теди е направил доста ужасни неща. Но и аз не падам по-долу. Той все още ми е съпруг.

— И това е достатъчно, за да се оправят нещата?

Алексия долови в гласа на Луси горчивина, каквато не бе очаквала, някаква остра нотка, която не бе чувала никога.

— Не, разбира се, че не. Вече нищо не може да оправи нещата. Означава обаче, че поне бих могла да се опитам да простя.

— Не разбирам защо ще го правиш. — Луси скри лицето си зад менюто, така че Алексия не можа да разчете изражението й. — Все още ли го обичаш?

Алексия не бързаше да отговори.

— Да — призна накрая. — Мисля, че да. Колкото и абсурдно да звучи, срещата с бившата съпруга на Били Хамлин тази седмица ми даде повод да размисля.

— Срещала си се със… — Луси поклати отчаяно глава. — Сега вече нищо не разбирам. Какво общо има тя с теб и с Теди, за бога?

— Сали и Били са се развели повече от десет години преди убийството му. Въпреки това тя все още изпитва към него толкова състрадание, толкова много любов. Беше наистина вълнуващо. Сякаш са две части на едно и също тяло.

— О, моля те! — Луси драматично завъртя очи, допи чашата си и си наля още.

— Говоря сериозно — отвърна Алексия. — Хрумна ми, че същото е при нас с Теди. След всичките тези години заедно той е сякаш част от самата мен. Не мога просто да го отрежа. Сигурно и ти изпитваш същото към Арни, не е ли така?

— Не знам дали е така, или не — важно заяви Луси. — Арни никога не е убивал човек, не го е заравял в задния двор, нито е лъгал за това.

— Права си. Ами ако го е направил? Не мислиш ли, че би му простила?

— Не! — Луси беше толкова сигурна, толкова брутално крайна.

— Дори ако го е направил, за да предпази Съмър?

— Не. Никога.

— Наистина ли? Но как би могла да знаеш това, Луси? Никога не си попадала в такава ситуация.

Луси сви рамене.

— За мен има неща, които не могат да бъдат простени, и точка. Хайде да похапнем.

Поръчаха си храна и настроението моментално се ободри. Алексия разказа на Луси за напредъка в разследването си. За срещите си с началника на полицията Хари Дубловски, с приятелката и семейството на Дженифър Хамлин, с различните делови партньори, изоставили Били и докарали го до банкрут през деветдесетте. Накрая разказа за информацията за Майлоу Бейтс, която й бе събрал Едуард Манинг.

— Били винаги е твърдял, че партньорът му е отвлечен и убит, но всички са пренебрегвали това като болна фантазия. Полицията, съпругата му, всички.

— И ти мислиш, че е казвал истината? — Луси отпи от леденото шабли и набоде ароматно парче равиоли с раци.

— Имало е труп, само един труп на бял мъж, изхвърлен от река Хъдсън в годината, когато Майлоу Бейтс е изчезнал.

Луси се изсмя.

— Но това може да е всеки! Бездомник или избягало хлапе. Имаш ли представа колко много хора изчезват в този град? Колко много губят живота си?

— Да, имам — възбудено отвърна Алексия. — Близо хиляда. Само половината са мъже и само неколцина имат следи от насилие, което според Били се е случило на Майлоу. Този бял мъж е бил изтезаван и хвърлен в реката жив, за да се удави. Абсолютно същото се е случило на Дженифър Хамлин. Съвсем същото!

Луси се замисли, после попита:

— Къде е тялото сега? Можеш ли да поискаш експертиза? ДНК анализ или… нещо такова. Каквото правят на местопрестъплението.

— За съжаление не. Непотърсените до две години трупове се кремират. Но съм сигурна, че е бил Майлоу Бейтс, че е бил убит от психопата, убил Дженифър Хамлин. Гласовете, които е чувал Били, не са били само в главата му. Един от тях е бил реален.

— Постоянно го повтаряш. А от къде си сигурна?

— Защото същият глас се обади и на мен, още в първите дни след назначаването ми на поста вътрешен министър. Точно след появяването на Били в Лондон. Обадиха ми се в Чейни Уок, цитираха ми библейски щуротии, заплашваха ме. Използваха гласов преобразовател, точно какъвто е описвал Били. Едва ли е съвпадение, не мислиш ли?

Луси смръщи вежди.

— Досега не си ми споменавала за никакви странни гласове.

— Не съм ли?

— Не. А ми казваше всичко друго. Всичко за миналия ти живот, за Били, за случилото се в Мейн онова лято. Как така изобщо не си го споменавала?

— Сигурно защото не мислех, че е важно. — Алексия махна пренебрежително с ръка. — Ако се оставях да бъда притеснявана от всички откачалки, никога не бих успяла в политиката.

— Значи обажданията не те уплашиха?

— Не особено. Може би мъничко. Но никога не съм се отнасяла сериозно към тях. Досега. Когато Сали Хамлин ми описа гласа, от който се е страхувал Били, веднага разбрах. Същото копеле се е обаждало и на мен. Обзалагам се, че това е нашият убиец. И все още е някъде наоколо.

— Мислиш, че той е убил и Майлоу Бейтс?

— Да.

— И Дженифър Хамлин?

— Да.

— Ами Били? Той не пасва в този модел, нали? — каза Луси.

— Не. — Алексия отмести поглед. — Не знам какво се случи с Били.

Част от нея искаше да признае на Луси истината: как Теди е причакал Били до апартамента му в Лондон и го е намушкал смъртоносно. Нали й беше казала всичко друго. Каква разлика ако и каже поредната безумна тайна? Но нещо в тона на Луси я възпря. Не можеше да понесе мисълта, че ще отблъсне Луси, единствената скала, единствената опора, която й бе останала. Освен това бе обещала на Теди, че ще опази тайната му за Били, а Алексия държеше на обещанията си.

Луси обра остатъците от соса с раци от чинията си и въздъхна доволно.

— Да разбирам ли, че си съобщила на полицията новата си информация?

Мълчанието на Алексия бе красноречиво.

Луси шумно пусна вилицата си в чинията.

— Не си го направила, нали?

— Не е толкова просто.

— Алексия! Ти току-що каза, че може би си застрашена от човека — глас. Че все още е наоколо. Защо не съобщиш каквото знаеш?

— Защото нямам доказателство. Нямам запис, нямам телефонна справка. Нищо. И защото полицията вече е решила, че не вярва на показанията на Били. И защото утре летя за Лондон. Нямам време за обяснения и разпити, особено когато знам, че така или иначе няма да бъдат проверени. Вече не съм в кабинета, така че никой не го е грижа какво ще ми се случи.

— Мен ме е грижа — гневно заяви Луси. — И тази работа никак не ми харесва.

Поръчаха си десерт — пудинг с лакта за Луси и сорбе меланж за Алексия. „Нищо чудно, че е толкова слаба — помисли си Луси. — Яде като врабче“. След няколко минути отново потънаха в приятелски разговор. Алексия плати сметката и излязоха да си хванат таксита.

— Струва ли ти се странно — попита Луси — да се връщаш в Ню Йорк след толкова време в Англия?

Градските светлини блещукаха като лампички на коледна елха. Вечер Манхатън оживяваше. Двете жени усещаха пулса му в топлия летен въздух, пулса на живия, дишащ град.

— Знаеш ли кое е най-странното? — попита Алексия. — Ти си единственият човек на света, на когото мога да го кажа. За първи път от четирийсет години се чувствам свързана с Тони Джилети. Момичето, което бях някога.

Луси попита:

— Така ли?

— През по-голямата част от живота си се убеждавах, че Тони е мъртва и погребана. А тя е тук. — Алексия докосна гърдите си. — Винаги е била тук. Теди го е знаел и й е простил. И нещо повече — обичал я е, въпреки всичко. Може би заради това сега и аз му прощавам. Не оправдавам действията му. Просто се опитвам да мразя греха, а не грешника. Ако това има някакъв смисъл.

Едно жълто такси се приближи.

— Качвай се — подкани я Луси. Изведнъж стана някак дистанцирана, сякаш накрая умората я натисна.

— Сигурна ли си? — попита Алексия. — Ти си по-далеч от мен.

— Сигурна съм. Утре ще ставаш рано за полета. Върви. Друго ще дойде след минута.

Целунаха се по бузите и поеха всяка по своя път.

 

 

Алексия бе твърде превъзбудена, за да заспи. Теориите й за Майлоу Бейтс, срещите й със стари познати на Били, ненадейната вечеря с Луси и спомените за миналото отприщиха мислите й. Трябваше да мисли и за присъдата на Теди. Предстоящото й връщане в Англия след толкова дълго отсъствие, и то при такива трудни обстоятелства, опъваше нервите й. Алексия все още не знаеше дали Роксан ще се съгласи да се срещнат. Не знаеше дали би понесла да посети Майкъл. Само мисълта, че медиите ще пощуреят да отразяват присъствието й на делото на Теди, беше достатъчна да вдигне адреналина й до космически нива.

В опит да се поразсее тя включи компютъра и започна да подрежда събраната през деня информация. Имаше нещо успокояващо в логиката на данните, в начина, по който фактите се трупаха, един върху друг, за да стигнат до крайното заключение — истината. Истината бе толкова неуловима, илюзорна. Стабилният предсказуем свят на фактите и цифрите носеше спокойствие. Алексия усети как се разтоварва от напрежението и мислите й взеха да се проясняват, докато пишеше.

Беше почти един след полунощ, когато го видя.

Отначало помисли, че е допуснала грешка, и се върна да провери информацията. Но не. Беше видяла правилно още първия път. В дребния шрифт на всички фирмени документи постоянно се появяваше едно и също име — „ХМ Кепитъл“ ЕООД.

„Уоли Тракинг“, фирмата на Джеф Уилкис, беше изцяло дъщерна фирма на „ХМ Кепитъл“. Част от „Трамъл Лоджистикс“, друг клиент на Били и Майлоу, беше купена от „ХМ Кепитъл“ в годината, в която „Хамлин“ бе фалирала, макар че фирмата бе продала дела си скоро след това. „Куинс Ауто Партс“, доставчикът, когото Алексия бе посетила този следобед, нямаше видима връзка. Но когато Алексия написа „Де Салис“ в Гугъл — името на богатия клиент, спасил „Куинс Ауто“ през деветдесетте и заел мястото на „Хамлин“, — хоп, излезе същото име: „ХМ Кепитъл“. Според годишния си отчет „ХМ Кепитъл“ притежаваше дял от 25 процента. Това беше допълнение към известни интереси в автомобилния бизнес в Куинс и Бруклин на група с ограничена отговорност, чиито други инвестиции бяха изключително във финансовия сектор. До 1996 портфолиото на „ХМ Кепитъл“ включвало нискобюджетни дейности на нововъзникващи пазари. „ХМ“ купували финансови къщи в Могадишу и застрахователни компании в бившия Съветски съюз. Всичко това налагаше очевидния въпрос: „Какво, по дяволите, са търсили от клиентите на «Хамлин Мотърс»?“

Следващите четирийсет минути ровене из интернет пространството не дадоха никакъв отговор. Алексия разтърка уморено очи. Трябваше да тръгва към летището след по-малко от пет часа, а все още не беше мигнала. Точно когато се канеше да изключи лаптопа и да подремне, й хрумна една мисъл.

Натисна подробно търсене и изписа: „ХМ Кепитъл — ръководство, служители“. На екрана се появи списък с около двайсет имена. Приблизително на средата на списъка Алексия забеляза едно познато.

Бе последното име на света, което бе очаквала да види.