Андерш де ла Моте
Тръпката (20)

20. I now inform you that you are too far from reality

— Ало?

— Здравейте, my friend.

— А, това сте вие. Проблемът разреши ли се?

— Не съвсем, но работим усилено по въпроса… Много усилено.

* * *

Хей, как е нашето златно момче? Справя ли се?

— Като по учебник. Манге е естествен талант! Три дни и вече може да прави почти всичко.

Халил го потупа по рамото и той неохотно прекъсна заниманието си, отмести стола от бюрото и се обърна към Рилке.

— Всичко е окей всъщност — отговори той. — И е страшно готино, но ми трябва още време, за да стигна нивото на кралицата на блоговете.

Той намигна на ръководителката си и Халил направи жест, като че отхвърляше комплимента.

— Чудесно! — отвърна Рилке. — Мислех си да обядваме, ако си гладен?

— Разбира се — съгласи се той и стана от стола. — Къде искате да отидем?

— „Хьоториет“ — отговори Рилке и хвърли скришен поглед към другата жена.

— Аз всъщност мисля да обядвам по-късно, но вие вървете — каза Халил бързо и се обърна обратно към компютъра си.

— Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге — усмихна се Рилке.

* * *

Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…

Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.

Шапки, палта и ръкавици — струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.

Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.

И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба й и я караше да се чувства… уязвима.

Вероятно се дължеше на смс-а:

Държа те под око — просто да знаеш!

* * *

Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.

За няколко секунди HP си втълпи, че събранието касае него, че този път прикритието му наистина е изгърмяло и ще бъде разкрит пред целия офис. Пулсът му се ускори и той тъкмо започна да се оглежда към изхода, когато Рилке внимателно го хвана за ръката.

— Това е Моника Грегершон, сестрата на Анна — прошепна тя съвсем близо до ухото му и параноята му незабавно изчезна. — Тя работеше при нас известно време, но прекъсна преди няколко години.

— Всички елате насам, моля. Имаме да ви кажем нещо важно…

Гласът на Елайза Пуул прозвуча пискливо, почти трепереше. Четиридесетимата души, които се намираха в офиса, постепенно образуваха малък кръг около триото. Елайза Пуул извади използвана носна кърпа от джоба на сакото си и се изсекна шумно. Изглеждаше изтощена и зачервена, като че беше плакала.

Внезапно HP започна да се досеща какво се случваше.

Филип Аргос вдигна ръка и мигом настана тишина.

— За тези, които не са срещали Моника тук, тя е сестрата на Анна и е добре запозната с дейността на ArgosEye…

Той посочи с ръка към жената до себе си.

На HP не му беше трудно да види приликата. Светлата коса, повдигнатият нос и будният поглед бяха приблизително същите, но тази жена или беше голямата сестра, или нямаше толкова добър пластичен хирург, колкото бе имала Анна. Тъмните кръгове под очите й добавяха още няколко години. Освен това беше много по-ежедневно облечена — с черна пола и съответстваща й риза, закопчана чак до гърлото. Очевидно това беше по-скромната сестра в семейство Аргос.

— За жалост, имаме лоши новини…

Филип Аргос направи пауза, което беше съвсем ненужно, защото вече беше привлякъл вниманието на всички.

— Както знаете, Анна си взе дълга почивка от работа, за да направи околосветско пътешествие. За съжаление, изглежда й се е случила трагична злополука.

— Тя добре ли е?

Това беше Рилке и доколкото HP можа да прецени, тя изглеждаше искрено разтревожена.

Филип Аргос забави отговора с няколко секунди и когато накрая отвори уста, всички вече бяха разбрали какви ще са думите му.

— За жалост, Анна е мъртва.

* * *

До този момент вече бе прегледала всички публикации в „Крепителите на обществото“. Сайтът беше на повече от половин година, така че начинанието й отне доста време, но Word документа, който постепенно запълваше с наблюденията си, всъщност съдържаше обилно количество полезна информация.

MayBey участваше почти от началото. Първата му тема бе публикувана само седмица след откриването на сайта и оттогава коментарите, а вероятно и читателите постоянно се множаха.

MayBey само започваше темите — това беше всичко. След това той или тя се облягаше назад, без да обсъжда или коментира повече, и оставяше другите хора да поемат щафетата. Щом предната тема започнеше да губи инерция, той започваше нова и така се продължаваше.

Нямаше ясно различими тенденции, що се отнася до времето и датите на постовете. Срещаха се всички дни от седмицата и повечето часове от денонощието — нещо, което освен това съвпадаше добре с човек, който работи по график. Събитията и хората, които обрисуваше, говореха, че MayBey беше преживял много и че сигурно работеше в полицията от дълго време.

Най-вероятно работеше на открито, но макар първоначално Ребека да бе напълно убедена в това, всъщност не беше задължително MayBey да е патрулен полицай. Описаните случки и арести наистина бяха ежедневие за патрулиращите, но можеха да се изпълняват и от други групи като например цивилно облечените — тези, които се бореха с наркотиците, или пък тези, които следяха заведенията. С друга думи, типични полицейски длъжности, но като цяло преобладаващото й усещане бе, че MayBey беше всичко друго, но не и типичен полицай.

Освен това имаше и други неща, върху които да размишлява.

Писмото я чакаше на пода в хола, когато тя се прибра. Малък бял плик от по-плътна хартия, какъвто не беше виждала от много дълго.

Адресът й беше написан с изящен старомоден почерк, който й беше така добре познат, че за няколко секунди получи сърцебиене. Дори тромавият език беше подобен. Но писмото, естествено, не беше от баща й.

Скъпа Ребека,

Надявам се, че ще извиниш натрапчивостта ми, но до мен достигна информацията, че си имаш неприятности в резултат от случка в района на Дарфур, Западен Судан.

Според източниците ми ти си отстранена, докато трае разследването, и затова се свързвам с теб. Полицията в Швеция по всяка вероятност е препратена към официалните канали, което далеч невинаги е най-добрият начин да се стигне до истината. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, и понякога е нужен друг подход, за да се внесе яснота в такива случаи, които на пръв поглед изглеждат съвсем прости.

От много години имам обширна мрежа от контакти в Африка, така че много ще ме зарадва, ако ми позволиш да разследвам случая от твое име — разбира се, с възможно най-голяма дискретност.

Прилагам адреса на електронната си поща и се надявам внимателно да обмислиш предложението ми.

Поздрави,

Таге Самер

* * *

Значи вече беше официално.

Той всъщност беше сметнал за странно, че изглежда никой не знаеше за смъртта на Анна.

Ако не разиграваха театър, разбира се.

Някои от жените, включително Елайза Пуул и Рилке, във всеки случай бяха с насълзени очи. Други бяха по-сдържани. Той самият се пробва да си придаде сериозно изражение, докато скришом се опитваше да отбележи всички реакции.

Злополука значи — не убийство. Откъде ли идваше тази нагласена история? Възможно ли беше това да е нова димна завеса от страна на дубайците, или пък Филип чисто и просто беше решил, че ще е по-добре както за отборния дух във фирмата, така и за бизнеса, ако се придържа към по-лесносмилаема версия за смъртта на Анна?

За няколко секунди на HP пак му се привидя малката гощавка на черните мършоядни птици. Той погледна надолу и преглътна няколко пъти.

Когато отново вдигна поглед, забеляза как го гледа Моника Грегершон. Изражението й изглеждаше почти отвратено, като че тя също бе видяла картината, която беше проблеснала пред ретината му.

На HP му се наложи с усилие да потисне едно потръпване. Той извърна поглед и направи няколко резки крачки към стаята за почивка. Чаша първокласно разтворимо кафе щеше със сигурност да накара параноичното му сърце да превключи на по-бавна скорост.

В коридора се натъкна на Деян и Филип, които бяха насред някаква дискусия.

— … акциите на Анна? — успя да долови HP.

— Моника ги наследява — отвърна Филип кратко, но се спря и кимна на HP, когато той неохотно бе принуден да ги подмине.

— Не смятам, че това ще означава някакъв проблем — продължи гой тихо точно преди HP да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува.

Окей, и известието за смъртта, и Моника Грегершон бяха сами по себе си доста неприятни, но положителната страна беше, че поне му се удаде да поиграе на утеши Бубалин^[1] с Рилке. Беше я подкрепил с прегръдка и рамо, на което да поплаче, които тя с благодарност бе приела, преди всички да бъдат освободени за деня.

Той се хвана, че мирише ревера си, в случай че уханието от косата й се е задържало. Рилке определено беше нещо специално. Красива, умна и забавна — беше готино и да работиш и да се мотаеш с нея. Мамка му, трябваше да се стегне малко, за да не вземе да развие някакъв обратен стокхолмски синдром.

Тя всъщност можеше да е заподозряна — поне на теория…

Във всеки случай беше научил няколко нови неща.

Първо: Голямата сестра на Анна беше работила във фирмата, но бе напуснала, защото не се разбираше с Филип. Вярно, никой не го каза направо, но той ясно бе доловил впечатлението, което оставиха.

Второ: Усещането, че смъртта на Анна беше свързана с компанията, се засили дори още повече. Защо иначе бяха избрали да не кажат истината за това как всъщност беше умряла?

Трето: Изглежда Моника бе тази, която наследяваше акциите на Анна в ArgosEye. Ако Филип бе имал намерение да очисти Анна, за да получи контрол над фирмата, то естествено, щеше да го направи преди приключването на развода, така че да остане основният наследник.

Това означаваше, че HP трябваше да се огледа за нов извършител.

Или извършителка, като стана дума…