Андерш де ла Моте
Тръпката (18)

18. Oh What a Tangled Web We Weave…^[1]

 

Проклятие — беше разкрит!

— Ъъъъ… к’во? — смотолеви той, опитвайки се да спечели време.

Филип Аргос отново се усмихна — отвратителен влечугоподобен смайл, от който HP настръхна.

— Ами, казах, че ти всъщност не се казваш Магнус Сандстрьом, нали?

— Ъъъмм… нее — изтръгна се от HP, докато трескаво премисляше опциите си.

Прикритието му беше разбито, а освен това беше заседнал на деветнайсетия етаж. Вратата беше затворена, а отвън дебнеше сдружението на червенокосите. И братът и сестрата изглеждаха като да могат да му нанесат сериозни физически щети — да не говорим за самия Филип Аргос. Мъжът приличаше на гърмяща змия, която тъкмо планираше да клъвне един рядко тъп пустинен плъх…

— Наистина ли мислеше, че няма да те проверим подобаващо? Искам да кажа човек с твоята репутация и опит? — подсмихна се Филип.

HP сви рамене и направи отчаяна гримаса, за да си купи още няколко секунди време за размисъл. Сега, в бледността на неговите мисли, целият му undercover project му се струваше дори още по-малоумен.

Какво, по дяволите, си беше мислил? Че ще влезе вътре като на шега, с евтин костюм и още no-cheap маскировка и хоп, ще получи достъп до всички възможни тайни?

Той надникна към вратата. Стори му се, че през матовото стъкло мерна заплашителните силуети на близнаците. Сякаш напираха отвън, готови да му се нахвърлят веднага щом шефът им натисне копчето…

— Не беше нужно много ровене, за да те разкрием — продължи Филип Аргос. — Ти имаш, както казах, известна слава… Тук, в ArgosEye, сме много внимателни. Доверието е нещо добро, но контролът, както сигурно вече си чул, винаги е за предпочитане…

Филип Аргос вкара още една змийска усмивка и HP направи храбър опит да й отвърне.

All a’board — влакът към fuckville потегля от четвърти перон!

— Фарук Ал-Хасан!

— К-какво?

— Фарук Ал-Хасан, нали така се казваш понастоящем, или?

Филип му кимна окуражително.

— Д-да… — заекна HP след няколко объркани секунди пауза за размисъл. — Естествено… — допълни той след това, докато усмивката му бавно се разширяваше. — Но можеш да продължиш да ме наричаш Манге, ако предпочиташ. Не съм толкова капризен в това отношение. Като си търсиш работа, Манге звучи малко по-добре, ако ме разбираш?

Филип Аргос кимна.

— Това не би било от значение тук. Интересува ни компетентността, а не фамилията на кандидатите, но естествено, уважавам желанията ти. Истината е, че се впечатлих още щом видях CV-то ти. На хартия беше точно типа човек, от когото се нуждаехме във фирмата — някой, който си разбира от работата и е готов да прави нужното, за да се развива в такт с компанията. Затова помолих останалите да полагат специални грижи за теб още от първия ден…

HP се опитваше да престане, но все още не можеше да спре да се усмихва. Маскировката му продължаваше да се държи. Прикритието му не беше изгърмяло, вместо това изглежда беше напът да получи…

— … повишение — продължи Филип Аргос. — След това, което видях тази вечер в пещерата, би било глупаво от моя страна да не ти дам шанс да продължиш да се развиваш. Работата ми като шеф е да откривам талантливи хора и да развивам пълния им потенциал. Така се изгражда успешният бизнес…

HP кимна, като че знаеше какво точно има предвид Филип Аргос. Усмивката още стоеше като залепена за лицето му, но не само защото се чувстваше облекчен. Имаше нещо в стила и начина на изразяване на Филип, което му допадаше.

— Ще те оставя да пообиколиш малко, за да се научиш как функционира всичко и щом се отвори възможност, ти ще си на първа линия за крачката нагоре — продължи Филип, преди да бъде прекъснат от кратко потропване.

Вратата се отвори и високата червенокоска, която явно се казваше Софи, влезе с поднос. Щом постави чашите и бутилките на масата пред тях, тя хвърли на HP кратък, но далеч не толкова неприятелски поглед както по-рано и HP се усети как издължава вълчата си усмивка в нейна посока.

— Благодаря, Софи — каза Филип Аргос, когато тя почти беше приключила.

Той я хвана с ръка за лакътя. Забележително движение, което изглеждаше едновременно доверително и непоколебимо, и тя незабавно се обърна към шефа си почти като куче, което чака заповеди от господаря си.

— Можеш да помолиш Елрой да приготви колата до десет минути. Ще оставим Фа… искам да кажа Магнус на път към вкъщи.

Софи кимна и изгледа HP още веднъж, преди да напусне стаята. Този път той можеше да се закълне, че в изражението й имаше намек за усмивка.

* * *

Тя отвори вратата на апартамента и използва случая, за да огледа бравата и рамката. Но точно както и по-рано нямаше следи от опит за влизане с взлом.

Заключи вратата след себе си и надникна във всекидневната. Матракът и завивките лежаха на пода, точно както ги беше оставила. Събра всичко на руло и пристегна целия куп с найлонов ремък.

Нямаше никакви планове да използва нещата повече, така че можеше направо да хвърли всичко долу в помещението за обемни отпадъци. Подходящ край на цялата тази афера.

Да се чука на матрак в празен апартамент с колега, при това прословут женкар, когото беше забърсала на служебно парти. Ситуацията едва ли можеше да бъде по-долна от това.

Тя остави рулото с матрака в хола и обиколи апартамента за последно. Вратата на спалнята беше затворена и щом я отвори, я посрещна полъх застоял въздух. Направи няколко крачки към прозореца, за да проветри, и беше изминала половината разстояние, когато осъзна, че тук вътре миришеше на още нещо.

Напомняше на афтършейв.

* * *

Беше ги помолил да го оставят на ъгъла пред един магазин „7-Eleven“, на доволно разстояние от хотела. Беше се оправдал, че има да пазарува. Горилата Елрой седеше на шофьорската седалка, а сестра му на мястото до него. HP и Филип Аргос бяха един до друг на просторната задна седалка.

— Трийсет хиляди терабайта, знаеш ли колко много е това? Естествено, че знаеш, Фарук, колко съм глупав. Почти забравих с кого разговарям! — засмя се леко Филип. — Това означава трийсет милиона милиарда байта, толкова информация тече по интернет всеки час поне според определени източници. Трийсет милиона милиарда букви, цифри или други знаци във всякаква възможни формации. Три хиляди часа нови клипчета в YouTube, над пет милиона блогпоста или туитвания. Две хиляди и петстотин нови потребителски профила в различни социални мрежи. Всичко това само за един незначителен час. Не е ли смайващо?

HP кимна. Смайване беше само началото.

Той се чувстваше зашеметен, почти леко надрусан.

— Повечето хора, политици и властимащи включително, нямат представа колко невероятно всеобхватен всъщност е информационният поток — продължи Филип. — Но ако някой посмее да спомене думата наблюдение, веднага се пораждат диви протести. Хората веднага се сещат за Агенцията за национална сигурност, NSA, FRA^[2] или други държавни органи…

Той поклати глава.

— Всъщност този начин на мислене е напълно погрешен, поне в демократичните страни. Държавата обикновено се интересува какво нищожна група хора има да каже по даден, много тясно ограничен, въпрос. Големите компании, от друга страна…

Той махна с ръка към света извън колата.

— … се интересуват от мнението на почти всички, главно що се отнася до моделите на потребление и това как се възприемат скъпите им търговски марки. Този вид информация съществува навсякъде около нас, на практика цялата мрежа прелива от нея и защо? Ами защото повечето хора доброволно споделят тези сведения — или като кликнат на чекбокса под условията за използване на някоя страница, или пък още по-добре: като доброволно публикуват възгледите и предпочитанията си в някой от всички налични форуми. С други думи, модерният, свободолюбив човек, прегърнал идеята за поверителността на информацията, картографира сам себе си до най-малките лични подробности. Дори Джордж Оруел не би могъл да предвиди такъв сценарий…

Кратко изпиукване откъм колана на Филип сигнализира, че е получил съобщение, но мъжът така беше потънал в изказването си, че изглежда дори не го забеляза.

— Интернет е абсолютно затънал в информация, която хората си пробутват едни на други. Любими телевизионни предавания, филми или книги, религиозни и политически възгледи, какви коледни подаръци са взели на децата или какво са сготвили за вечеря. И защо? Ами защото почти всички от нас вътрешно копнеят за едно-единствено нещо.

— Признание — измърмори HP.

— Именно! Ставаме все по-зависими от това други хора да потвърждават колко сме умни, красиви или способни. Какво прекрасно съществуване водим с хубавите си съпруги или съпрузи и прелестни деца, колко щастлив ни се е получил тъкмо нашият живот. За разлика от другите, онези, които имат грешния вид чувство за хумор, ядат грешната храна, носят грешните дрехи, живеят в грешните жилища, отглеждат децата си по грешен начин или просто имат грешни възгледи за живота…

Той се наведе към седалката от страната на HP.

— До голяма степен всичко, което си струва да се знае, го има навън, нужно е единствено някой да филтрира потока според този тип информация, която интересува потенциалните клиенти.

HP кимаше все по-заинтригуван.

— Информационното предимство, което властите и управниците са имали почти четиристотин години, на практика е заличено. Информацията вече не се стича от горе надолу, ами във всички посоки. Хиляди и хиляди хора могат само за няколко секунди да влязат в пряка връзка едни с друга, без да се налага да молят за разрешение. Вече не съществуват стари истини, всичко може да се постави под въпрос, да се промени или да се отхвърли. Правилата на играта са се променили завинаги и тези, които не го осъзнават са обречени на провал, виж само Северна Африка.

Филип направи кратка пауза и хвърли бърз поглед през предното стъкло, преди да продължи.

— Това, което предлагаме на клиентите си, е начин да предотвратяват и да се справят с кризи чрез постоянно наблюдение на това какво се говори за тях и от кого. Даваме им шанс да спрат снежната топка, преди да се е превърнала в лавина, ако разбираш?

Той махна към снега навън, който като че ли беше завалял по-силно.

О, да, HP разбираше, но паузата на Филип беше толкова кратка, че той не успя да каже нищо. Вместо това продължи да слуша с все по-нарастваща възхита.

— Но… — продължи Филип — когато клиентите получат подробни сведения за всички механизми в мрежата, ежедневни механизми, които имат пряко влияние върху крайната сума в отчета за доходите им, обикновено не минава дълго, преди да попитат за следващата стъпка…

— Контрол — вметна HP.

— Именно, приятелю! — Филип Аргос се усмихна с още една от своите влечугоподобни усмивки. — И ето тук идва мястото на нашите уникални услуги. Защото, като се оставят настрана всички красиви думи, елегантни формулировки, документи за политиката на компанията, в крайна сметка става дума точно за това…

* * *

Контрол!

Това й липсваше. Липсваше — в двоен смисъл!

Беше оставила ситуацията да контролира нея, вместо да е обратното. Разбира се, трябваше да действа по друг начин при разпита, до този момент това вече бе станало почти нелепо очевидно… Не беше направила грешка, напротив, вероятно беше спасила живота на много хора.

И как й се беше отблагодарил светът?

С отстраняване и подозрения в престъпление — колеги, които я гледаха накриво, и накрая, но не на последно място шеф, който едва ли беше положил особено големи усилия, за да я подкрепи, вместо това по-скоро беше допринесъл за влошаването на положението й. Беше крайно време да се вземе нещата в свои ръце, да се опита да определи къде бяха местата на всички нови парченца от пъзела.

Беше го отлагала твърде дълго.

В действителност трябваше да започне с Хенке. Но това беше невъзможно. Не го беше чувала от повече от година. Не и откакто той й изпрати онзи пакет. Шест болта. Шест ръждиви болта, които бяха преобърнали целия й живот. Бяха разклатили твърдостта й.

Никой от телефонните номера, който той бе използвал преди, не работеше.

Същото важеше и за пощата и месинджъра му…

Тя изтръска обувките си от снега и затвори входната врата след себе си. В момента Мике беше единственото хубаво нещо в живота й и тъй като Хенке не беше на разположение, тя трябваше да започне оттам, ако искаше да има дори малък шанс да си възвърне опората под краката. Макар че се държеше с него всякак, но не и мило, той винаги бе до нея.

Може би щеше да я разбере или поне така се надяваше. И в двата случая тя все пак му дължеше истината. Цялата истина, а не само малките хапки, с които го хранеше досега.

Но апартаментът беше празен и тих. Нямаше обувки или яке в антрето, които да подсказват, че той си е вкъщи.

Върху кухненската маса намери бележка.

Мисля, че имаме нужда от почивка.

Звънни ми, когато се почувстваш готова.

/М

Тя дори не знаеше да плаче или да се смее…

Мобилният й телефон изведнъж изпиука и почти изтича обратно в хола, за да го извади от джоба на якето си.

Но съобщението не беше от Мике.

Тъкмо се прибираш, а?

Тръгна да пише рязък отговор, но се спря. Без да пали лампите във всекидневната, тя се прокрадна до прозореца, допря се плътно до пердето и погледна към малката улица.

Редица паркирани коли точно както всяка вечер. Дебел пласт сняг по капаците говореше, че са стояли там доста време.

Малка светла точка между сенките в парка от отсрещната страна на улицата я накара да трепне.

Запалена цигара.

Там стоеше някой!

Някой, който наблюдаваше апартамента й.