Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (43)

42.

Англия. Година по-късно

Рокси де Вер гледаше замислено през прозореца.

Пътническият влак — пъстър наниз вагони, — пътуващ от Западен Съсекс към Лондон, бавно прекосяваше покритите с килим от камбанки полета, подминаваше кокетни къщички с каменна зидария и внушителни имения, пухтеше покрай реки и дълбоки долини през тучни пасища, през най-плодородните земи на Англия. Знаците на пролетта бяха навсякъде — в цветовете на ябълките и черешите, в блеенето на агънца, в свежите пориви на бриза, долитащ от френския бряг на Ламанша.

„Такъв ден те кара да се чувстваш щастлив, че си жив“. И точно така се чувстваше Рокси — щастлива, макар и с тъжна нотка заради всичко загубено. Вече имаше само един родител. Един-единствен близък на света, с когото можеше да споделя спомените от детството си и някогашните по-щастливи времена.

Споделено щастие, споделена болка, споделена тъга. Това едва ли бе най-здравата основа за взаимоотношения, но със сигурност бе всичко, което Рокси имаше. Това и две свиждания на месец. Противно на общото мнение затворите на Нейно величество не бяха хотел „Риц“. Не предлагаха свободни часове за посещения, нито свободно движение през територията. Една гола стая, в която миришеше на дезинфектант и отчаяние, бе заета от дълга маса — от едната страна седяха въдворените, от другата — посетителите. От сега нататък всичките им срещи щяха да се провеждат в тази обстановка…

„Не. Не трябва да мисля за това“.

Наложи си да мисли за бъдещето.

Ако през последните няколко години бе научила нещо, то бе, че всичко е възможно.

Живей замига. Обичай за мига. Прощавай на мига.

Най-потискащото в затворническия живот беше скуката. Монотонният ритъм, нарушаван единствено от звънци и часовете за хранене, разпределян на точни интервали за работа, почивка, тренировки, сън, беше далеч от реалността, от живота отвън.

Единственият начин да направиш затвора поносим бе напълно да се дистанцираш от предишния си живот. Да забравиш кой си бил отвън и да приемеш новия си свят безусловно и без въпроси.

Затворник 5067 бе постигнал това дистанциране. Разбира се, известността не помагаше много. Другите затворници не бяха така склонни да пренебрегват миналото на номер 5067. Помнеха защо е тук и въпреки аристократичното си име и политическите си контакти номер 5067 търкаше наровете и превиваше гръб заедно с наркодилъри и убийци.

Нямаше насилие. Нямаше заплахи. Поне още не. Затворник 5067 обаче никога нямаше да бъде приет от мнозинството въдворени. Животът беше самотен. Но нали тъкмо това беше част от наказанието? Част от онова, което заслужаваше. Посещенията на Рокси нарушаваха тази монотонност, макар че бяха болезнено напомняне за всичко, което затворът отнемаше.

В залата за посещения затворник 5067 наблюдаваше пропускането на семейства и приятели и тръпнеше в очакване. Ами ако не е успяла? Може нещо да я е накарало да си промени мнението? Ето я! Рокси усмихната, провираше инвалидната си количка през масите.

„Дъщеря ми. Скъпата ми дъщеря. Бог да я благослови, че намери сили в сърцето си да ми прости“.

Рокси, завладяна от обич, разтвори ръце за прегръдка.

— Здравей, мамо. — Лицето й сияеше. — Радвам се да те видя.