Андерш де ла Моте
Тръпката (5)

5. Bad things

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 7 ноември, 21:28

 

От: MayBey

Най-лошото, което може да се случи на един полицай, е да не може да разчита на колегите си…

 

публикацията има 29 коментара

* * *

Когато излезе от тоалетната, едва не налетя на Анна Аргос.

Беше обърната с гръб към него и той предположи, че чака някого.

Вероятно жабарят Густен^[1] драйфаше кроасани, преди двамата да се промъкнат между колите за малко sexytime.

Шибани идиоти!

После вадя лъскавия телефон до ухото й и стомахът му направи малко салто, разпознавайки го. Яростният огън, който почти бе изгаснал, внезапно пак се разгоря и той направи няколко гневни крачки напред.

— Не, никой не ме е проследил, всичко е окей. Аз съм на другата страна на земното кълбо — чу я той да мърмори на английски точно преди да я сграбчи за ръката.

Погледът й беше почти толкова ужасѐн, колкото си го беше представял горе в хотелския салон и точно както във фантазиите му гневът се изпари от него на мига. Минаха само няколко секунди, докато тя си възвърна самообладанието и ядосано се отърси от хватката му — но все пак беше схванал.

Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо — или по-вероятно някой — който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.

— Пусни ме, нещастник гнусен!

— Сори — смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. — Май ми дойде малко в повече… Peace!

Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.

— You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.

Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът й не беше чак толкова недружелюбен.

— И?

— Убих копелето — ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.

* * *

Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.

Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.

Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.

— Чакаме Рунеберг — каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.

— А, ето го и него.

Рунеберг влезе в стаята.

— Ще има малко промени — каза той лаконично. — Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.

Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа й.

Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.

— Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…

Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.

* * *

Най-накрая!

Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.

Sweet!

Някой от французите — не си спомняше кой — беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.

Compliments to the chef.

Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.

Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.

Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.

Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.

— Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?

— Нищо конкретно, пич, нищо конкретно — каза сподавено той, без да може да спре да се смее. — Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?

Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.

— Разбира се, схващаме, Томи — отговори един от французите. — Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?

Той каза нещо на френски и всички се засмяха.

— Именно… — промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.

— Нищо не е наистина. Всичко е просто…

— Една Игра?

Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.

— К’во? К-кой каза нещо за…

Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?

Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…

— Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?

Този път говореше французинът до него.

— Какво имаш предвид? — каза той неясно и прочисти гърло.

— Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?

Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.

Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него — че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.

— Не можеш и да си представиш, пич — промърмори той и установи, че внезапно е заговорил на шведски.

Повтори изречението на английски. Тия пичове трябваше да знаят с кого делят наргилето… Шибана, fucking легенда, това беше той!

Тънките бели щори на входа на павилиона се люлееха напред и назад на хладния пустинен бриз.

Напред…

… ииии…

… назад.

— И какво си направил, Том, разказвай?

Този път беше едно от момичетата, може би онази хубавата, с която беше танцувал?

Той поклати бавно глава и му трябваше известно време, докато се досети, че никой от тях не виждаше движенията му в сумрака.

— Мне — никога не говоря за това. Придържам се към правило номер…

— Едно!

Този път не си беше въобразил, беше сигурен. Чу същия тих шепот някъде отдясно и се изправи несигурно. Светът се клатеше и на него му бе трудно да фокусира.

— Какво ти е, Томи, стари приятелю, не ти ли е добре?

Този глас му беше познат — беше Венсан. Но какво правеше той тук? Защо не беше навън при колите да тренира успоредно паркиране с Анна Аргос?

Французинът се стовари между възглавниците и го прегърна.

— Ето, приятел, дръпни си и ще се почувстваш много по-добре.

Той подаде чибука на наргилето на HP, който след известно колебание го взе.

Бълбукащият звук го успокои и той изпусна бавно дима през носа.

Чу Венсан да казва нещо, последвано от още смях, но когато ръцете на мъжа внимателно го положиха между възглавниците, HP вече спеше дълбоко.

* * *

Сянката се приближи бързо и тя почти веднага разбра кой беше.

Заопипва с ръце покрай колана, но в съня нямаше оръжие и тя усети как паниката се надига. После мъжът се подаде иззад облака прах.

Ръката му беше протегната напред и лъскавият револвер сочеше право към нея.

Сега оръжието беше още по-голямо, отколкото си го спомняше — цевта беше като непрогледен дълбок кладенец.

Тя стисна очи, стегна тялото си и зачака гърмежа.

Но не се случи нищо.

Защо той не стреля?

Щом отвори очи, всичко се беше променило.

Сякаш облакът прах, мъжът и неговият револвер никога не ги бе имало.

Сън в съня…

Вместо това тя стоеше насред някаква пустиня.

Накъдето и да погледнеше, пред нея се разпростираха идентични пясъчни дюни чак до хоризонта.

В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.

Когато се събуди, чаршафът лепнеше по тялото й, а образът на черните птици бе все още запечатан върху ретината й.

— Гарвани, които носят нещастие — смотолеви тя на себе си, без да знае защо всъщност.

* * *

Павилионът беше празен, той лежеше сам сред възглавниците, а наргилето беше изгаснало.

Навън целият лагер се къпеше в бяла светлина.

Големите прожектори бяха включени и той виждаше как хора тичат напред-назад по площада. Музиката беше затихнала, чуваше викове на различни езици, но мислите му се движеха тегаво и не можеше да разбере какво казват.

После чу приближаващ шум от двигател — глухи пулсиращи тонове. Звучеше като хеликоптер или може би няколко? Главата му беше буца бетон, езикът лепнеше за небцето и щом се опита да се надигне, забеляза, че тялото не го слуша съвсем.

Шумът се засилваше все повече и внезапен въздушен порив разлюля диво пердетата около него. Той ги бутна настрани и направи няколко несигурни крачки към изхода.

В същия миг учуден осъзна, че туристическите му дрехи ги нямаше и вместо това отново бе облечен с подгизналата си риза от тайландска коприна.

За няколко секунди започна да подозира, че всичко, което се беше случило в лагера, е било просто фантазия.

Че танците, птиците, които носят нещастие, шепнещият глас и всичко останало са били просто детайли от напушен сън, от който току-що се бе събудил.

Едва когато, залитайки, излезе на светло и хората започнаха да го сочат, той откри, че ризата му беше напоена с кръв.