Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (35)

34.

Пролетта в Мартас Винярд закъсня. Докато останалата част от Масачузетс потъна в зарево от цветове и ухания още с настъпването на март, зимата на носа и островите се бе вкопчила в живота като столетник. Дълго след като се стопи и последният сняг, на Мартас Винярд продължиха да вилнеят люти канадски ветрове. Всяка иглика или нарцис, които дръзнеха да надникнат изпод почвата, биваха помитани в небитието заради лекомислието си. Жителите на островите продължаваха да си носят ръкавиците, шаловете и ушанките. Когато в началото на май най-сетне настъпи дългоочакваното затопляне, настана повсеместна еуфория.

Алексия де Вер се чувстваше специално облагодетелствана от късната смяна на сезоните. За разлика от приятелката си Луси Майър, Алексия нямаше нищо против продължителната зима. В известен смисъл суровият студ и натрупалият сняг й предоставяха допълнителна закрила срещу жестокия свят извън островите — света, от който Алексия бягаше и се криеше. Същевременно новото пролетно начало сякаш съвпадна с усещането за възраждане в душата й.

Физически се беше възстановила напълно от нападението на Гилбърт Дрейк. Малък двусантиметров белег на мястото, където бе проникнал куршумът, единствено напомняше, че е имало такъв инцидент. По-дълбоки се оказаха емоционалните поражения. Цели глави, при това най-важните, от живота на Алексия бяха приключили. Политическата й кариера, бракът й, поне във вида, в който го познаваше. Теди беше зад решетките в Оксфорд и очакваше присъдата си — заради съкращенията в английската съдебна система делата се бавеха и процесът Короната срещу Де Вер нямаше да се гледа преди лятото.

Отношенията между Алексия и Теди си оставаха сърдечни, дори топли. Пишеха си писма, в които споделяха за времето, градината, затворническото ежедневие на Теди, но никога не споменаваха Андрю Бийзли, Били Хамлин или някоя от „трудните“ теми. И без това нямаше какво повече да си кажат по тези въпроси — нищо нямаше да помогне. Връщането към стария им начин на съществуване, изглежда, беше най-лесният и най-безопасният път към оцеляването им. Алексия отдавна бе решила, че остава до Теди. Той бе опазил тайната й предано повече от четирийсет години. Сега беше неин ред да му върне жеста. Заминаването й помогна да се откъсне емоционално, да заглуши мислите си за Били Хамлин и Андрю Бийзли и за всичко останало и да се фокусира върху настоящето. Опитваше се да не мисли за миналото, нито за бъдещето, макар да знаеше, че Теди ще остане в затвора много дълго, и тази мисъл я плашеше.

„От сега нататък аз ще трябва да съм скалата. Да съградя отново собствен живот. Да започна отначало. Правила съм го и преди, ще го направя и сега“.

Най-тежката част бяха децата. Майкъл вече бе преместен в специализирано интензивно отделение в Лондон. Лекарите бяха много внимателни с Алексия, но тя знаеше какво означава това преместване: Майкъл никога нямаше да се подобри. Вече нямаше надежда. Знаеше, че в даден момент трябва да погледне фактите в очите и да изключи животоподдържащите машини. Но не сега. Още не. Не беше готова. А трябваше да се погрижи и за чувствата на Съмър Майър.

Междувременно цяла кохорта психиатри бдяха над живота на Рокси и напълно я изолираха от Алексия. Явно Рокси живееше в дом за специализирани грижи, някъде в западната част на Англия. Но й беше абсолютно забранено да я посещава, дори да знае местонахождението й, по предписание на психиатрите.

„Аз съм я родила! — искаше да крещи Алексия. — Аз я обичам. Кои, по дяволите, сте вие, че да ми казвате дали мога да виждам собственото си дете?“ Но осъзнаваше, че Рокси не е дете и че сама е настояла за тази забрана. Може би един период на изолация щеше да й помогне да се възстанови. Но много я болеше, като жива рана, която нито разстоянието, нито времето можеха да излекуват.

Междувременно мълчанието от партньорите й в политическия живот беше оглушително. Не бе разговаряла с Хенри Уитман от деня, в който бе подала оставка, никой от колегите й в кабинета и в парламента не й се бе обадил да я попита как е. Едуард, милият Едуард й бе изпратил няколко имейла с клюки. И толкоз. След двайсет години, отдадени в служба на консервативната партия, тази пълна забрава би трябвало да е много болезнена. Но всъщност не беше. Тъкмо обратно — донесе й освобождение.

Може би въпреки онова, което бе изповядала пред Майкъл, все пак този път щеше да се отърси от миналото. Да се съгради отново, да започне от нищото и да стигне далеч.

Този път, изглежда, миналото й искаше да я остави на мира.

 

 

Луси Майър наблюдаваше Алексия, докато тя се взираше в екрана на компютъра. Само преди няколко месеца мислеше, че е загубила приятелката си завинаги. Че някакъв луд таксиметров шофьор ще й отнеме един от най-важните хора в живота й. Но Алексия оцеля. Беше се съвзела и бе дошла при нея, където тя щеше да я държи под око.

— Сигурно няма да ми кажеш? — каза Луси през залък кейк.

— Какво да ти кажа? — попита Алексия, без да откъсва поглед от екрана.

Луси се бе отбила уж да поиска назаем гребло за градината и остана за кафе. Алексия пък с нетърпение я чакаше да си тръгне.

— Върху какво работиш. Мишкуваш нещо, трупаш тайничко като катерица.

Алексия се усмихна.

— Та кое от двете съм — мишка или катерица?

— Истински политик, мила — умееш да се измъкваш от въпросите.

— Вече не съм.

— Е, върху какво работиш? Не е по случая на Теди, предполагам. Защото наистина си мисля, че трябва да се откажеш от това. Не можеш да направиш нищо повече.

— Отказала съм се. — Алексия затвори компютъра и седна срещу Луси. — Не е свързано с делото на Теди.

— А с какво?

— Работя върху нещо… друго — деликатно избегна уточненията Алексия. — Нищо важно.

Луси повдигна вежда и зачака.

— Добре, добре — предаде се Алексия. — Работя по един неразкрит случай. Помниш ли, разказвах ти за Били Хамлин, момчето, което…

— Помня — прекъсна я Луси.

— Знаеш, че беше убит, нали?

Луси кимна.

— И дъщеря му също. Дженифър. Беше убита миналата година при изключително потресаващи обстоятелства и явно никой няма представа защо или кой го е извършил. Нищо.

Луси смръщи вежди.

— Да. Тъжна история. Но какво общо има това с теб?

— Когато Били дойде в Англия и се опита да се срещне с мен, а аз го отблъснах, той се опитваше да ми каже нещо за дъщеря си. Мисля, че се страхуваше, че може да й се случи нещо лошо.

— И се случи.

— Да.

— И ти се чувстваш отговорна?

— Не, не точно отговорна. Но чувствам, че дължа на Били помощ поне сега.

— Защо?

— Защото не му помогнах тогава — заяви Алексия. — А можех. Трябваше да го направя. Но му обърнах гръб. Може би, ако го бях изслушала, Джени щеше още да е жива.

— Това е лудост — отсече Луси. — Това няма нищо общо с теб.

— Започнах да проучвам убийството на Джени още миналата година, докато бях в кабинета. Но с всичко, което се случваше — вкъщи и в Уестминстър, нямах време да се съсредоточа. Сега имам само време.

Луси отмести недояденото парче кейк.

— Мислех, че си тук, за да се отървеш от миналото. От целия стрес у дома.

— Така е — призна Алексия. — И успях. До голяма степен.

— Тогава защо трябва да бъркаш в чувала със змиите?

— Защото никой друг няма да го направи, Луси. Никой не го е грижа кой е убил Джени Хамлин. Медиите забравиха за случая само след две седмици. Полицията напълно се отказа. Може би, ако успея да открия истината, ако постигна някаква справедливост за дъщерята на Били, мога да се реванширам.

— На кого да се реваншираш?

— На Били. На децата си. Не знам, Луси, не мога да го обясня. Просто ми се струва редно да направя нещо. Поне да се поровя.

Луси поклати глава. Познаваше Алексия достатъчно добре, за да осъзнае, че каквото и да й каже, няма да промени мнението й на този етап.

— Какво означава „да се поровиш“? — попита тя. — Щом полицията не е успяла да открие нещо, какво те кара да мислиш, че ти ще успееш, и то пред компютъра в Маргас Винярд?

Алексия се усмихна.

— Няма да стане така. Затова заминавам за Ню Йорк.

— За Ню Йорк? Кога?

— Скоро. Утре, ако успея да си купя билет.

Луси вдигна чашите за кафе.

— Ясно. Вече е сигурно, че си откачила. Трябваше да си почиваш, да се отърсиш от миналото, да възстановиш силите си, помниш ли? А не да обикаляш по градовете заради някаква загубена битка, заради някакво си момиче, което дори не си познавала. Момиче, чийто баща, между другото, вероятно се е опитвал да те провали.

— Не вярвам, че Били е искал да ми навреди — отвърна Алексия. — А и вече възстанових силите си. Трябва да върша нещо, Луси. Нуждая се от цел. Разбираш ме, нали?

— Предполагам. Само се пази, Алексия. Има врати, които отвориш ли ги, е трудно да ги затвориш. Почнеш ли да ровиш в живота на това момиче, кой знае на какво може да се натъкнеш.

 

 

Томи Лайън седеше в американския бар в лондонския хотел „Савой“ и оглеждаше деловите дами и лъскавите засукани майки, които влизаха. Повечето носеха брачни халки, освен пищната брюнетка на ъгловата маса, въпреки че беше отрупана с диаманти къде ли не.

„На трийсет и няколко? Не, прехвърлила е четирийсетте, но е с добър ботокс. Разведена. Богата. Може би истинска тигрица“.

Томи се изживяваше като познавач на жените. Майкъл беше виртуоз, разбира се. Майкъл де Вер можеше да надуши вкусовете на една жена, нейните желания и слабости от хиляда крачки. Томи Лайън никога не бе могъл да се мери в това с приятеля си. Въпреки че бе висок, рус и атлетичен, с волева челюст и топли кафяви очи, точно толкова красив колкото Майкъл, Томи някак си все свиреше втора цигулка. Липсваше му блясъкът на Де Вер, онази неповторима харизма, която привличаше жените към Майкъл като мухи на мед.

Майкъл ужасно липсваше на Томи Лайън. Хубавото бе, че най-сетне той щеше да е фаворитът сред момичетата.

Брюнетката долови погледа на Томи и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й и тъкмо се канеше да й изпрати чаша шампанско, когато едно зашеметяващо момиче изникна на врата на бара. Носеше джинси, гуменки и бледозелена тениска от ГАП. По луничавото й лице нямаше никакъв грим. В бар, пълен с напудрени и качени на високи токчета пантери, тя се открояваше като красива орхидея сред море от изкуствени цветя. И като във вълшебна приказка се запъти право към него.

— Томи?

— Съмър?

Томи никога не бе виждал момичето на Майкъл. През по-голямата част от връзката им тя бе в Америка, а когато идваше, Майкъл все я криеше. Сега Томи разбра защо. Майкъл винаги успяваше да спипа страхотни момичета, но тази беше особено привлекателна. Всички мъже в залата я гледаха. Изведнъж той изпита особена гордост, че е дошла при него.

— Благодаря, че прие да се срещнем. — Тя го целуна по бузите, в европейски стил. — Предполагам си страшно зает.

— Изобщо не. За мен е удоволствие. — Томи потупа столчето до себе си. — Какво да ти поръчам? Вино? Шампанско?

— Благодаря, нищо. Малко ми е рано.

— Глупости. Ако Майкъл беше тук, щеше да пийнеш. Хайде. Какво ще кажеш за чаша „Кристал“?

Съмър сбърчи нос. „Кристал“? Сериозно? Майкъл никога не би предложил нещо толкова евтино. За да не бъде груба, тя каза:

— Ще взема бира. Будвайзър, ако имат, в бутилка.

Томи плати бирата и се преместиха на по-тиха маса — минаха покрай разочарованата брюнетка. Като наблюдаваше как Съмър допря бутилката бира до устните си, Томи долови познатото привличане. Напомни си, че това е момичето на Майкъл. От друга страна, Майкъл никога нямаше да се събуди, факт, с който Томи Лайън отдавна се бе примирил, за разлика от Съмър.

Той подхвана светски разговор:

— Значи сега си във „Ванити Феър“?

— Не точно. На свободна практика съм, но работя на парче за тях.

— Какво?

— Богати млади руснаци в Лондон. Ежедневните им капризи, нещо такова.

— Внимавай с какво се захващаш — предупреди я Томи. — Руските олигарси не обичат разни разкрития за живота си. Сигурен съм, че си чела за западните журналисти в Москва, открити с куршум в тила.

— Е, аз съм далеч от работата на Удуърд и Бърнстийн — отвърна Съмър. — По-скоро са въпроси от типа какви обувки си е купила тази седмица Даша Жукова. Голяма досада. Не че се оплаквам. Все е работа и ми дава възможност да остана в Лондон, близо до Майкъл.

Томи се опитваше да не се разсейва от повдигането на гърдите й под прилепналата тениска.

— Продължаваш ли да ходиш в хосписа всеки ден?

— Разбира се. И това не е хоспис! — Съмър го изгледа сърдито. — Това е лечебно заведение за дълъг престой. Не са го преместили там, за да умре.

„Да“, помисли Томи. Но не каза нищо.

— От месеци се каня да говоря с теб — продължи Съмър, — но заради преместването на Майкъл в Лондон трябваше да си търся апартамент, работа и какво ли още не. Пълна лудница. Знаеш ли, че започнах разследване на катастрофата?

— Не, не знаех. — Томи замислено потърка брадичката си. — Има ли какво да се разследва? Нали беше… злополука?

— Ще те изненадам.

И Съмър му разказа за пътуването си до сервиза на „Дукати“ в Източен Лондон и за подозренията си, че моторът на Майкъл може да е бил повреден нарочно.

Томи зададе логичния въпрос:

— Защо някой ще го прави?

— Точно това се надявах да ми подскажеш — каза Съмър. — Сигурно си чул за Теди?

— Имаш предвид за трупа в градината? Ще го затворят до живот, предполагам. Въпреки това ми е трудно да повярвам. Теди винаги е изглеждал толкова… благ.

— Знам — съгласи се Съмър. — Изглежда, Майкъл се е натъкнал на трупа при разкопките за павилиона и го е преместил.

— Божичко! Наистина ли?

— Да. И се чудя, дали ако Майкъл е знаел за убийството на Андрю Бийзли, между двата случая няма връзка.

— Например?

— Не знам. Надявах се ти да знаеш нещо.

Томи я гледаше безизразно.

— Забелязал ли си нещо необичайно, каквото и да е, нещо случило се в дните преди тържеството, което да ти е направило впечатление — нещо странно? Майкъл срещал ли се е с някой непознат?

— Нищо необичайно — отвърна Томи. — Доставчици, фирми за храни, наемане на персонал. Беше пълна лудница… вече не знаехме на кой свят сме.

Въпреки протестите на Съмър Томи поръча по още едно питие и ядки. Беше убеден, че теориите й за някаква конспирация са пълни глупости, фантасмагории, които си създава, за да компенсира загубата на Майкъл. Но тя беше поразително момиче, толкова секси и чувствена с тази копринена грива и дългите си крака. Не му се искаше да си тръгва.

Тя продължи с въпросите, докато Томи белеше шамфъстък.

— Майкъл споменавал ли ти е, че е бил заплашван?

— Не. Никога.

— И не е споменал нищо за трупа?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Едва ли бих забравил подобно нещо.

— Ти чувал ли си да е имал врагове?

— Познаваш Майкъл. Всички го обичаха.

— Явно не всички. Някой е искал смъртта му. Или най-малкото да му затвори устата. И са получили каквото са искали.

— Виж — каза Томи. — Мисля, че си губиш времето, наистина. Но ако търсиш врагове, трябва да се обърнеш към майка му. Много откачалки й имаха зъб. Като хората на Пател. Такава й беше работата.

— Ами да! — възкликна Съмър. — Майкъл пази цял архив за всички тях в апартамента си. Исках да ги разгледаш, когато имаш време. — След второто питие всичко около нея леко се поклащаше. Съмър се сети, че беше забравила да обядва. — Но ти си прав, Томи — продължи тя въодушевено. — Алексия може да се окаже ключът към това. Да й прережат спирачките би било направо невъзможно. Като вътрешен министър тя имаше сериозна охрана, шофьор, хора, които наблюдаваха колите денонощно. Моторът на Майкъл би бил много по-лесна мишена. И какъв по-добър начин да навредиш някому от това да нараниш детето му?

Беше толкова възхитителна в откровението си, че Томи не можеше повече да се владее. Приведе се напред, плъзна ръка зад врата й и притисна устни до нейните.

За миг тя остана толкова изненадана, че не помръдна. После обаче се дръпна гневно.

— Какво правиш, по дяволите?! Да не си се побъркал?

Комбинацията от притеснение и сексуално неудовлетворение, подсилени от прекалено много питиета, предизвикаха бурната реакция на Томи:

— Какъв ти е проблемът? Просто една целувка. Защо да не те целуна?

— А защо да ме целунеш? — с недоумение попита Съмър.

— Не знаех, че си дала обет за въздържание.

— Аз съм с Майкъл, копеле такова! С твоя така наречен приятел! — Съмър се изправи и се олюля.

— Ей… — Томи я хвана за ръка. — Майкъл беше мой приятел. Най-добрият ми приятел. Няма „така наречен“ в това. Но Майкъл е мъртъв, Съмър.

— Не, не е!

— Да, така е. В медицински и всеки друг смисъл. — Всички клиенти на бара се обърнаха да гледат разиграващата се на масата в ъгъла драма. Томи все повече надигаше глас. — Майкъл е в кома и никога няма да се събуди. Никога.

— Майната ти! — изкрещя Съмър.

— Мислиш ли, че той би искал това? — продължи Томи и я стисна още по-силно. — Да пожертваш живота си за него, като хиндуистка булка, която се хвърля върху погребалната клада на мъжа си? Защото ако е така, значи изобщо не си го познавала.

Съмър успя да се измъкне от хватката на Томи, грабна чантата си и тичешком излезе от бара. Сълзи на гняв и унижение замъгляваха погледа й, докато се препъваше към изхода.

— Той не беше светец, нали знаеш — извика след нея Томи. — Дори не ти беше верен.

Съмър се обърна и го зяпна.

— Лъжец!

— Не лъжа. Седмицата, преди да пристигнеш в Оксфорд Майкъл ми каза, че се среща с някаква по-голяма от него жена. Наричаше я „сладкото мамче“. Точно тя му подари проклетия мотор, ако искаш да знаеш.

Стомахът на Съмър се сви.

Тя се обърна и избяга.

 

 

Трафикът в Лондон беше толкова натоварен, че й отне цял час да стигне до заведението, където беше настанен Майкъл — викторианска сграда от червени тухлички близо до Батърси Парк.

— Изглеждате ужасно — отбеляза загрижено една от сестрите. Косата на Съмър бе разчорлена, лицето — подпухнало от плач. — Добре ли сте?

— Не особено. — Съмър зае обичайното си място на стола до леглото на Майкъл, но беше прекалено разстроена и не го хвана за ръката. Знаеше, че казаното от Томи Лайън е истина. След като избяга от „Савой“, се опита да се убеди, че е лъжа, жестока измишльотина на Томи от злоба, защото го бе отблъснала. Но докато таксито й пъплеше през реката, прие истината. „Знаех го през цялото време. Тъкмо заради това дойдох в Оксфорд, да говорим. Знаех, че има друга“.

— Как смееш да си лежиш така кротко, ти, кучи сине! — изхлипа тя. — Как можа да ми причиниш това?

Измъчваха я хиляди въпроси, които се забиваха в съзнанието й като игли. Дали тази по-възрастна жена е била с Майкъл в нощта преди пристигането на Съмър?

Съмър осъзнаваше, че може би е била в леглото му само часове преди нея. Искаше да знае, трябваше да знае. Но Майкъл й бе отказал дори тази малка частица спокойствие, спокойствието на края.

— Дължиш ми отговор! Дължиш ми отговор! — закрещя тя на Майкъл в желанието си да го накара да я чуе. И се разрида, защото отговор нямаше.

И никога нямаше да има.