Метаданни
Данни
- Серия
- Играта (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Buzz, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Любомир Гиздов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015)
Издание:
Автор: Андерш де ла Моте
Заглавие: Тръпката
Преводач: Любомир Гиздов
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ганка Филиповска
Художник: Любомир Пенов
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-1689-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3361
История
- — Добавяне
5. Bad things
Форум Крепителите на обществото
Публикувано на: 7 ноември, 21:28
От: MayBey
Най-лошото, което може да се случи на един полицай, е да не може да разчита на колегите си…
публикацията има 29 коментара
* * *
Когато излезе от тоалетната, едва не налетя на Анна Аргос.
Беше обърната с гръб към него и той предположи, че чака някого.
Вероятно жабарят Густен[1] драйфаше кроасани, преди двамата да се промъкнат между колите за малко sexytime.
Шибани идиоти!
После вадя лъскавия телефон до ухото й и стомахът му направи малко салто, разпознавайки го. Яростният огън, който почти бе изгаснал, внезапно пак се разгоря и той направи няколко гневни крачки напред.
— Не, никой не ме е проследил, всичко е окей. Аз съм на другата страна на земното кълбо — чу я той да мърмори на английски точно преди да я сграбчи за ръката.
Погледът й беше почти толкова ужасѐн, колкото си го беше представял горе в хотелския салон и точно както във фантазиите му гневът се изпари от него на мига. Минаха само няколко секунди, докато тя си възвърна самообладанието и ядосано се отърси от хватката му — но все пак беше схванал.
Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо — или по-вероятно някой — който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.
— Пусни ме, нещастник гнусен!
— Сори — смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. — Май ми дойде малко в повече… Peace!
Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.
— You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.
Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът й не беше чак толкова недружелюбен.
— И?
— Убих копелето — ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.
* * *
Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.
Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.
Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.
— Чакаме Рунеберг — каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.
— А, ето го и него.
Рунеберг влезе в стаята.
— Ще има малко промени — каза той лаконично. — Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.
Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа й.
Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.
— Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…
Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.
* * *
Най-накрая!
Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.
Sweet!
Някой от французите — не си спомняше кой — беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.
Compliments to the chef.
Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.
Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.
Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.
Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.
— Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?
— Нищо конкретно, пич, нищо конкретно — каза сподавено той, без да може да спре да се смее. — Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?
Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.
— Разбира се, схващаме, Томи — отговори един от французите. — Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?
Той каза нещо на френски и всички се засмяха.
— Именно… — промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.
— Нищо не е наистина. Всичко е просто…
— Една Игра?
Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.
— К’во? К-кой каза нещо за…
Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?
Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…
— Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?
Този път говореше французинът до него.
— Какво имаш предвид? — каза той неясно и прочисти гърло.
— Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?
Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.
Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него — че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.
— Не можеш и да си представиш, пич — промърмори той и установи, че внезапно е заговорил на шведски.
Повтори изречението на английски. Тия пичове трябваше да знаят с кого делят наргилето… Шибана, fucking легенда, това беше той!
Тънките бели щори на входа на павилиона се люлееха напред и назад на хладния пустинен бриз.
Напред…
… ииии…
… назад.
— И какво си направил, Том, разказвай?
Този път беше едно от момичетата, може би онази хубавата, с която беше танцувал?
Той поклати бавно глава и му трябваше известно време, докато се досети, че никой от тях не виждаше движенията му в сумрака.
— Мне — никога не говоря за това. Придържам се към правило номер…
— Едно!
Този път не си беше въобразил, беше сигурен. Чу същия тих шепот някъде отдясно и се изправи несигурно. Светът се клатеше и на него му бе трудно да фокусира.
— Какво ти е, Томи, стари приятелю, не ти ли е добре?
Този глас му беше познат — беше Венсан. Но какво правеше той тук? Защо не беше навън при колите да тренира успоредно паркиране с Анна Аргос?
Французинът се стовари между възглавниците и го прегърна.
— Ето, приятел, дръпни си и ще се почувстваш много по-добре.
Той подаде чибука на наргилето на HP, който след известно колебание го взе.
Бълбукащият звук го успокои и той изпусна бавно дима през носа.
Чу Венсан да казва нещо, последвано от още смях, но когато ръцете на мъжа внимателно го положиха между възглавниците, HP вече спеше дълбоко.
* * *
Сянката се приближи бързо и тя почти веднага разбра кой беше.
Заопипва с ръце покрай колана, но в съня нямаше оръжие и тя усети как паниката се надига. После мъжът се подаде иззад облака прах.
Ръката му беше протегната напред и лъскавият револвер сочеше право към нея.
Сега оръжието беше още по-голямо, отколкото си го спомняше — цевта беше като непрогледен дълбок кладенец.
Тя стисна очи, стегна тялото си и зачака гърмежа.
Но не се случи нищо.
Защо той не стреля?
Щом отвори очи, всичко се беше променило.
Сякаш облакът прах, мъжът и неговият револвер никога не ги бе имало.
Сън в съня…
Вместо това тя стоеше насред някаква пустиня.
Накъдето и да погледнеше, пред нея се разпростираха идентични пясъчни дюни чак до хоризонта.
В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.
Когато се събуди, чаршафът лепнеше по тялото й, а образът на черните птици бе все още запечатан върху ретината й.
— Гарвани, които носят нещастие — смотолеви тя на себе си, без да знае защо всъщност.
* * *
Павилионът беше празен, той лежеше сам сред възглавниците, а наргилето беше изгаснало.
Навън целият лагер се къпеше в бяла светлина.
Големите прожектори бяха включени и той виждаше как хора тичат напред-назад по площада. Музиката беше затихнала, чуваше викове на различни езици, но мислите му се движеха тегаво и не можеше да разбере какво казват.
После чу приближаващ шум от двигател — глухи пулсиращи тонове. Звучеше като хеликоптер или може би няколко? Главата му беше буца бетон, езикът лепнеше за небцето и щом се опита да се надигне, забеляза, че тялото не го слуша съвсем.
Шумът се засилваше все повече и внезапен въздушен порив разлюля диво пердетата около него. Той ги бутна настрани и направи няколко несигурни крачки към изхода.
В същия миг учуден осъзна, че туристическите му дрехи ги нямаше и вместо това отново бе облечен с подгизналата си риза от тайландска коприна.
За няколко секунди започна да подозира, че всичко, което се беше случило в лагера, е било просто фантазия.
Че танците, птиците, които носят нещастие, шепнещият глас и всичко останало са били просто детайли от напушен сън, от който току-що се бе събудил.
Едва когато, залитайки, излезе на светло и хората започнаха да го сочат, той откри, че ризата му беше напоена с кръв.