Андерш де ла Моте
Тръпката (11)

11. Homecoming

— Натъкнахме се на проблем…

— Аха — това не звучи добре. Колко голям?

— Още не знаем точно — в момента правим оценка на ситуацията. Но може да стане така, че отново да използваме услугите ви…

— Окей — почти очаквах нещо такова. Всъщност вече направих някои приготовления…

* * *

Тя отново го беше сънувала.

Мъжът на лентата.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите на излизане от метрото, тя се мъчеше да си спомни за какво се отнасяше сънят, но подробностите, доста дразнещо, все оставаха малко извън обсега й. Погледът беше единственото, което си спомняше. Онзи пронизващ черен поглед, който срещна в огледалото и който почти я остави без дъх. Беше го виждала и преди, много пъти. Но тогава бе принадлежал на съвсем различен мъж. Мъж, когото бе обичала — и мразела…

Но сега Даг беше мъртъв и тя бе продължила без него. Беше започнала нов много по-добър живот с някого, който не се държеше така зле с нея. Така че какво й ставаше? Защо един напълно непознат мъж изведнъж се оказваше толкова интересен, че тя го сънуваше?

Без никакво предупреждение онова чувство отново я обзе и тя спря намясто на тротоара. Точно както в колата долу в Дарфур, когато се устремиха през пясъчния облак по-далеч от заплахата, светът сякаш се забави. Всеки детайл, всяко малко движение около нея изведнъж стана кристално ясно и само за десета от секундата й се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Неясен силует, който се мярна между всички минувачи.

Но в същия миг, в който понечи да завърти главата си, светът се върна към нормалната си скорост, полезрението й беше препречено и силуетът изчезна.

Тя изчака няколко секунди, после мина между две паркирани коли и бързо пресече улицата. Нищо, никакво движение.

Никой не я следваше, пък и всъщност кой би го правил?

Тя зави зад ъгъла и сви по малка странична уличка, където спря пред една врата.

За кратко се поколеба, после въведе кода и за всеки случай се огледа през рамо, преди да влезе.

Два етажа по-нагоре извади връзката ключове и отвори входната врата.

След като някой се бе опитал да подпали апартамента на Хенке, застрахователната компания не само беше платила разноските за ремонт на хола, но и за блиндирана врата, така че ако някой обикновен взломаджия искаше да влезе, щеше да му се наложи доста да се озори. И щеше да остане разочарован, защото жилището беше необитаемо.

Вещите на Хенке все още стояха в склада, който беше наела, така че целият апартамент с изключение на матрака на пода беше почти празен откъм мебели.

Тя си наля чаша вода в кухнята и тъкмо я изпи, когато на вратата се почука. Три предпазливи потропвания.

Не си направи труда да погледне през шпионката, ами просто отвори.

— Моля те, без приказки — нека просто да се чукаме — каза на човека отвън.

* * *

Всъщност не би трябвало да го прави. Имаше толкова много причини да не се занимава, че вече беше изгубил бройката.

И все пак беше принуден.

Тоалетните изглеждаха точно така, както и при заминаването му.

Той намери правилната кабинка, заключи вратата и стъпи на тоалетната чиния. Огледа се неспокойно наоколо над ръба на кабинката, след което отмести внимателно един от панелите на тавана.

Заопипва окачените плочи от вътрешната страна и сърцето му започна да бие все по-бързо. За няколко секунди реши, че е изчезнал, че охраната го беше намерила. Или може би някой друг…

Няколко кабинки встрани някой се изкашля и от внезапния шум HP изтръпна.

Той се огледа паникьосано, видя някаква електрическа джаджа на тавана и за няколко мига бе убеден, че са го разкрили. Че вече са на път…

Но тогава върховете на пръстите му докоснаха нещо твърдо и той си отдъхна.

Как само го тресеше параноята понякога!

Логически погледнато, тоалетните в международния терминал бяха перфектното скривалище. На практика бяха невъзможни за надзираване. Но логиката не стигаше, за да обясни защо той взе малкия сребрист телефон.

 

 

Трябваха почти пет денонощия, за да се съвземе. Лежеше затворен в стаята, къртеше като труп и ставаше от леглото само за да отиде до тоалетната или за да пусне румсървиса — което на това елегантно място означаваше, че плащаше някакви дребни на умореното момче на рецепцията да затвори за малко и да отскочи до „Макдоналдс“.

Но с изтичането на дните дори рецепционистът започна да го гледа накриво през открехнатата врата и накрая HP осъзна, че е време to get his shit together.

Така че сега поне беше прилично изтупан.

Избледнялата хавлия, която беше нахлузил след така необходимия душ, сега лежеше захвърлена на лекьосания мокет.

Беше останал с нея само няколко секунди, преди усещането и миризмата от хавлиения плат да го накарат панически да я свали.

По телевизията даваха горе-долу същите лайна, както обикновено.

Канал 5 proudly presents: Полузвезди, които се оставят да бъдат унижавани по нови начини.

Следващата програма.

Американски ситком на шеста — сезон десет, епизод шейсети и осми…

Следващата.

Реклама на „Дресман“^[1].

Следващата.

Наградена иранска драма за жени — по СВТ^[2], къде другаде…

Определено следващата!

Бек-филм^[3] — изглежда вилнееше някакъв сериен убиец, каква изненада…

Отново следващата.

Big Brother, version 4.5.

Следващата.

Хокей…

Следващата.

Ситком…

Следващата.

Повторение на „Мюзик Айдъл“.

Следващата.

Дресм…

Следващата.

Следващата.

СЛЕДВАЩАТА!

Той обмисли дали да не натисне бутона за платена телевизия и да си поръча някое порно с ужасна надценка, но по някаква причина не беше в настроение. Вместо това превключи на един от радио каналите, които пускаха рок класики, стана от леглото и изрови бележник и химикалка от очуканото малко бюро.

Отвори прозореца на пет сантиметра, колкото позволяваше предпазителят, покатери се на перваза и запали цигара. Наистина, тук-там имаше разлепени no smoking стикери — но съдейки по миризмата и напластените с никотин релефни тапети, той едва ли беше първият, който нарушаваше правилото.

Дубайците му бяха взели всички кредитни карти — твърдяха, че са фалшиви, което в известна степен беше вярно. Но за щастие, бяха пропуснали резервната му карта, която той предвидливо беше напъхал между гумените пластове на едната си джапанка.

Двайсет хиляди в сметката — достатъчно, за да се регистрира анонимно в хотел „Калифорния“ и да си купи най-необходимото.

Освен това веднага щом се вържеше към интернет, щеше да бъде лесна работа да напълни своя bankroll.

Лаптоп си набави от „Блокет“^[4], а след известно колебание си помисли и:

Мобилен телефон.

Той хвърли продължителен поглед към малкия гардероб.

Беше залепил телефона от задната страна на едно от чекмеджетата и за секунда го връхлетя почти непреодолимо желание да го вземе и да го побърника.

Само за няколко минути…

* * *

Трябва да сложиш край на това, Нормѐн!

Часът отдавна минаваше един през нощта и точно както обикновено тя беше напълно будна. Погледна тялото, спящо плътно до нея на матрака, опита се да определи чувствата, които изпитваше, но не стигна далеч.

Секс — ставаше дума единствено за това, поне за нея. Неангажиращо чукане — достатъчно, за да притъпи тревогите й за няколко часа.

Тя всъщност не знаете дали чисто техническата част правеше сексът добър, или фактът, че това, което правеха, беше забранено.

Вероятно беше смесица от двете.

Но независимо кое от двете, тя не можеше да продължава така. Започваше да я хваща параноята, втълпяваше си, че хората я зяпат, докато отива на някоя от небрежните им малки срещи. Трябваше веднъж завинаги да сложи край — възможно най-скоро. За предпочитане днес или във всеки случай до края на седмицата, помисли си тя и плъзна ръка по светлия гръб до себе си. Докосването накара притежателя на гърба да се обърне към нея и да я придърпа към себе си. Ръката му опипа гърдите й, а после тя усети топлия му дъх върху кожата си.

Най-късно в петък, помисли си тя.

* * *

Списъка — трябваше да се концентрира върху списъка and get his shit together.

Той добави дрехи, тоалетни принадлежности и други полезни неща, преди отново да спре. По телевизията пуснаха песен на Нийл Йънг, която разпозна, и той остана неподвижен на перваза, слушайки мързеливо чак докато задължителното прекъсване за реклами го наведе на други мисли.

Какви бяха плановете му всъщност?

Въпросите продължаваха да се въртят из главата му като рояк разгневени стършели, но той нямаше отговори. Или по-точно казано — имаше твърде много и петдневният му R&R^[5], за съжаление, не му помогна много.

Естествено, трябваше да се чупи от града. Това си беше nobrainer.

Но се беше изморил да бяга — направо беше капнал.

Всъщност не беше ли доста хитро да се крие именно тук, точно под носа им? Със сигурност последното място, на което някой би го търсил?

Проблемът беше, че колкото и гениален да беше този пропаднал хотел за милион долара, не можеше да се скатава като Ане Франк тук, горе, до края на живота си. Той беше социално същество, беше пробвал отшелническия живот и това за малко да го побърка. Ако продължеше по този път, всичко щеше да завърши с Brooks was here и шнур за щори, вързан за куката за полилея, беше сигурен в това.

Той довърши цигарата и хвърли фаса през процепа на прозореца към двора, два етажа по-долу. Фасът проблесна от вятъра за последно, преди жарта да изгасне в малката, мокра полянка под прозореца му.

Каквото и да се беше случило там, в пустинята, то беше свързано с мистериозната му сънародничка Анна Аргос и той имаше някакво желание да проумее цялата тази откачена история. Въпросът беше как.

Отново погледна към гардероба, докато ровеше в пакета за нова цигара, и в същия миг осъзна, че тъкмо е изпушил последната.

Деба!

Добави цигари към списъка, след което без особени големи надежди започна да тършува из купа стари дрехи в търсене на някой забранен фас.

В следващия момент в ръката си държеше визитка. Малкият бял правоъгълник съдържаше единствено дълъг номер, написан на ръка, който започваше с +971, и той беше на път да запрати хартийката е контактите на Мусад към кошчето, когато осъзна, че от другата страна пишеше нещо.

ArgosEye.com

Knowledge

Security

Control

Sergeis torg 12.070–931151

И внезапно му хрумна идея.

Адски шибано откачена идея, която въртя и превърта в главата си няколко минути, преди да се реши. Едва ли щеше да бъде лесно — може би направо си беше опасно за живота.

И все пак дори самата мисъл за това, което обмисляше, го екзалтира до крайност!

Better lo burn out than to fade away!