Андерш де ла Моте
Тръпката (23)

23. Trust is good…

От: Холмблад, Ева

Тема: Обяд

Дата/час: Днес, 13:00

Място: „Ерикс Бакфика“, „Фредриксхувсгатан“ 4

Участници: Сандстрьом, Магнус; Аргос, Филип

Приеми?

Откажи?

За няколко секунди паниката, че е бил разкрит, се завърна, но той бързо я превъзмогна. „Ерикс“ беше луксозен ресторант в Йостермалм и Филип едва ли би го избрал за разговор, свързан с нещо неприятно. Освен това той смяташе, че при последната им среща двамата бяха общували доста добре.

Тогава за какво беше това?

Имаше само един начин да разбере.

* * *

Тя беше паркирала нараненото си тяло пред компютъра, за да прегледа отново всички публикации.

Първите няколко пъти, когато ги бе чела, не беше направила някакви конкретни наблюдения.

Но като продължи да се рови, постепенно започна да се убеждава, че все пак имаше определен модел.

Или модел може би беше грешната дума…

Всичко бе започнало съвсем умерено. Първите седем-осем теми на MayBey бяха преди всичко хумористични. Черен хумор, наистина, но въпреки това адски забавен. Разказваше за Комисар КурКарл, с когото жените полицаи трябваше да избягват да карат двоен патрул, Полицейски председател Преял, който неведнъж бе задържан за пиянство и бе пренощувал в ареста, Окръжен началник Тефлон, по когото лайната не полепваха, и още много в същия стил…

Но с увеличаването на читателите публикациите на MayBey бавно бяха започнали да променят естеството си. Хуморът все повече се заместваше от цинизъм, а разказите за различните типове задържания ставаха все по-черни.

Читателите обаче изглежда не забелязваха нищо или пък просто харесваха новия стил на MayBey, защото коментарите след всяка нова тема ставаха все повече — всъщност най-много бяха, когато MayBey правеше или описваше неща, които бяха на границата…

… нахакан пубер, автоджамбаз със спортни одежди, който го играеше Алън^[1]. Отказваше да каже как се казва съучастникът му — наплю колегата.

Ал Пачино с прекалено голям анцуг…

Така че го закопчахме и го качихме в патрулката. После кучкарят пусна песа на задната седалка и аз затворих вратата. Няколко минути викове и рев, след което бебенцето Ал си каза и майчиното мляко. Беше и учтив — не каза и гък, когато го накарахме сам да изчетка пикнята от седалката, когато се върнахме в участъка. Сигурно не ти е харесал нашият instant justice, Регина?

Темата имаше над петдесет коментара, всички положителни.

ROFL — ти си човекът, MayBey!

Трябва да има повече такива като теб в полицията.

Цял ден се хиля на това

Интересното беше, че по някаква причина — не знаеше защо точно — тя си втълпи, че MayBey не беше разказал случката, за да разсмее останалите. Точно както и с другите теми тя имаше чувството, че MayBey искаше да каже нещо, но посланието му се губеше, удавено във всички коментари и възгласи. Освен това й се струваше, че се сеща за случая и че даже си спомня кой го беше разправял.

Размишляваше по въпроса вече повече от час. Обективно погледнато, това, естествено, беше идиотщина!

Трябваше да избистри цял куп неща, имаше значително по-големи грижи от някакъв интернет фантом.

И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че всичко е навързано.

Дарфур, отстраняването, Луде Рунеберг и Вестергрен, бандитската кола и не на последно място неприятното чувство, че постоянно я наблюдават, което ставаше все по-натрапчиво. Който и да беше MayBey, той или тя се опитваше да каже нещо — да каже нещо на нея. И тя трябваше да разбере какво.

* * *

Той подрани пет минути, но Филип Аргос вече беше пристигнал.

— Сядай, Магнус. Позволих си да поръчам и за двама ни. Какво ще пиеш с храната? Аз лично си избрах едно южноафриканско червено вино.

— Тогава и аз ще пия същото — отговори HP и моментално забеляза леката промяна в изражението на мъжа срещу себе си.

Да бе, мамка му, трябваше да поръчва като чистокръвен мюсюлманин!

— Имате ли някакво безалкохолно вино? — попита той бързо сервитьора, който се беше появил в мига, в който HP се настани.

Няколко минути по-късно отпиваше от необичайното питае, усмихваше се на Филип и се опитваше да изглежда отпуснат.

— Еее, Магнус — започна Филип, — как върви през последните дни?

— Благодаря, добре! — отвърна HP, докато се опитваше да преглътне гроздовия сок.

— Прекалено си скромен, струва ми се… — усмихна се Филип. — Чух, че постоянно задобряваш. Тийм лидерът ти вече ти е разрешил да поемеш агресивните тролове, това обикновено го правят само хората, работили дълго за нас.

HP кимна и се опита да си наложи скромно изражение.

— Както казах при първата ни среща, тъкмо такива хора ни трябват в ArgosEye. Хора, подготвени да правят каквото се изисква от тях, за да постигнат успех…

HP продължи скромното си кимане. Забеляза как по някаква причина сърцето му започна да бие малко по-силно. Доколкото си спомняше, това беше първият път изобщо, когато получаваше похвала за работата си. Чувството далеч не беше неприятно.

Сервитьорът се появи с основните ястия, някакъв вид риба с пшеничени ядки и пресни зеленчуци, за които се оказа, че имат превъзходен вкус дори за месоядно като него. Страшен късмет, че не си беше поръчал сам, тогава сигурно щеше да поиска свинско филе, което беше ястието на деня, и така да осере нещата…

След няколко минути хранене обаче тишината започна да става притеснителна. Шефът му все още не беше намекнал за какво се отнасяше срещата, а вместо това се бе отдал изцяло на храната, сякаш яденето изискваше цялото му внимание.

— И как ти дойде идеята за всичко това, Филип? — изтръгна се от HP след известен размисъл. — За ArgosEye в смисъл — поясни той за всеки случай.

Филип Аргос довърши бавно хапката си, след което остави приборите.

— Отлично начало, Магнус. Сигурно имаш много по-актуални въпроси, но човек винаги трябва да започне с изясняването на произхода на нещата. Този, който контролира миналото, контролира бъдещето. Джордж Оруел, един от любимите ми цитати всъщност.

Той се избърса около устата с ленената салфетка.

— Имам идеята още от времето си в Службата за военно разузнаване и сигурност, но чак когато започнах в „Бърстън“ тя прие по-ясна форма. Там работихме по начин, който до известна степен напомня на това, което днес правим в ArgosEye, но с тази разлика, че клиентите ни ни наемаха само когато кризата вече беше факт. Да имаш компания в тежка криза за клиент се отплаща в много аспекти, не на последно място когато искаш да ти се плати добре за услугите ти…

Той отпи глътка вино и HP използва момента да направи същото с гроздовия си сок.

— Справихме се например със ситуацията с „Доул“^[2] и онзи документален филм^[3], който твърдеше, че тровели работниците си в Южна Америка. Използвали забранен пестицид за бананите — може би си спомняш цялата шумотевица?

HP кимна.

— „Доул“ бяха опитали да сплашат създателя на филма със съдебно дело, което по принцип е най-лошото, което можеш да направиш в такава ситуация. Сигурно си чувал да се говори за понятието ефект на Страйсънд, когато ответните мерки само засилват вниманието около случката. Така изглеждаха нещата, когато ни ангажираха. Естествено, не можехме да спрем филма, но намерихме друго решение, с което да внесем поне малко баланс в дебата. Чисто и просто купихме спонсорирани линкове за всички думи, които водеха към филма. Заглавието, името на създателя, химическата формула на отровата — you name it.

Той направи жест към тавана.

— Когато някой потърсеше тези думи, подправената версия на „Доул“ винаги излизаше три сантиметра вдясно от резултатите. Линковете струваха само няколкостотин долара, а сметката, която „Доул“ платиха, със сигурност беше поне хиляда пъти по-голяма…

Той се усмихна и направи пауза, достатъчно дълга, за да може всеки от тях да преглътне по хапка.

— Идеята сама по себе си беше блестяща. Да използваме собствените механизми на интернет, за да защитим интересите на клиентите си.

Той сдъвка, преди да продължи.

— Но постепенно започнах да се уморявам единствено да гася разпалили се пожари. Вместо това започнах да размишлявам за начин да откриваме и потушаваме огнищата, преди да са успели да се разгорят, горе-долу както правехме в Службата за военно разузнаване и сигурност. В MUST изхождахме от програма, управлявана от FRA, Радио института за национална отбрана. Един вид матрица за търсене, която се използва за следене на комуникацията и която търси определени ключови думи като бомба, терорист, експлозия и така нататък…

— Нашумелият FRA-филтър, заради който бяха всичките протести? Дето въоръжените сили четели електронната поща на хората? — вметна HP.

— Да, именно — кимна Филип. — Което всъщност беше нелепо, защото FRA нито могат, нито искат да четат мейлите на всички хора. Техният филтър подбира само писма, които би било интересно да се проверят, може би един мейл на милион, ако се случи да съдържа определена комбинация от ключови думи. От гледна точка на поверителността значително по-груба намеса в личните данни е ползването на членска карта в супермаркета…

— Именно! — съгласи се HP. — Значи така състави плана? Като FRA, само че за компании?

Той веднага съжали за коментара. Проклятие, трябваше да контролира шибаните си импулси…

Филип го изгледа продължително.

— Е, тук отиваш прекалено далеч със сравнението, Магнус…

HP преглътна.

— … или поне това казвам на малкото журналисти, които са достатъчно интелигентни, за да зададат същия въпрос…

Филип спря за още една глътка вино.

— Но между теб и мен, на прав път си… — завърши той и намигна на HP.

* * *

Всичко беше свързано, ставаше все по-сигурна в това най-вече след разговора с Мике.

— IP-адресът беше скрит чрез един от прокси сървърите, предлагащи анонимност — разясни той. — Но успяхме да прескочим тази пречка. Проблемът беше, че веднага попаднахме на друг такъв сървър на съвсем друго място и предполагам, че веригата продължава така доста дълго. Който и да е подготвил това решение, знае си работата и определено не иска да бъде проследен.

— Окей — отвърна тя и същевременно се опита да сведе казаното от него до малки помощни бележки. — Значи, с други думи, нищо не стана?

— Нее — отговори той и интонацията на гласа му ненадейно я зарадва малко. — Тук, във фирмата, не сме баш новобранци и преди също сме виждали такива тактики. Дай ни седмица и ще разнищим работата.

— Благодаря — каза тя. — Наистина оценявам, че ми помагаш!

— То се подразбира, че бих го направил. И само за да знаеш, не вярвам и на дума от гадостите, които пишат за теб.

Настъпи няколко секунди мълчание, преди той да продължи.

— Слушай, има още нещо, исках да те питам какво ще правиш в събота?

— Нищо особено, защо?

В мига, в който отговори, тя осъзна, че това всъщност не беше вярно. В момент на умопомрачение тя бе обещала да вечеря с Йон, мъжа от фитнеса. Но естествено, можеше да отмени срещата…

— Може би звучи малко странно, но ще ходя на погребение и се чудех дали би дошла с мен. По линия на работата е и ако все още обмисляш предложението ни, това би било добра възможност да те представя. Освен това искам да покажа красивата си приятелка…

Въпросът я изненада.

Беше се надявала на вечеря и кино, шанс да позакърпят нещата. Но това?

Да се социализира на някакво погребение, той какво си мислеше всъщност?

Освен това вече беше обяснила, че няма интерес да си сменя работата.

Последното погребение, на което беше ходила, беше това на Даг и тя се беше разкарала оттам още след няколко минути. Беше се борила здраво, за да остави всичко зад себе си — да си изгради нов живот далеч това, което тя представляваше някога. И почти беше успяла…

Но дори самата мисъл за църкви и тълпи облечени в черно хора я накара да настръхне.

— Не, благодаря!

Резкият отговор изглежда го изненада почти толкова, колкото и нея самата.

— Ъ-ъъх, какво? Нали каза, че можеш…

— Да, мога — продължи тя, — но не искам.

* * *

— И какво успя да научиш дотук, Магнус?

HP бързо премисли отговора си.

— Че всичко е въпрос на обществено възприятие… — той погледна предпазливо към Филип.

— Добре, продължавай.

— Изключителното право за ползване на информационните канали е премахнато и единственият начин да ограничиш щетите е да се опиташ да насочиш информационния поток в правилната посока. Да запълниш таблото за съобщения със собствените си бележки, така да се каже.

Филип отвори уста, за да каже нещо, но HP вече започваше да се чувства в свои води.

— Да разпалиш огнища в множество информационни канали едновременно, за да заглушиш опонентите, а ако това не проработи, да изместиш фокуса и да накараш хората да гледат другаде, докато всичко отшуми. Медийната памет винаги е била къса, а в интернет това важи с още по-голяма сила — той се спря и си пое дълбоко въздух. — Хората не успяват да следят по две сензации наведнъж — завърши той, като отново хвърли поглед към Филип.

— Браво, Мангус, всъщност направо отлично. Научил си повече, отколкото смеех да се надявам, което ме улеснява допълнително да продължа с днешния въпрос — усмихна се Филип.

Той отново се избърса около устата и после се наведе над масата, придобивайки значително по-сериозно изражение. HP се усети, че внезапно е затаил дъх.

— Кристофер се връща от чужбина следващата седмица и във връзка с пристигането му си мислех да премебелирам малко управлението. Исках да го направя дори по-рано, но по-различни причини това не стана, така че…

Той направи физиономия, която HP трудно можеше да разгадае.

— В близките седмици компанията ще се изправи пред големи предизвикателства. За съжаление, не мога да споделя всички детайли, но във всеки случай е факт, че изискванията към всички нас ще се увеличат драстично. A whole new ballgame, както биха казали американците… Както може би вече си забелязал, има определени хора, които не следват съвсем компанията в развитието й. Които вече не се вписват в нашия профил, ако разбираш какво искам да кажа?

HP кимна. Сърцето му изведнъж започна да бие силно в очакване.

— Това, естествено, е между нас двамата, но веднага щом погребението на Анна остане зад гърба ни, ще направим реорганизация. Мисля да прехвърля Франк в Пералното, което означава, че ще ни трябва нов тийм лидер в Пещерата. Да знаеш някого, който би бил подходящ за работата?

— Сещам се поне за един кандидат — отвърна HP и се усмихна широко.