Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (16)

15.

Рокси де Вер огледа голото си тяло в огледалото и смръщи вежди. Една малка издутина в горната част на торса предизвика недоволството й.

„Дебелея. Ако се изпъча още малко, ще изглеждам бременна“.

Опипа издутината, придърпвайки се напред в инвалидната количка, която в болница „Гай“ бяха проектирали специално за нея, за да може да се къпе сама. Обърна се настрани, издаде корема си напред като бременна и каза високо:

— Е, с това ще си остана.

Омразата на Рокси към майка й сега бе нещо осезаемо, с физически измерения, като плюшено мече, което можеше да прегърне. Друг път обаче я усещаше повече като камък — като нещо тежко, заровено надълбоко, камък, за който е вързана. Някой ден щеше да го направи. Щеше да метне този камък в океана на собственото си самосъжаление и да се удави. Тогава вече майка й щеше да съжалява.

Или може би не? Рокси вече не знаеше.

Единственото, което знаеше, бе, че Андрю Бийзли бе единственият мъж, когото обичаше. И че поради намесата на майка й Андрю си бе тръгнал.

Рокси забута количката из стаята и почна да се облича. Отнемаше й много време, но благодарение на изобретателността на медицинския екип и стотиците хиляди лири, хвърлени за проблема от баща й, вече можеше да се справя с почти всичко в ежедневието си сама.

— Можеш да си независима — все й повтаряше Мари, старшият й кинезитерапевт. — Отдели се в самостоятелно жилище. Не се налага да живееш с родителите си, ако не искаш.

Рокси й обясни, че остава в Кингсмиър заради баща си.

— Мама вечно я няма. Милият ми баща ще е отчайващо самотен.

Но истинската причина за оставането й бе да тормози майка си. Защото знаеше, че Алексия мрази много повече от нея да живеят под един покрив.

„Защо да осигурявам на тази кучка спокоен щастлив живот с баща ми след всичко, което ми причини?

Трябва да бъде наказана. Трябва да страда“.

Опъна русата си коса на опашка и си сложи руж. Въпреки осакатеното си тяло все още беше красива млада жена. Наближаваше лятната ваканция на парламента. Както винаги семейство Де Вер щеше да отиде на Мартас Винярд, а Алексия щеше да прескача до Лондон при нужда.

„Само да имаше начин да я нараня истински“, мислеше си Рокси. Единственото нещо, за което Алексия някога истински се бе вълнувала, бе кариерата й. Справедливо бе да загуби точно това. За съжаление майката на Рокси имаше почти свръхестествена дарба за политическо оцеляване.

И все пак…

 

 

В кабинета си в Чейни Уок Алексия де Вер преглеждаше папката, предоставена й от сър Едуард Манинг. Бе поискала информацията едва предишния ден, но с типичната си експедитивност Едуард бе сложил досието на бюрото в осем сутринта. Беше много по-дебело и по-подробно, отколкото бе очаквала.

— И всичко това е от Държавния департамент на САЩ? — попита тя.

— Получих го от надежден източник, госпожо министър.

— И никой друг не знае, че съм го поискала? Не си го обсъждал с комисар Грант?

Сър Едуард Манинг бе видимо засегнат.

— Помолихте ме да не го правя, госпожо министър. Разбира се, че не.

„Може би не съм права да се отнасям с недоверие към него — помисли Алексия. — Лоялен е към департамента, ако не към мен лично. Докато съм убедена, че интересите ни съвпадат, Едуард ще ми е полезен съюзник“.

— Добре ли си, Едуард? — попита тя и сложи доклада настрана. — Изглеждаш сякаш нещо те боли. Нещо в гърдите.

Сър Едуард Манинг със закъснение осъзна, че отново е сложил ръка на раната си. Предишния ден се наложи три пъти да сменя ризата си и лапаше ибупрофен като бонбони. Сергей Милеску се бе отбил вечерта да пита как „напредва“. Бе настоял за секс — истинска агония за Едуард — и след като си тръгна, остави във въздуха да виси неизказана заплаха за насилие.

— Моите приятели не са от търпеливите, Еди. Искат резултати.

— Но аз дори не знам какво да търся! — изстена сър Едуард Манинг. — Трябва ми време. Трябва да спечеля доверието й. Не можеш ли да обясниш?

Сергей Милеску сви рамене.

— Това не е мой проблем. Е, до скоро, Еди…

Сър Едуард погледна Алексия де Вер.

— Паднах от колелото си на път за работа, госпожо министър.

Алексия го погледна изненадано.

— Кога?

— О, преди няколко дни. В края на миналата седмица.

— Защо не ми каза? Трябваше да си останеш вкъщи и да почиваш.

— Няма нужда, госпожо министър.

— Има нужда. Вече не си младеж, Едуард. Трябва да се отнасяш сериозно към тези неща.

— Това са само няколко драскотини. Съвсем добре съм за работа.

Алексия поклати глава.

— Не искам да чувам за това. Самата аз ще работя вкъщи днес следобед, така че няма нужда да оставаш. Прибери се. Шофьорът ми ще те закара.

Докато препрочиташе доклада, предоставен й от Едуард, Алексия се зачуди дали началникът на кабинета й наистина е отишъл да си легне, или се е промъкнал през задния вход в офиса, за да работи. Почти всички държавни служители като сър Едуард Манинг — „доживотни“, както бяха известни в парламента — бяха работохолици, пристрастени към работата си и шумотевицата на живота в Уестминстър. Бързо обаче забрави за Едуард, щом зачете доклада.

ПОВЕРИТЕЛНИ ДАННИ ОТ ПСИХИАТРИЧЕН АНАЛИЗ НА УИЛЯМ ДЖ. ХАМЛИН

Пациентът проявява типичните симптоми на параноидна шизофрения, включително видения и слухови халюцинации, често предизвиквани от телефон или телевизия. Твърди, че чува един определен глас, класическа доминантна негативна халюцинация, комбинира критични коментари със специфични инструкции към пациента. Неотменно описва този глас като женски (Майка — починала в ранното му детство. По време на лечението си пациентът показва, че се чувства изоставен и самотен.) Постоянно е обсебен от мисли за жени, повечето несексуални, семейно ориентирани, например силно притеснение за дъщеря си. Разводът му също е основен фактор във виденията и психозата, въпреки че отношенията с бившата му съпруга изглеждат добри.

Периодична депресия без самоубийствени помисли. Без мания за величие. Няма регистрирана тенденция за прояви на насилие, само на силно ограничена агресия.

Състоянието на пациента се овладява с медикаменти в домашни условия, когото се приемат. Атипичните антипсихотици имат отлично въздействие при лечението на въпросния пациент, особено „Геодон“ (зипрасидон). За съжаление има сведения за непостоянно приемане на лекарствата. Злоупотребата с алкохол е съпътстващ утежняващ фактор.

Психиатърът бе подписал експертизата преди година и половина. Алексия препрочете мнението му няколко пъти, като се опитваше да събере парчетата на изтерзания вътрешен живот на Уилям Хамлин от написаното и от доловеното между редовете. Кой беше този мъж, който я търсеше?

И какво искаше от нея?

Има близки отношения с жени, със съпругата си, с дъщеря си — макар че тъкмо жените са в основата на умственото му разстройство.

Чувства се изоставен и предаден от жените. И въпреки това не е човек, който таи гняв и склонност към насилствени прояви.

Чува гласове, плашещи гласове.

Алексия се усмихна. „Е, изглежда, имаме нещо общо. Само дето моите гласове са истински. Колкото и зипрасидон да изпия, няма да изчезнат“.

Всичко, което прочете в досието, събрано от сър Едуард Манинг, потвърждаваше мнението на комисар Грант. Уилям Хамлин не бе отровил кучето им. Нито пък имаше намерение да навреди на нея. Въпреки това мисълта, че той е някъде тук и я търси и я дебне, никак не й допадаше. Комисар Грант нямаше никакъв напредък в установяването на местонахождението му.

— Много е трудно с пациентите на психиатрията — беше й казал. — Ако не потърсят помощ или нямат агресивни прояви, много бързо изчезват от радара. Хамлин е като турист — не е регистриран в здравната каса, няма постоянен адрес, няма осигуровка — истински призрак.

А Алексия де Вер се страхуваше от призраци.

Бе дошъл моментът да провери докъде се простира лоялността на сър Едуард Манинг.

 

 

Джеймс Мартин, главният специалист по комуникациите на Даунинг Стрийт, въздъхна тежко и Хенри Уитман попита:

— Сериозно ли е, Джеймс? Говори откровено.

— Откровено, господин премиер? Сериозно е. Чудя се дали да не кажа „катастрофално“, но…

Двамата мъже се настаниха на заседателната маса пред камарата сутрешни вестници. Изявлението на Алексия де Вер по отношение проблемите на земеделските работници бе взривило либералната преса. Освен това бе възпламенило и повечето дясномислещи елементи в британското общество, провокирайки расистки прояви и обществени безредици в мащаби, невиждани от известната реч „Реки от кръв“ на Инок Пауъл^[1] от шейсетте години на двайсети век.

— Имало е опустошителни безредици в Бърнли, палеж в имигрантски център в Доувър и бурни протести на доковете на Саутхамптън. Британската национална партия призовава за повсеместни масови митинги в Лондон, Манчестър и Бирмингам в събота. Самоопределят се като Движение за спасяване на британската нация.

— Господи! Какво пишат вестниците?

— Нищо, което бихте искали да чуете. „Гардиан“ нарича Алексия „бомба със закъснител“. „Таймс“ се чуди дали министерството на вътрешните работи ръководи правителството, а в „Инди“ пишат, че трябва да бъде подведена под отговорност съгласно Акта за подбуждане на расова омраза. А пък „Сън“ я величае като героиня. А и този комкис от „Телеграф“…

Джеймс Мартин подаде страницата на шефа си. Там бе нарисувана Алексия де Вер, облечена като Госпожа Британия, седнала на трон, а премиерът лежеше в краката й като пудел. Алексия подаваше на Хенри кокал, на който пишеше „Европейски съюз“. Текстът отдолу гласеше: „Глозгай си го, момче“.

— Мислех, че сте я предупредили да смекчи тона на изявлението.

Хенри Уитман отвърна навъсено:

— Да, предупредих я.

— Не можем да продължаваме така, господин премиер. Трябва да покажете, че си връщате контрола.

— Тази сутрин ще отлетя за Бърнли. Можеш ли да организираш пресконференция за шест вечерта тук?

— Мога. Но предлагам да я направите възможно най-скоро, още сутринта. Единственото, което не трябва да допускате, е вътрешното министерство да вземе преднина.

 

 

Алексия прие обаждането в колата си.

Бе очаквала, че премиерът ще е гневен. Но не чак толкова.

— Казах ти, специално те предупредих да смекчиш тона.

— Направих го.

— Променила си само една дума! Видяла ли си какво става навън? Общественият ред е взривен, Алексия. Ще има жертви.

— Хората са гневни, Хенри — хладно отвърна Алексия, — и не ги виня. На британското общество му писна да е заложник на шепа разхайтени имигранти, които изсмукват социалните ни придобивки и пикаят на националния ни флаг. Заставам зад редовите избиратели.

— Глупости! Опитваш се да спечелиш политически дивиденти. Ако си решила да водиш борба за надмощие с колегите от кабинета, прави го дискретно.

— Но. Хенри…

— Млък! — Никога досега Хенри Уитман не й бе повишавал тон. — Не казваш нищо, ясно ли ти е? Нищо. Нито на мен, нито на пресата, нито на никого. Налягаш си парцалите и оставяш на мен да оправя тази каша. Ясен ли съм?

Алексия замълча.

— Имаш ли представа колко хора се обаждат да искат оставката ти, Алексия? — Премиерът явно беше притеснен. — Знаеш ли какво ми коства да те обуздавам?

— Нямам представа — отвърна Алексия. — А и не ме интересува.

— Е, би трябвало да те интересува. Мога да стигна много далеч, знаеш това, Алексия. Запомни го.

— Аз също, Хенри. Може би ти трябва да го запомниш.

Тя затвори. Седналият до нея сър Едуард Манинг забеляза, че ръцете й треперят. Дали от страх, или от гняв, не можеше да прецени.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожо министър?

— Не, благодаря, Едуард. Добре съм.

Продължиха по пътя си в мълчание. По Ембанкмънт трафикът се поразреди. След минути щяха да са на площада пред парламента.

— Всъщност има нещо, Едуард. Става дума за материалите, които ми даде снощи за нашия приятел господин Хамлин. Американецът.

Сър Едуард Манинг наостри уши. Премиерът току-що бе разпердушинил госпожа Де Вер. Кариерата й висеше на косъм заради скандала около имиграционния въпрос. А тя се вълнуваше от един безобиден смахнат.

Защо?

— Какво по-точно, госпожо?

— Ами, полицията не може да го открие. Чудех се дали не знаеш за някой… друг начин.

— Разбирам.

— Иска ми се да го открия.

Сър Едуард се приготви да попита нещо, но размисли и се отказа.

— Разбира се, госпожо министър. Смятайте го за уредено. О, боже!

На площада пред парламента цареше пълен хаос. Тълпа бе силно казано, но имаше гневни групи протестиращи, поддръжници на различни страни в спора — развяваха плакати и се надвикваха да скандират. Портретът на Алексия се издигаше като икона — възхваляван от някои групи и обругаван от други. Някакви мъже от Източна Европа я бяха нарисували с рога. През затъмнените стъкла на даймлера Алексия чуваше „расистка кучка“ на английски и пълни с омраза крясъци на различни славянски езици.

— Заобиколи — нареди сър Едуард Манинг на шофьора. — Ще влезем през задния вход.

— Нищо подобно — твърдо заяви Алексия. — Спри тук.

И преди сър Едуард да успее да я спре, отвори вратата и слезе.

— Госпожо министър! — провикна се той след нея, но напразно.

Сборището закрещя неистово. Щом осъзнаха коя е, адът се отприщи. За щастие двама полицаи се втурнаха да я защитят и застанаха от двете й страни, но не можеха да удържат напиращата маса.

За втори път през този ден Алексия изпита страх. Обаждането на премиера я бе изплашило, макар да не го показа нито пред Хенри Уитман, нито пред служителите си. „Никога не показвай слабост. Никога не отстъпвай“. Когато я притискаха, започваше да се бори още по-яростно. Разбираше, че с изявлението си заради случая с националния флаг е допуснала грешка. Но никога нямаше да си признае, особено сега, при този висок залог. Трябваше да изглежда силна пред Даунинг Стрийт, пред кабинета, пред всички. Демонстрирането на сила бе специалитетът на Алексия де Вер.

Но това сега беше различно. Това бе страх от физическо насилие. Бе реагирала импулсивно: изскочи от колата като стрела, но вече знаеше, че това също е грешка. „Трябваше да послушам Едуард и да мина отзад. Става опасно“.

Знаеше, че ще я снимат, затова държеше главата си високо вдигната, докато я водеха през подивялото множество, повечето мъже. Но вътрешно се страхуваше. Физическата им близост бе заплашителна. Алексия долавяше лошия им дъх и изведнъж й прималя.

И тогава изневиделица някой я сграбчи за ръката и я повлече напред. Не можеше да види спасителя си, но знаеше, че я дърпа към служебния вход на парламента, към спасението.

„Охраната ми. Слава богу! Следващия път трябва да съм по-внимателна“.

Отпусна се, остави се на спасителната сила, пренебрегваше гневните лица, напиращи от двете й страни, и се съсредоточи само върху вратата пред себе си.

Най-сетне опасността премина. Стената полицаи се затвори зад нея и изблъска протестиращите назад. Ръката, която я водеше, я пусна и Алексия чак сега погледна спасителя си. И ахна смаяно:

— Ти?

— Аз.

Били Хамлин се усмихна. После каза двете думи, които Алексия де Вер мислеше, че никога вече няма да чуе. Двете думи, които я запратиха обратно в миналото и изпълниха сърцето й с позорен ужас.

— Здравей, Тони.