Андерш де ла Моте
Тръпката (10)

10. Hide and seek

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 14 ноември, 16:19

 

От: MayBey

Да лъже, подвежда и манипулира, са естествени таланти за един психопат.

Останалите трябва да се упражняваме, за да задобреем в това…

 

публикацията има 45 коментара

* * *

Гледайки назад, тя си втълпи, че беше видяла мъжа още първия път, когато посети фитнеса. Тъкмо когато щяха да тръгват, Нина се натъкна на един от собствениците, с когото явно беше излизала известно време. Струваше й се, че го забеляза, докато те си разменяха целувки по бузите и си бъбреха — разговор, който завърши с това, че Ребека получи безплатни тренировки за един месец.

Беше на една от пътеките за бягане — късо подстриган мъж, немного по-висок от нея. Беше в добра форма и с жилав вид, който тя всъщност предпочиташе пред напомпания. Но не физиката на мъжа беше главното, което я накара да те забележи. Беше начинът, по който тичаше. Целеустремен, непреклонен, сякаш се бореше за олимпийско злато.

И сега отново беше там — на същата пътека далеч в края и с точно същия стил на бягане.

Темпото беше ненормално бързо. Ръцете на мъжа помпаха от двете му страни като мускулести бутала, а погледът му беше закован върху собствения му образ в огледалото. Потта течеше по загарялото му тяло; тънкият спортен потник вече беше мокър. Краката му удряха по лентата. Панг-панг-панг-панг.

Имаше нещо в цялата сцена, което привлече погледа й, и тя се хвана, че се е разконцентрирала от собствените си упражнения за сила.

После — само за секунда — погледът на Ребека срещна този на мъжа в огледалото и тя усети, че потръпна.

* * *

Естествено, всичко можеше да е злощастно съвпадение.

Хамел просто по случайност да бе избрал тъкмо него за изкупителна жертва, за да може самият той да изчезне, без да остави и най-малката следа. Точно както изтъкна Мусад, той беше почти typecasted за ролята на fall-guy.

Макар, разбира се, да звучеше ужасно невероятно, тази теория не биваше да се отхвърля.

Но който и да стоеше зад всичко, не беше свитнал Анна Аргос само за да го накисне, в това беше сигурен. Игра или не, тя беше Джей Еф Кей, на него просто му бяха отделили ролята на Лий Харви Осуалд. A shitty nogood patsy.

Точно като него Анна е бягала, опитала се е да остави половината земно кълбо между себе си и тези, които са я преследвали.

През първите панически секунди в салона на хотела той беше доловил почерка на Играта. Всъщност беше сметнал, че тя беше друг Играч, изпратен да го търси.

Ами ако бе имал право поне наполовина?

Ако тя всъщност е била Играч, но също като него бе избрала да скочи от въртележката?

В такъв случай е била доста тъпа, че да не хвърли телефона.

Може би си е мислела, че е достатъчно да смени СИМ картата?

BIG mistake!

Той разтърка носа си, опитвайки се да спре развинтеното си въображение.

Но вместо това в главата му внезапно се появи нов образ. Как няколко от онези пустинни гарвани бавно кръжаха над безжизненото тяло на Анна. Описваха все по-тесни и по-тесни кръгове, докато най-смелият се престраши да кацне на пясъка до нея. Две нервни крачки, и после…

Той пое дълбоко въздух няколко пъти, след което помаха на една стюардеса, давайки й знак да напълни чашата му.

Анна може и да беше квалифицирана архикучка, но никой не заслужаваше да свърши така. Който и да беше наел Хамел, за да очисти Анна, трябва наистина да я е мразел.

Но Хамел и работодателят му бяха направили грешка.

Бяха го оставили при арабските ченгета, вярвайки, че с него е свършено. Бяха оставили завършека на други, а трябваше да пратят Джак Руби^[1].

Вместо разстрел в пустинята или доживотна в Банкок Хилтън^[2] сега той седеше тук — в самолета на път към Швеция. Беше потънал в лайна до шията, но се беше измъкнал не съвсем чист, но във всеки случай жив.

Изтощен, изтормозен и изплют — но също така адски бесен!

* * *

— Как мина тренировката?

— Добре.

— Гладна ли си?

Тя кимна и по задължение целуна Мике по бузата. Би предпочела да бъде сама, да използва физическата умора след тренировката за една нощ непробуден сън. Но вече се беше изхитрила за една свободна вечер тази седмица.

Освен това той беше сготвил вечеря.

— А, сега се сещам. Някаква жена звъня преди известно време. Каза, че сте колежки.

— Нина Бранд? — измърмори Ребека, докато нареждаше чиниите.

— Не, не се казваше така. Чакай, записах името в бележника до телефона. Каролина — извика той от хола няколко секунди по-късно. — Каролина Мудин. Звъняла е на мобилния ти, но явно не е бил включен. Каза, че трябва да говори за нещо с теб, но не пожела да каже за какво. Във всеки случай звучеше като нещо важно…

* * *

Освен малкия си куфар той носеше само две неща. Самолетен билет без име и документ, който получи от Мусад. LOC — Letter of cessation. Изглежда се очакваше да го покаже при проверката на паспорта в Арланда. Дори и противно на всички очаквания Играта да нямаше нищо общо с пустинното му приключение, те щяха да го надушат веднага, ако личният му номер бъдеше въведен в системата на полицията.

Не беше трудно да си представи продължението…

Ако искаше да запази поне някакъв шанс да се отърве, трябваше да влезе в страната, без да се появи в радара на Играта.

Това всъщност беше по-лесно, отколкото звучеше.

Не ставаше дума за филмови каскади като криене в тоалетната, изпълзяване през колесника или търчане по пистата. Всичко, което му трябваше, беше паспорт — малък червен правоъгълник със снимка, която що-годе приличаше на него.

Горе-долу като този, който стърчеше от задния джоб на пича три реда по-напред…

Той изскочи от седалката си секунди преди самолетът да спре при подвижния мост и пилотът да изгаси табелката за предпазните колани. Бързо измъкна куфара си от рафта за багаж и с ловка маневра се озова съвсем плътно до жертвата си, държейки багажа си на подходяща височина, така че да прикрие действията си. Точно както се надяваше, мъжът беше изцяло погълнат от телефона си. Седем часа без социални медии бяха дълго време за айфонърите…

Хубаво побутване с рамо, докато мъжът си ъпдейтваше статуса и @Арланда изведнъж се оказа @неизвестно място на пода между седалките…

Веднага щом онзи се наведе, за да спаси изтърваното си безценно, HP щипна паспорта от задния му джоб и се запъти с пълна скорост към изхода.

Няколко секунди по-късно беше отвън в подвижния мост и на път към терминал „Пристигащи“.

Според паспорта понастоящем се казваше Ларш Томи Гунке, родом от Линшьопинг. Пробва името няколко пъти, докато крачеше бързо към гишетата за проверка на документи.

„Ласе — Ласе Гунке, здрасти!“

Той хвърли бърз поглед към един от стенните часовници. Имаше три-четири минути, може би дори пет. Трябваше да му стигнат!

До кабинката стояха двама едри полицаи в тъмни униформи. Мъжете изглеждаха отегчени, но малка LOC-бланка и човек без паспорт със сигурност щяха да разведрят следобеда им.

HP се насочи към най-късата опашка, опитвайки се да изглежда невинно.

Нова проверка на часа.

Две минути вече бяха минали и както обикновено беше избрал грешната опашка. Редицата хора до него направо летеше, но той самият не помръдваше от мястото си.

А вече беше прекалено късно да смени опашките, от двете му страни имаше метални прегради, а пространството зад него се запълни с нови пътници.

Какво, по дяволите, отнемаше толкова време?

Изглежда вещица най-отпред имаше проблеми с паспорта, виждаше я как маха с ръце към служителя, сякаш се опитваше да обясни нещо.

Той внимателно се огледа през рамо. Зад него беше пълно с хора, но все още нямаше следа от истинския Ласе Г.

* * *

— Здравей, Ребека, извинявай, че малко закъснях. Мисля да взема кафе, ти искаш ли още едно?

— Да…

Ребека погледна към Каролина Мудин, която се суетеше с чашите при касата.

Мудин беше най-младата в групата със своите двайсет и пет години, които я правеха и цяло десетилетие по-млада от самата Ребека.

Момчешкият вид на Мудин и късата й рошава коса я караха да изглежда дори по-млада, отколкото беше, което определено не беше плюс, ако човек се опитваше да затвърди мястото си в полицията. Възрастта продължаваше твърде често да важи пред качествата.

Но защо всъщност Мудин я беше помолила да дойде тук? Беше доста лаконична по телефона — каза просто, че иска да се срещнат.

Всъщност Ребека трябваше да настоява да изяснят всичко по телефона, но нямаше нищо по-добро за вършене.

Мудин се върна с кафето им и се настани на отсрещния стол. И двете отпиха внимателно от чашите си.

— Бях на нов разпит във ВР вчера и има нещо, което трябва да ти кажа…

Мудин очевидно говореше без заобикалки — нещо, което Ребека обикновено ценеше. Но това тук не звучеше добре.

— Окей?

— Ами размишлявах много над това, което се случи там, долу. В Дарфур. Всичко стана толкова бързо — цялата работа, евакуацията и така нататък. Почти нямахме възможност да поговорим… Нали Луде ни раздели веднага, щом пристигнахме.

Мудин погледна неуверено към Ребека, като че чакаше някаква подкрепа.

— Мм.

— Първо не бях сигурна, в смисъл… бях напълно концентрирана върху карането и хич не поглеждах напред. После настъпи пълен хаос, когато тълпата проби, стрелбата, прахта и да… всичко това.

Мудин й хвърли още един несигурен поглед, но лицето на Ребека не помръдна.

— Така или иначе, успях да помисля малко и сега впоследствие всъщност вярвам, че видях някой да тича пред колата, горе-долу докато ти висеше на вратата… Съвсем сигурна съм.

Ребека не можа да не трепне и Мудин изглежда го забеляза.

— Значи, не видях подробности, не видях оръжие или нещо такова, но по някаква причина цветът жълто се е загнездил в ума ми. Той имаше ли нещо жълто по себе си, шал или нещо друго веещо се?

— Найлонова торба — измърмори Ребека неясно. Тя прочисти гърло и продължи, докато сърцето й започваше да бие все по-бързо. — Извършителят носеше оръжието в яркожълта найлонова торба, която държеше с лявата си ръка.

— Мм… може спокойно да е било и торба и това казах и на следователя, когато ме попита. Пер Вестергрен, сигурно вече си говорила с него…

— Да, срещали сме се — потвърди Ребека и не можа да се сдържи да не се усмихне.

Каролина Мудин й се усмихна в отговор.

— Добре, той задаваше страшно много въпроси за теб. Каква си като началник и така нататък. Казах, че сме служили заедно съвсем кратко, но че ти си един от моделите ми за подражание като охранител… Че винаги се държиш на сто процента професионално…

Ребека внезапно не знаеше какво се очаква да каже.

— Благодаря ти, Каролина… Ами… наистина оценявам, че ти… да, ами… показанията ти и всичко. Сигурно ще се окаже от голямо значение за разследването.

— Да, точно това каза и Давид… Той беше този, който предложи да се обадя на ВР и да поискам нов разпит.

— Давид?

— Да, Давид… Давид Малмѐн — каза Каролина Мудин и се усмихна с още една от онези нейни момчешко-момичешки усмивки.

* * *

Другата опашка продължаваше да се лее.

Вече можеше да е минал оттам.

Да е на сигурно.

Мамка му!

Макар че се опитваше да го раздава cool, не можеше да не се озърта, и му се стори, че ченгетата го забелязаха.

Бяха минали четири минути, а той още тъпчеше на едно и също място.

Ченгетата бяха почнали да го зяпат.

Взема да приключиш някой шибан ден, кучка проклета!

Още един поглед през рамо — все още никакъв Ласе.

Внезапно куките тръгнаха в негова посока.

Той запрелиства трескаво из паспорта си, опитвайки се да изглежда сякаш съдържанието беше адски интересно.

Полицаите вървяха спокойно покрай редицата хора. Минаха пет минути и му се стори, че забелязва някакво вълнение най-отзад на опашката.

Ченгетата си размениха погледи и един от тях каза нещо по радиомикрофона, закрепен на едното му рамо.

Fuckfuckfuckfuckfu…

— Ей ти!

Едното ченге посочи към него.

— Ааъъ какво… аз?

HP се опитваше да спечели време.

— Да, точно ти.

Ченгето го повика с жест и HP предпазливо се премести по-близо до преградата. Но полицаят продължаваше да маха и след още няколко секунди колебание HP приклекна и мина отдолу, след което направи няколко бавни крачки по посока на полицаите.

Какво да прави, по дяволите?

— Паспорта, благодаря!

Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.

— Ъъъ… — HP погледна към изхода малко зад полицаите.

Ако си дадеше зор, можеше и да успее…

— Паспорта!

Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така — почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.

Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…

Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.

— Елосе? — измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.

По дяволите!

Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!

Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?

Hell no!

Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!

Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.

Ченгетата се размърдаха и разстоянието между тях стана по-голямо.

По местата…!

Дупката се разшири още повече.

Готовиии…!

Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.

— Не обичаш ли хокей?

— К-к’во?

HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.

— Ел-Хо-Се^[3] — Линшьопинг Хокей Клуб…?

Ченгетата се засмяха и си размениха погледи.

— Томас и аз сме от АИК — довечера играем с вас в Глобен^[4]. Първите срещу последните, може да се каже…

— Да, разбира се… — смотолеви HP, докато мозъкът му се опитваше да зацепи.

Полицаят му подаде паспорта.

— Добре дошъл у дома, Линшьопинг, и късмет! Ще ви трябва…