Алън Камбъл
Море на призраците (8) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

5.
Предателство

Скъпа Маргарет,

Благодаря ти. Мистър Суайнкикър се разплати с канджията на Маскелин — поне засега. Мистър Суайнкикър казва, че не бива да се безпокоя за бъдещето. Щял да уреди нещата. Днес пристигнаха нови затворници — жена от Ивънсроум с дъщеря си. Ще им трябва време да привикнат. Трудно е да преглътнеш мисълта, че ще живееш тук до края на дните си. Аз оцелях благодарение на парите, които правят пребиваването ми по-поносимо. Мисля, че няма да мога да продължа без твоята помощ.

Обичам те,

Алфред

 

 

Грейнджър се събуди късно следобед от миризмата на пържени змиорки. През процепите в покрива се процеждаха горещи слънчеви лъчи. Той потърка очи.

Крийди се въртеше около печката.

— Шестстотин златника — обяви той и лещата на изкуственото му око блесна на слънцето.

— На човек?

— За двамата общо — отвърна Крийди и се наведе над тигана. — Медальонът не струваше нищо, а машинката така и не проработи. Твоят дял е върху сандъка.

Грейнджър стана и се протегна. Беше по-малко, отколкото би очаквал от подобен улов. Поколеба се дали да не се заяде с Крийди, но се отказа. Точно сега имаше нужда от него. И ако помощта на сержанта струваше определена цена, поне можеше да си я позволи.

— Кога дойде?

— Преди час.

— Спа ли въобще?

— Помислих, че може пак да опитаме да извадим онази морска бутилка.

Грейнджър разтърси глава, за да прогони мъглата от мислите си.

— Дай ми една минута. — Отиде при прозореца и се облекчи, после сложи чайника на печката. Рамото още го болеше от тазсутрешния сблъсък. Прокара ръка по твърдата сива кожа. Беше грапава и съвсем суха.

Крийди разбърка змиорките в тигана и седна да яде. Не предложи на Грейнджър.

— Мислех си — поде той — за това, дето го обсъждахме по-рано. За търсене на имане в дълбоки води.

— Няма какво да го обсъждаме. Не разполагаме с нужните средства.

— Не сега — съгласи се Крийди. — Но още няколко улова като този от снощи и можем да привлечем сериозни инвестиции. В Етугра има хора с доста натъпкани джобове. Ще направим сто хиляди още през първата година.

Грейнджър поклати глава.

— Това значи да се опълчим на Маскелин. — Не искаше да споделя с Крийди действителните си опасения от разширяване на операцията. Драгирането в дълбоки води не беше нещо, което можеш да вършиш незабелязано. Трябва ти съд от океански клас, кранове, мощни лебедки, дълбоководни мрежи и доста многочислен екипаж, за да вървят нещата. Такава операция се прикрива трудно. Хората ще забележат и ще започнат да говорят. А той не искаше да разкрива способностите на Янти. Талантът й бе твърде ценен, за да става достояние на други.

„Моята сляпа и глуха дъщеря.“ Спомни си я как върви по кея и спира всеки път, когато той поглежда настрани. Не можеше да види дори земята под краката си, ако той не гледаше към нея. Опита се да си представи какво й е било, докато е растяла в Ивънсроум, неспособна да чува вятъра и дърветата, освен ако друг не ги чува. Що за живот е било това за едно дете? Последствията бяха твърде сложни, за да се опита да ги предугади. Трябваше му повече време, за да ги обмисли.

— Няма нужда да се конкурираме с него — заяви Крийди. — Той разполага със снаряжението, от което се нуждаем.

Грейнджър го погледна.

— Партньорство?

Сержантът сви рамене.

— Маскелин е търговец.

— Маскелин е престъпник — каза Грейнджър. — И убиец.

Крийди дъвчеше замислено.

Грейнджър взе кесията от сандъка. С тези пари и четиристотинте златника от вчера би могъл да си плати дълговете в корабостроителницата и може би да убеди Мадиган да поръча нова обшивка за лодката. А като поправи старото корито, да го замени срещу някой малък океански бриг, подсилен срещу бури — преоборудван влекач или бивш военен съд. За трийсет-четирийсет хиляди можеше да намери нещо, с което да прекоси океана.

Наля две чаши чай и седна срещу Крийди.

— Някой е откраднал унмерската кукла.

Крийди остърга от чинията остатъците от змиорката.

— Този град е пълен с крадци.

— Личи си.

— Не е голяма загуба — подхвърли Крийди. — Сега нали имаме момичето?

— Стига да се съгласи да работи с нас.

— Никой няма да я пита — изсумтя Крийди, приключи с яденето и се надигна. — Ще тръгваме ли?

Качиха се на катера на Крийди и се върнаха на площада зад Боуърския затвор във Франсиал. Не взеха Янти. Крийди изключи двигателя и се загледа навъсено в саламурената повърхност, сякаш очакваше долу да го дебне противник, готов да се възпротиви на опитите му. Започнаха да ровят по дъното с щипците.

Но бутилката им убягваше.

След пладне сенките в подножието на стените започнаха да се сгъстяват. Небето между сградите стана златисто. Крийди почна да нервничи. Изкуственото му око прищракваше все по-често в опитите си да фокусира. С дългите ръкавици от китова кожа, наметало и очила приличаше на някакъв излязъл от пъкъла голем. Изтегли въжето за стотен път, огледа празните щипци и изръмжа:

— Тя си играе с нас. Няма нищо долу. Ти самият казваш, че унмерите пускат ичусаи само в дълбоки води.

— Франсиал е гъмжал от унмерски крепости — отвърна Грейнджър. — Вероятно тук са изработвали много ичусаи. Променяли са обикновени стъкленици и медни запушалки в нещо друго.

— И как в тях се събира толкова много саламура?

— Не мисля, че се събира.

Отгоре се чу нечий глас:

— Промени ли решението си за картата?

Грейнджър вдигна глава и видя, че от един от зарешетените прозорци наднича старец. Лицето му бе издължено, с хлътнали бузи, което само подсилваше ефекта от изпъкналите му очи. Държеше решетките с ръце, тънки като на скелет.

— Затваряй си проклетата уста — изръмжа Крийди.

— Казах ти, че долу няма имане — продължи старецът. — Хората на Маскелин почистиха дъното още преди години. По-добре иди да търсиш при Глот Мадера, но няма да ти кажа къде точно, докато не ми купиш картата.

Крийди, изглежда, се бе връщал на това място след изгрев-слънце, осъзна Грейнджър. Сигурно за да вземе бутилката за себе си. Това го обезпокои по-малко, отколкото очакваше. Не беше противозаконно.

— Луд човек — измърмори Крийди.

— Оригиналната карта е начертана от унмерите — продължи отгоре старецът. — Видях я в колекцията на Магог и я прерисувах по памет.

Крийди взе една метална кутия за стръв, напълни я със саламура и я метна по прозореца. Старецът извика уплашено и се скри преди водата да го опръска. Вероятно няколко капки го бяха уцелили, защото започна да крещи от болка.

— Слънцето скоро ще се скрие — каза Крийди. — По-добре да се върнем за момичето.

— Не и тази нощ — поклати глава Грейнджър.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах, сержант — отвърна Грейнджър с тон, намекващ, че темата е приключена.

— Както кажеш, Том. — Крийди го изгледа продължително и сви рамене.

Изминаха обратния път в мълчание. Когато спряха до пристана, Крийди го погледна злобно.

— Утре вечер тогава?

— Може би. Ще ти пратя вест.

Сержантът плю в канала и потегли. Катерът оставяше мътна диря.

Грейнджър погледна своята лодка. Обикновен скиф с дължина шестнайсет стъпки от кърмата до носа, изработен тук, в Етугра, преди повече от три десетилетия, от дърво от морска гора. Вътрешните части бяха подменени с драконова кост, но корпусът бе старият и доста загнил. Плачеше за спешен ремонт. Той се качи внимателно и стъпи в събралата се на дъното саламура. Дъските изскърцаха мъчително. Грейнджър извади от отделението на кърмата крачна помпа, ветроупорен фенер и отворена кутия със смола. Смолата се бе втвърдила и четката стърчеше в кутията като дръжка. Той сложи фенера на кея, запали го и нагласи кутията върху металния му капак. Докато смолата се разтапяше, източи водата от дъното. Ако искаше да поправи лодката като хората, би трябвало да я извади на сухо, но сега това бе излишно. Трябваше му само да издържи до корабостроителницата.

Прекара следващия час да маже смола върху дъските и в процепите между тях. Беше съвсем тъмно, когато най-сетне приключи, и ветроупорният фенер сияеше като самотен морски фар. Пеперуди се бяха насъбрали около пламъка, други пърхаха над водата като пръснати от вятъра конфети.

Грейнджър забеляза друга светлинка да се плъзга под повърхността и изгаси фенера.

На няколко фатома дълбочина Удавникът, когото бе видял преди, тъкмо излизаше от подземието на Дан Катлър. Отправи се на юг. Бързаше по неравното дъно на канала и размахваше перления си фенер, сякаш търсеше нещо сред камънаците. От детето, което го бе придружавало, нямаше и следа.

Без да знае защо, Грейнджър почувства нарастващо безпокойство. Изведнъж му стана студено. Докато се обръщаше да се прибере в затвора, вдигна поглед нагоре. Небето беше ясно, без луна, изпълнено със звезди, блещукащи като късчета слюда. Успя да различи съзвездията Улсис Прокса и Ирил и част от Айенското колело, озаряващо хоризонта ниско на север. В тази посока рояк светлинки пресичаше небосвода. Изведнъж внезапно спря, промени курса и пое на запад. Грейнджър го изпроводи с поглед. От пет-шест години не беше виждал Ортовата колесница и докато стоеше загледан в нея, неволно се зачуди какво ли може да представлява. Последната унмерска въздушна барка, кръжаща вечно извън обсега на Хаурстаф и кипящото недоволство на император Хю? Екипажът й навярно отдавна бе издъхнал. А може би беше звезда, изгубила своя път?

Прибра се вътре.

Беше се забавил повече от очакваното и затворниците сигурно бяха гладни. Слезе долу да провери как са.

Янти го изгледа сърдито изпод перчема си. Хана изглеждаше уморена и посърнала.

— Ини каза, че нощта навън е много красива — рече тя. — И че си видял Ортовата колесница.

Грейнджър кимна.

— Казват, че било лоша поличба.

— Хората от Ивънсроум не смятат така — възрази Хана. — Ини каза, че си се карал с Крийди.

— Тя шпионира ли ме?

Хана повдигна вежди.

— Не я вини за това, Том. Какво би направил на нейно място?

Грейнджър погледна дъщеря си. Разбира се, майка й беше права. Но той беше неин тъмничар и едва след това баща. Въпреки това не му бе приятно, че го следи.

— Тогава вече знаеш, че днес не съм ходил на пазара. И че няма много за ядене. Вечерята ще е каша.

— Мразя каша — обади се Янти.

— Ако не я ядеш, ще си стоиш гладна — отвърна Грейнджър. — Ти решавай кое от двете повече ти понася.

— В канала има риба — подхвърли момичето. — Можеш да ни хванеш за вечеря.

— Забрави.

— Моля те — почти проплака тя. — Само един час. Тук е тъмно и вони. Мога да ти кажа къде да мяташ стръвта.

Въпреки предишното си решение Грейнджър се поколеба. Не беше ловил риба от месеци, а нощта наистина бе приятна. А и затворничките нямаше къде да избягат.

— Опасно е — каза той. — Ако някой ни види…

— Няма да ни видят — настоя Янти. — Ще ги усетя много преди това. Моля те, моля те, моля те.

— Не — отряза той. — Решено.

 

 

Час по-късно стоеше в лодката с пръчка в ръка и мяташе стръвта в тъмните води.

— Не там — каза Янти и посочи. — Нататък! — Сочеше към затвора на Катъл. — Под понтона има пасаж ангелски рибки.

— Ами аз там хвърлям — тросна се Грейнджър.

— Не, не е там.

Грейнджър нави кордата, като мърмореше недоволно. Правеше го вече от половин час.

Хана лежеше по гръб, изтегната върху дъските на кърмата, и вдишваше дълбоко свежия нощен въздух, зареяла поглед в звездите.

— Майко! — изсумтя Янти ядосано. — Искам да ме гледаш!

Хана извърна очи към нея.

— Извинявай, Ини.

Грейнджър отново заметна. Този път стръвта падна точно до понтона на Катъл. Янти присви очи — изглежда, се съсредоточаваше. След малко заяви:

— Сега пък ги подплаши.

— Ти ми каза да хвърля там.

— Но не върху тях… — Тя млъкна. — Чакай, задава се нещо друго. Нещо… плува право към стръвта.

Грейнджър се загледа в канала, но не видя нищо в тъмните води.

— Риба ли е?

— Не зная какво е! — възкликна Янти. — То не гледа към себе си, нали? Приближава стръвта… ето.

Плясък разлюля водата до понтона. Грейнджър мярна нещо едро и сребристо в здрача, после кордата се опъна рязко и пръчката се изви надолу. Беше доста едра риба.

— Улови ли я? — попита Хана.

— Разбира се, че я улови — отвърна раздразнено Янти.

Грейнджър изсумтя и дръпна въдицата. Рибата излетя над повърхността и запляска отгоре. Беше дълга към три стъпки, с подобна на юмрук глава и остри зъби.

— Риба кука — изръмжа Грейнджър. — Дръпнете се назад. Ще ни опръска.

Двете жени се присвиха на кърмата.

Грейнджър опъваше силно кордата. Отпусна малко, после дръпна отново. Рибата изхвърча от водата за втори път, сребристобяло тяло, разпръскващо отровни капки. Грейнджър отново наведе пръчката и отпусна малко корда. После пак дръпна. Сърцето му бумкаше от вълнение. Уморените му ръце придърпваха плячката сантиметър по сантиметър.

Рибата внезапно замря. Висеше неподвижно като че ли е мъртва. Грейнджър нави предпазливо макарата. Вълните се успокоиха. Усещаше, че ръцете му са потни в ръкавиците. Нави още един разтег. Все още никаква реакция в канала. Кордата изчезваше в тъмната вода зад ръба на лодката. Грейнджър си пое бавно дъх и смъкна очилата върху очите си. Нави още малко. Сега вече беше в опасна близост.

Рибата се дръпна рязко, но Грейнджър бе готов да овладее съпротивата й и веднага щом кордата увисна нави още малко влакно. Дванайсетте стъпки станаха осем, после шест, а след това той вече виждаше сребристото тяло под мастилената повърхност. Подложи кепчето под изтощената риба и я измъкна в лодката.

Хана изръкопляска като възхитено момиче и попита:

— Става ли за ядене?

Грейнджър седна на скамейката до оплетената в мрежа риба. Погледна Хана и се засмя.

— Нямам представа.

 

 

Някои етугранци не варяха саламурените обитатели повече от два пъти: твърдяха, че това е достатъчно, за да са годни за ядене, ала вероятно по тази причина в семействата им често се срещаха мутации. Грейнджър предпочиташе да действа на сигурно. При чистенето си сложи ръкавици, а после превари рибата три пъти, всеки път с пречистена вода. От сребриста рибата стана белезникава. Едва посред нощ Грейнджър я разпредели на порции.

Малкото странно семейство седеше върху сандъците за муниции в тавана на Грейнджър под светлината на газена лампа. Той отвори бутилка вино, подсладено със захар, за да може да се пие, и извади одеяла за Янти и Хана, за да ги използват като възглавници. За първи път жените мълчаха. Грейнджър ги оглеждаше крадешком. Дрехите им бяха парцаливи и мръсни. Сега, когато се бе опаричил, щеше да е добре да им купи нови. Госпожа Пърсуерър може би имаше какво да предложи. Сигурно знаеше какво ще му трябва. Трябваше да купи и дъски за килията им, за да повдигне пода. Може би дори да прокара водопроводна тръба за пречистена вода от покрива и да им сложи мивка. Докато наблюдаваше как Хана се храни, си спомни първата вечер, когато я бе срещнал във фермата в Ивънсроум. Тя бе едновременно заинтригувана и изплашена от него. Изведнъж осъзна, че е забелязала, че я гледа, и отвръща на погледа му.

— Как се озова тук? — попита тя.

— Дълга история.

— Не бих могла да си представя, че ще станеш тъмничар.

— Това е само временно, докато поправя лодката.

Тя отпи от виното и се намръщи.

— Къде ще ходиш?

Той сви рамене.

— Горе няма никой, нали знаеш? — попита внезапно Янти.

Грейнджър се обърна към нея.

— Къде?

— На Ортовата колесница. Там няма живот.

— Нима можеш да виждаш толкова надалече?

Тя кимна.

Той се замисли, после попита:

— Какво прави сега императорът?

Момичето потъна в мълчание.

— Той е в двореца — заговори след около минута. — В леглото с три от неговите робини. Две от тях са…

— Ясно — прекъсна я Грейнджър. — Не бива да гледаш такива неща. — Събра празните купи и ги отнесе на мивката.

— Ти ме попита — обади се зад него Янти.

— Не съм искал да шпионираш хората — отвърна раздразнено Грейнджър. — Не знаеш ли какво е такт? — Сложи купите в мивката и почна да ги почиства от остатъците.

— А не те ли интересува какво прави твоят приятел Крийди?

— Не, не ме интересува! — Грейнджър остави купата и се взря в стената.

Хана го избута встрани и довърши миенето вместо него.

— Защо? Какво прави? — не издържа Грейнджър.

— Кара лодката през морето.

„Нищо необичайно — помисли Грейнджър. — Сигурно обикаля града, за да избегне каналите.“

— Зная, че не му вярваш — продължи тя. — Не искаш ли да разбереш къде отива?

— Не искам — излъга Грейнджър.