Андерш де ла Моте
Тръпката (36)

36. Out of the hole and down the slope

Място: Хотел „Отчаяние“.

Дата и час: Коледа, 13:48.

Облекло: In-room casual, което означаваше гащи и потник.

Статус: Насинен и бесен.

Droning.

Така се наричаше феноменът, беше го гледал по „Дискавъри“. Да спиш, докато вървиш. Всъщност не да спиш. Това определено не беше правилно описание на състоянието. По-скоро вървеше, изпаднал в някаква летаргия, достатъчно буден, че да продължи да се движи напред, но мозъкът му беше навлязъл далеч в the fucking lala-land.

Самият тунел в действителност не беше толкова дълъг, може би километър или нещо такова. Но тъй като под „Хьортхаген“ преминаваше в дълга извивка, минаха само десетина метра, преди светлината от отвора при „Ропстен“ да изчезне. Гъстият мрак беше дал своето, за да подсили преживяването.

Привиждаха му се неща в стил ужасния, шибан Х. Ф. Лъвкрафт, които накараха космите по ръцете и врата му да настръхнат. Плъхове, прилепи и други, по-големи, безформени фигури се спотайваха по цепнатини и странични тунели. Съскаха, когато минаваше, олюлявайки се, покрай тях, посягаха към гърба му с ноктестите си лайняни просешки ръце.

А ги имаше и гласовете. Бащата, Даг, бедният изпепелен ненормалник Ерман. Всички му шепнеха от мрака. Искаха от него отговори.

Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Искаш ли?

Напълно ли си сигурен?

Yes or No?

 

 

Той тъкмо беше получил обяда си, Royale with Cheese, който му струваше двойно, защото „Бъргър кинг“ беше прекалено далеч, така че рецепционистът отиде пеша дотам. Но си струваше. Сосът се процеждаше между пръстите му и той ближеше лакомо всяка мазна капчица.

Беше излязъл, залитайки, от тунела на ужасите при Йердет, всъщност беше продължил почти сто метра, преди да зацепи, че светлината и свежият въздух не бяха просто нови привидения.

После беше успял да се добере до такси при сградата на ТВ4 и макар шофьорът да го беше изгледал странно, все пак се бе съгласил да извлачи мръсното му и разбито тяло у дома в Сьодер.

Беше спал почти едно денонощие, после се беше надигнал, за да се изкъпе и да се избръсне. Прибави и малко хапване, след което пусна компютъра.

Трябваше да се свърже с Бека по някакъв начин. Да обясни защо не се беше върнал. Тя сигурно беше както бясна, така и притеснена. Но не смееше да звънне у тях или дори да пробва мобилния й. Можеха ли да поставят GPS в дрехите му, сигурно можеха и да подслушват телефоните й. Противниците му в крайна сметка не бяха кои да е.

Всичко беше много по-голямо, отколкото си бе мислил, сега го осъзна и малко от доброто, обикновено гугълване бързо подсили теорията, която беше започнал да изгражда в Лидингьо.

Трябваше да измисли друг начин да се свърже с нея. Да я предпази.

* * *

Коледа правеше всичко двойно по-потискащо.

Тя беше също толкова ядосана на себе си, колкото и на Хенке. Първо, той буквално пада от небето, гол и пребит, с нескопосана история под ръка. После два дни, докато се съвземе, докато добрата голяма сестра сервира и се грижи за него, и после хоп, той отново изчезва, без да каже и гък като обяснение.

Ето я, приготвила коледна вечеря, даже беше свалила малко украса от тавана, а той изобщо не се появи. Тя, естествено, звънна на мобилния си само за да го намери напъхан над рафта за шапки.

Толкова типично за Хенке и толкова типично за нея да очаква нещо друго.

Така че трябваше да се празнува Коледа съвсем сама.

Вярно, Мике беше звъннал два пъти, но тя не се чувстваше удобно да говори с него. Беше се извинила, че ще празнува Коледа с брат си, и беше прекратила разговорите възможно най-бързо. Тя беше убедена, че до този момент той вече бе научил за аферата й с Тобе. Особено след като беше прочел клюките в Крепители на обществото. Адвокатът й не беше помогнал за разведряването на атмосферата. Очевидно прокурорът мислеше да заведе дело срещу нея в началото на януари. Грубо служебно нарушение, това означаваше, че ще й бият шута, ако бъде призната за виновна. Fucking fantastic, както би казал Хенке…

Тя приготви старателно тренировъчните си принадлежности и излезе от апартамента. При „Фридхемсплан“ имаше „Фрискис & Светис“^[1] и тя смяташе засега да си вземе карта за десет тренировки там.

Щом излезе на улицата, внимателно се огледа, преди да продължи към автобусната спирка. На една пресечка разстояние потегли разнебитена кола, но шумът от двигателя бе погълнат почти изцяло от преспите сняг, така че тя не я забеляза.

* * *

Снимката на неуспешния атентатор самоубиец беше това, което го насочи по следата. Беше ужасяваща снимка, от която вечерните вестници, естествено, се бяха възползвали.

Някой трябва да се бе надвесил от прозорец и снимал право отгоре. Безжизненото тяло, тъмните петна в снега, отломките и разбитите витрини, всичко се виждаше ясно.

Но това, което всъщност стресна HP, беше значително по-малък детайл. В горния край на снимката, самотен в снега, се виждаше малък правоъгълен предмет, от който космите по врата му настръхнаха. Не беше необходимо дори да зуумне, за да разбере какво беше това.

Мобилен телефон! Лъскав модел, напомнящ страшно много на този, който лежеше в гардероба му.

Щом мозъкът му направи връзката, не беше трудно да продължи да подрежда пъзела. Започна с малко гугълване на стари статии.

Втори терористичен акт на шведска земя за последните две години…

Очевидно международният тероризъм се е дошъл при нас за постоянно.

Експертите по тероризма са категорични, че в Швеция има поне триста вероятни терористи…

Правителството внася законопроект, който дава по-големи правомощия на…

Опозицията, която по-рано беше против строгото наблюдение, промени мнението си и сега подкрепя…

Според читателската ни анкета огромно мнозинство от шведските граждани подкрепят затягане на…

Именно последното изречение измести фокуса му и го накара да се отправи към старите си ловни полета. Не му трябваха много минути, за да се ориентира правилно. Наистина някои тролове бяха сменили имената си, но той все пак ги разпозна по начина, по който се изразяваха.

M00reon, M1crosrf и JabRue бяха създадени от самия него. Но имаше и стари познайници като VAO, Bosse Baldersson, Ljugo Juli и Lasse Danielsson. Той пробва всяко тролско име, което можа да си спомни, и резултатът надмина всичките му очаквания.

Считано от деня след бомбения атентат всички — до един, tutti — без и едно шибано изключение, бяха пуснали тема, която по един или друг начин се отнасяше до терористичния акт. Ако се обърнеше към блоговете, резултатът на практика беше същият. Дори и най-повърхностните имаха какво да кажат по въпроса, дори и да бяха просто клишета в стил: Направо ужасно или още няколко минути и най-добрата приятелка на сестра ми щеше да бъде взривена…

Заключението беше кристално ясно!

ArgosEye раздухваше случката възможно най-много, а целият механизъм за насочване на мненията се беше задвижил едва половин денонощие след неуспешния атентат.

Съвпадение?

Е, възможно беше, естествено.

Но като се имаше предвид всичко, което вече знаеше… NFW!

No Fucking Way!

* * *

Носеше по една тежка торба във всяка от ръцете си, както и раницата за тренировки на гърба. Автобусът беше само на десет метра, когато вратите се затвориха и той с бръмчене се отдалечи от тротоара.

Тя изпсува високо, обмисли няколко секунди дали да изчака следващия, но реши вместо това да извърви някаквите си два километра между „Фридхемсплан“ и апартамента.

Приблизително по средата на пътя вече бе съжалила за решението си неколкократно.

Въпреки ръкавиците торбите се врязваха в пръстите й и често я принуждаваха да спира, за да пропусне малко кръв през пръстите си.

Освен това тротоарите не бяха почистени от снега и на няколко пъти тя за малко да се просне по нанагорнището.

Тъкмо беше подминала градинката при Педагогическия университет, когато тъмния автомобил се плъзна покрай нея. От дясната й страна, отвъд високия парапет, колите извираха от Фредхелския тунел и заради движението и шума от трафика по E4 тя не реагира, преди автомобилът да спре и едрият мъж да застане на пътя й.

— Скачай вътре — каза той лаконично и отвори задната врата.

— К’во?

Тя забеляза червенокоса жена на нейния ръст да излиза от шофьорското място и да заобикаля колата зад нея.

— Скачай вътре! — повтори мъжът. — Има някой, който иска да говори с теб…

Тя се наведе напред и надникна в колата.

Вътре седеше Йон.

— Качи се, ако обичаш, Ребека — каза той меко.

Тя хвърли бърз поглед наляво. Жената вече беше на тротоара зад нея.

Точно както мъжа от другата й страна тя беше разкопчала якето си по начин, който Ребека разпозна — с едната ръка на колана, скрита зад ръба на якето.

Тя направи крачка назад към парапета.

Изведнъж осъзна, че познава мъжа до себе си.

— Ти беше в автобуса ми — констатира тя сухо. — Но тогава се държа значително по-приятно…

— Смяташ ли да се качиш, или… — отвърна той.

— Какво ще стане, ако кажа не?

Мъжът направи половин крачка напред, от другата й страна жената направи същото.

— Нека всички се поуспокоят малко… — каза Йон от задната седалка. — Съжалявам за малкото ни недоразумение онзи ден, наистина съжалявам, Ребека… Бях изморен и пих прекалено много, така че не прецених правилно цялата ситуация. Надявам се, че можеш да приемеш извинението ми, и мога да те уверя, че нямам намерение да си отмъщавам по някакъв начин.

Той направи жест към превързания си нос.

— Ако бъдеш така добра да се качиш вътре, ще те откараме вкъщи, само няколкостотин метра са, а тези торби изглеждат тежки…

В мига, в който той завърши изречението, едрият мъж повтори жеста си от автобуса и протегна ръка, за да поеме торбите. Но тя продължаваше да се колебае. Жената и мъжът почти незабелязано скъсяваха разстоянието около нея. Тя остави бавно пликовете на земята и направи крачка назад.

* * *

Минаха няколко дни, докато му светне крушката. Acme Телеком услуги АД — в техния офис бункер бяха направили стелт рейд с гения Рехиман. Бяха открили, че Играта се ръководеше оттам. Преди да взриви цялата лайнария на малки парченца, де…

Acme Телеком услуги, значи.

… горд член на PayTag Group, както пишеше на интернет страницата им.

Ако по-рано бе изпитвал и най-малка несигурност относно мисията си, сега всичките му съмнения бяха развенчани в стил Скарлет О’Хара.

PayTag притежаваше Acme, а Acme хостваше Играта.

И заключението, Шерлок??

PayTag беше Играта!

* * *

Внезапно тротоарът се освети от фаровете на друга кола, наглед таратайка.

Тя остана на платното няколко секунди, след което сви и паркира зад мерцедеса. От мястото до шофьора изскочи дребен слаб мъж с кожено яке, каубойски ботуши и пилотски слънчеви очила.

— Квостаатука? — каза той и направи няколко авторитетни крачки към тях.

Мъжът и жената от двете страни на Ребека си размениха погледи.

— В смисъл? — отговори мъжът от автобуса и прибра ръката си, която беше протегнал към Ребека.

— Ренко, разузнаване — отвърна онзи с пилотските очила и размаха малък черен правоъгълник. — Тука е забранено спирането, това важи и за мерджанци, раираш ли…

— Тъкмо тръгвахме — измърмори този от автобуса. — Само щяхме да откараме дамата…

— Просто потегляйте, с колегата можем да закараме Нормѐн у дома.

Пилотските очила посочи с палец през рамо към окаяната кола, чиято шофьорска врата тъкмо се беше отворила. Мъж със зелено войнишко яке се измъкна с известно усилие от седалката, след което се изправи в целия си ръст. Ребека видя как жената от лявата й страна несъзнателно отстъпи половин крачка и тя самата за малко да направи същото.

Мъжът беше огромен, сигурно поне 2,10 висок и почти метър в раменете.

Дълга коса висеше от двете страни на главата му и заедно с голямата кожена шапка скриваше по-голямата част от лицето му.

Не че човек изгаряше от желание да го гледа в очите.

— Хайде, тръгвайте, иначе ще пишем А-глоба… — занарежда Пилотските очила и махна с ръка. — Нормѐн, ти можеш да скочиш отзад, спасителният отряд отговаря за транспорта.

Той свали очилата до върха на носа си и й намигна.

Ребека направи две крачки по посока на колата. Жената все още стоеше на пътя й.

Известно време те просто се взираха една в друга.

После червенокосата бавно отстъпи встрани.

Няколко секунди по-късно Ребека седеше в цивилния автомобил. Колата беше разхвърляна и миришеше странно, почти като че нещо беше умряло вътре. Шофьорската седалка беше отместена толкова назад, че грамадния мъж зад волана можеше със същия успех да седи до нея на задната седалка. От радиото в колата звучеше стар шлагер, който тя бегло си спомняше.

Мерцедесът направи обратен завой, след което изчезна бързо в посока към Вестербрун.

— Окей! — каза тя после и пое дълбоко дъх. — Първо: ако вие, клоуни такива, смятате да си играете на полицаи в бъдеще, казва се О-глоба, не А-глоба^[2]… И второ: къде е малкият ми брат идиот и с какво, по дяволите, се е захванал?