Андерш де ла Моте
Тръпката (32)

32. Do not feed the Troll!

Форум Крепителите на обществото

Публикувано на: 23 декември, 19:11

 

От: MayBey

Намерих този, когото търсех.

Малко безполезно лайно, паразит на тялото на обществото, без когото определено можем да минем.

Нека го наречем Хенрик…

 

публикацията има 116 коментара

* * *

Значи онзи мръсник не се отказваше?

Или Тобе не му беше казал нищо за срещата им, или Петер Глад беше от типа, който не взима предупрежденията на сериозно. Но може би зависеше откъде идва предупреждението?

Тя отдели няколко минути, за да си създаде потребителски профил, след което написа кратко изречение, провери го повторно за правописни грешки и натисна „Изпрати“.

Идиотът във всеки случай трябваше да схване поне това послание?

MayBey, откажи се, по дяволите — знам кой си и ако не престанеш, ще ти дойда на посещение!

Поздрави, Регина Ретроди

* * *

Странно, но тя просто го пусна да влезе без никакви въпроси. Предложи му чай и го настани на канапето.

Къщата беше съвсем обикновена седемдесетарска барака, но пък интериорът беше малко странен. Бял гланц и яйчна темпера, както и някакви абстрактни шарени картини, висящи по стените, или пък облегнати покрай первазите на пода.

А над всичко това се носеше слаб дъх на ленено масло и тамян. Цялото място създаваше усещане за instant mindfulness^[1] и се допълваше от лампи, светещи нагоре, и мистериозни бебешки играчки по тавана. Липсваше само микстейп със звуци от китове. Хелмут Лоти интерпретира Моби Дик — Абсолют Шаму^[2] или нещо в този дух…

— Чудиш се защо не съм по-изненадана… — каза Моника Грегершон, когато се върна с малък дървен поднос, където за място се бореха две чаени чаши и няколко сладки.

— Мм…

Той взе чая и духна, но бе принуден да остави чашата, за да не си изгори пръстите. Чаши без дръжки, сигурно бяха много фън шуй, но не и особено практични, стига човек да не беше предразположен към мазохизъм.

— В теб имаше нещо специално, забелязах го още първия път, когато те видях горе в офиса. Аурата ти беше различна, по-силна. Сякаш ти беше там по някаква специална причина…

Тя махна с ръка, за да възпре отговора му.

— Не, не, няма нужда да се правиш на учтив и да се преструваш, че не ме смяташ за луда. Всичко около нас се състои от енергия, това не го казвам аз, а Айнщайн. И въпреки това на нас в западния свят ни е отчайващо трудно да приемем как тези енергии ни влияят. И как самите ние влияем на хората в обкръжението си. Вече съм свикнала, така че какво ще кажеш да прескочим всички празни приказки и да минем право на въпроса. Можеш да се престориш, че чисто и просто съм била очарована от усмивката ти и затова съм избрала да ти се доверя…

Тя отпи от чая си и му даде няколко секунди да се съвземе.

— Сега искам да знам защо си дошъл тук… Магнус.

Той си пое дълбоко въздух. Точно както и подозираше, лелката беше малко наивна.

Енергии и фън шуй, не, благодаря. Та тя дори не знаеше истинското му име!

Но „право на въпроса“ го устройваше чудно!

— Искам да знам какво стои зад твоя beef… искам да кажа твоята неприязън към Филип. Какво всъщност се е случило между него и Анна. И какво е голямото събитие, което се случва във фирмата?

* * *

Тя си сложи шапката и ръкавиците, след което дръпна якето толкова силно, че закачалката излетя на пода.

Значи малкото копеле искаше война? Тогава щеше и да я получи!

С един-единствен разговор до отдел „Човешки ресурси“ тя беше получила адреса и телефона на полицейски инспектор Петер Глад, alias интернет побойника и отявления задник MayBey.

Не е важно какво знаеш, Регина. Важно е какво можеш да докажеш!

Тя си завърза ботушите и за няколко секунди остана права до вратата. После се върна обратно вътре и от най-долното чекмедже на шкафа в хола извади дълъг цилиндричен предмет, който напъха в джоба на якето. Глад беше най-малкото странен типаж, така че нямаше да й навреди да има малка застраховка…

* * *

— Чувал си израза love/hate relationship, нали?

Той кимна и отпи от горчивия си чай.

— Точно така беше между Филип и Анна. Лазеха си по нервите, играеха всевъзможни чудновати игрички…

Тя поклати бавно глава.

— Анна винаги е била изключително специална. Обичаше да се състезава, още когато бяхме малки често ме предизвикваше по всички начини, които можеше да измисли, дори когато беше невъзможно да спечели. Но като че ли по-скоро я привличаше усещането за състезание, самата борба, а не победата.

Тя отпи още една внимателна глътка от чашата си.

— Независимо дали Анна печелеше, или губеше, тя винаги изглеждаше еднакво разочарована, когато всичко приключеше. Занимаваше се с куп различни спортове, имаше фантастични оценки и в гимназията, и в Икономическия. И въпреки това никога не изглеждаше истински доволна. С Филип като че си бе намерила достоен съперник. Някой, който постоянно можеше да я предизвиква, разбираш ли?

Той кимна.

— Проблемът беше, че постоянната им борба за контрол, която в началото сигурно беше стимулираща, постепенно се превърна в нещо значително по-неприятно…

— Той я биеше?

Моника направи гримаса.

— Нее… съвсем не беше толкова просто…

Тя пое дълбока глътка въздух.

— Те си мереха силите в много различни отношения, не само физически. С течение на времето борбата ескалира и накрая никой не беше готов да отстъпи нито сантиметър и в нито една област. Абсолютно никога! Стана и по-лошо, особено когато фирмата тръгна на добре. Работих там няколко години, но тяхното съперничество стана непоносимо за гледане. Този, който искаше да победи, трябваше да използва всички мислими трикове, да не се спира пред нищо, ако разбираш какво имам предвид?

Тя му отправи продължителен поглед и той отново кимна.

— Но все пак се е стигнало до развод. Това не подобри ли нещата?

— И да, и не… Те продължиха да работят заедно и Анна понякога живееше във фирмения апартамент за нощувки. Той е стена до стена с този на Филип и мисля, че тя понякога водеше други мъже там…

— Леле…

На HP му се привидя бърз flashback с двойното легло в Йостермалм.

— Мисля, че накрая тя просто отиде твърде далеч. Нещо се случи между тях, нещо ужасно, защото изведнъж тя започна да изпитва смъртен страх от него, а Анна не беше от хората, които се плашат лесно. Не знам със сигурност, но мисля, че другите също бяха замесени донякъде. Кристофер, Рилке, Деян…

— Софи и Елрой? — добави той.

— Не, тези двамата винаги са били верните помощници на Филип. Той ги взе със себе си от разузнаването, но това сигурно вече го знаеш. Може би дори знаеш с какво се занимават там, горе?

Той поклати глава.

— Водят нещо като регистър на всички, които по някакъв начин са считани за опоненти на клиентите на фирмата. Картографират ги до най-малката подробност. Снимки, възгледи, обкръжение, каквото се сетиш. Повечето неща идват от Facebook и други социални форуми, но освен това използват и всички възможни правителствени регистри, за да събират информация…

Тя остави чашата настрана една идея по-рязко от необходимото.

— В основата си аз съм юрист и идеята беше да се грижа за всички правни въпроси във фирмата. Но когато се изправих срещу Филип, казах му, че техните регистри са незаконни, и го помолих да обясни каква е целта им, той стана почти заплашителен. Каза ми, че служебните задачи на Софи и Елрой са извън компетенцията ми, и да си гледам моите задължения. Два дни по-късно подадох оставка, за мен беше немислимо да участвам в такава дейност…

HP кимна бавно.

Сензорът му за конфликти очевидно беше отчел правилно.

— Каза, че тийм лидерите са били замесени по някакъв начин…?

— Извинявай, забелязах, че малко се отклоних.

Тя наля още чай и на двамата.

— Всички тийм лидери, освен Кристофер бяха лично избрани от Анна още преди Филип да се появи в картинката. Тя бяха нейни протежета, може да се каже, и тя беше много привързана към тях. Но по някакъв начин Филип успя да ги обърне срещу нея.

— Акциите? Филип и Анна са притежавали по половината, но са раздали една част на тийм лидерите…

Тя го погледна изпитателно, без да потвърди или отрече твърдението му.

— Но Анна нали е запазила мажоритарния дял?

— Не, зависи как смяташ… Самото преразпределение беше идея на Филип, но Анна го подкрепяше. Виждаше в това начин да обвърже мениджърите по-тясно с фирмата, да задържи уменията им. След разделението Анна запази четирийсет процента от акциите, Филип двайсет, а останалите четири тийм лидера по десет. Може би заради това тя се съгласи на такова споразумение. Тъй като Филип даде най-много от притежанието си, тя сигурно е гледала на това като на победа. За да получи повече гласове от нея трябваше да привлече всички мениджъри на своя страна, а тя не можеше да си представи, че те биха я предали, поне не и всички наведнъж…

— Обаче е станало точно така?

Тя кимна.

— По някакъв начин той успя да ги спечели на своя страна, не ме питай как, и на последната среща на акционерите всички гласуваха за предложението на Филип…

— Листване на борсата?

— Не, не, съвсем не! — тя се засмя. — Листване на борсата би означавало да се принудят да правят отчет на дейността си. Да разкажат на цял куп външни лица с какви хора въртят бизнес, а това е последното, което Филии би желал. Не, това, което той извоюва, беше продажба…

* * *

Тя постоя известно време до задната страна на къщата. Чакаше най-силния си гняв да се уталожи и да й даде възможност да прецени дали това всъщност беше добра идея.

Но вече беше стояла навън на студа доста дълго и продължаваше да бъде все така адски ядосана, както и когато бе изхвърчала от апартамента преди час. Петер Глад живееше на втория етаж на грамадна вила, която поместваше четири отделни апартамента, и вероятно я беше наел през втори човек, защото името му дори го нямаше на домофона.

Вилата беше разположена високо, като задната й страна гледаше към една горичка, и тя беше принудена да излезе от колата под наем и да трамбова нагоре между дърветата, докато намери приличен наблюдателен пункт.

Два от прозорците светеха и по едно време й де стори, че видя да минава силует. Следователно гой си беше вкъщи. Сега оставаше само да влезе вътре, нали такъв беше планът й? Да звънне на вратата и да се изправи срещу него?

Тя не знаеше съвсем какво да прави. Можеше спокойно да изнамери някой голям камък и да го запрати към прозореца му. Око за око, така да се каже… Той си падаше по тия неща…

Постепенно бе започнала да се оглежда за подходящ снаряд, когато изведнъж между дърветата се появи малко куче, душещо в снега. Вероятно вятърът духаше от грешната страна, защото то не я забеляза, преди да стигне почти до нея. Тогава кучето отскочи назад и започна да лае изплашено.

— Тарзан, Тарзан! — чу тя някой да вика откъм осветената пътека на около сто метра вдясно. После видя два силуета да се приближават бързо между дърветата.

По дяволите, нямаше никакво желание да обяснява на някакъв си стопанин на куче защо киснеше тук, в гората.

Силуетите се приближаваха бързо, двама мъже, предположи тя. Единият беше леко едър и носеше фенер, а другият — значително по-дребен, тичаше малко пред него. Тя ги зачака, докато Тарзан продължаваше да лае истерично.

— Шшш — опита тя. — Добро кученце, добър Тарзан.

Направи две крачки към малкото куче и приклекна, за да пробва да го успокои. Но вместо това животното нападна гневно краката й и тя бързо се изправи.

Проклето псе!

— Ето те и теб, Тарзан…

По-ниският от двамата мъже улови кученцето и го вдигна в скута си почти като дете. То млъкна веднага и започна да ближе лицето на мъжа.

— Извини ни — каза той. — Тарзан е свикнал вечер да тича наоколо, без да се натъква на никого. Ужасно много молим за извинение, ако те е изплашил…

Другият мъж ги настигна. Той насочи фенера, който носеше, към покритата със сняг земя. Но светлината все пак беше достатъчна, за да го разпознае от фитнеса в участъка.

Беше Петер Глад.