Андерш де ла Моте
Тръпката (43)

43. All Your Bases Are Belong To Us^[1]

 

В мига, в който смъкнаха качулката от главата му, светът избухна в цветове, викове и гърмежи. Отне му половин секунда, за да осъзнае, че часът беше дванайсет, и още половин, за да разбере къде се намираше.

Седемдесет метра над центъра на града, мокрите и осолени платна на „Свеавеген“ бяха там, долу, между увисналите му крака и само няколкото десетки сантиметра бетон, върху които беше седнал, го деляха от падането.

Кракът върху гърба му го натисна и скъси разстоянието до ръба наполовина.

Той се опита да се хвърли назад, да задържи центъра на тежестта от вътрешната страна на ръба. Но кракът го спря и безмилостно го избута напред.

— Наслаждаваш ли се на гледката, loverboy? — прошепна Софи в ухото му, докато стокхолмското небе избухваше над главата му.

— В десния джоб на панталоните ми, USB-памет — изрева той, опитвайки се да надвика фойерверките. — Не ме пускай, мамка му!

Задникът му се плъзгаше бавно по бетона, докато кракът на Елрой продължаваше да го бута.

Деветнайсет етажа по-долу улицата се беше изпълнила с празнуващи.

— И какво мислеше да правиш с това, Хенрик, малкият? — отново Софи, съвсем близо до ухото му.

— Да го плъгна в сървъра и да заредя троянец — проплака той. — Моля те, моля те, не ме пускай…

Изведнъж задните му части загубиха контакт с повърхността и той се плъзна през ръба.

Но тъкмо когато нададе предсмъртен вик, Елрой го улови и го издърпа обратно на покрива. Оставиха го да лежи няколко минути, докато го претърсваха.

USB-паметта беше първото, което взеха.

* * *

Беше имала право за почти всичко.

MayBey и Тобе бяха свързани.

Но вместо мускулест полицай в тъмната униформа на спецчастите нейният смъртен интернет враг се беше оказал две пъпчиви осемнайсетгодишни хлапета, които бяха гледали твърде много телевизия. Именно филмовите реплики я насочиха по следата.

Съдия Дред, Клинт Истууд, „Шофьор на такси“. Всичко беше като някаква момчешка фантазия. След като бе разбрала името на Йонатан Лунд, беше лесно да провери Facebook профила му и съвсем вярно, всичките филми ги имаше там, прилежно изброени в страницата с информация заедно с факта, че учеше в IT-гимназия. В интернет можеш да се преструваш на когото си искаш, мислеше си тя. Но истината я имаше и там, стига да знаеш къде да търсиш.

И като стана дума за търсене…

Тя взе телефона си и набра един номер.

— Къде сте? — попита тя, когато мъжът от другата страна отговори.

* * *

Те го подкараха като овца помежду си.

Елрой го държеше под едната мишница, но това всъщност беше ненужно. Вярно, бяха срязали пластмасовите ремъци около ръцете му, но той беше абсолютно изтощен. Шокът от зашеметяващия пистолет, с който го бяха изпържили все още не беше отшумял и правеше движенията му тежки, а целият кошмарен сценарий горе на покрива на практика го беше пречупил.

Той потърка лице с горната част на другата си ръка, за да разкара сълзите, които упорито се стичаха от ъгълчетата на очите му.

Когато влязоха в голямата открита стая, от офиса на Филип долитаха гласове. Той успя да зърне силуети през матовите стъклени стени. Издрънчаха чаши, после се чу звънък смях, който той разпозна с лекота…

Без предупреждение, краката му изведнъж се огънаха и се строполи на земята. Главата му се удари в ръба на бюрото на Софи и усети как кожата на челото му се цепна.

Те не направиха усилие да го уловят, вместо това го оставиха да пълзи по пода известно време.

Смееха се, докато той опипваше с ръце пода под бюрото.

Накрая докопа стола и успя с негова помощ да се изправи с мъка на крака. Усещаше как топла струйка кръв бавно си проправя път през веждата му.

— Ето! — измърмори Елрой и натика носна кърпичка в ръката на HP, избутвайки го напред.

В следващия миг вратата се отвори и те се озоваха вътре.

В стаята имаше шестима души, всички мениджъри и всичките бяха с чаши шампанско в ръце.

— Добре дошъл, Хенрик, чакахме те — каза Филип Аргос весело.

Застанала до него, може би прекалено близо, Рилке се усмихна с най-красивата си усмивка.

— Ето.

Елрой остави малката USB-памет на бюрото на Филип.

— Деян, ще бъдеш ли така добър? — кимна Филип.

Деян направи няколко крачки през стаята, взе паметта, след което я плътна в един лаптоп, който стоеше на масата.

— Wireless network off… — измъмри той развеселено и хвърли бегъл поглед към HP. — Не бихме искали да си лепнем някоя инфекция…

Останалите тийм лидери с изключение на Рилке се насъбраха около екрана. HP не се сдържа да погледне към нея. Но тя изобщо не обърна очи към него.

Той притисна кърпичката още по-силно към челото си, но кръвта не спираше да тече.

— Ой-ой, вижте тук — каза Бийнс и посочи над рамото на Деян. — Нелоша работа!

Деян сам разцъка малко и въведе няколко кратки команди.

— Yes, мога единствено да се съглася с Бийнс. Който и да е написал шпионската програмка, си е знаел работата.

Той въведе още няколко команди, после се изправи и извади USB-стика.

— Ако троянецът беше влязъл в мейнфрейма, щяхме да си имаме проблеми… Вероятно щеше да почне да изпраща конфиденциална информация на външен клиент. Информация за партньорите ни, потребителски ID-та, блогови самоличности, you name it. Бог знае какво можеше да стане, ако той беше успял…

Той посочи с флашката към HP.

— Ти наистина се опита да ни закопаеш, пич… — каза той с почти изненадана интонация.

Изведнъж сякаш всички в стаята се втренчиха в него.

Той можеше почти да почувства омразата в очите им.

Франк направи две крачки напред със стиснати юмруци, но HP не трепна. Ударът дори не беше особено силен — беше насочен към корема и той успя донякъде да се подготви предварително. Падна на колене на мокета и изпъшка, когато въздухът излезе от тялото му. На онзи не му стискаше да го фрасне във фейса…

— Достатъчно, Франк — каза Филип кратко, докато Софи и брат й издърпаха HP на крака. — Мисля, че Хенрик вече е разбрал сериозността на положението си, нали?

HP кимна мълчаливо.

— Ти, осъден престъпник, влизаш тук с взлом, с крадена карта и с цел да откраднеш фирмените ни тайни.

Той взе мемори стика от Бийнс и го размаха в лицето на HP.

— Груба кражба или промишлен шпионаж, сигурно една или две години затвор, предполагам. Освен това едва ли ще изглежда добре за бъдещата кариера на сестра ти…

HP потръпна.

— Не забърквай сестра ми в това! — изропта той.

Филип се усмихна.

— Значи все пак има нещо, за което ти пука, Хенрик. С други думи, не си напълно лишен от морал…

От Франк, Деян и останалите се чуха разпокъсани подхилквания, но това не го интересуваше.

— Говори по същество, Филип — въздъхна той. — Имам нещо, което искаш, нали? Иначе ченгетата вече щяха да са заети да ме чегъртат от асфалта. Вие не се притеснявате да оставяте трупове след себе си…

Той вдигна глава и за пръв път ги погледна в очите. Този път беше техен ред да зашарят с погледи.

Всички освен Филип. Той направи жест към Елрой.

— Той?

— Чист е, няма предаватели или микрофони.

— Чудесно!

Той отново се обърна към HP.

— Напълно си прав, Хенрик. Искам акциите ти, ще ми ги продадеш, според пазарните условия, така че никой да не може да твърди впоследствие, че си бил подложен на неправомерен натиск. Затова смятам да ти предложа двойно повече, отколкото едвам си успял да събереш за Моника.

Той направи жест към Стофе, който извади пластмасова папка и започна да подрежда документи върху бюрото.

— Освен това тук има предостатъчно свидетели, които ще могат да потвърдят, че сделката се е осъществила според законовите изисквания.

HP кимна уморено.

— Окей, разбирам…

Той пое дълбоко дъх, за да си даде време да помисли.

— Но имам едно условие за сделката.

— Едва ли си в позицията да поставяш условия, Хенрик, но нека чуем…

— Ще подпиша документите ви и ще изчезна в залеза, но само ако не звъните на ченгетата. Нямам желание отново да лежа зад решетките.

Филип кимна.

— Звучи, като приемливо предложение, нали?

Той се обърна към другите, но никой не възрази.

— Значи как ще направим с парите? — измърмори HP.

— Открихме ти сметка в Western Union, парите ще бъдат преведени в мига, в който се подпишеш.

— Няма нужда, имам собствена сметка, която можем да използваме.

Филип го погледна в очите за няколко секунди. После се усмихна.

— Предвидил си, че може да се стигне дотук, нали?

HP сви рамене.

— В такъв случай не съм се подвел изцяло за теб, Хенрик. Никой план не е достатъчно добър, че да не си подсигуриш и backup.

Той поклати глава.

— Можеше да стигнеш далеч заедно с нас, Хенрик, по-далеч, отколкото изобщо си смеел да се надяваш…

— Е… отвърна HP. — Вече никога няма да разберем, нали?

Филип кимна.

— И така, Хенрик, щом си се подготвил за такова развитие, значи си мислил и за цена. Колко успя да събереш, за да накараш Моника да продаде акциите си? Аз й предложих един милион, но предполагам, че на теб ти е направила солидна отстъпка. Та колко излезе сметката — петдесет, сто?

— Пет!

Филип се ухили.

— Значи си успял да убедиш балдъзата ми да продаде акциите си за някакви си пет хиляди. Или си страхотен търговец, или тя наистина ме мрази… Е, добре, ще преведем десет хиляди в сметката ти.

HP поклати бавно глава.

— Не пет хиляди…

Той умишлено направи пауза от няколко секунди. После се усмихна.

— Пет милиона…