Андерш де ла Моте
Тръпката (47)

47. Aftermath

Той почти беше стигнал до проверката на паспортите и тъкмо беше пъхнал ръка в единия от вътрешните джобове на палтото, когато мъжете пристъпиха към него.

— Г-н Аргос? — попита този отпред, някакъв офицер.

— Кой се интересува?

— Името ми е майор Ердоган — отвърна офицерът, без да представи двамата костюмирани мъже зад себе си. — Може ли да видя паспорта ви, благодаря?

Той подаде документа за самоличност и офицерът го прегледа внимателно.

— Отлично — продължи той и подаде паспорта на един от мъжете отзад. — За съжаление, няма да бъдете допуснат на територията на Турция, тъй като сте заподозрян в престъпление в друга страна. Тези двама господа ще се погрижат да се качите на съответния самолет…

— Глупости! Турция няма договор за екстрадиция с Швеция. Нямате абсолютно никакво право да постъпвате така!

Офицерът се усмихна и размени погледи с двамата костюмари.

— Кой говори за Швеция? — продължи след това той. — Издирван сте за подстрекателство за убийство в Обединените арабски емирства, по-точно в Дубай, и двамата господа са тук, за да ви отведат.

Костюмираните мъже пристъпиха към него и по-ниският от тях, дребен човек с очила и мустаци му подаде ръка.

— Казвам се полковник Азиз — каза той приятелски. — А това тук е колегата ми, сержант Мусад.

Той посочи с палец към другия — едро сложен мъж, чието сурово изсечено небръснато лице беше покрито с множество малки белези.

— Извинете сержанта, той, за съжаление, не говори английски — продължи Азиз с лека усмивка. — Радвам се най-накрая да ви срещна, г-н Аргос. От дълго време чакаме шанс да си поговорим с вас.

* * *

— Не е нужно да ставаш — каза тя и влезе направо в офиса му.

— Охо, приятна изненада — промърмори Рунеберг и свали бавно краката си от ръба на бюрото. — Какво правиш тук, Нормѐн, нали се връщаш чак следващата седмица?

— Исках само да оставя това.

Тя сложи тънка купчина листа пред него.

— Също така ще ти трябва и това, когато прочетеш всичко.

Тя се зарови в единия от джобовете си, след което бавно подаде значката си.

— Какво, по дяволите, означава това, Нормѐн?

Той се изправи назад в стола.

— Нали те оправдаха по всички точки. Цялата работа в Дарфур вероятно е била нагласена, някакъв вид засада. Твоите действия вероятно са спасили живота на всички ви, но това вече го знаеш. Така че защо искаш да…

— Да изляза в отпуск? — прекъсна го тя. — Защото имам нужда да се махна оттук за известно време.

— Това има ли нещо общо със… знаеш…

— Имаш предвид уебстраницата? И да, и не. С една дума преди всичко за мен самата.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

— Партньорът ми работи във фирма за IT-сигурност. Наскоро бяха купени от по-голяма компания, която иска да разшири дейността. Ще им помогна да стартират собствен отдел за лична охрана. Получавам пълна свобода и солидни ресурси…

Той помълча няколко секунди, после кимна.

— Разбирам. Звучи като предложение, на което не може да се откаже. Но ме поставяш в малко трудно положение. И без това не ни достигат хора. Екипът…

— Предложението ми е да назначиш Давид Малмѐн за нов ръководител на екипа.

Той й хвърли продължителен поглед.

— Нещо ми подсказва, че с Малмѐн вече сте говорили за това.

Тя не отговори.

— Окей, Бека, няма да се инатя. Но трябва да ми обещаеш нещо…

— Какво, Луде?

Тя си позволи лека усмивка, на която той веднага отвърна.

— Да се грижиш за себе си…

— Обещавам — засмя се тя.

Той грабна една химикалка, подписа документите и й подаде едно копие.

— Ето, официално си освободена в неплатен отпуск за една година. Като гледам, следва да ти пожелая успех?

— Благодаря.

Тя взе документа, сгъна го и го напъха в раницата си.

— Само още един въпрос — викна той, когато тя почти беше излязла през вратата. — Как се казва фирмата, в която ще почваш работа?

— PayTag — извика тя и му помаха за сбогом.

* * *

— Телефонът ви, мадам — отговори дребният униформен мъж, докато й подаваше слушалката. — Казах, че почивате, но човекът от другата страна настоя да ви събудя.

— Няма проблеми, Сридхар — отвърна тя. — Очаквах този разговор.

Тя пое дълбоко въздух, облегна се на шезлонга и се опита да се овладее.

Високо над нея кръжаха две птици.

Пустинни гарвани, точно като в съня й.

— Ало?

— Добър вечер, мила, или там при вас все още е следобед?

Тя вдигна ръка и замижа към слънцето.

— Късен следобед всъщност. Но не звъните, за да ме питате за часа, нали?

— Не, права сте. Обаждам се с добри новини. Изключително добри новини…

Няколко секунди й беше трудно да проговори, сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че почти й се струваше, че вижда как плата на банския й се мърда.

— Всичко ли мина… — започна тя.

Точно както го искахме, макар и събитията понякога да поемаха по непредвиден курс. Но точно това е, така да се каже, очарованието на цялата ни дейност. Ще получите пълен доклад в близките дни. Дотогава ви пожелавам приятно продължение на почивката.

— Окей, благодаря…

— Ние трябва да благодарим, мила. Благодаря, че избрахте да се обърнете към нас. А сега дочуване и се грижете за себе си, г-жо Аргос.