Андерш де ла Моте
Тръпката (14)

14. Death by Powerpoint

Бяха минали през трийсет слайда с различните core values, mission statement и code of conduct на компанията, а освен това той и другите двама новоназначени бяха принудени да подпишат цял куп документи с всякакви клаузи за конфиденциалност.

Най-лошият период на нервност беше отминал, но сектантската атмосфера, която бе надушил по-рано, определено не беше спаднала.

Сега поне малката пробуждаща среща, организирана от HR мениджъра, изглежда беше към края си.

— И така, ако няма повече въпроси, това е всичко от мен. Сега изпълнителният директор на компанията ще каже няколко думи… Както отбелязах по-рано, всъщност би трябвало той да открие срещата, но Филип идва директно от самолета, така че трябваше да се напаснем към неговия график.

Елайза Пуул отвори вратата, и измърмори нещо на момичето на рецепцията отвън.

Другите двама новобранци веднага извадиха смартфоните си, но вместо това HP използва паузата, за да долее вода в чашата си. Устата му беше пресъхнала, а главата му пулсираше от главоболието, причинено от напрежението.

Само няколко минути след началото на лекцията той се беше отнесъл и постепенно бе започнал да се чуди дали този проект наистина беше толкова добра идея. Може би трябваше да обмисли нещата по-добре, да състави някакъв план, вместо както обикновено да се хвърли на първия възможен влак.

Какво всъщност се беше надявал да постигне?

Вратата се отвори и в стаята влезе жилав късо подстриган мъж, вероятно някъде в началото на петдесетте. Костюмът му на тънки райета стоеше като залепен за добре сложеното му тяло, ризата му беше гладка като коприна, а вратовръзката — безупречно завързана. Загарът му, със сигурност естествен и с тъкмо нужната дълбочина, го правеше да изглежда свеж и отпуснат.

„Почти като че се е върнал вкъщи след дълга почивка“, помисли си HP и забеляла как сърцето му започва да бие малко по-силно.

Енергичната Елайза, която всъщност беше висока горе-долу колкото мъжа с райетата и определено повече от две категории по-тежка от него, внезапно придоби някак покорно изражение.

— Нека ви представя изпълнителния директор — Филип Аргос — каза тя малко прекалено високо.

Опита се да предизвика малко аплодисменти, но след бърз поглед към шефа си престана незабавно.

— Благодаря, Елайза.

Той кимна на HR мениджърката, която бързо се изниза със зачервено лице.

— Добре дошли в ArgosEye — започна Филип Аргос с учудващо мек глас. HP се наведе напред, за да не пропусне нещо.

Изведнъж осъзна, че в мъжа имаше нещо познато, но не можеше да определи какво беше то.

* * *

MayBey съвсем видно беше голямата звезда на сайта.

Темите на никой друг нямаха толкова много коментари, а освен това неговият или нейният читателски кръг изглежда се увеличаваше непрестанно.

Последната публикация беше наистина добра.

Днес хванахме наркоман взломаджия. Открихме го най-горе на едно стълбище. Докато изпълнявахме ПЗ 19^[1], колегата се убоде на игла в единия джоб на скапаняка. Друсалката веднага разбра какво е станало. Пребледня и започна да хленчи. Беше нарушал правилата. Умишлено или не. Наказанието беше едно и също…

В темата имаше трийсет и шест различни коментара, а откакто провери преди половин час, се бяха появили още четири. Почти всички знаеха какво точно се беше случило.

Беше неписано правило преди претърсването пристрастените винаги да казват на полицаите, ако носят игли в себе си. Едно-единствено малко бодване на мръсна игла означаваше цял куп кръвни проби и после седмици несигурност. Седмици, през които човек едва смееше да се появи в една стая със семейството си и нищеше възможните диагнози отново и отново…

Хепатит A, B или C? Или още по-лошо…

Правилото беше безусловно, което по всяка вероятност означаваше, че MayBey и бедният му убоден колега са нанесли на наркомана стабилен побой. Тя самата би направила същото, ако беше на тяхно място. Вярно, неохотно, но все пак…

Всички хора, коментирали темата на MayBey, споделяха мнението й и повечето от тях се бяха изразили доста по-директно.

Надявам се, че сте ритали шибаняка, докато стане стерилен!

Удряй, докато се огъне палката.

Semper Fi^[2] — do or die!

Това бяха няколко примера, но темата беше пълна с идиотски коментари в горе-долу същия стил.

Едва ли беше особено изненадващо. Половината коментари сигурно дори не бяха на полицаи, ами на хлапаци с фетиш към униформи, които не бяха успели да влязат в Полицейската академия и сега висяха в мазето на мама и гледаха Cops^[3].

Но в интернет всички можеха да играят каквато роля си поискат.

* * *

@Applelover 672

Нещо яко си се заблудил, пич. Всички знаят, че Андроид е ненадминат и защо да плащаш сума ти кинти отгоре за телефон, който всеки чичко в Швеция ще има след половин година?

@раздвоен — човек, купи си телефона с Андроид! Няма да съжаляваш.

HP кликна на иконата за изпращане и миг след това темата му беше публикувана в техническия форум. Той натисна алт и таб и се прехвърли в дискусионната страница на „Дагенс Нюхетер“, докато гледаше към сценария до клавиатурата.

Не е доказано, че ГМО продуктите по някакъв начин са вредни за хората. Напротив; редица изследвания показват, че на човешкото тяло му е по-лесно да усвоява хранителните вещества в този тип продукти…

Отново натисна бутона за изпращане, за да публикува коментара под съответната статия, после пак алт и таб. Този път „Експресен“^[4], секцията с коментари под една филмова рецензия:

Не разбирам за какво говори рецензентът. Гледах лентата вчера и оценката е доста по-добра от единица!

Леле — само три дни на работа и той вече беше добър в тролването! Адски добър при това! Коментарите му обикновено получаваха купища отзиви — главно от хора, които мислеха като него. Той нямаше как да не се зачуди що за хора успяваха да отделят толкова енергия, за да коментират разни неща. Някои от тях изглежда прекарваха целия си жалък малък живот в плювалниците под статиите…

Бърза проверка на часа показа, че се движеше според графика, и скоро идваше време за добре заслужена кафе пауза. Но първо мислеше да мине през един от големите туристически сайтове и ползвайки няколко различни самоличности, да разкаже за фантастичния си престой в хотел, за който никога не бе и чувал.

Той имаше общо към петдесет различни трола в обора и работата му беше да ги държи будни. Да поддържа хотмейл адресите и евентуалните им Facebook профили активни и да публикува мнения, съгласувани с предварително определената им ориентация в някой от стотиците достъпни форуми. Някои тролове бяха ядосани и гръмогласни, други по-разумни и сдържани. Всеки от тях си имаше собствена малка папка, където беше описан характерът му:

Мъж на петдесет, едноличен търговец, гласува за сините, и чете криминални романи. Харесва шведски комедийни сериали, червено вино в кутии и семейни вечери в петък. Не харесва левите като цяло, нито екологичните автомобили, ограниченията за движение по пътищата, както и данъците върху доходи и имущество. Гневен, буен и често пише с грешки. Най-често подкрепя клиентите ни от категория АЗ.

Или:

Жена, на двайсет и пет, студентка, гласува за червените^[5], чете нобелови лауреати, обича world music, Apple, fair trade продукти и иранско кино. Не харесва десните, джипове, месо, маркови дрехи и САЩ като цяло. Изразява се сдържано и красноречиво. Подкрепя главно клиентите ни от категория А6.

В електронна таблица той отбелязваше прилежно кои тролове кога са изкарани на разходка и в кой форум. Кои бяха въвлечени в остри спорове от името на някой клиент и кои за момента бяха оставени да почиват. Не можеше да не се впечатли от начина, по който бе организирано всичко. Ако марката на даден клиент беше атакувана някъде, трябваше само да избере няколко подходящи трола и да се намеси.

Да даде няколко харесвания и да напише малко позитивни мнения. Горе-долу както сега беше напът да направи в туристическия сайт. Очевидно средният рейтинг на хотела беше спаднал под приемливото ниво и трябваха няколко позитивни оценки, за да се покачи.

Лесна работа!

Франк им беше разказал за консултантска фирма, която имала проблеми преди няколко години и била достатъчно тъпа да накара служителите си да я защитават с коментари тук и там, ползвайки чисто нови акаунти. За няколко дни в блогосферата направили идиотите за смях и така съсипали търговската марка, че фирмата трябвало да си смени името.

С опитомените тролове беше различно. Тъй като те вече се бяха утвърдили в киберпространството, никой не можеше да постави под съмнение произхода им. Така че те можеха да се използват в интерес на клиентите без риск да си навлекат всичкия праведен гняв на интернет. Хитро, много хитро всъщност!

Но ако той можеше да решава, би предпочел да работи в друга посока. Да внася хаос и да опита да саботира нежеланите дискусии толкова много, че модераторите да са принудени да ги затворят. Засега обаче, за съжаление, не му беше отредена атакуваща роля, с това се занимаваха колегите му, насядали около скупчените бюра вдясно от него.

Не че беше работил на много места, но всъщност тази работа беше една от най-добрите, които бе имал, ако не и най-добрата.

Колегите бяха готини, заплатата беше повече от окей и той се беше сдушил с Франк. Щом почна да свиква с обстановката, най-силният страх, че ще го разкрият, също започна да го отпуска. Единственият, от когото все още долавяше неприятни вибрации, беше Филип Аргос. Той излъчваше авторитет, спор нямаше, а освен това изглеждаше остър като бръснач. Всички, работили с Филип известно време, гледаха с някаква възхита в погледа, щом заговореха за него. Може би нямаше нищо странно — Филип Аргос очевидно беше харизматичен лидер. Но не само, той беше също така страшно…

* * *

Заплашителен! Не се сещаше за по-подходящата дума, с която да го опише.

Въпреки че на практика беше виждала само гърба му и бе срещнала погледа му в огледалото, той имаше някакво излъчване, което едновременно я плашеше и привличаше.

Контрол.

Това беше.

Този мъж имаше тотален контрол — както над себе си, така и над обкръжението си. Обикновено той вече беше на пътеката, когато тя самата пристигаше във фитнеса точно след седем, което означаваше, че той ставаше рано. Силовите й упражнения обикновено продължаваха точно под час и в почти всички случаи мъжът все още беше там, когато тя си тръгваше. Значи сигурно към час и половина на пътеката, което с неговото темпо предполагаемо означаваше близо трийсет километра целеустремено бягане.

Беше го виждала да прекъсва тренировката си само веднъж. Тя самата загряваше на един от кростренажорите и както обикновено поглеждаше в неговата посока, когато той внезапно слезе от пътеката. За миг си помисли, че е забелязал погледите й и се е запътил към нея. Но преда да успее да анализира какво чувства при перспективата за един такъв контакт, тя откри, че той вместо това се беше обърнал, за да отговори на мобилния телефон, който стоеше пред него.

Явно беше сериозен разговор, щом заради него беше прекъснал тренировката си, и тя не се сдържа да изключи айпода си, за да опита да долови какво казва той. Но за нейно разочарование говореше ниско, почти шептеше, и то на език, който тя не разбираше.

Звучеше като френски…