Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (30)

29.

Механикът погледна размазания „Дукати Панигале“ и тъжно поклати глава.

— Колко жалко. Изключително жалко. Такъв красив мотор.

Съмър беше на друго мнение. За нея моторът на Майкъл бе най-грозното нещо, което бе виждала, най-поразяващото и смъртоносно оръжие.

С документите за собственост, дадени й от Теди, Съмър бе убедила полицията в Оксфордшър да й предаде онова, което бе останало от мотора. Не му бяха направени никакви тестове. За полицията случаят беше ясен: катастрофа, която няма нужда от разследване. Тоест моторът вече не беше доказателство, а просто частна собственост и тя можеше да го вземе.

Като истински разследващ журналист, Съмър го огледа от всеки възможен ъгъл, решена да разкрие „тайната“ на Майкъл и връзката й с катастрофата. Затова нае ван, натовари на него усукания мотор с помощта на един съсед и го откара в Източен Лондон още призори.

Според интернет форумите сервизът „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу беше най-добрият в страната за „Дукати“. Явно младият мъж, който стоеше пред Съмър, знаеше за какво говори. Подробно й обясняваше за ремъци, цилиндри и трансмисии, като опипваше с възхищение и съжаление ожуления червен мотор.

— Лошо, много лошо. Имам предвид, технически бихме могли да го възстановим. Но новите части ще са повече от старите и ще струва цяло състояние.

— Ами ако ви помоля да прегледате някои части?

— Например?

— Не знам. Кормилото. Спирачките. Дали е имало някаква техническа повреда, която бихте могли да откриете? Или това вече е невъзможно?

Механикът погледна красивото момиче пред себе си. В „Сейнт Мартинс“ не идваха много клиенти като Съмър Майър — с тези безкрайно дълги крака и с тази лъскава грива, като полирано дърво, стелеща се по гърба й. Но у момичето имаше и още нещо — желязната решителност в погледа й, вирнатата брадичка, които бе забелязал още с влизането й. Сексапил от глава до пети.

— Не мога да съм сигурен, докато не го разглобя — отвърна той. — Но ако е имало проблем със спирачките, тогава да, предполагам, че ще го открия. — Надяваше се, че ще може да я впечатли.

— И колко време би отнело това? Грубо?

— Елате към шест и ще мога да ви кажа нещо. Тези мотори са върхът. Бих се изненадал, ако открия нещо нередно.

Съмър остави колата си на паркинга на сервиза — в централен Лондон бе невъзможно да се паркира — и се качи на метрото до Слоун Скуеър. Ако моторът не беше готов до шест, беше по-разумно да пренощува тук и да се върне в Оксфорд на следващия ден.

Където и да отидеше, хората говореха за покушението срещу Алексия де Вер. Снимки на Гилбърт Дрейк, мъжа, който бе стрелял по нея, бяха публикувани на всички първи страници на вестниците, а новините за състоянието на вътрешния министър бяха водеща тема по всяка радиостанция. Съмър бе видяла на живо събитието по телевизията. Дори бе видяла проблясването на пистолета на Дрейк преди изстрела. Бе искала да се обади веднага на Теди, но се отказа, за да не се натрапва. А пък и заради майка й, която се обаждаше на всеки пет минути да пита за състоянието на Алексия, не й оставаше никакво време.

Сега, след като бе в Лондон, реши, че може би е време да звънне на Теди. Нае си стая в „Ориндж“, приятен хотел-ресторант на Пимлико Роуд, и дълго остана в топлата месингова вана. Чак след това се настани в леглото с телефона в ръка. Първо се обади в „Джон Радклиф“ да провери как е Майкъл. Нямаше промяна. После се стегна и набра номера на Теди де Вер.

За нейна изненада той вдигна моментално.

— Съмър! Много ми е приятно да те чуя, мила. — В гласа му звучеше искрена топлота. — Сигурно си чула новината?

— Разбира се. Как е тя?

— Колкото и да не е за вярване, вече е добре — бодро отвърна Теди. — Лекарите казват, че ще може да се прибере у дома след ден-два. А най-хубавото е, че двете с Рокси най-сетне оправиха отношенията си.

— Наистина ли? — Съмър не можа да скрие изненадата си.

— Да. Прекрасно е, нали? Мисля, че тъкмо вероятността Алексия да умре предизвика промяната. Рокси отиде в болницата веднага и оттогава двете са неразделни. Самият аз не бих повярвал, ако не ги бях видял с очите си. Може би в крайна сметка ще излезе, че онзи мръсник Дрейк всъщност ни е направил услуга. Но стига за нашите драми. Ти как си?

— Добре съм. В Лондон съм, само за тази вечер.

— Така ли? Великолепно. Трябва да обядваме заедно.

— О, не, не, не — побърза да откаже Съмър. — Не бих искала да преча в такъв момент. Трябва да си със семейството си.

— Глупости! Ти си част от семейството — мило каза Теди. — Освен това Алексия и Рокси са си достатъчни сега. Дори не осъзнават, че ме има.

— Благодаря, Теди, много мило от твоя страна, но не мога…

— Глупости. Обяд, утре точно в дванайсет и половина. Настоявам. Ще резервирам маса в някое прилично заведение и ще ти съобщя.

 

 

Теди я заведе в Артс Клъб в Мейфеър. Напълно реновираната преди няколко години къща на Доувър Стрийт сега беше един от най-елегантните и най-изискани клубове в Лондон. За съжаление в него членуваха хора, които нямаха нищо общо с името му, а по-скоро принадлежаха към света на банките и хедж фондовете. Съмър усещаше хищните им погледи по гърба си, докато вървеше към масата на Теди.

— Толкова се радвам! — Той стана да я посрещне. Приличаше на мечок с костюм с жилетка от туид и с копринен шал на врата. — Възхитителна си, както винаги.

— Ако знаех, че ще е на такова официално място, щях да се облека подходящо — отвърна Съмър: чувстваше се неловко с кадифените си джинси от „Хъдсън“ и тъмнозелена тениска от „Гап“. От друга страна, след шокиращите новини от предишната вечер дрескодът на Артс Клъб бе най-малката й грижа. И добави: — Щеше да ми е също толкова приятно и в „Макдоналдс“.

— „Макдоналдс“? — възмути се Теди. — Мисля, че знам и по-подходящи заведения за една млада дама.

Поръчаха си храна — прясно осолен морски костур за Съмър и пай с дреболийки за Теди, — след което заговориха за Алексия и покушението.

— Не е ли странно как лошото носи със себе си и хубавото? — философски подхвана Теди. — Като феникс, издигащ се от пепелта. Почти бях загубил надежда, че Алексия и Рокси някога ще се помирят. Жалко, че трябваше куршум в ребрата да свърши тази работа, но пак е нещо. А и това не е единствената положителна промяна. По настояване на лекарите Алексия най-после се съгласи да си вземе малко отпуск. Говори за пътуване до Щатите. Всъщност иска да прекара известно време с майка ти.

— Това е чудесно — отвърна Съмър по-скоро от добро възпитание, отколкото от искрени чувства. Близкото приятелство на Алексия с майка й все още я притесняваше, но не можеше да сподели това с Теди.

— Наистина е чудесно — съгласи се Теди с усмивка. — Много й се събра на Алексия през изминалата година. Първо Майкъл, а сега и това.

— Хмм… — Съмър чоплеше рибата в чинията си с вилицата. Естествено, на никого не би пожелала покушение, но й беше трудно да прости и да забрави как Алексия бе пренебрегнала Майкъл, както и коравосърдечното й поведение след катастрофата.

— Проблемът е, че хич не я бива да казва „не“, особено когато става дума за работа — продължи Теди. — Съпругата ми има изключително силно чувство за дълг. За обществен дълг. Не е много на мода в наши дни, но тя си е такава. Никога не мисли за себе си.

Съмър едва не се задави.

— Да. — „Наистина ли е толкова заблуден? Да не би куршумът да е рикоширал от ребрата на Алексия и да се е забил в мозъка на Теди?“

— Но стига за моето семейство. Кажи нещо за теб — продължи Теди. — Какво те води в Лондон? Културни развлечения или пазар?

— Всъщност нито едно от двете. Проверявах нещо.

След което разказа на Теди за мотора на Майкъл и той се намръщи.

— Мислиш ли, че има смисъл, скъпа? Да си губиш времето с нещо толкова потискащо?

— А защо не?

— Е, със сигурност в полицията биха огледали подробно мотора, ако мислеха, че има нещо подозрително.

— Може да ти се стори изненадващо, Теди, но полицията не е безгрешна. Оказа се, че наистина е имало проблем с мотора.

Теди внимателно остави чашата си на масата.

— Така ли?

— Да. Макар да не е сто процента сигурно, механикът в сервиза „Сейнт Мартинс“ каза, че следите и изтъняването по спирачките показват, че може да са пипани преди катастрофата.

— Пипани? Какво искаш да кажеш?

— Че някой може да е причинил катастрофата умишлено.

Теди поклати глава.

— Не. Не вярвам. Просто не може да е вярно.

— Чувал ли си Майкъл да има врагове?

— Врагове? Та той беше организатор на партита, а не шпионин.

„Щом казваш“, помисли Съмър, но се въздържа от коментар.

— Е, може да е щипнал нечие чуждо момиче — добави Теди. — Преди да започне връзката ви имам предвид, мила. Но не мога да си представя някой да иска да го убие. Сериозно — не мога.

— Може би целта им не е бил той — каза Съмър. — Може би си бил ти. Или Алексия. Може би в крайна сметка Майкъл е бил просто средство.

Теди избута чинията си настрани.

— Каза, че техникът, на който си показала мотора, не е сигурен.

— Не е абсолютно сигурен. Това доказателство може да не издържи в съда. Не и ако е единствено. Но е някакво начало.

— Начало на какво? — Теди се пресегна през масата и докосна ръката й. — Не ме разбирай погрешно, Съмър, но ми се струва, че виждаш онова, което ти се иска да видиш.

Съмър се наежи.

— Не си го измислям.

— О, не казвам, че си измисляш. Но ти сама каза, че това доказателство е несъстоятелно. Спирачките просто може да са се протрили, когато Майкъл е видял камиона да лети към него и ги е натиснал. Не е ли възможно?

— Технически погледнато, да, би могло — призна Съмър.

— Иска ти се всичко това да има някакъв смисъл. Да има причина за болката ти и за страданието на Майкъл. Но истината е, че няма такава причина. Както и за изстрела на онзи побъркания Дрейк срещу Алексия. Лошите неща просто се случват.

— Не знаеш дали няма причина за случилото се с Майкъл. — Съмър сама се изненада от сълзите си. Теди наистина знаеше как да й въздейства. — Някой може да е повредил спирачките.

— Колкото и да се измъчваш с догадки, Съмър, това няма да ни върне Майкъл.

— Да. Но може да ни отведе до истината.

— Но защо, скъпа? — Теди почна да губи търпение. — Защо някой ще иска да убива сина ми?

— Точно това се опитвам да изясня.

— Като пренебрегваш отговора, който ти е пред очите? А той е: никой не би го направил! Майкъл нямаше врагове. Това не е някакъв мръснишки заговор. А просто нещастен случай. Спирачките понякога просто отказват.

Съмър реши да подхване по друг начин. Беше се надявала, че информацията от Уолтамстоу може да събуди поне любопитството на Теди, но явно не беше така. Така че реши да му зададе въпроса, който бе задала и на Рокси преди седмица.

— Майкъл да ти е споменавал за някаква тайна преди лятното тържество? Нещо притеснително, което е открил?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Рокси вече ме пита за това, така че отделих малко време да помисля. Каза, че си споменала тази „тайна“ и пред нея. Никой от нас няма представа за какво говориш. Майкъл беше добре преди тържеството. Нищо не го тревожеше.

— Но той ми каза…

— Съмър — прекъсна я Теди. — Мисля, че градиш някаква конспиративна теория. Някакви тайни, прерязани спирачки. Не виждаш ли, че всичко това е вятър и мъгла?

Тежко мълчание се спусна над масата.

— Ако имах някакво подозрение, че някой би могъл нарочно да навреди на сина ми, мислиш ли, че не бих се обадил в полицията моментално? Не мислиш ли, че бих искал да знам истината не по-малко от теб?

Съмър кимна.

Теди се пресегна, хвана брадичката й и вдигна главата й така, че погледите им се срещнаха.

— Това е просто злополука, разбери го. — Усмихна й се тъжно и утешително. — Да си поръчаме нещо сладко, какво ще кажеш?

 

 

След няколко часа в стаята си в „Ориндж“ Съмър тъпчеше багажа си в пътната си чанта.

„Защо никой не ми вярва?

Защо никой не ме взима на сериозно?“

Сълзи на безсилие замъглиха очите й. Спомни си какво й бе казал шефът й в „Ню Йорк Поуст“, когато свали статията й за заплахите на бандата, която бе проучвала от месеци.

— Не ми поднасяйте предположения, госпожице Майър. Донесете ми факти. Това е вестник. Ние не публикуваме измислици.

Дали теорията й за Майкъл също беше измислица? Наистина ли катастрофата бе просто нещастен случай, както я убеждаваха Теди де Вер и целият свят?

Разтърка очи. Беше замаяна от умора.

„Искам да легна и да спя цяла година“.

 

 

В Мейфеър в офиса на хедж фонда си „Кингсмиър Кепитъл“ Теди де Вер затвори вратата, свали си сакото и се отпусна в кожения стол от „Херман Милър“. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

„Не бива да изпадам в паника.

Паниката няма да ми помогне. Толкова е неанглийско“.

Вдигна телефона.

— Да, аз съм. Виж, съжалявам, че те безпокоя. Мисля, че трябва да поговорим.

 

 

Сергей Милеску беше уплашен.

Беше сигурен, че сър Едуард Манинг ще му предостави онова, което му трябваше — достатъчно мръсотии за Алексия де Вер, за да я изхвърлят от кабинета, та да може работодателят му да я замени с някой по-подходящ, по-управляем вътрешен министър. Но след като бе изцеждал дъртия педал като лимон повече от година, информацията на Едуард вече бе на изчерпване. Както и търпението на работодателя на Сергей.

— Платих в аванс, гласувах ти доверие.

Носеше костюм от Савил Роу и говореше с премерения образован тон на бизнесмен. Но не беше бизнесмен. Беше безмилостен убиец. Беше отраснал по улиците на Тбилиси, разчитайки единствено на собствения си ум, бе лъгал, бе заплашвал, ограбвал, мамил и просперирал по пътя си към върха в нова Русия. Сега притежаваше петролни кладенци, диамантени мини и ядрени централи. „Джей Пи Морганс“ и „Голдман Сакс“ — всички го ухажваха. В Лондон се движеше сред най-висшите кръгове на обществото, излизаше с момичета с аристократичен произход и щедро участваше в благотворителни акции, финансираше „сговорчиви“ политически партии. Торите бяха много сговорчиви, докато не се появи онази кучка Алексия де Вер, която имаше наглостта да поставя под въпрос сделките му, да запушва данъчни и други правни дупки, на които той и базираните в Лондон негови приятели олигарси разчитаха. Министърът на вътрешните работи се беше изпречила на пътя му — пагубна грешка. Под блясъка и изискаността той си оставаше безмилостен брутален тип.

Сергей Милеску познаваше тази бруталност от първа ръка. Една украинска проститутка, която го бе излъгала с пари, бе останала без очи. Според слуховете се била отървала леко, понеже била жена.

Сергей беше плувнал в пот.

— Ще върна парите.

— Парите не ме интересуват. Искам онова, за което платих.

— Ще го получите.

— Кога?

— Скоро.

Шефът на Сергей плесна с ръце. Двама въоръжени здравеняци влетяха в стаята. Сергей измяука като ужасено коте.

— Моля ви! Ще го получите! Много скоро — замоли се той.

— Сигурен съм, господин Милеску.