Андерш де ла Моте
Тръпката (12)

12. Roleplay

От: [email protected]^[1]

До: [email protected]

Тема: Сводка за компания по поръчка — номер на поръчката 2352/11

 

Име на компанията: ArgosEye.com

Вид на компанията: Акционерно дружество

Адрес: Площад „Сергел“ 12, 111 57 Стокхолм

OMX^[2]-индекс: липсва — дружеството не се търгува на фондовата борса

Упълномощени лица: Аргос, Анна; Аргос, Филип Й.

Брой служители: 47

Резултат и счетоводен баланс: Виж приложение А

История

В първоначалната си форма компанията е основана през 1998 г. от Анна Аргос и няколко колеги от Икономическия университет (виж приложение В).

Според описанието на дейността компанията е предоставяла консултантски услуги в IT-сферата. Както много други дружества в същия бранш, те се възползват от IT-бума в края на деветдесетте и като повечето са имали стотина служители в десет различни страни и оборот от над сто милиона крони. Било е планирано листване на фондовата борса, което обаче така и не е осъществено поради цялостния спад на пазара в началото на века.

През 2001 г. компанията претърпява рязък спад на доходността и е принудена да затвори всичките си офиси освен този в Стокхолм и да освободи почти целия персонал.

През 2002 г. Анна Аргос изкупува дяловете на останалите акционери и поема управлението.

В периода 2002–2005 г. компанията все повече се насочва към различни комуникационни стратегии и отново започва постепенен растеж.

През 2006 г. Анна Аргос се омъжва за Филип Йон Мартинсон, който приема нейната фамилия.

По същото време става и съдружник в компанията.

Мартинсон има опит в MUST (Служба за военно разузнаване и сигурност), където е работил по въпроси, свързани с управление на риска и кризисен мениджмънт в областта на комуникациите. Известно време е работил и като старши консултант в американското PR бюро „Бърстън-Марстайнър“^[3], което напуска с изключителни препоръки, за да поеме ролята на главен изпълнителен директор в ArgosEye.

Днешна дейност

Под ръководството на Филип Аргос ArgosEye избира да се насочи предимно към управление на риска и кризисен мениджмънт в интернет комуникациите, дейност наричана често Buzz control. Въпреки сравнително ограничения си размер, компанията бързо се превръща във важен играч в тази област. Buzz control дейността се счита за деликатна и съответно е заобиколена от известна потайност. Затова не е ясно точно кои клиенти се обръщат към ArgosEye. Според непотвърдени източници обаче редица шведски и чуждестранни многонационални компании ползват услугите на ArgosEye, но вероятно индиректно и по-скоро чрез други консултантски бюра, а не като преки клиенти.

При търсене на ArgosEye се появяват ключови думи като: „интернет стратегии“, „комуникация“, „управление на риска“, „Buzz control“, „оптимизация за търсачки“, „стратегии за социални медии“ и „кризисен мениджмънт“.

Приходите, както и броят служители през последните години са се увеличили рязко, поради което компанията от време на време има проблеми с краткосрочната ликвидност. За да може да продължи да се разраства, компанията вероятно ще зависи от осигуряването на чужд капитал, така че може да се очаква листване във фондовата борса.

Собственост

Анна Аргос е регистрирана в Патентното ведомство като собственик на 40% от акциите на ArgosEye AB.

Останалите акции принадлежат на редица миноритарни акционери, от които Филип Аргос със своите 20% е най-големият (виж приложение Б за пълен списък).

Други

Съпрузите Аргос подават първото си заявление за развод още в началото на 2008 г., но молбата е оттеглена преди изтичането на пробния период. През втората половина на 2009 г. е получено ново заявление и окръжният съд в Руслаген одобрява развода през април 2010 г. Скоро след това общата им вила в Тебю е продадена.

Оттогава бившите съпрузи са регистрирани на отделни адреси в Стокхолм, поне доскоро.

Анна Аргос подава заявление в Данъчната служба за преместване в чужбина преди едва един месец.

Според това заявление в момента тя живее в Лондон, Англия. Не е ясно до каква степен продължава да участва в ежедневната дейност на компанията.

* * *

— Отдел централни разследвания, Вестергрен.

— Здравей, обажда се Ребека Нормѐн от Службата за охрана.

Тя положи усилие да звучи неутрално. Откъм слушалката настъпи тишина за няколко секунди.

— Аха, и с какво мога да ти помогна?

Тонът на Вестергрен беше отсечен, но не директно враждебен. Или поне не много…

— Исках само да разбера докъде сте стигнали със случая ми. Дали е изскочило нещо ново?

Отново тишина.

— И какво би могло да е това, Нормѐн?

Хитър ход — да обърне въпроса. Да се престори, че не е станало нищо и да я остави да изиграе картите си.

Но тя вече беше забелязала лекия нюанс на раздразнение в гласа му и не се хвана на клопката.

— Надявах се, че ти можеш да ми кажеш, Вестергрен… — отвърна тя.

За няколко секунди настана мълчание.

— Знам прекрасно защо се обаждаш, Нормѐн — изсъска той внезапно. — Ти, Рунеберг и другите ти колеги сте имали предостатъчно време да се наговорете и точно това казах на прокурора преди малко. Така че можеш да кажеш на Луде, че нямаме какво ново да съобщим и че случаят все още е изцяло отворен!

Разговорът прекъсна.

Ребека затвори бавно слушалката.

И какво означаваше това?

Е, ако противно на очакванията Мудин я беше докладвала, промяната на показанията трябваше да е компрометирала целия случай. Прокурорът обикновено бързо отписваше такива несигурни разследвания и същевременно подобряваше следствената статистика, защото колкото и странно да беше, „прекратено“ също се считаше за резултат…

Мудин така и така никога не е била главен заподозрян, тъй че цялото разсъждение беше предимно теоретично. Защо например Мудин първо би я докладвала за служебно нарушение само за да размисли няколко дни по-късно?

Значително по-интересни бяха обстоятелствата около променените й показания. Ребека всъщност разбираше защо Вестергрен беше бесен. Въпреки че Мудин даде най-доброто от себе си, за да бъде убедителна по време на разговора им, историята все пак не звучеше съвсем автентично, а по-скоро като нещо, което си е измислила впоследствие. Но на хартия разказът й вършеше перфектна работа. Нямаше конкретни подробности, които да могат да се проверят, нито пък категорични твърдения, които биха прозвучали странно на фона на първоначалните й показания. Но като цяло историята на Мудин потвърждаваше нейната собствена. Можеше само да благодари и да го приеме…

Ако пък Давид Малмѐн по един или друг начин беше „помогнал“ на Мудин да си спомни, в такъв случай Ребека много беше сгрешила в преценката си за него. Но разбира се, съществуваше и възможността заместникът й да е действал по заповеди от по-висока инстанция…

Независимо кое беше вярно, тя можеше да задраска и него, и Мудин от списъка с възможните доносници, а с това и другите двама членове на екипа. Оставаше само съветник Сикстен Глад, което едва ли беше някаква изненада.

Отново беше в изходна позиция — но сега поне откъм гърба й беше чисто.

Или поне така се надяваше…

* * *

Той беше наредил цялото оборудване върху мърлявата кувертюра. Всеки предмет поотделно, за да може да го отбележи в списъка. Чувстваше се като таен агент, който се подготвя за рискована мисия. А това не беше толкова далеч от истината…

Параноята, която го беше гонила през половината земно кълбо, се беше увеличила, в което, естествено, нямаше нищо чудно. Някъде там имаше хора, които го търсеха и искаха единствено да докопат Играч 128 и да го предадат на Водача.

Но той трябваше да опита да се отърси от тази мисъл. Нищо не подсказваше, че са го намерили, абсолютно нищо. Все още беше с една крачка пред тях и стига да стъпваше внимателно и да не разлаеше кучетата, това съотношение щеше да се запази.

Това, което трябваше да направи, беше да се съсредоточи върху новата си мисия.

Той отвори лаптопа и започна да пише съобщение, но се спря само след няколко изречения.

По дяволите, в бледността на неговите мисли^[4] да вземе телефона, не беше от най-умните му ходове. Вярно, той беше изключен и изтощен. Дори най-феноменалните батерии не издържаха четиринайсет месеца, така че не се притесняваше, че могат да го проследят.

Проблемът му беше по-дълбок.

Макар че телефонът чисто физически беше мъртъв като камък, все пак сякаш пращаше сигнали.

Малък, недоловим за слуха зов, отправен към тази част от мозъка му, която все още копнееше за всичко онова, което Играта му беше предложила.

Вероятно поради това не бе могъл да го остави в Арланда.

Безспорно чувството да го държи в ръка беше хубаво. Да усети хладния метал в дланта си, да прокара пръсти по сензорния екран.

И за няколко секунди, няколко прелестни мига чувството се върна.

Introducing: Играч 128, first runner up, фаворитът на публиката — най-якият пич в Играта. Хееееенрик Петееершооон!

 

 

В днешно време почти всички телефони се зареждаха по един и същи начин. Всичко, от което се нуждаеше човек, беше малък кабел за USB порта на компютъра…

Но естествено, той не смяташе да го пуска, да не беше малоумен!

Имаше сума неща, които да прави; куп начини, с които да занимава мозъка си и да го държи далеч от тази опасна мисъл. Положението беше точно както в онази мисловна игра.

Whenever one thinks about The Game, one loses!^[5]

* * *

— Здрасти, Ребека, Хокан е! Хокан Берглунд — продължи той, след като тя не отговори.

— А, здрасти…

Тя пристисна слушалката между бузата и рамото си, за да може да си налее чаша кафе.

— Върнах се в Стокхолм и реших да проверя дали искаш да се видим на вечеря, както си говорихме. Какво ще кажеш за този петък?

Тя пое дълбоко дъх.

— Ами не мисля, че това е особено добра идея… — започна тя.

— Хайде! — прекъсна я той. — Мисля, че си допаднахме, и много бих искал пак да се видим. Мога да те взема към седем…

Тя въздъхна.

Очевидно беше сбъркала за Хокан Берглунд.

Беше изненадващо, че въобще бе посмял да й се обади, като се има предвид колко малко бе направил, за да я подкрепи, като бяха в Дарфур. Освен това изглежда не беше от тези, които разбират от намеци.

Тя определено не харесваше твърде настойчиви хора.

— Съжалявам, Хокан, но всъщност вече си имам приятел — каза тя кратко.

От другата страна на слушалката настана тишина.

— Ало? — каза тя.

Но той вече беше затворил.

* * *

— Магнус Сандстрьом?

— Аз съм.

Той стана от дивана в чакалнята и последва рецепционистката до малка конферентна зала.

— Добре дошъл, Магнус, можеш да седнеш тук, Елайза ще дойде всеки момент. Закъсняваме малко с интервютата, но няма да отнеме много време.

— Няма проблеми!

— Чудесно. Между другото, искаш ли нещо, докато чакаш — кафе, чай…?

— Благодаря, няма нужда — усмихна се той.

Тя му помаха кратко на излизане и внимателно затвори вратата.

Той се настани удобно на един от шестте стола със стоманена конструкция, разположени около масата. Едната стена беше стъклена и прозорците гледаха право към площад „Сергел“. Звукът от автомобилите едва се долавяше като слаб фонов шум. Хьотори сградите^[6] вероятно бяха една от най-най-добрите офис локации в града.

Вратата се отвори и вътре надникна една жена.

— Магнус? — той кимна и тя направи няколко бързи крачки навътре в стаята.

Ръкостискането й беше отпуснато и леко влажно.

— Елайза Пуул, човешки ресурси. Добре дошъл!

Тя направи жест към стола, на който той бе седял допреди малко.

— Настани се и ми разкажи защо те интересува работата при нас в ArgosEye…

Той седна, преметна бавно единия си крак върху другия и се облегна назад.

— Ами работил съм дълго време в компютърната индустрия и тъкмо управлението на риска и кризисния мениджмънт винаги са ми били на сърцето…

HP се усмихна с най-меката си усмивка, намести очилата си и накрая изтупа невидима прашинка от ръкава на сакото си.

— Можеш да ме наричаш Манге, между другото, всички така ми казват!