Андерш де ла Моте
Тръпката (26)

26. Ashes to ashes…

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 20 декември, 18:56

 

От: MayBey

Око за око — идеята наистина ли е толкова лоша?

 

публикацията има 76 коментара

* * *

Мике беше този, който й изпрати линка към страницата във Facebook. Регина Ретроди очевидно си имаше собствен профил. Рождената дата, образованието и работното място съвпадаха с нейните, но останалото беше просто свободно съчинение.

И двете наименования в дейности и интереси се оказаха сайтове за изневяра, което в комбинация със статуса й в неангажираща връзка, както и фактът, че го беше отрязала по-рано, сигурно обясняваше защо мейлът му беше крайно лаконичен.

Но най-лошото беше снимката.

Това беше тя с дрехи за джогинг и й трябваха само няколко секунди, за да пресметне кога и къде беше снимана.

Точно пред вратата й същата вечер, когато я бутнаха.

Съвпадение?

Едва ли!

* * *

Цветята, наредени около малката урна, бяха толкова много, че я правеха да изглежда съвсем миниатюрна. Цялата работа напомняше най-вече на мафиотско погребение. Купища хора в тъмни шлифери и палта и черни чадъри, които се носеха над тях, за да обират поне повечето от мокрия сняг.

Липсваха само банда федерални, които да записват номерата на колите на паркинга.

HP винаги бе мразил погребения.

Макар че „винаги“ бе силно казано…

Той всъщност бе присъствал само на две. Това на баща си почти не си го спомняше главно защото беше тотално напушен. Едно последно fuck you за сбогом във фейса на чичака да го топли по пътя с експресния влак към ада, така го бе замислил.

Имаше бледи спомени за изпълнение на Вагнер на църковния орган и куп миришещи на грог и обръснати с „Аква Вера“^[1] лица, които го зяпаха. Някакъв униформен дедак, който трябва да е бил някой от приятелите на баща му от запаса, даже се опита да го ободри по време на кафето след погребението.

— Баща ти беше голям човек, Хенрик. Истински патриот. Трябва да се гордееш с него.

Да, благодаря…

Като че увиването на ковчега в шведското знаме и припяването на кралския химн на три гласа изведнъж щяха да го накарат да види проклетника в нова светлина…

На погребението на майка му беше значително по-спокойно.

Само той, Бека, Даг и леля Брит.

Бека и Даге бяха седели плътно един до друг с неговата тежка лапа през раменете й. Но ръката му не беше там за утеха, това можеше да го види всеки идиот. По-скоро изглеждаше, като че ли Даг държи Бека — здраво, все едно го беше страх, че тя ще се опита да избяга, ако отпуснеше хватката. Сякаш тя би посмяла. Слънчевите очила гарантирано не служеха, за да скрият сълзите или да я пазят от бледото пролетно слънце.

Всъщност точно тогава беше решил. В същия миг, в който шибаният психопат му се ухили по типичния си, надменен начин над главата на сестра му, той бе осъзнал какво трябваше да направи. Майка им беше последният спасителен пояс за Ребека, единственото, което пречеше на Даге да поеме пълен контрол.

Освен него…

— Ела, наш ред е.

Рилке го дръпна внимателно за ръката и те си запроправяха път към Филип и Моника.

Продължаваше да не разбира съвсем що за връзка имаха той и Рилке. През последните нощи той спеше при нея. Веселяха се надявана пред телевизора, закусваха заедно.

Това значеше ли, че сега са приятелка/приятел?

Журито още не беше взело решение по тази точка. Но той се надяваше на „да“…

След инцидента в Пералното се беше скатавал, вършеше си работата до последната запетая и правеше всичко възможно да избегне и най-малкото подозрение. Изглежда бе подействало.

— Моите съболезнования — смънка той на сестрата на Анна Аргос.

Тя задържа ръката му няколко секунди и го изгледа продължително.

— Ти трябва да си Магнус?

— Ммм — кимна той.

— Познаваше ли сестра ми?

— Нее… ъъх, аз работя във фирмата само от месец — измънка той и се опита да избегне контакта с очи. Обикновено нямаше проблеми да лъже, но по някаква причина се чувстваше, сякаш лелката виждаше право през него. Зачуди се как ли би реагирала, ако й разкажеше истината?

Познаване и познаване, това зависи от гледната точка. Малката ти сестра ме изчука безпощадно в хотелски апартамент в Дубай и веднага след това бях заподозрян в убийството й. Така че може да се каже, че бяхме поне познати…

Моника внезапно пусна ръката му, като че пареше. Хвърли му странен поглед за последно и той направи няколко бързи крачки, за да настигне Рилке.

— Магнус.

Филип му подаде ръка.

— Много мило, че дойде, и благодаря за красивия венец.

HP кимна в отговор, докато се опитваше да си възвърне погребалното изражение, което Моника почти го бе накарала да изгуби.

— My… our pleasure! — поправи се той и погледна набързо Рилке с периферното си зрение.

Филип все още не беше пуснал ръката му, а освен това вдигна залозите, стискайки здраво HP за лакътя.

— Да, забелязах, че вие явно се чувствате добре заедно… — усмихна се той. — Приятелството е важно, почти толкова важно, колкото лоялността. Нали, Магнус?

* * *

В действителност тя не разбираше защо беше приела. Вечеря с непознат, като че си нямаше достатъчно грижи и без това? Но в Йон имаше нещо примамливо, нещо, което я накара поне за кратко да забрави за проблемите си.

Разбира се, трябваше да отмени цялата работа. Това щеше да е разумният начин да се справи със ситуацията. Но й беше омръзнало да бъде разумна.

Беше й омръзнало постоянно да бъде Регина Ретроди…

* * *

— Манге, Манге Сандстрьом? Това ти ли си?

Високият, загорял мъж изскочи от нищото, докато всички все още обикаляха наоколо с аперитивите си и се социализираха.

Ресторантът се намираше почти до Страндвеген и според Рилке Филип живееше най-горе в същата къща. Не можеше да определи дали леко възхитеният тон, който тя използваше, когато говореше за шефа им, или фактът, че ненадейно го бе зарязала, за да се смеси с бизнес познатите на Филип, го дразнеше повече.

А това, че беше принуден да се придържа към портокалов сок, докато другите лочеха от безплатния бар…

— Здрастиии…

Той стисна протегнатата ръка на мъжа и се опита да си даде вид, сякаш търсеше правилното име.

— Стофе. Кристофер Стенсон — помогна му мъжът, — беше два курса под мен в Техническия, но въпреки това идваше на повечето от лекциите ни…?

— Разбира се — измърмори HP. — Стофе, така беше. Радвам се да те видя!

Значи това беше прословутият Стофе. Пичът всъщност изглеждаше като mini me версия на шефа. Специално шит костюм на тънки райета, безупречна бяла риза и черна вратовръзка, вързана с перфектно подравнен double windsor. Дори очилата и късата фризура бяха подобни, но Стофе беше поне един и осемдесет и пет, което го правеше десетина сантиметра по-висок от идола му.

— Направо не повярвах, когато Филип ми каза, че Манге Сандстрьом е започнал работа при нас. Реших, че има друг със същото име, но сега те познах. Така де, не ме разбирай погрешно…

Той вдигна ръце пред себе си.

— … при цялото ми уважение към ArgosEye ти беше нещо като вундеркинд в Техническия. Трябва да си имал купища интригуващи предложения, така че не разбрах защо би искал да започнеш при нас от нулата… Искам да кажа човек като теб… да се озове в Пещерата от всички възможни места?

Стофе погледа HP така, сякаш очакваше адски добър отговор. Проблемът беше, че той нямаше такъв.

— Ами… ъъъ — започна той, докато отчаяно ровеше из мозъка си за подходяща реплика. — Стана така…

— Чухте ли? Ебаси, какъв ужас! Точно в Швеция да се случи…

Деян се зададе отляво с айфона си в готовност.

HP си отдъхна. Звънецът го спаси…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Бомбата! Бомбите! Не ми казвайте, че не сте чули?

И HP и Стофе поклатиха глави в синхрон.

— Някакъв ненормалник се е взривил на парченца на „Дротнинггатан“ само преди половин час. Медиите са пощурели…

Той протегна напред телефона си, за да покаже какво имаше предвид.

ИЗВЪНРЕДНО

САМОУБИЙСТВЕН АТЕНТАТ

В ЦЕНТЪРА НА СТОКХОЛМ

* * *

Тя се къпа дълго. Малко по малко увеличаваше температурата и се въртеше бавно, за да разлее приятното топло усещане по цялото си тяло. Продължаваше да върти кранчето, докато кожата й започна да пари и не издържаше повече.

След това си избръсна краката и покрай това подравни и някои други стратегически места.

Извади най-хубавото си бельо, облече си бяла риза и дънките, които стояха най-навътре в гардероба й, защото бяха прекалено тесни за вкуса й.

После си оправи прическата със сешоар, гримира се набързо пред огледалото в хола и направи крачка назад, за да разгледа резултата.

Едва се позна.

* * *

Достатъчно беше Филип да се изправи, за да заглъхне веднага шумът от разговори в частната зала за хранене. Имаше около стотина гости, ако HP беше пресметнал правилно, повечето от които вероятно бяха бизнес познати.

Никой от съпрузите Аргос не изглеждаше като човек, който имаше време да си създава истински приятели.

Business comes first.

— Както сигурно сте чули, тази вечер в града са се случили драматични събития — започна Филип. — Улиците в повечето посоки изглежда все още са блокирани, публичният транспорт е спрял изцяло, така че може да е трудно да се приберете. Но добрият ми приятел Барис тук…

Той посочи с ръка към собственика на ресторанта, който стоеше до стената.

— … обеща да остави бара отворен, докогато се налага.

Разнесе се доволен шепот и Филип го остави да продължи няколко секунди, преди да заговори отново.

— Но за тези от вас, които работят за мен, искам само да кажа, че искам да се срещна с тийм лидерите утре в десет сутринта. Осъзнавам, че е неделя и сте си заслужили да сте свободни, но за съжаление, събитията от вечерта променят малко някои неща…

Той вдигна чашата си.

— След като изяснихме това, с Моника искаме да благодарим на всички, че дойдохте днес, за да почетете обичната ни Анна. Тя, както всички знаете, беше много специален човек. ArgosEye беше нейната мечта, делото на живота й и съм сигурен, че не би желала нищо друго повече от това да продължаваме да развиваме компанията в посоката, която тя зададе. Наздраве за Анна!

— Наздраве.

* * *

Вместо да викне такси, тя си облече сакото и закуца към павилиона за хотдог. Държаха отворено до късно и правеха отстъпки на полицаи и таксиджии, което означаваше, че там тя винаги можеше да намери транспорт и при едните, и при другите. Но тъкмо тази вечер, необичайно, пред павилиона стоеше само едно самотно такси. Шофьорът всъщност беше тръгнал да се прибира, но след малко женски увещания все пак се нави да я закара. Срещу уговорена сума и с изключен брояч — нещо, заради което по принцип би извадила значката си.

Шофьорът бе този, който й разказа за бомбата. Атентатор самоубиец, неуспешен такъв, както изглеждаше.

Но все пак…

Да се случи точно в Стокхолм.

Откачена история!

Според шофьора в общи линии цялото Сити беше блокирано, а метрото беше спряно. Целият град гъмжеше от сини светлини и полицаи и те бяха принудени да направят съществено отклонение, за да стигнат докъдето искаше тя. Две бомби и до момента единственият смъртен случай беше самият атентатор, но преди да бъде изключена вероятността за други жертви, със сигурност щяха да бъдат ангажирани всички полицаи на разположение.

За секунда-две тя обмисли дали всъщност да помоли шофьора да я откара в полицейския участък вместо в Йостермалм. Но все още беше отстранена, така че колкото и горещо да й се искаше да помогне, по всяка вероятност нямаше да й позволят дори да стъпи вътре.

Бомбите не бяха неин проблем и тази вечер възнамеряваше да направи всичко възможно да забрави кашата, в която се бе превърнал животът й. Да остави контрола на някого другиго.

* * *

Той се върна от тоалетната тъкмо за да види как Моника Грегершон се запътва към външната врата и се усети, че въздиша с облекчение. Беше я забелязал да го гледа на два пъти по време на вечерята и в погледа й имаше нещо, което го караше да се чувства некомфортно. Сякаш се забиваше право през скъпия му Манге костюм и виждаше кой беше той наистина.

Ако все още търсеше следи около убийството на Анна, трябваше, естествено, да се опита да говори с нея. Но изглежда от ресторанта по някакъв начин бяха викнали рояк таксита и преди HP да успее да се провре до вратата, тя си беше тръгнала.

Може би така беше по-добре…

Доколко разумно щеше да бъде да почне да притиска Моника за информация точно под носа на Филип? И как всъщност си бе мислил да започне разговора?

Кой мислиш, че може да е убил сестра ти, или Анна някога споменавала ли е човек, наречен Водача?

Едва ли…

Освен това малко или много беше решил да замрази разследването за известно време, във всеки случай поне докато нещата се успокояха. А може би дори и за по-дълго…

Той мерна Рилке на бара и се отправи натам. Повечето външни хора вече си бяха тръгнали или бяха напът да го направят, така че барът бе изпълнен почти изцяло с познати лица.

— Как е, Манге, искаш ли бира?

Той клатеше глава в отговор на предложенията, които го засипваха, докато си прокарваше път с лакти измежду разговарящите хора в посока към Рилке.

— Схващате ли каква е работата? Ако всичко мине по конец, скоро ще можем да се справим с каквото и да е било. Googlebomber, whistleblowers^[2] — you name it. Все тая колко канали използват, ще разполагаме с достатъчно мускули да ги притиснем в ъгъла…

HP завъртя бързо глава. Бийнс, естествено, кой друг? Беше обграден от стадо от най-верните си ученици от Пералното, но HP видя и няколко лица, който не разпознаваше.

Скапан идиот, какво си мислеше, че прави?

Без да знае защо точно, той си проби път в кръга и стисна Бийнс за лакътя.

— Какво, по дяволите, правиш, Бийнс? Не говорим за делата на фирмата с външни хора, знаеш го много добре — изсъска той в ухото на мъжа.

— Какво?! — Бийнс направи крачка назад и към HP се разнесе дъх, обогатен с „Припс“^[3]. — Хич да не те боли какво правя, и освен това какво знаеш пък ти за делата на фирмата? Та ти започна онзи ден, по дяволите. Read the fucking manual, преди да си отваряш устата, Newbie!

Той се обърна ухилен към привържениците си и очевидно получи достатъчно колеблив смях в отговор, за да посмее да продължи:

— Яко си отворен, ама само защото чукаш Рилке, но ето ти newsflash.

Той приближи зачервеното си лице към HP.

— Малката Рилке е success junkie. Докато си сладкото агънце на Филип, ще ти дава да вкусваш от добрините, но веднага щом изгубиш инерция, тя ще продължи с някого другиго.

Той завърши изречението, като побутна HP в гърдите с един от кебапчестите си пръсти.

— Питай Стофе, ако не ми вярваш…

Бийнс се обърна и отново се ухили тъпашки към фен клуба си, но този път само един-двама от най-храбрите се осмелиха да последват примера му.

— Тя се цели към върха. Мократа й мечта е да върже Филип и да заеме мястото на Анна на кормилото, не схващаш лииррглр!

Последната дума премина в грачене, а цветовата скала на лицето на Бийнс се промени от подпийнало румено на апоплектично червено. Очите му се ококориха като топчета за пинг-понг и той изгъргори нещо нечленоразделно, докато ръцете му панически ръчкаха каменната хватка, в която HP беше стиснал топките му.

— Сега ме слушай много внимателно, чувал с лой такъв — изсъска HP в ухото му. — Ако някога пак те чуя да плямпаш за фирмата или да дисваш тези, които работят там, ще те нахраня с ташаците ти за закуска, чат ли си?

HP стисна още малко, за да подчертае мисълта си, усети, че Бийнс се олюля и за секунда-две се изплаши, че мъжът ще припадне.

Той бързо пусна хватката.

— Добре! Сега изприпкай вкъщи, вземи един алведон, сложи си кутия сладолед на бижутата и утре ш’се почувстваш по-добре, ще видиш — каза той възможно най-приятелски.

Бийнс се помъчи да си поеме дъх и след няколко глътки въздух възвърна малко от обичайния цвят на лицето си. Той изхлипа и кимна вдървено, после се заклатушка право към изхода.

HP вече съжаляваше. Какво, по дяволите, го беше прихванало? Вярно, че Бийнс беше нещастник и се беше разплямпал, но все пак. Откога той самият бе станал corporate crony?

Изведнъж HP усети как някой го дърпа за ръката. Той светкавично се обърна.

— Спокойно, Тигре! — засмя се Елрой и вдигна ръце. — На бара има хора, които ще се радват на компанията ти.

— И кои са това?

— Виж сам, Champ!

Елрой кимна към бара.

Щом HP отмести поглед към барплота на няколко метра от тях, видя, че Рилке и Софи му махат. И двете жени се усмихваха.

* * *

Таксито я остави от другата страна на улицата и тъкмо когато тръгна да пресича, три полицейски коли се зададоха с бясна скорост, с пуснати светлини и сирени. Тя бързо се качи обратно на тротоара и изчака, докато те отминат, преди пак да се опълчи на кишата.

На долния етаж на сградата имаше ресторант и ако се съдеше по количеството издокарани хора вътре и вън, вероятно се провеждаше някакво частно празненство. Тя мина бързо между храбрите групички пушачи, които трепереха до газовите нагреватели, стигна до вратата и въведе кода за повикване на последния етаж. Изчака няколко секунди, след което се чу бръмченето на бравата.

* * *

— Видяхме почти всичко, но трябва да ни разкажеш какво точно се случи — изпъшка възбудено Рилке в ухото му.

— Окей…

Той не знаеше какво точно да каже. Всъщност нямаше представа защо се беше вбесил така на Бийнс. Пичът наистина си бе развързал езика, но все пак…

— Момчето се нуждаеше от лекция как да се държи… — започна той.

— Продължавай.

Очите на Рилке светеха. Беше подпийнала, това беше видно, но не обясняваше напълно новото й поведение.

Начинът, по който го гледаше. Почти с… възхищение.

Тогава той забеляза, че дори и Sophie the She-woman като че ли го гледаше различно.

— Значи… Бийнс трябваше да се научи да си затваря устата за фирмени работи… — продължи той малко по-самоуверено и се облегна назад към барплота. — … да се придържа към правило номер едно!