Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (7)

6.

— Как изглеждам?

Били Хамлин се обърна към баща си. Застанал насред голата килия с размери два на два и половина, с току-що подстриганата си руса коса и тъмния вълнен костюм от „Брукс Брадърс“ и вратовръзка, Били приличаше по-скоро на адвокат, отколкото на обвиняем за убийство.

— Добре изглеждаш, синко. Интелигентен. Сериозен. Ще се справиш.

Изминалите три месеца бяха истински ад за Джеф Хамлин. Дърводелецът от Куинс се справяше със злостните клюки на съседите по адрес на сина си. Преглътна загубата на половината си клиенти и осъдителните погледи на жените от презвитерианската църква „Св. Лука“, същата, която двамата с Били бяха посещавали през последните петнайсет години. Но да стои безпомощно, докато любимият му син бе охулван по националната телевизия, направен на пух и прах от невежи непознати, които наричаха Били чудовище, дявол и убиец? Това разби сърцето на Джеф Хамлин. Самият процес може би щеше да е пародия — никой, дори семейство Хандемайър, не се съмняваше, че Били ще бъде оправдан по обвинението в убийство, — но независимо от изхода цялата страна щеше завинаги да запомни сина на Джеф Хамлин като наркомана, оставил невинното момче да се удави.

А най-лошото от всичко бе, че Били не бе направил нищо подобно. За разлика от полицията, Джеф Хамлин не бе повярвал на разказа на Били нито за секунда.

— Той не е отговарял за тези деца — каза Джеф на адвоката на Били, служебно назначен защитник с невероятно злощастното име Лесли Луз^[1]. Бяха седнали в офиса на Луз — кутийка без прозорци в дъното на потискаща сграда в Алфред, Мейн, само на няколко пресечки от съда. — Прикрива момичето.

Лесли Луз изгледа замислено Джеф Хамлин. В действителност нямаше особено значение кой е наглеждал децата. Случилото се с Николас Хандемайър си оставаше инцидент. Всеки съдебен заседател на света би го проумял. Но това събуди любопитството на адвоката.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не го мисля. Знам го. Познавам сина си и усещам кога лъже.

— Така ли?

— Да.

— Знаехте ли, че Били пие, господин Хамлин?

— Не — призна Джеф. — Искам да кажа, нали знаете, допускам, че си е позволявал по бира.

— Знаехте ли, че пуши марихуана?

— Не.

— Или че взима твърди наркотици? Кокаин. Амфетамини.

— Не, не знаех. Но…

— Всичко това е открито в кръвната проба на Били в деня, когато Николас Хандемайър е загинал.

— Да. Но защо? — Джеф Хамлин разпери раздразнено ръце. — Защото Били е казал на полицията да го проверят. Самият той е предложил да му направят тест, за бога. Защо да го прави, ако не се е опитвал да докаже вината си?

Лесли Луз се покашля.

— Не намеквам, че Били е виновен. Целият този процес е реванш, измислен от сенатор Хандемайър, и целият свят го знае.

— Надявам се.

— Просто искам да кажа, господин Хамлин, че никой от нас не познава достатъчно добре децата си след тринайсетата им година. Най-лошото сега би било Били да започне да сочи с пръст другиго и да се опитва да прехвърли вината. Той е признал, че е ползвал наркотици, признал е, че е направил грешка. Това не го прави убиец.

Джеф Хамлин въздъхна изтощено.

— Били е добро дете.

— Знам. — Лесли Луз се усмихна окуражително. — И тъкмо това ще ни спечели делото. Това и пълната липса на доказателства от страна на обвинението. Вестниците демонизираха Били. Когато съдебните заседатели разберат какъв е той всъщност, колко е различен от чудовището, което очакват да видят, със сигурност ще го оправдаят.

— Ами разрушената му репутация? Кой ще плати за нея?

— Едно по едно, господин Хамлин — посъветва го внимателно Лесли Луз. — Първо да приберем сина ви у дома. Щом криминалните обвинения отпаднат, ще помислим и за следващите стъпки.

Джеф Хамлин се успокои от увереността на адвоката. Може и да се справяше със струга и тезгяха, но нямаше представа как се печелят съдебни заседатели, нито как се доказва обвинение в убийство. Въпреки името си Луз имаше зад гърба си приличен брой спечелени дела и то при далеч по-неблагоприятни обстоятелства…

На вратата се показа един от надзирателите.

— Тръгваме.

Били се усмихна. Изглеждаше толкова щастлив и уверен, че дори Джеф Хамлин малко се успокои.

— Късмет, синко.

— Благодаря, татко. Няма да ми трябва.

Докато изминаваха краткото разстояние от затвора до съда, Били Хамлин се загледа през задното прозорче на затворническия ван.

Вълнуваше се — и не само защото щеше да бъде освободен.

„Само след час отново ще видя Тони. Тя също ще е щастлива да ме види. И толкова благодарна. Когато всичко това свърши, ще й предложа да се омъжи за мен“.

Чудеше се дали се е променила. Дали си е подкъсила косата след лятото или може би е поотслабнала. Не че имаше нужда. Тони Джилети си беше съвършена.

За целия му престой в затвора му беше написала само една кратка бележка. Били се бе надявал на повече писма, но Тони му бе намекнала, че техните я дебнат и е трудно да поддържа връзка. Били я разбираше.

Но това нямаше значение. Скоро този кошмар щеше да приключи и двамата щяха да започнат съвместния си живот отново.

Макар да бе смаян от повдигнатото обвинение за убийство, Били не съжаляваше за постъпката си. За него нямаше опасност да влезе в затвора, но ако бяха обвинили Тони, предвид предишното й досие можеше да се случи всичко. Той знаеше за неприятните публикации в пресата. Нямаше достъп до телевизия от месеци, но един от надзирателите в затвора му бе показал „Нюзуик“. За разлика от баща си, Били не беше толкова притеснен за репутацията си.

„Всяко чудо за три дни. Освен това, щом разберат какъв съм всъщност, ще осъзнаят, че не съм чудовището, за което ме мислят“.

На негова страна бяха младостта, невинността, любовта на невероятна жена. Някой ден двамата с Тони щяха да си спомнят за това време и да въртят очи от досада заради цялата тази лудост.

Затворническият ван подрънкваше по пътя.

 

 

Делото на Били Хамлин щеше да се гледа в районния съд на Йорк в центъра на Алфред. Върховен съдия Девън Уилямс щеше да води делото в съдебна зала две — елегантно помещение в предната част на сграда в колониален стил, със старомодни касетирани прозорци, дървени пейки и паркет от построяването й през 1890, ежедневно лъскан до блясък като ледена пързалка. Сградата на районния съд в Йорк беше символ на морала, почтеността, традициите и реда в този най-консервативен щат. Въпреки това зад стените й гъмжеше от всевъзможни проявления на мрачните човешки страсти. Скръб. Корупция. Насилие. Омраза. Отчаяние. Зад елегантната фасада с бели колони на съдебната палата на Йорк съдби се възраждаха и разбиваха, надежди се възнаграждаваха и смазваха. Правосъдие се раздаваше. А понякога се отказваше.

Тони Джилети пристигна в съда, придружена от родителите си. Отпред се беше струпала огромна тълпа зяпачи и репортери.

— Колко са много! — нервно прошепна Тони на майка си. — Сигурно хотелите в Алфред са претъпкани.

Сандра Джилети приглади правата си пола от „Диор“ и се усмихна на фотографите на влизане в сградата. Бе доволна, че все пак бе решила да се издокара с марковите си дрехи. Уолтър се бе притеснил да не е прекалила, но с камерите на Ен Би Си, насочени към нея, Сандра направо би умряла, ако се бе появила с някой парцал от местния универсален магазин.

— Все пак случаят привлече вниманието на много хора — прошепна тя на Тони.

„Като мухи на кучешко лайно“, горчиво си помисли Тони.

Гневът й прикри страха й. Обвинението я призоваваше като свидетел. Бе получила призовката само преди няколко дни — за изключително раздразнение на баща й.

— Не можеш ли да я отървеш от това? — попита Уолтър Джилети Лорънс Макгий, скъпия манхатънски адвокат, когото бе наел. — Няма време да се подготви.

Лорънс Макгий обясни, че от Тони не се очаква да се „подготвя“.

— Просто трябва да излезе и да каже истината. Никой не подлага под съмнение нейните показания. Казаното пред полицията от Тони и от Хамлин напълно съвпада.

Но, естествено, Лорънс Макгий не знаеше истината. Нито пък полицията, нито родителите на Тони, нито някой друг, освен самата Тони и Били. Ами ако Били променеше показанията си, докато е под клетва? Или ако неговият адвокат проведеше кръстосан разпит в съдебната зала и я подведеше да каже истината? Дали Били изобщо знаеше, че обвинението я е призовало като свидетел? Щеше ли да я намрази, че свидетелства срещу него, щеше ли да поддържа лъжата, или самият той искаше това? Самата мисъл, че ще види лицето му, разтуптяваше сърцето й и изпотяваше дланите й, но не в добрия смисъл. Не се бе чувствала толкова изплашена, откакто Грейдън Хамънд я бе погледнал през сълзи и бе измрънкал: „Николас го няма“.

— Ооо, виж. Това трябва да са родителите. — Сандра Джилети го каза така възторжено, сякаш е попаднала на сватбата на някоя знаменитост.

Тони се обърна като ужилена. Бе виждала снимки на семейство Хандемайър по телевизията в новините, но нищо не бе я подготвило за реалността. Рут Хандемайър, майката на Николас, изглеждаше точно като сина си. Това бе потресаващо. Също така сламеноруса, същите големи кафяви очи. Само дето неговият поглед бе дяволит и игрив, а този на майка му — мътен и безжизнен от мъка. Тони не можеше да откъсне очи от Рут Хандемайър, докато тя заемаше мястото си, придружена от съпруга си и дъщеря им.

Сенатор Хандемайър бе по-възрастен от съпругата си, към петдесетте, с късо подстригана сива коса и лице като издялано от гранит. В яркосините му очи проблясваше гняв, но контролиран, решителен — гняв на властен интелигентен човек. Дивият безсилен рев на ранен тигър не бе за сенатор Хандемайър. Това беше мъж, решен да отмъсти, мъж, който методично работеше да изправи пред правосъдието отговорните за смъртта на сина му. Огледа залата, като че ли я притежаваше, и за кратко спря погледа си върху Лесли Луз, адвоката на Били. Притеснен, защитникът отклони поглед. После, за ужас на Тони, погледите им се срещнаха. Докато гледаше сенатора като статуя, стомахът й се сви от страх.

„Дали вижда вината в погледа ми?

Може ли да отгатне истината?“

Но когато Били Хамлин влезе и седна на подсъдимата скамейка, цялото внимание на сенатора се фокусира върху него с такава искрена омраза, че не остави място за нищо и за никой друг.

Били не показа, че изпепеляващият поглед на сенатора го притеснява. Вместо това потърси Тони из залата, видя я и широко се усмихна със същата онази открита момчешка усмивка, която тя помнеше от лагера. И тя му се усмихна, окуражена от очевидната му увереност.

„Това е съд — самоуспокояваше се Тони. — Сенатор Хандемайър има право на скръб, но пък Били не е убил никого. Съдебните заседатели ще проумеят това“.

 

 

Лесли Луз нервно въртеше златните копчета на маншетите си. Клиентът му не биваше да се усмихва на красивата свидетелка като зашеметено от любов пале. Как не му идваше наум! Клиентът му изобщо не биваше да се усмихва. Едно малко момченце се бе удавило. Виновен или не, Били Хамлин трябваше да покаже, че се отнася сериозно към въпроса.

С крайчеца на окото си Лесли Луз забеляза как широките рамене на сенатор Хандемайър се напрегнаха. Цялото му тяло се сви като пружина, готова да изстреля разрушителната си сила върху Били Хамлин, а вероятно и върху всеки понечил да му помогне.

За пръв път, откакто бе поел случая, Лесли Луз се зачуди дали тази лъжица не е прекалено голяма за неговата уста.

— Всички да станат.

 

 

Делото започна, както се стори на Тони, с пълна газ. Двете страни едва направиха встъпителните си слова и тя веднага се озова на свидетелското място и вече под клетва.

— Госпожице Джилети, били сте с ответника на плажа през въпросния следобед. Видя ли ви се разсеян Уилям Хамлин?

— Аз… не знам. Не си спомням.

Беше толкова нервна, че зъбите й затракаха. Всички в залата бяха впили погледи в нея. Ужасена да не срещне случайно погледа на сенатор Хандемайър или на Били, тя не откъсваше очи от пода.

— Не си спомняте?

„Разбира се, че си спомням. Спомням си всичко. Лодката с гребла, Чарлз, който едва не уби онези момчета, Били, който се гмуркаше за перли във водните дълбини. Спомням си всичко, освен Николас, защото не го гледах. Аз бях тази, която го остави да умре“.

— Не.

— Другите свидетели разказаха, че онзи следобед Уилям Хамлин многократно се е гмуркал за стриди. Че се е доказвал пред вас. Това спомняте ли си?

Тони сведе поглед към стиснатите си ръце.

— Спомням си, че се гмуркаше. Да.

— Въпреки че е бил единственият отговорник за група малки момчета по това време?

Тони изфъфли нещо нечленоразделно.

— Моля, отговорете, госпожице Джилети. Първоначално вие сте били дежурна да водите момчетата на плуване този ден. Но сте разменили смените си с ответника. Така ли беше?

„Не! Били не беше на работа. Аз бях. Вината е моя“.

— Да. Така беше.

— Мога ли да попитам защо?

Тони вдигна поглед панически. Несъзнателно погледна Били, сякаш го молеше за помощ. „Какво трябва да кажа?“

— Извинете — изчерви се тя. — Защо какво?

— Защо се съгласихте да се смените, госпожице Джилети?

За един ужасяващ миг Тони блокира.

— Защото…

Думата увисна във въздуха като труп на въже. Последвалата тишина продължи безкрайно дълго. Накрая Тони измрънка:

— Защото бях уморена. Не бях спала добре предната нощ и не… не исках да водя момчетата, когато не съм сто процента концентрирана.

Отново погледна Били, който й кимна едва забележимо. „Браво. Правилен отговор“.

— Благодаря, госпожице Джилети. Нямам повече въпроси засега.

 

 

Делото продължи. Били слушаше разсеяно, защото всъщност гледаше втренчено Тони.

„Станала е още по-красива. След процеса ще се преместим на Западния бряг. Ще започнем на чисто“.

Искаше му се да поговори с нея, да й каже, че не бива да се страхува, че всичко ще е наред. Горкото момиче изглеждаше ужасено, като че ли щяха да го отведат на разстрел. Трогна се от загрижеността й. Но наистина нямаше нужда.

Били знаеше, че ще го оправдаят. Лесли, неговият адвокат, му го бе казал стотици пъти. А пък и какво значение имаше дали той или Тони са наблюдавали Николас. Случилото се бе инцидент. Никой никого не бе убивал. Беше злополука, ужасна, трагична злополука.

Притесняваше го обаче малко броят на хората, свидетелстващи, че е употребявал наркотици. Да, пушил бе трева и понякога бе дръпвал по една-две линии кокаин. Но „експертите“ го изкараха неспасяем наркоман, а Лесли въобще не оспори твърденията им.

Джеф Хамлин се тревожеше за същото, така че дръпна настрани адвоката на сина си в първата почивка и изръмжа:

— Онзи специалист по наркотиците изкара Били истински наркоман. Защо не възразихте?

— Защото наркотиците са за отклоняване на вниманието, господин Хамлин. Второстепенен факт. Не искаме да затъваме в такива.

— Е, няма съмнение, че съдебните заседатели вече затънаха. Забелязахте ли изражението на председателя? — запротестира Джеф Хамлин. — Или пък на онази жена на средна възраст на задния ред? Изглеждаше сякаш иска да удуши Били още тук в залата.

— Употребата на наркотици или други подобни вещества няма пряко отношение към случая.

— Обвинението очевидно мисли обратното.

— Така е, защото просто нямат основание за обвинението — уверено заяви Лесли Луз. — Факт, който ще докажа безспорно утре, когато започна защитата на Били. Моля ви, не се тревожете, господин Хамлин. Знам си работата.

 

 

Цели два дни обвинението излагаше тезата си. А тя се състоеше главно в пълно разфасоване на характера на Били Хамлин. Много време бе отделено на токсикологичния доклад и на „злоупотребата с наркотични вещества“ от Били. Не по-малко време бе отделено на неговата разюзданост. Много момичета от Кемп Уилямс признаха през сълзи и под клетва, че са били „прелъстени“ от чаровния син на дърводелеца. Като се добави признанието на Били, подкрепено от доказателствата на Тони Джилети, че той е бил дежурен с момчетата в онзи ден, се стигна до консенсус, че областният управител е направил нужното, за да докаже непредумишлено убийство. Но за убийство от втора степен им трябваше още. Трябваше им грубо недоглеждане и още — зъл умисъл.

 

 

— Защитата призовава Чарлз Бреймар Мърфи.

Били хвърли озадачен поглед към адвоката си. Сега пък какво ставаше? Чарлз не бе сред най-големите почитатели на Били.

— Господин Бреймар Мърфи, били сте на плажа следобеда, когато Николас Хандемайър е умрял, нали така?

— Да, бях. — Чарлз кимна сериозно. В безупречния си костюм от „Халстън“, с бледожълтата си вратовръзка, с тъмната си коса, пригладена на една страна, и с университетския пръстен, проблясващ на кутрето му, изглеждаше красив, разумен и консервативен — всичко онова, в което заседателите бяха подведени да повярват, че Били Хамлин не е.

— Кажете ни какво си спомняте.

Чарлз си пое дълбоко дъх.

— Бях на яхтата на родителите си. Бях пийнал две чаши вино, но въпреки това се качих на една от моторниците, за да отида до брега, което бе глупава постъпка.

Тони наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. Учудващо бе колко са снизходителни към самопризнанията на Чарлз за алкохола, за разлика от отвращението им от предполагаемата употреба на наркотици от Били. Да не би алкохолът да се приемаше от обществото като по-безобиден? Или просто образованието и богаташкият произход на Чарлз ги печелеха на негова страна?

Чарлз продължи:

— Бях набрал скорост, когато внезапно забелязах лодка с гребла точно пред себе си. Завих, за да я избегна, и ударих Били. Не челно, очевидно. Иначе щях да го убия. Закачих го по рамото. Не очаквах да видя плувец толкова навътре.

— Къде бяха децата в този момент?

— На плажа, играеха си — уверено заяви Чарлз.

„Странно — помисли си Тони. — Как така изобщо е забелязал момчетата от такова разстояние, а и особено след случилото се?“

— Николас Хандемайър беше ли с тях?

— Така мисля. Да. Бяха седем момчета, така че трябва да е бил.

Хората в залата се разшумяха изненадано. Родителите на Хандемайър се спогледаха притеснено. По-голямата сестра на Николас — красиво тъмнокосо момиче на четиринайсет, хвана майка си за ръката. Ако Николас е бил жив и здрав толкова късно следобед, явно инцидентът се е случил много бързо. Освен това вероятно е станало, докато Били Хамлин е бил на плажа и е получавал медицинска помощ. Смекчаващо вината обстоятелство, ако изобщо можеше да има такова.

— Значи вие си спомняте, че децата са били в безопасност, докато Били Хамлин ги е наглеждал онзи ден, до неговото нараняване от вашата моторница.

— Да.

— Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.

Джеф Хамлин едва се сдържа да не покаже възторга си. Милият Лесли знаеше какво прави все пак.

 

 

— Ще ви задам няколко въпроса, господин Бреймар Мърфи. — Прокурорът се изправи. — Разбирам, че вие с госпожица Джилети сте имали връзка по време на тези събития. Прав ли съм?

— Така е. — Чарлз изглеждаше объркан. Въпросът не би трябвало да има отношение към делото.

— Други ръководители от Кемп Уилямс са дали показания, че госпожица Джилети и Николас Хандемайър са били много привързани един към друг. Това така ли е?

— Всички момченца обожаваха Тони.

— Но Николас Хандемайър особено?

Бръчката между веждите на Чарлз стана още по-дълбока.

— Предполагам, да. Написа й любовни стихчета. Беше мило.

Тони заби нокти в бедрото си с такава сила, че си пусна кръв. Не искаше да мисли за стиховете на Николас, надраскани на парче хартия, пъхнато под прага на бунгалото й. Това разбиваше сърцето й.

— Господин Бреймар Мърфи, възприемахте ли Уилям Хамлин като съперник за чувствата на госпожица Джилети?

— Извинете?

— Бяхте ли притеснен, че господин Хамлин е харесвал вашата приятелка?

— Притеснен ли? Не точно.

— Така ли? Знаели сте, че двамата са спали заедно, нали?

Из залата се разнесе неодобрително мърморене.

— Да. Но това беше еднократна авантюра. Не означаваше нищо.

От подсъдимата скамейка Били Хамлин хвърли убийствен поглед на Чарлз. Как си позволяваше този негодник да казва, че случилото се между него и Тони не означава нищо? Беше свил юмруци и беше готов да избухне, но успя да се овладее.

— Значи не сте били притеснен? — продължи прокурорът.

— Не.

— Дори и след като Били Хамлин е отправил заплахи за живота ви?

Съдебните заседатели се разшаваха, сякаш събудени от дълбок сън. Тони Джилети изправи гръб. Били притеснено погледна към баща си.

— Няколко други инструктори в Кемп Уилямс дадоха показания, че в нощта преди смъртта на Николас Хандемайър Били Хамлин е заявил на всеослушание любовта си към госпожица Джилети на парти в лагера и е заплашил, цитирам, да унищожи всеки, дръзнал да застане помежду им. Не включва ли това и вас?

— Били нямаше предвид това буквално — отвърна Чарлз. — Просто беше надрусан.

— Така значи… — Прокурорът замълча многозначително. — Съдът вече чу това. Но аз твърдя, господин Бреймар Мърфи, че господин Хамлин е имал предвид точно това. Аз твърдя, че Уилям Хамлин диво, яростно е ревнувал от всеки, който е обичал госпожица Джилети. И че употребата на наркотици просто е отприщила ярост и страсти, които в по-трезвите моменти той е успявал да прикрива.

Със закъснение Лесли Луз скочи на крака и викна:

— Възразявам! Това е внушение.

Съдията му махна да си седне. Подобно на останалите в залата, и той искаше да види докъде ще стигнат нещата.

— Продължете, моля.

И прокурорът продължи:

— Аз твърдя, че необузданата ревност на господин Хамлин е била толкова голяма, че дори е отхвърляла привързаността на едно малко момче към госпожица Джилети.

На лицето на Чарлз Бреймар Мърфи се изписа болка. А после, за изненада на Тони, той каза:

— Може и да е вярно.

„Какво? Разбира се, че не е вярно!“

— Били може и да е мразел Николас.

— Разбира се, че го е мразел! В параноидното, упоено от наркотици съзнание на Уилям Хамлин Николас Хандемайър изобщо не е невинно седемгодишно дете, нали така? Бил е заплаха. Също като вас.

— Може би. — Чарлз заклати глава, сякаш му се искаше да не е било така.

— Заплаха, която е трябвало да бъде премахната. Неутрализирана. Унищожена.

— Надявам се, че не. — Чарлз потръпна, като че ли тази идея никога не му бе хрумвала. — Мили боже, надявам се да не е така.

„Копеле! — помисли си Тони. — Били никога не би наранил Николас и Чарлз го знае. Просто се опитва да си върне на Били заради мен“.

— Били е добро момче. — Чарлз продължи да върти ножа в нанесената рана. — Но не му беше мястото в Кемп Уилямс.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Социален, икономически, образователен. Истината е, че го съжалявах. Всички го съжалявахме. Той не можеше да понесе, че Тони избра мен пред него.

Това вече бе твърде много за Били.

— Лъжец! — изкрещя той и скочи. Лицето му бе почервеняло от гняв, а вените на челото и врата му се бяха издули до пръсване. — Тони ме обича и аз я обичам!

Заседателите не останаха впечатлени. Били изглеждаше като луд — с разчорлена коса, яростно размахал ръце, очите му искряха от чувствата му към Тони. На Тони й се доплака. Чарлз го бе провокирал и Били бе паднал право в капана. Още по-лошото бе, че там попадна и адвокатът му.

— И това е без наркотиците — с приглушен глас подчерта прокурорът, като целенасочено даде гласност на мислите на заседателите. — Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.

 

 

Следващите два дни отидоха за възстановяване на нанесените щети.

Лесли Луз докара свидетели от предишния живот на Били — учители, треньори, съседи, за да разкажат за добрия му характер. Всички единодушно заявиха, че Били Хамлин не би наранил съзнателно дори муха.

Джеф Хамлин настояваше да му позволят да свидетелства, но Лесли Луз не го допускаше.

— Прекалено си емоционален. Това няма да помогне.

— Тогава остави Били сам да говори. Трябва му възможност да покаже на хората какъв е всъщност.

Това бе първоначалният план — Били да бъде собственото си тайно оръжие с харизмата си и присъщата си способност да печели сърцата и умовете на околните. Но след показанията на Чарлз Бреймар Мърфи тази идея пропадна завинаги.

— Колкото по-малко говори Били, толкова по-добре — заяви Лесли. — Отсега нататък трябва да се фокусираме върху фактите.

Фактите все още бяха в полза на Били.

Беше ли проявил небрежност Били Хамлин в грижите си към седемгодишното момче на плажа? Да, беше.

Неправилно ли е постъпил, като е приемал наркотици и алкохол по време на смяна с децата в лагера?

Разбира се.

Но Уилям Хамлин убил ли е Николас Хандемайър? Причинил ли е умишлено смъртта на момчето? Въпреки необуздания му изблик на ревност нямаше доказателства за това. Поне нито едно убедително доказателство.

Лесли Луз завърши речта си със следните думи:

— Били Хамлин не е убиец. Нито е чудовище. Той е нормален младеж и любящ син. Нека не допуснем трагедията на едно семейство да причинява трагедия на друго семейство.

Докато сядаше, адвокатът усети върху себе си втренчения поглед на сенатор Хандемайър и несъзнателно настръхна под вълнения костюм.

Молеше се това да е достатъчно.

 

 

Съдът се оттегли до заседанието на следващия ден. Уолтър Джилети говореше на адвоката си извън съдебната зала.

— Какво мислите за случващото се?

— Ще бъде оправдан. Без съмнение. Не си помогна с онова избухване, но обвинението не е доказало нито един факт.

Тони ги чу и въздъхна с облекчение. Адвокатът на баща й бе най-добрият възможен изобщо. Утре Били щеше да бъде свободен. Разбира се, щом излезеше, трябваше да поговорят за онези глупости за сватба. Тони харесваше Били и му дължеше много, но брак със сигурност не бе в програмата й. Е, това все пак бяха бели кахъри.

Баща й продължаваше разговора.

— Хубаво. — Гласът на Уолтър Джилети прозвуча властно. — Щом всичко е ясно, тръгваме още тази вечер. Колкото по-скоро се разкараме от този цирк, толкова по-добре.

— Не мога да си тръгна, татко — обади се Тони. — Трябва да остана до произнасянето на присъдата. Били има нужда от мен.

Уолтър Джилети се обърна към дъщеря си, изгледа я студено и изсъска:

— Не давам пукната пара от какво има нужда Били Хамлин. Тръгваме, когато кажа!

 

 

В крайна сметка семейство Джилети останаха в Алфред още една нощ.

Като си направи сметка, Уолтър Джилети реши, че може би ще се отрази зле на бизнеса му, ако си тръгнат.