Андерш де ла Моте
Тръпката (2)

2. Flashback

— Ало?

— Добър вечер, my friend, нали там, при вас, вече е вечер… В неудобен момент ли звъня?

— Не, не, съвсем не, чаках да се обадите. На място съм — всичко ли е… готово?

— Всичко е готово.

— А какво е положението с…

— Както казах — всичко е подготвено. Въпросът е дали вие сте? Мисията е рискована, така че разбирам, ако се колебаете… Но истината е, че няма да се справим без помощта ви.

— В готовност съм — няма проблеми!

— Прекрасно!

— Значи кога започваме?

— Скоро, my friend, много скоро…

* * *

— Дарфур?

— Ммм…

— За колко време?

— Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.

Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.

— Това ми е работата, Мике, знаеш го.

— Така е — измърмори той, без да погледне нагоре. — Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път — Багдад?

По-скоро Кабул, за малко да й се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.

— Ей? — тя изчака, докато той погледне нагоре. — Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?

Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.

— Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…

Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.

— Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…

Той й хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.

— Разбира се — смотолеви, — няма проблем.

Пълната промяна в отношението му трябваше да я зарадва, но вместо това се чувстваше преди всичко разочарована.

Мике беше чудесно момче, никога не започваше караници и винаги отстъпваше, когато бяха на различни мнения. Имаше добра работа, образование, чувство за хумор и всичко останало… Същински принц от приказките всъщност, особено ако го сравняваше с предишния си опит.

Вместо това се хвана, че съжалява, задето не му стовари пътуването до Афганистан в лицето, когато й се удаде възможност. Че не наля масло в огъня само за да види какво ще се случи. Но добрите момичета не правеха така…

Той сигурно щеше да се мръщи някоя и друга минута по-дълго, но крайният резултат щеше да е същият.

Тъжният кучешки поглед и „Извинявай, Бека“.

По някаква причина от тази рутина започваше все повече да не я свърта, а предложението да започне работа в компанията, където беше той, не я привличаше с абсолютно нищо, макар и да предлагаха почти двойно по-голяма заплата.

Понякога й липсваше времето, когато просто се срещаха за малко секс без обвързване. Тогава той беше позабавен, по-вълнуващ по някакъв начин…

Тя грабна част от вестника и започна разсеяно да го прелиства. След няколко секунди той направи същото и тя можеше да остане насаме с мислите си.

Имаше всичко, за което можеше да мечтае — и въпреки това не беше доволна.

Какво не й беше наред?

* * *

Когато я изпразни, в сметката на Играта имаше два милиона долара плюс малко дребни.

Действително малко по-малко, отколкото се беше надявал първоначално, но напълно достатъчно, за да си живее удобен живот.

Една част от парите отиде за банките, които му помогнаха да заличи следите, друга — за адвоката, който уреди разни неща у дома. Плати дълговете по апартамента му, създаде фонд, който да покрива текущите разходи, и още един, който осигури на ченгето, което едва не беше убил при „Линдхагенсплан“. Значителна цифра за нанесените щети. Новосъздаденият Специален полицейски фонд отпусна на инспектор Ханс Крюсе субсидия от един милион крони, освободени от данъци, за храброст по време на служба. На същото основание неговата колежка Ребека Нормѐн получи сума, отговаряща по размер почти до последното йоре^[1] на ипотеката й в „Ханделсбанкен“.

Благодарение на адвоката, всички документи бяха 100% кашер^[2] така че никой от получателите не възрази срещу щедрите дарения. Освен зова той знаеше, че старите му дружки Густав „Козела“ Бох и Фарук „Манге“ Ал-Хасан бяха получили по един дебел плик в пощенските си кутии, чието съдържание повече от щедро покриваше разходите за два затрити ЕС-мотопеда и един опушен магазин за компютри.

След всички разноски и удръжките за ежедневни разходи му остана около половината от плячката.

Стабилен милион в долари, адски добре каширан, където само той можеше да го намери. Не беше зле…

* * *

В екипа й имаше четирима души — трима мъже и една жена.

В действителност трябваше да са повече, но в сегашната ситуация броят на наличните охранители далеч не отговаряше на търсенето.

Но както и да е…

Четирима добре обучени опитни охранители, които бяха работили заедно дълго време и които знаеха точно как протичат обичайните процедури. Макар че всички се познаваха от по-рано, новият началник почти винаги означаваше известен фактор на несигурност. Независимо какво казваха хората, когато ги питат, повечето не обичаха особено промените. Проблемът с нейната група беше, че не бяха имали шеф няколко месеца, и се очакваше заместникът Давид Малмѐн да стане новият ръководител.

Другите трима го слушаха и щеше да им бъде трудно да приемат реорганизация, ако не я направеше самият той. Групите с неформални водачи никога ме издържаха в дългосрочен план. Беше го виждала отблизо, когато караше стаж, а също и по-нататък в кариерата си.

Щяха да й трябват както безпогрешна интуиция, така и решителност, за да се справи. Толерансът на грешка беше на практика нула.

Полетът беше тежък, с три прекачвания, преди да стигнат до Хартум.

Минаха през няколко нощувки в хотели и редица срещи, докато уредят различните формалности.

Суданските власти искаха да инспектират всичко — оръжията им, оборудването за комуникация и бронежилетките. Освен това всички документи трябваше да се проверят, подпечатат, да се проверят повторно и пак да се подпечатат, преди да получат превозните си средства и най-накрая да потеглят.

Колкото по на юг отиваха, толкова по-пуст ставаше пейзажът. Сухата червена земя се разпростираше навсякъде около тях, завихряше се под автомобилите им и проникваше през всички пролуки, така че дрехите и оборудването им постепенно се сдобиха с хрускащо розово покритие.

Въпреки че беше зимно време, жегата на моменти беше почти нетърпима. Каролина Мудин караше, а тя самата стоеше на шефското място до шофьора.

Бенгт Есбьорнсон караше голямата кола зад тях и ги возеше с преводача.

Колегите Малмѐн и Йорансон щяха да пристигнат два дни по-късно с правителствения самолет заедно с министъра. През това време тя и другите двама трябваше да успеят да проучат местата, които щяха да посетят.

Зад начина, по който бе планирала мисията, имаше замисъл. Тя и Петер Йорансон бяха състуденти и по-рано бяха работили много пъти заедно, така че тя се чувстваше съвсем комфортно с него.

Малмѐн и Есбьорнсон пък бяха гъсти и като ги разделеше, а и ако й останеше време за малко приказки с Мудин, както се надяваше, щеше да има възможност да шлифова новата групова йерархия. Но трябваше да признае, че до момента плановете й вървяха криво-ляво…

Решението й да задържи Малмѐн като заместник-ръководител не бе посрещнато с ликуването, което беше очаквала. Всъщност това не беше толкова странно. Тя далеч не бе имала особено голям избор.

През самото пътуване нещата също не вървяха кой знае колко по-добре.

Есбьорнсон беше опак норландец^[3], който не говореше повече от необходимото, а Каролина Мудни се държеше сдържано, без да показва нито недружелюбно, нито открито приятелско отношение.

В действителност групата имаше нужда да се сработи у дома, преди да бъде изпратена на сериозна мисия като тази, но шефът й не искаше и да чуе.

— Ти искаше ръководния пост, Нормѐн, така че трябва да стиснеш зъби и да се примириш. Твоят екип има най-малко извънредни часове, така че, казано направо, нито искам, нито мога да си позволя да пратя някой друг — беше отрязал Рунеберг, след което я беше погледнал по начин, който я накара да се почувства като разглезена ученичка.

Взеха съветника Глад, асистента му и преводача им в Хартум. Отне й само няколко секунди да прецени надменния мъж и за съжаление, подозренията й почти веднага се потвърдиха. Глад се надуваше с позицията си и се отнасяше към нея и екипа й като към обикновени шофьори. Дъртият фосил сигурно беше назначен във Външното министерство още преди тя да се роди. Никога не го бе виждала с облекло, различно от костюм с тънко райе, вратовръзка и старомодна кърпичка в джоба на гърдите. Дрехите го правеха да изглежда още по-висок и кльощав, ако това въобще беше възможно, почти като карикатура на самия себе си, а в редките случаи, когато благоволеше да ги заговори, едва се сдържаха да не се засмеят на гърления му благороднически сконски диалект.

Цялото пътуване Глад прекара предимно на телефона, оплаквайки се на колегите от Външно. Как от неговия щаб можели да уредят всички мерки за сигурност със суданското правителство, вместо да пращат неопитни шведски полицаи, които не познават нито страната, нито културата. Освен това се оказа, че Глад има племенник полицай, така че си мислеше, че знае „това-онова за полицията“, което, ако се съдеше по тона и изражението му, очевидно не беше нещо позитивно.

Единственият лъч светлина по време на пътуването беше, че Каролина Мудин изглежда споделяше мнението й за съветника и впоследствие, след като потеглиха, двете си разменяха иронични погледи всеки път, щом той си отвореше устата.

За съжаление, Глад беше достатъчно умен, че да забележи физиономиите им и към края на пътуването атмосферата в колата наближаваше точката на замръзване.

Асистентът на Глад, Хокан Берглунд, беше от другата страна — доста приятно момче на нейната възраст, и направи няколко опита да позаглади някои от най-лошите ходове на шефа си.

— Сикстен е от старата школа — каза той извинително по време на първия им afterworkdrink заедно. — Всъщност не е лош човек и съм научил много от работата с него.

Ребека сви рамене.

— Може да бъде какъвто си иска, стига да му разясниш, че аз определям къде да ходи и да не ходи министърът, не протоколът на Външно, окей?

Берглунд вдигна чашата си към нея.

— Разбрано, инспекторе. Споменах ли, между другото, че се връщам в Стокхолм след две седмици… — той се усмихна приятелски и приблизително в същия момент, в който усети, че харесва усмивката му, тя осъзна, че е забравила да се обади вкъщи.

* * *

А бягството му бе започнало така дяволски добре.

Първата спирка беше апартаментния комплекс на стария му приятел Хесус в Тайланд, където си чилваше под палмите. Наслаждаваше се на прекрасните спомени как прецака Играта и духна с парите им.

Но само след някой и друг месец започна да не го свърта.

Да се излежаваш в хамак под звуците на вълните звучеше адски sweet на приказки — но да го правиш до края на живота си?

Not fucking even!

Точно както Кейн в „Кунгфу легендата“ той не беше от тези, които се установяват и заживяват спокойно.

Така че вместо това си нае мотор и няколко седмици го раздаваше като Волния ездач, преди да му писне от миризмата на изгорели газове, натъртения задник и насекомите между зъбите.

След това обиколи Филипините, Сингапур и Бали, преди да се осмели да слезе down under^[4].

Запълваше си дните с туристически приключения — сафарита за крокодили, бънджи от мостове и гмуркания с акули.

Но purchased experiences didn’t count — особено след всичко, кое то бе преживял, така че след няколко месеца се умори от туристическите забавления, отново започна да се чувства неспокоен и реши да продължи нататък.

Обмисляше дали да не замине още по на изток, може би чак до Щатите, но не разчиташе, че фалшивата му самоличност ще издържи пред имиграционните.

Паспортът беше едно, но пръстовите отпечатъци се фалшифицираха трудно, а Водачът със сигурност беше вкарал целия му профил във всички възможни бази данни.

Мисълта да лежи зад решетките като prisonbitch в Алабама беше достатъчно ужасяваща, за да го накара да зареже мечтата за US of A паркирана на дългосрочен паркинг.

Освен това цялото това скитосване започваше да му лази по нервите.

Неспокойствието вътре в него растеше, точно както и безсънието.

Повече или по-малко съзнателно беше започнал да се движи бавно на север. Отби се в Индия, изкара няколко напушени седмици на плажа в Гоа, преди да се озове тук — във fucking Neverland.

Dubai is verri kööl, you will löve it, maj frännd — mais bien sûr!

Note to memo — никога не приемай съвети за пътуване от френски гъзари с черни амекс карти^[5], независимо колко Мари-Анна ти предлагат…

Вече се чувстваше преситен, след като бе предозирал с всичките туристически занимавки в Източното полукълбо, а цялата тази измислена страна беше горе-долу толкова автентична, колкото и името в последния му паспорт.

Фасада, шибана бездушна повърхност без и най-малък контакт с историята си — или с реалността си, като става въпрос…

Новата му дружка Венсан беше обещал да го посрещне, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. Вероятно франсето и неговото posse още висяха в облаци дим на брега в Гоа, докато той самият изнемогваше на тоя изкуствен остров като някакъв скапан тузарски корабокрушенец. Трябваше му само и измислен приятел и всичко щеше да е точно.

Дали „Армани“ правеха волейболни топки^[6]?

Мамка му, целият плейс лесно щеше да издържи дванайсет рунда срещу Вегас за титлата по безвкусица в тежка категория.

Преди няколко дни беше чул почервеняло от слънцето семейство с мама, татко и 2,1 деца^[7] да си говори на шведски на няколко маси от неговата и за малко да се разхълца над яйцата си за закуска. Отне му няколко минути, докато разбере защо точно.

Копнееше за дома, по дяволите!

Швеция, Стокхолм, Сьодер, сестрата, Манге, Козела, Алсонг по Скансен^[8], осмицата до „Ропстен“^[9] и you fucking name it!

Но може би най-много от всичко копнееше за самия себе си.

Защото, макар че имаше почти всичко, което средняшкия швед можеше да си пожелае — пари, свобода и минимални отговорности горчивата истина беше, че искаше единствено това, което не можеше да има.

Отново да бъде HP — correction, новия и подобрен HP — в собствената си малка затворена реалност.

Мисълта, че завинаги е обречен да обикаля като сомнамбул между всички туристически хотели в Азия, докато накрая забрави как се казва, го потискаше сериозно.

Дори и кунгфу легендата в крайна сметка не беше издържал на скитническия живот и беше свършил като washed up drag-queen в хотелски гардероб с шнур за щори вместо погребална вратовръзка^[10].

And who could blame him?

Имаше нужда от нещо, каквото и да е, което да му напомни кой всъщност беше, и да го накара отново да се почувства поне малко жив.

* * *

Правителственият самолет се приземи точно според разписанието на малкото летище в Ал Фашир и двата реактивни двигателя запратиха облаци прах към чакащите автомобили.

Освен тяхната група министъра посрещаше и регионалният секретар на ООН и тя бе успяла да размени няколко думи с неговите охранители.

Вратата на самолета се отвори и Малмѐн погледна навън. Ребека му даде сигнал, че всичко е наред, и той кимна в отговор.

Министърът на международното развитие я разпозна и й се усмихна, щом слезе по стълбата.

— Добре дошли в… — поздрави Ребека, но Глад вече се беше набутал между тях.

— Добре дошли в Африка, госпожо министър, надявам се, че пътуването е минало добре? Нека ви представя регионалния секретар на ООН, г-н Муун, и неговия помощник г-жа Ауага. Първата спирка, както министърът вече знае, е бежанският лагер Дали, където ще се срещнем с министъра на вътрешните работи на Судан и губернатора на Дарфур. След това продължаваме към детския дом в Кагуро…

Ребека направи две крачки встрани и отвори вратата на министърката, която послушно зае мястото си. Глад заобиколи колата и зачака до вратата, но Ребека го игнорира. Тя охраняваше министъра, Глад трябваше да се оправя сам. Старчето сигурно можеше поне една врата да си отвори без чужда помощ.

Две минути по-късно бяха готови с натоварването по колите. Министърът и Глад бяха в колата зад първия военен автомобил, заедно с нея и Каролина Мудин. Есбьорнсон, Малмѐн и Йорансон ги следваха плътно в лендкрузъра, а останалите бяха в третата кола, карана от местен шофьор. Следваха трите коли на ООН и накрая още едно превозно средство на суданските военни.

Всичко беше по план.

Телефонът й изпиука.

Бяха по средата на пътя до бежанския лагер, покрай неравните чакълени пътища имаше само пуста савана, така че тя не видя проблем набързо да провери входящите си съобщения. Напрало невероятно, че имаше покритие дори тук, насред нищото — но Африка явно беше новата златна мина на телефонните оператори.

Да се грижиш за себе си, Бека — ще се видим ли, като се прибереш?

Тя се усмихна и завъртя глава. На задната седалка министърът и Глад бяха ангажирани с дискусия, която тя бе спряла да слуша още преди няколко минути.

През задното стъкло мерна колите, които ги следваха, и тъмните силуети на пътниците вътре. От това разстояние беше невъзможно да се определи коя сянка на кого беше.

Ще видим…

написа тя и в момента, в който натисна „Изпрати“, забеляза, че Мудин гледа към нея.

— От вкъщи — каза лаконично и получи някакво промърморване в отговор.

Провери часа.

— Още десет минути — каза тя в радиомикрофона на китката си.

Получи двойно кликване и слушалката като сигнал от Малмѐн, че е разбрал съобщението и няма какво да добави.

Хубаво!

Но всъщност нямаше нужда от неговото одобрение. Трябваше да започне да свиква, че сега това беше нейният екип, нейните четири плюс един.

Насъбралите се хора се виждаха отдалеч.

Военният автомобил пред тях тъкмо беше отбил встрани и оттам им махаха да се приближат, но за разлика от вчерашния ден последната част от пътя към сградите беше затворена.

— Изглежда няма да стигнем по-напред — констатира тя и Каролина Мудин кимна. Промяна в плановете — каза по микрофона. — Пътят е блокиран, така че явно ще извървим последната част. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате при колите, освен ако не ви кажа друго, разбрано ли е, край?

— Не мислиш ли, че ще сме нужни всички, там, отпред, не изглежда весело, край.

Гласът на Малмѐн по радио то беше рязък и груб и тя забеляза как Мудин почти недоловимо вдигна главата в очакване на отговора й.

Ребека си пое дълбоко дъх.

Четирима плюс един или четирима срещу един? Всичко зависеше от това как ще отговори.

Малмѐн беше опитен охранител и забележката му безспорно имаше основание, но ако сега се огънеше, на всички щеше да им стане ясно кой всъщност беше шефът в групата.

Ако, от друга страна, го захапеше твърде силно, щеше да изглежда сякаш се чувства заплашена и заради принципа не смята да се вслушва в мнението му и за в бъдеще, колкото и разумно да е то. Такова началство беше не просто лошо, ами можеше направо да изложи на риск сигурността ма екипа.

Ребека вдигна лявата си ръка към устата, вдиша дълбоко и натисна бутона за предаване.

— Разбирам те, Малмѐн, но точно сега предпочитам да сме готови за потегляне. Есбьорнсон и Мудин, вие оставате до второ нареждане. Преди да слезем, ще направя повторна преценка, край на връзката.

Последните думи сложиха окончателен край на разговора. Ребека погледна бегло към Мудин, но тя стоеше съвсем неподвижно и лицето й не трепваше.

Продължиха към малката площадка за обръщане и тя отвори вратата на колата.

Първият рунд изглежда беше за нея, но по някаква причина имаше чувство, че играта тепърва започва.