Андерш де ла Моте
Тръпката (21)

21. The PR of E

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 8 декември, 21:56

 

От: MayBey

Невинни граждани съществуват само до момента, в който бъдат разкрити. Така че виновен или невинен е въпрос преди всичко на тайминг.

 

публикацията има 59 коментара

* * *

— Мике.

— Здрасти, аз съм!

— Здрасти.

Гласът му звучеше предпазливо, което беше напълно разбираемо.

— Как е?

— Добре…

Кратка тишина в слушалката, той очевидно не смяташе да я улесни.

— Слушай, знам че не се държах много добре в последно време…

Още тишина.

— … не бях особено приятна компания.

Той продължаваше да не издава и звук. Да не беше затворил?

— Тук ли си?

— Да.

— Окей…

Беше подготвила всичко, което мислеше да каже, дори си беше записала няколко ключови думи, но сега изключи.

Пое дълбоко дъх и прескочи на последния ред от бележката.

— Трябва ми помощ за нещо, свързано е с всичко, случило се през последните седмици. Работата, поведението ми — всичко. Знам, че искам много, но не бих те попитала, ако не беше важно…

Последваха още няколко секунди мълчание и тя затаи дъх.

* * *

Отново работа до късно — но този път, за жалост, не ставаше дума за нова специална задача. Вместо това работното му обучение продължаваше с вечер в Пералното.

Беше минала около седмица, преди той да разбере, че окото на Аргос никога не мигаше.

Нощи, уикенди, Бъдни вечер — винаги имаше няколко души във всеки отдел, които бачкаха, и намясто трябваше да има поне един тийм лидер.

— Но не е нужно да си буден — ухили се Бийнс и отвори една врата, която HP досега просто бе подминавал.

— Cool, а?

В действителност стаята беше малък салон. Комплект меки дивани пред голям плосък екран със съраунд. По-навътре в стаята имаше малък кухненски бокс с еспресо машина, микровълнова и хладилник, а най в края имаше още една затворена врата.

— Спалнята — засмя се Бийнс. — И не се притеснявай, скъпи, леглото е двуетажно.

HP му се усмихна в отговор и показа с палец колко „фрапе“^[1] беше.

Бийнс може и да беше тийм лидерът му, но определено не беше cool. Макар че сигурно беше ушит от същия класен йостермалмски шивач като този на HP, костюмът му изглеждаше, сякаш не му е съвсем по мярка. Като че бледото му пълно тяло го отхвърляше.

— И какво, ще висим тук цяла нощ или?

— Не, първо трябва да поработим малко. Или поне да си даваме вид, че го правим…

Бийнс намигна на HP.

— Обикновено на новите не им казваме повече, отколкото трябва да знаят, но ти изглежда си заел мястото на Стофе като новия любимец на Филип. Така или иначе, получих заповеди да ти покажа как работи всичко, така че може да почнем с нашия отдел, да наминем през Филтъра и после да забъркаме малко пакости за Стратезите, преди да се върнем обратно?

— Звучи ми съвсем окей.

— Чудесно, върви след мен и ще те пусна да влезеш. Твоята карта не работи с всички врати, само специално избраните имат такива…

— Ето как е тук — започна Бийнс няколко минути по-късно, когато влязоха в помещенията на Пералното, където нощната смяна вече течеше с пълна сила. — Тук се занимаваме с нещо като обърната оптимизация за търсачки, ако схващаш?

HP се постара да си даде вид, че е така, но явно Бийнс усети, че все пак трябва да му обясни.

— Нашите клиенти ни назначават, за да запазят резултатите от търсенията чисти и спретнати. Филтърът сканира търговските им марки и домейни чрез най-разпространените търсачки — Google, Yahoo, Bing и така нататък — и ако попадне на нещо насрано, нашата работа е да го изперем.

Той продължи към затрупаното си бюро, придърпа допълнителен стол за HP и седна.

— Деветдесет процента от хората, които търсят в Google, спират на първата страница, още пет процента отпадат след втората страница, а след третата продължават само хардкор търсачите. Така че нашата работа е да поддържаме страница номер едно и две на клиентите, изчистени от отрицателен buzz. Може да са блогъри, които дисват^[2]; конкуренти, които разпространяват кибер слухове; или пък разни вечно онеправдани, които създават цели сайтове като Vägravolvo.com^[3] или Fucktelia.se.

Той направи жест към проекторния екран в дъното на стаята.

— И какво се прави, за да се поддържа чисто? — попита HP.

— О, има много различни начини, но ще ти дам два примера.

Той започна да изброява на пръсти.

— Първо. Запълваме списъка с резултати в търсачката със собствена информация, най-често като разделим основния сайт на повече линкове. Потърси Microsoft и ще видиш, че почти всички резултати на първите страници са варианти на microsoft.com. Така да се каже, запълваме таблото за съобщения със собствените си бележки, тъй че да няма място за нищо друго, това всъщност е основният принцип. Следиш ли мисълта ми?

HP кимна.

— Второ. Ако това не е достатъчно, блогърите на Рилке допълват с малко позитивен бъз около клиента, slash^[4] търговските му марки. Туитър е добър вариант, генерира купища трафик, особено ако идва от каймака на интернет обществото. Отново целта е същата…

— … първите страници да се запълнят с всякакъв безобиден бъз, така че негативните резултати да се избутат назад — допълни HP.

— Точно, Манге, това е цялата работа, описана с две думи! Има и други вариации по темата: Youtube шишчета и статии в Уикипедия например, тях търсачките почти винаги ги слагат сред първите десет резултата.

— Но ако не се получи? Ако не успеете да изтикате негативния бъз настрана със собствените си резултата? — светкавично вметна HP. — Да кажем, че има някой упорит ненормалник от тези, дето носят шапки от станиол, който се бъхти като вол само и само хейтърският му сайт да не изпадне в забрава?

— Ъъ… това всъщност не се случва толкова често…

Бийнс бе успял да вдигне трети пръст, но сега изглежда изгуби нишката.

— Значи… ето как става — измърмори той след няколко секунди пауза. — Почти никога не сме капо, макс веднъж месечно или нещо такова.

Той се огледа в двете посоки, след което се наведе към HP.

— Но щом попита… — почти прошепна той. — Редките случаи, с които все пак не успеем да се справим, ги препращаме нагоре.

Той посочи с глава към тавана.

— На горния етаж — добави той, след като HP очевидно не реагира по очаквания начин.

— Ааа — окей! Искаш да кажеш на близнаците детективи? — налучка HP.

— Именно! Действа всеки път. Само няколко дни и хоп, всичко е чисто…

Бийнс вдигна вежди и му кимна съзаклятнически. HP нямаше друг избор, освен да направи същото.

— Значи тия горе за някакви компютърни гении, така ли?

— Не ми се вярва — изсумтя Бийнс. — Не мисля, че в компютрите им има нещо друго освен „Офис пакет“, макар че имат неограничен достъп… Но имат връзки, адски добри връзки. Такива, които могат да уредят почти всичко!

Той се огледа бързо над ръба на монитора си и после се наведе към HP.

— Говоря за кода, Манге…

— Кода?

Бийнс го изгледа с досада.

— Код, цикъл, синтаксис, the PR of Е? Поне нещо не ти ли говори?

HP поклати бавно глава.

— Дееба, Маете, нали уж си новата ни изгряваща звезда — въздъхна Бийнс. — Пейдж ранг, алгоритъмът за търсене на Google^[5]!

* * *

— Да, разбира се… — отвърна той след няколко секунди. — Кажи само от какво имаш нужда.

Сега гласът му не звучеше толкова резервирано. Тя си отдъхна.

— Трябва ми помощ, за да проверя една уебстраница. Има някой, който пише сума неща за мен там.

— Лъжи — добави тя, щом той не отговори. — Който и да е този, който пише, изглежда иска да ми навреди и с радост бих се опитала да науча кой е. Започвам да вярвам, че е някой, когото познавам…

* * *

Коженият диван, салонът за пренощуване, 23:48.

Бийнс вече хъркаше от своята половина, което съвсем не беше странно, като се има предвид тегавия Монти Пайтън филм, който беше пуснал.

Всъщност HP трябваше да се замъкне до двойното легло за малко сън, но вече знаеше, че няма да може да заспи. Не и след това, което току-що беше научил!

Още миналата година, когато беше изцяло въвлечен в Играта, той се бе опитал да получи повече инфо. Беше търсил по всички възможни параметри: Game, The Game, Alternate Reality Games и така нататък, но така и не попадна на нещо по-вълнуващо от статии в Уикипедия за мисловни игри или различни сайтове за книги и филми.

По време на дългото си заточение понякога, когато се чувстваше напълно сигурен, че никой не може да го проследи, той беше пробвал още няколко пъти. Но резултатът винаги беше същият.

Нито едно попадение. Никакъв бъз, слух или намек за всичко това, което беше преживял. Сякаш Играта никога не бе съществувала.

Но след като чу обясненията на Бийнс, парченцата от пъзела си паднаха по местата и цялата му undercover мисия веднага започна да му носи подобаващи дивиденти.

Перфектното скривалище.

Deep Internet!

Беше чувал израза и преди, но си беше мислил, че звучи най-вече като градска легенда: че една част от интернет е скрита от околния свят, че не може да бъде видяна, защото всички връзки с повърхността бяха или отрязани, или толкова добре скрити, че търсачките не можеха да ги открият.

Но щом обобщи наученото от Бийнс тази вечер, видя всичко в нова светлина. Защото на какво всъщност се основаваше цялата бизнес идея на тази компания? Първо да се откриват, а после да се заравят неща, които някой не искаше да се виждат…

Бийнс изглеждаше малко прекалено очарован от идеята, че бандата горе е работила за военното разузнаване. Беше се раздрънкал как те сигурно имали връзки във FRA, NSA или други подобни места, как можели да повлияят на Google и компания да променят алгоритмите си за търсене, така че определени резултати чисто и просто да изчезнат.

Първо не му беше обърнал внимание — Бийнс очевидно беше гледал твърде много телевизия. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че в аргумента за тайни връзки имаше някакъв смисъл. Но не ставаше дума за стари приятелчета шпиони, които си чешеха гърбовете едни на други. Биха ги разкрили твърде лесно, no way Google и Yahoo, с армадите си от адвокати да се вържат на измислени истории, че NSA иска да се отърве от някой кисел блог пост, публикуван от Катла от Кунгсенген^[6]…

Но ако човек си свалеше станиолената шапка за малко и помислеше, а като се добавеше и това, което той вече знаеше, то бързо се разкриваше съвсем ново и значително по-правдоподобно заключение. Дори самата мисъл почти го накара да настръхне. Вече подозираше, че Анна Аргос е била свързана с Играта. Беше усетил техния стил, беше сигурен в това. Освен това все още му беше трудно да приеме теорията, че неговата роля на изкупителна жертва е била чисто съвпадение.

А сега пъзелът бавно започваше да се подрежда.

Причината той да не открие информация за Играта в нета беше, че някой чисто и просто я беше филтрирал, бе отрязал всички нишки и се беше погрижил Играта да остане скрита на дълбоко.

Заровена под слой след слой малко или много безсмислен бъз…

Освен това въпросният някой със сигурност можеше да информира Водача кой нарушава правило номер едно в интернет; кой се опитваше да публикува тайна информация или задаваше неудобни въпроси.

Не беше трудно да си представи продължението. Веднага щом получеха име и адрес, изпращаха Играч на малко домашно посещение. Разгонен за внимание малък nobody, който си нямаше и представа за реалните причини, стоящи зад мисията, и който така или иначе не се интересуваше грам, стига kick-овете от признанието да продължаваха да го обливат.

За бога, самият той беше изпълнил такава мисия в Биркастан! Беше надраскал една врата със заплашително съобщение от Водача за важността да си държиш езика зад зъбите.

Може би и други от старите му мисии в действителност бяха начини да се запушат пробойни? Да се затворят устите на хора, които бъзваха за грешните неща?

Той си ги припомни наум: адвоката, чиято кола беше повредил; телевизионния водещ, когото бе заплашил по телефона… Мамка му, можеше и да има право!

Едно по едно парченцата се нареждаха, линиите между точките започва да образуват картина. Ужасно неприятна картина.

Въздухът в малкия салон внезапно му се стори застоял и труден за дишане. HP скочи от дивана, напъха се в обувките и се втурна навън през вратата. Тръгна по коридора, който се точеше през целия офис, и не спря, преди да се озове пред металната врата в единия край на Пещерата.

Авариен изход, твърдеше жълто-зелената табела — но на него му дремеше на оная работа. Удари един бърз лакът на флуоресциращото резе. Миг по-късно се намираше на слабо осветена площадка малко по-надолу по стълбите и вдишваше дълбоко хладния въздух.

Беше подозирал, че всичко е навързано, но не бе могъл да определи как точно, поне досега.

ArgosEye работеше за Играта!