Андерш де ла Моте
Тръпката (28)

28. Joe Blown^[1]

 

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 21 декември, 06:51

 

От: MayBey

Понякога все пак се случва хората да си получат заслуженото. Но не достатъчно често…

 

публикацията има 2 коментара

* * *

Той бавно се събуди.

Устата му беше пресъхнала, езикът — слепнал за небцето, а Метеорологичният институт току-що отправи предупреждение за предстоящо главоболие първа степен. Освен това беше гол. Нищо кой знае колко изненадващо…

Малко по-неочакван беше може би фактът, че ръцете и краката му бяха здраво вързани за пръчките на леглото с дълги сатенени панделки. Той започна да се върти, за да се измъкне, и усети стеариновите петна да се отлепят от гърдите му. Ама че нощ!

Малкият апартамент беше на фирмата, беше изкопчил поне тази информация. Намираше се стена до стена със собствения тавански апартамент на Филип и очевидно при нужда се използваше като бърлога за нощувки, вероятно най-често от Софи, защото ключът беше в нея…

Той се засмя и направи нов опит да се измъкне с въртене.

Във всеки случай едва ли можеше да се оплаче от кадровата политика на ArgosEye. И все пак сега чувството, че беше делил Рилке с някого другиго беше малко странно.

Но къде се бяха запилели двете жени?

Стаята все още беше затъмнена, макар че разумът диктуваше, че вече трябваше да наближава обед. В стаята нямаше будилник, а неговият адски скъп ръчен часовник вероятно лежеше някъде на пода между входната врата и малката спалня заедно с останалите му дрехи.

Тъкмо се канеше през смях да извика за помощ, когато осъзна, че не беше сам.

Във фотьойла в далечния тъмен ъгъл на стаята седеше някой.

Някой, когото той разпозна…

— Добро утро, Магнус… — каза Филип Аргос бавно. — Или може би предпочиташ да те наричам с истинското ти име?

HP потръпна, после се опита да се успокои. Ситуацията беше преди всичко неловка, нещо, на което човек може да се посмее след няколко бири.

Но по някаква причина сърцето му все пак биеше панически. Имаше нещо в интонацията на Филип Аргос, нещо заплашително. И то ужасно заплашително…

Той задърпа, за да се освободи, но копринените възли около ръцете му не искаха да се развържат.

Филип се изправи бавно от фотьойла и направи две крачки към леглото. За своя изненада HP забеляза, че шефът му имаше голяма превръзка на носа. Какво, по дяволите, се случваше?

— Хенрик… Хенрик Петершон, нали така се казваш?

* * *

Тя, разбира се, трябваше да се прибере право вкъщи, да влезе под душа и да се опита доколкото може да измие от себе си цялата отвратителна нощ. Само мисълта за всичко това почти обръщаше стомаха й наопаки.

Йон или както там се казваше той — защото по някаква причина тя бе убедена, че това не беше истинското му име — определено не бе Даг. Поне не и когато опреше до частта с насилието. Но по някакъв начин те все пак бяха от една категория само средствата, с които си служеха, се различаваха донякъде.

Всичко беше въпрос на власт: да можеш да контролираш друг човек и до най-малкия детайл.

Даг разчиташе главно на конфронтации и сурова сила, докато Йон беше много по-префинен в своя подход. В неговата малка вселена насилието просто придаваше пикантност, беше нещо, което използваше, защото можеше. Когато вече не очакваше съпротива. Ето това я смущаваше най-много.

Бяха се срещали само два пъти, бяха говорили по телефона и бяха вечеряли заедно.

И въпреки това той вече бе придобил такава власт над нея, че да посмее да направи това, което направи.

Като че тя несъзнателно бе излъчвала сигнали на безпомощност? Или дали беше несъзнателно…

По един или друг начин тя беше доловила що за тип беше той още първия път във фитнеса, едва ли можеше да отрече това. И все пак не го беше разкарала, напротив… Беше флиртувала с него, беше се издокарала и отишла в апартамента му веднага щом й се беше обадил. Пи, докато се напие, и го остави да поеме контрола, всъщност желаеше той да го направи. Но отново Хенке се беше притекъл на помощ. Беше я спасил от нея самата.

* * *

Мамицата му!

За миг за малко да се насере. После беше принуден да се пребори с внезапен импулс да се захили.

— А-аз… ох… — изграчи той, но Филип го прекъсна.

— Шшшш! — той сложи пръст на устните си. — От сега нататък ще говориш само когато ти разреша. Имаме да изясним няколко дреболии, ти и аз…

Той се надвеси към HP, като едновременно с това се видяха и насинените му очи.

— Като начало мисля да ми разкажеш кой те е наел да проникнеш при нас.

Той вдигна вежди като знак, че очаква отговор.

— Ъъх… чакай, какво? — смотолеви HP, докато трескаво се опитваше да излезе от сълзливата криза, в която бе изпаднал мозъкът му, и ударно да накара болящата си глава да заработи. — В смисъл… значи… Никой не ме е изпращал…

Филип кимна кратко.

— Щях да се разочаровам, ако се беше предал толкова лесно… Хенрик.

Той направи жест към вратата.

— За щастие ние сме страшно добри в убеждаването…

Елрой влезе в стаята. В едната си ръка държеше два стартови кабела. В другата — автомобилен акумулатор.

* * *

Тя седеше в кола под наем на една пресечка от вратата. Йон не беше особено разговорлив дори с извита ръка. Но постепенно все пак беше разбрала това и онова. Нямаше DVD или харддиск, който да вземе със себе си. И причината беше проста: това, което бе видяла на екрана, не беше запис, а картина на живо.

Триото се намираше там само по една причина. Защото Йон така го беше нагласил. Безпомощна малка кукла в леглото и три марионетки на екрана. Тя наистина успяваше да привлече най-фантастичните момчета…

На теория тройката можеше да се е разигравала където и да е и да е била записана с уеб камера. Но въпреки това тя бе убедена, че случаят не беше такъв.

Беше направила грешка, може би разбираема с оглед на обстоятелствата.

Вместо да задава общи въпроси за хората от телевизора и да се опита да изкопчи малко подробности, тя веднага изплю името на Хенке и това, че й беше брат. Йон не каза нищо, изражението му почти не трепна от момента, в който го пусна да стане, чак докато вратата на апартамента се затвори. Но за миг тя все пак долови нещо, когато изрече името на Хенке. Малко неволно микро изражение, което мозъкът му не успя да сдържи. Учудване, гняв и още нещо, значително по-неприятно.

Изражението остана на лицето му само секунда, но тя все пак успя да разбере.

Преди около половин час тъмен мерцедес спря пред входа и от него слезе едър мъж. Той взе със себе си няколко неща от багажника и преди да успее да го огледа по-добре, изчезна през вратата.

Имаше нещо в стойката и уверените му движения, което в крайна сметка я убеди.

Хенке се намираше в тази къща и не само това. Той беше в опасност.

И това по всяка вероятност беше по нейна вина…

* * *

Първият удар всъщност не беше чак толкова ужасен, колкото си бе представял. Внезапна бодяща болка, която накара бедрените му мускули да се свият за няколко секунди. И това беше. Елрой започна точно над коленете му. Нещо като предупредителен изстрел, за да схване сериозността на ситуацията, което в действителност беше съвършено ненужно. Вече беше схванал. Следващият удар щеше да е малко по-нагоре…

Как, по дяволите, бяха разбили прикритието му? Кой се беше раздрънкал?

— Е, Хенрик. И аз, и Елрой много бихме искали да знаем какво прави човек като теб в нашата фирма и то точно в такъв момент?

HP отвори уста, преди да види, че Филип не беше свършил.

— Ти наистина ме разочарова, трябва да призная… Всички ние имахме големи очаквания относно теб, Хенрик.

По някаква причина от тона в гласа на Филип го заболя почти толкова, колкото и от електрическия удар в бедрата, който току-що бе получил, и отново за малко да се разхлипа.

— Ама това не беше…

БАМ!

Още едно разтърсване, този път по средата на бедрата. Мускулите в стомаха и слабините му се свиха на болезнена топка и той изстена високо.

Fuuck!

Щом отвори очи, засмяното лице на Елрой влезе в кадър.

Тия момчета наистина не се шегуваха. Но колкото и да бе странно, най-силното му чувството в момента вече не беше страх, а по-скоро…

Тъга?

Като че беше тъжен, че е разочаровал Филип?!

Fucked up!

— Явно не съм се изразил достатъчно ясно, Хенрик. Говориш, когато ти разреша, разбрано?

HP кимна.

— Добре! Както разбираш, сега знаем всичко за теб. Меко казано, имаш репутация.

Филип го изгледа продължително и HP прехапа език, за да потисне импулса да отговори. Но определено не смяташе отново да достави това удоволствие на Елрой. Онзи изглеждаше почти разочарован, наведен над краката му с кабел във всяка ръка.

— Както може би знаеш, фирмата ни преминава през много деликатен период — продължи Филип. — По света се случват неща, които са от голямо значение за нашето бъдеще. Има сили, които се опитват да ни спрат, Хенрик, и най-добрият начин да го направят би бил да изпратят някой като теб. Хитър безскрупулен човек, готов да направи почти всичко, стига то да е в негов интерес, разбираш ли какво имам предвид?

HP отново кимна.

— Хубаво, значи се разбираме…

Филип звучеше доволен и странно, но това почти зарадва малко HP.

— Тогава се връщаме на първоначалния ми въпрос: кой те изпрати да проникнеш при нас и каква точно е мисията ти?

* * *

Но какво, за бога, правеше Хенке там?

Откога беше в Швеция и защо не се беше обадил?

Кой всъщност беше мистериозният Йон и каква беше връзката му със злочестия й малък брат?

Изпиукване от телефона прекъсна спиралата на мислите в главата й.

Ама че наконтена беше вчера. Ново гадже или?

Старото знае ли за него?

Сърцето й заби малко по-бързо и тя не можа да не се огледа и да провери внимателно във всички огледала.

Но още беше ранна неделна сутрин и по улицата не се мяркаше нито една кола или дори уморен човек с куче.

Тя скролна нагоре до номера на подателя и обмисли няколко секунди какво да прави. Още гневни отговори едва ли щяха да помогнат, вече беше пробвала. Но от друга страна, тактиката просто да го игнорира също не работеше. Трябваше да направи нещо по въпроса, нещо, с което да му даде да разбере веднъж завинаги.

Тя отвори друго меню в телефона и след няколко неопитни кликвания пусна браузъра. Отне й почти десет минути да намери информацията, която търсеше.

* * *

БАМ!

Този път ударът беше високо в слабините. Изкара му въздуха, коремните му мускули се превърнаха в сгърчен пакет и за няколко секунди си помисли, че ще се напикае. Сълзи течаха от очите му, докато спазмите бавно преминаваха в тъпа болка. Деба, как болеше! Още няколко такива електрически удара и щеше да е готов за клиника за хронично болни.

Но Елрой изглежда се целеше още по-високо.

— Следващия път ще са ташаците — ухили се той.

No shit, Sherlock, кой би предположил…

Странно, но продължаваше въобще да не е толкова шубелисан, колкото би трябвало да бъде. Беше го страх, спор нямаше… Но не беше така панически шибано изплашен за живота си, както долу в Дубай.

Разбира се, дванадесетволтов акумулатор доказано можеше да причини дяволска болка, а jumpstart в топките далеч не беше нещо, което очакваше с нетърпение, но във всеки случай от това не се умираше.

Или поне така мислеше…

Той подръпна внимателно копринените ленти. Предимството на дивите му конвулсии беше, че всъщност накараха примките около ръцете му да поддадат малко и възвръщайки си постепенно контрола върху крайниците, той се опита незабелязано да ги разтегне допълнително.

— Е, Хенрик, значи искаш да повярваме, че си решил да проникнеш във фирмата изцяло по свое усмотрение? Че си облякъл фалшива идентичност само защото изведнъж те е сполетяло огромно желание да си намериш работа…

Двамата мъже до леглото се усмихнаха подигравателно един към друг и HP се възползва от възможността да поработи малко върху примките.

Прикритието му беше изгърмяло, те знаеха как се казва, но въпросът беше какво още бяха успели да открият през нощта? Знаеха ли, че той беше Играч 128, човекът, натопен за смъртта на Анна, или се бяха задоволили с идентифицирането му като Хенрик Петершон?

Трябваше да запази хладнокръвие, да ги накара да изиграят картите си и в същото време в собствената си история да се придържа възможно най-близо до истината, така че да звучи достоверно.

— Всъщност така беше. Съвсем честно! Защо да лъжа? Трябваше ми работа, бях чул добри неща за вас, но нямаше никакъв шанс да ме назначите с моето досие… — Той направи пауза, но не последва електрически шок. — Манге, истинският Манге е заминал и аз просто го взех назаем… Хората си украсяват CV-тата всеки ден. В интернет е пълно с измислени самоличности. No big deal…

Все още никакъв удар. HP бе престанал да дърпа примките. Филип все пак слушаше разказа му. И защо? Поне веднъж той всъщност беше искрен…

— Всичко, което правих при вас, беше наистина. Дадох всичко от себе си. Харесвам работата си, цялата фирма и… всичко… — завърши той с дълъг поглед към Елрой.

За няколко секунди настъпи тишина.

HP не помръдваше и мускул.

— Безспорно звучиш доста искрен, Хенрик… — каза Филип замислено.

HP кимна. Всичко всъщност беше вярно, при това адски вярно! За първи път в историята той имаше работа, която харесваше, постоянна женска компания и нещо, което приличаше на бъдеще.

Дванайсетволтовият шок го бе събудил и го беше хвърлил обратно в реалността, което в известен смисъл беше хубаво!

Сега поне нямаше да се налага да започва деня с realitycheck, за да разграничи фантазия и реалност. Въпросът беше какво щеше да се случи сега?

Можеше ли да му простят…?

Филип като че бе поомекнал малко. В крайна сметка HP беше адски добър в това, което вършеше, a fucking made guy… личният golden boy на ArgosEye.

— Нека дам въздух на едно размишление, което набираше все повече сила в главата ми по време на малкия ни разговор, Хенрик…

HP продължи все по-усърдното си кимане.

Въздух, размишление, сила…

Това звучеше обещаващо!

— На предишната ми работа в Службата за военно разузнаване и сигурност се занимавахме доста с инфилтратори, или шпиони, както понякога ги наричат…

Главата на HP продължаваше да се движи нагоре-надолу, но движението започна малко по малко да отслабва.

— Най-добрите, тези, които е най-трудно да бъдат разкрити, дори не знаят, че са шпиони. Те вярват, че това, с което се занимават, си има добра причина, и не разбират, че всичко е просто театър. Че в действителност те са манипулирани от външни сили…

Кимането на HP умря от само себе си. Внезапно усети устата си, като че беше пълна с пясък.

— Би ли могло да е така, Хенрик? Ти самият всъщност да мислиш, че имаш добри причини, но на практика някой друг да дърпа конците? Някой, който да манипулира действията ти? Да те кара да виждаш неща, които може би изобщо не съществуват?

* * *

Тя бързо записа информацията от екрана на телефона върху бележката за отдаване под наем, която висеше от огледалото за обратно виждане.

Спортна зала САЛК, утре вечер в 18:30.

Беше по-рано, отколкото си беше мислила. Но всъщност беше добре да приключи с това възможно най-бързо. Тя сгъна бележката и я напъха в джоба на дънките си, после се завърна към наблюдението.

Часът наближаваше девет и половина. Червенокосият мъж беше вътре повече от час, но тя все още не бе мярнала нито Хенке, нито Йон. Целият квартал изглеждаше точно толкова по йостермалмски сънлив, колкото и се предполагаше по това време, но все пак тя не можеше да се отърве от чувството, че по някакъв начин Хенке беше в беда.

* * *

Елрой се наведе над него и за миг допря стартовите кабели един в друг току пред носа му. Между тях изпращя малка, синя светкавица и HP изви тяло, за да отмести лицето си.

Филип не се беше вързал на историята му, което може би не беше изненадващо. Самият той не знаеше точно защо беше започнал работа в ArgosEye.

Откъде всъщност му бе дошла идеята?

— Еее, какво избираш? — промърмори Елрой и повтори номера с кабелите пред носа му.

Още една синя светкавица, този път по-голяма. После още една.

BLINK.

Приумици…

BLINK.

Неща, които не съществуват…

BLINK.

Един

BLINK

сън?

Елрой защипа клема за едната ноздра на HP и така прекъсна скрийншотите в главата му. Металът беше леденостуден и действаше почти като упойка срещу болката в кожата. После мъжът премести пресилено бавно другата клема в посока към първата.

HP изви тяло, завъртя бясно глава, но всичко, което постигна, бе да си спечели няколко секунди отсрочка.

Fuck, fuck, FUCK!

Елрой притисна гърдите му с коляно, приклещи го здраво към леглото и размаха свободната клема към лицето му.

Червена.

Това означаваше, че синята вече беше намясто.

Значи този път нямаше да решава сам.

И двете хапчета наведнъж.

Отвори уста и гълтай…

Клемата приближаваше до лицето му. Нямаше голям избор… Нападаш или отпадаш?

Червено или синьо?

Клемата беше почти до него.

5

4

3

2…

— Гураб Ал-Баин! — изрева той точно преди клемите да се срещнат, след което всичко почерня.