Андерш де ла Моте
Тръпката (3)

3. Foreplay

Форум Крепителите на обществото^[1]

Публикувано на: 6 ноември, 20:04

 

От: MayBey

Единствената истина е, че всички лъжат…

 

публикацията има 20 коментара

* * *

На теория трябваше да спи като труп. Но дори един рунд чаршафна борба от такъв калибър не можа да накара Йон Блунд^[2] да се появи.

Не, вече отдавна беше свикнал да лежи буден…

Жената до него се размърда насън и той обърна глава към нея.

Тя лежеше на едната си страна, с гръб към него и беше изритала завивката достатъчно, че половината от тялото й с кафеникав загар да се вижда.

Значи Анна Аргос — вероятно от някой по-лош квартал на Лондон, ако се съдеше по изтънчения й английски.

Видя я долу при басейна.

Лежеше и се любуваше на оскъдните й бикини и най-много да се бе зачудил дали би могъл да се пробва, когато тя му махна да отиде при нея. В следващия миг седеше и размазваше лосион за слънце върху татуировката на кръста й, а след още десет минути, почти без разговори, тя беше яхнала бедрата му.

В тая стая не е ли забранено да се пуши?

Мамка му, какъв шибан бастун беше…

Вдигна глава от възглавницата, за да може да огледа мис Аргос по-отблизо. Това, което виждаше от лицето й, беше гладко като бебешко дупе и сигурно толкова естествено, колкото и циците й. Тя беше прибрала русата си коса назад и щом се наведе над нея, забеляза малък бял белег от операция зад меката част на ухото й, което потвърди теорията му.

Той прокара показалеца си по шията й, продължи над лопатката и когато стигна малко под рамото, внезапно спря върху малка, тъмна синина, на която не бе обърнал внимание по-рано. С любопитство продължи движението на пръста си по синката и надолу покрай трицепса.

От допира започнаха да се показват още подобни петна.

Завъртя дланта си. По върха на пръста му се виждаха остатъци от крем с телесен цвят.

Внезапно смутен, той се наведе внимателно още по-напред, за да провери предната страна на бицепса й.

— Are you still here?

Анна се взираше право в него с поглед, който беше всичко друго, но не и приятелски.

— Ааъ… yes — успя да каже той и се изправи.

— Then get the hell out, I don’t remember asking you to stay — did I?

— Ъъъ… No!…

По дяволите — днес беше меко казано чудо на красноречието.

Окей, значи тя не искаше сутрешно гушкане — това го устройваше перфектно. Той се изниза от леглото и затърси дрехите си, но очевидно това не ставаше достатъчно бързо.

— Не ме ли чу?! Върви по дяволите!

Тя ритна към него и донякъде успя да го нацели по задника.

— Да, да — take it easy! — смотолеви той, докато подскачаше на един крак, опитвайки се да се напъха в банските си.

Две секунди по-късно входната врата се тресна зад него.

Шит, ама че шибана кучка!

Какъв й беше проблемът на тая?

Но на него му се струваше, че вече има теория…

* * *

Старата вила беше голяма, двата етажа, взети заедно, бяха може би шестстотин квадратни метра — и въпреки това атмосферата беше клаустрофобична.

Тя всъщност искаше незабавна евакуация, да натоварят всичко и всички на правителствения самолет и да се махнат на мига. Но самолетът беше кацнал съвсем скоро и пилотите бяха използвали всичките си летателни часове. Трябваше да си починат поне осем часа, преди да могат да летят отново, така че се налагаше да изчакат до утре сутринта. При условие, че властите ги пуснеха, разбира се…

Тя говореше по телефона със суданския си офицер за свръзка през десет минути и с Рунеберг на всеки кръгъл час. Свръзката се опитваше да ги убеди да останат, че „безредиците са злощастен инцидент, причинен от бунтовници, които искат да влошат връзките между Судан и Швеция“ и че той „може да гарантира безопасността им“.

Не искаше обаче да потвърди за никакъв атентатор.

И далеч не беше единственият на това мнение…

На горния етаж Глад беснееше и викаше толкова високо, както на асистента си, така и по телефона, че дори войниците, които стояха на стража долу при портата, сигурно го чуваха.

Министърът, от друга страна, не каза много, тя се затвори в стаята си и остави прессекретарката си да се занимава с приказките.

— Ан-Кристин е малко неразположена, стана й зле от полета, а после и всичко това с…

Секретарката кимна многозначително към Ребека и тя забеляза как я наблюдават останалите охранители.

— … опита за атентат… — допълни Ребека с най-уверения глас, който успя да призове. — Неизвестен извършител, въоръжен с револвер, се приближаваше към колата ни с цел да открие стрелба по нея. За щастие, не успя и ние се измъкнахме. Работата ми е да се погрижа всички да се приберем у дома непокътнати и възможно най-бързо.

Прессекретарката кимна дружелюбно.

— И ние го оценяваме, Ребека, наистина.

Жената хвърли поглед към Глад.

— Работата е там, че евакуацията може да изпрати… амии… грешни сигнали, ако разбираш какво имам предвид?

— Не, не разбирам — отсече Ребека.

Глад излетя от стола.

— Имаме дневен ред, срещи — важни хора, с които сме работили здраво, за да се срещнем. Посланикът е заложил цялата си репутация заради това посещение, а сега ние изведнъж ще провалим всичко само заради малко… безредици?

Лицето на Глад беше побеляло и от устата му хвърчаха малки пръски слюнка.

— Доколкото мога да преценя, всичко започна, когато ти реши да потеглим обратно, Нормѐн. Има ли някой, който е на друго мнение?

Той обходи стаята с поглед, но никой не каза нищо.

Ребека се опита да срещне погледа на Малмѐн, но той гледаше в земята също като останалите от екипа, а Хокаи Берглунд внимателно бе обърнал очи към господаря си. Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокойствие.

— Взех решение за евакуация, защото ситуацията беше твърде рискова. Условията се бяха променили радикално спрямо предния ден и преценката ми беше, че не можем да продължим напред по безопасен начин. Независимо от безредиците, атентаторът доказва, че съм била права, нали?

Тя огледа останалите, но отново никой не отвърна на погледа й — освен Глад.

— Атентатор, когото само ти си видяла, нали това искаш да кажеш, Нормѐн? Не е ли чудно, че никой друг не го е забелязал, никой от колегите ти или някой от останалите, които се возехме в колите? Не смяташ ли, че това изглежда малко странно?

Той наклони глава, за да подсили снизходителния си тон.

— Всичко стана прекалено бързо, имаше цял куп хора и заради прахта се виждаше трудно… — започна тя, но Глад я прекъсна.

— Но шофьорката ти трябва все пак да го е видяла, как ти беше името? Муди^[3]?

Каролина Мудин вдигна очи от земята.

— Мудин — смънка тя.

— Да, вярно, така беше… Е, Мудин, чухме разказа на Нормѐн за мистериозния атентатор, изскочил точно пред капака на колата с револвер, насочен към вас. Ти не го ли видя?

Мудин изгледа продължително първо Ребека, а после Малмѐн, преди да отговори.

— Не, не го видях.

— Не, казваш ти, но твоята началничка, която стоеше точно до теб, твърди, че го е видяла ясно. Защо според теб разказите ви не се припокриват?

Мудин се размърда неспокойно и хвърли още един дълъг поглед към Малмѐн.

— Гледах главно назад, концентрирах се върху това да изтегля автомобила назад, така че не видях много от случващото се пред колата. Имаше движение от всички страни…

— Но атентатор от плът и кръв, който размахва голям револвер, не би ли трябвало да забележиш такъв човек? Не ви ли учат на това на охранителските тренировки?

Високомерният му тон можеше да накара Ребека да удуши съсухрения мизерник, но тя се въздържа. Независимо какво Глад си мислеше, че ще извлече от този разговор, последната дума все пак беше нейна. Тя щеше да спечели, въпросът беше само как ще го приеме Глад.

Мудин измърмори нещо в отговор и Глад премести фокуса върху заместника на екипа.

— Ами ти тогава, Малмѐн се казваше, нали?

— Точно така.

— Ти видя ли някакъв атентатор?

— Не, не видях, но точно както Мудин и моя собствен шофьор аз се бях съсредоточил в другата посока. Освен това се опитвах да сигнализирам на автомобила зад нас да се премести, което не беше съвсем просто…

Глад кимна и се обърна обратно към Ребека.

— Както казах, значи имаме безредици, очевидно задвижени от непланираното ни отстъпление и предполагаем атентатор, когото само ти си видяла, Нормѐн. За мен нещата са ясни, няма причина да преустановяваме пътуването и посланикът е съгласен с мен. Министърът на вътрешните работи ни обеща ескорт с пълно въоръжение и продължаваме по план утре сутринта.

Той огледа доволно групата, като че въпросът беше приключен.

— Не, не продължаваме — каза Ребека овладяно. — Изглежда си объркал титлата с авторитета ми, Глад. Аз отговарям за безопасността на министъра и на екипа — не ти или посланикът. Решението ми е, че се връщаме у дома още щом се съмне. Ако не ти харесва, можеш да се оплачеш на шефа ми, комисар Рунеберг.

Тя се изправи и тръгна към кухнята.

Край на разговора, кльощава надувка такава!

* * *

Four plus one.

Така наричаха петната в „От местопрестъплението“.

Четири пръста в задната част на ръката и един палец отпред. Беше ги виждал и преди In Real Life…

Той дръпна дълбоко от джойнта и задържа дъх няколко секунди, преди да прати лепкав стълб дим от леглото нагоре към детектора за дим на тавана.

Анна Аргос беше зверски ядосана, когато се събуди, но по някаква причина той си втълпи, че сутрешната й киселост се дължеше по-скоро на това, че бе открил синините, отколкото на факта, че още се намираше в леглото й.

Той пое дълбока дръпка, след което сервира още един лакрицов^[4] облак към детектора.

Точно както и по-рано шайбата на тавана не реагира по никакъв начин, което не беше толкова странно, защото както толкова пъти преди той внимателно бе увил джаджата с безплатната шапка за баня, така че да не му разваля кефа.

Не можеше да отрече, че Анна Аргос будеше любопитството му — до такава степен, че на практика почти забрави за пътуването си към емоленд^[5].

Освен синките имаше още нещо, което изглеждаше малко необичайно.

Анна съвсем видно беше от бизнес типа, а такива винаги държаха мобилния си на една ръка разстояние.

Той се бе опитал да види телефона й горе в апартамента. Беше огледал всяка плоска повърхност, както докато тя го завличаше към лег лото, така и когато го изхвърли. Но не го беше видял никъде.

Разбира се, можеше да е случайност — но сега, мислейки за това, не можеше да се отърве от идеята, че тя старателно бе скрила телефона.

* * *

— Малмѐн!

Той се спря насред коридора и тя го повика в стаята си. Междувременно приключи телефонния си разговор и го подкани е жест да седне, но той остана прав.

— Погрижи се всичко да е прибрано и готово. Swedeforce 24 получи разрешение да излети в 07:00, така че потегляме оттук в 05:45.

Той кимна кратко.

— А колите?

— Ще ги оставим на летището. Мен ако питаш, Глад и Берглунд могат спокойно да ги закарат до Хартум, ако господата не желаят да пътуват с нас към Стокхолм.

Малмѐн се усмихна криво и сви рамене.

— Ти решаваш…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Гневът, който досега бе успявала да държи под ключ, внезапно се разгоря.

— Нищо, спокойно!

— Спокойна съм — изплю тя. — Искам само да знам какво имаш предвид, че аз решавам? Не споделяш ли преценката ми, че трябва да се евакуираме? Може би не вярваш също, че е имало атентатор?

— Мислех за колите, Нормѐн, окей?

Тя го изгледа изпитателно в продължение на няколко секунди, докато се опитваше да намали оборотите.

— Окей…

Едва когато той излезе от стаята, тя осъзна, че Малмѐн не беше отговорил на въпроса й.

* * *

Изтърва си масура, стреснат от позвъняването.

Беше задрямал и сега прекара няколко сънливи секунди в опипване на пода, за да попречи на цигарата да изгори дупка в килима.

— Ало…?

— Alio Thomäss, dis is Vincent specking, how är jo maj fräänd?

Трябваше му малко време, докато надушените жици в мозъка му свържат правилната намотка.

Томас беше последното му име — Томас Андерсен от Тронхейм, Норвегия. Беше лежал зад решетките с един дребен дилър от Беррген и можеше да изгаргари достатъчно неразбираем нюношк^[6], че да се разхожда спокойно дори на syttende mai^[7].

— Бонжур, Венсан, как е?

— Добре, много добре. Сори, че чак сега се обаждаме, но малко ни забавиха в Гоа…

— Ммм…

Той духна на масура, за да го разпали.

— Слушай, Томи, мислим да скокнем към пустинята утре вечер. Малко рали, грил, да изпушим едно наргиле с бедуините. Навит ли си?

Той направи дълга дръпка.

— Естествено!

— Супер, ще те вземем към пет. Имаме много място в колите, така че, ако искаш да вземеш някого, няма проблем. À tout à l’heure!

HP затвори слушалката и се ухили към тавана.

Мистична дама, нощни приключения в пустинята.

Тайни, които чакаха да бъдат разкрити…

За пръв път от доста време отново се почувства почти жив.

Game on!