Алън Камбъл
Море на призраците (15) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

12.
Глас от пепелищата

18-ти Хю дъждовен, 1457

24 градуса и 16 минути северна ширина

5 градуса и 43 минути западна дължина

 

На мъртвешкия кораб от два дни. Мъглата се вдигна вчера сутринта, но горчивият спомен за нея остава в сърцата на хората. Броненосецът сякаш е твърдо решен да попречи на завръщането ни на остров Скит. Двигателите му замират всеки път, когато се отклоним от тясната зона между 342° и 354°, сякаш доставката на електрически потоци до кулата внезапно се прекратява. Някой се меси отдалече в плаването ни.

Но кой? И къде се опитва да ни отведе?

Ако продължаваме на запад-северозапад, ще навлезем в контролираните от Хаурстаф води около Ел и Ирилианските острови, където ще бъдем изложени изцяло на милостта на Гилдията. На изток от настоящото ни местоположение са северните покрайнини на империята, откъдето лесно бихме могли да достигнем Лосото. Този отсек между 342° и 354° не води никъде освен в мразовитите пущинаци на Пертика, където със сигурност ще намерим гибелта си сред отровни ледени полета. В опит да си възвърнем контрола вдигнахме импровизирано платно на корабната кула, но то едва успява да улови достатъчно вятър, за да поддържа настоящата посока срещу теченията. Сякаш самата природа заговорничи срещу нас. Абърнати свали капака на двигателя, но не можахме да разгадаем принципите, на които работи. Сред безбройните кабели и стъклени ромбове той откри женски таз.

Тези събития, както и някои други, карат екипажа да вярва, че корабът ни е обитаван от призраци. Но как е възможно това? Как може съзнанието да надживее смъртта? Ако съществува отговор на този въпрос, той със сигурност се крие в унмерската наука и е вплетен в самата безкрайност. Така разглеждан вън от времето предмет трябва да включва всяко едно от състоянията си на съществуване, от нищото преди създаването му до нищото след неговото изчезване. Но, от друга страна, какво ще стане, ако този предмет — кораб например — съдържа в себе си субстанцията на нещо, което е много по-голямо от физичната вселена, по-голямо от самото време?

Дали безкрайността не е вплетена в тъканта на този прокълнат кораб?

Ако е така, няма ли той да продължава да бъде обиталище за своя мъртъв екипаж?

Каквато и да е истинската причина за тази загадка, няма никакво съмнение, че сме свидетели на действията на злонамерени сили. Хронографите и компасите, които пренесохме от „Хазяйка“, отказват да работят тук, а същевременно много от унмерските уреди, взети с нас, внезапно оживяха, засветиха, забърбориха или заскърцаха, сякаш неуловимите електрически потоци са ги пробудили. Повечето пресни продукти, които взехме от стария кораб, тук бързо се развалиха. Сякаш разрухата на броненосеца извира от собствените му пори. Лусил предложи да забавим загниването, като замразим храната в помещения с креспични соли, но тези запаси са ми нужни, за да попреча на последната стъкленица с вакуумни мушички да се разтопи.

Всички на борда страдат от кошмари.

Мен самия ме измъчва видението на гибелта на „Хазяйка“. Загубата й ме засегна дълбоко. Остана на вода близо два часа, след като я напуснахме, преди морето да я погълне. Всички стояхме на борда на броненосеца и я гледахме как изчезва в червеникавите саламурени води.

По това време групата на Мелор бе успяла да си пробие път в машинното, но за съжаление не успяхме да спасим хората вътре. Морската вода бе променила телата им отвъд всякаква надежда за възстановяване.

Лусил има кошмари, в които нашият син умира, но те вероятно са породени от тревогите й във връзка с поведението му напоследък. Нощес, когато се събудила, установила, че Джонтни не е в легълцето си, макар че вратата на каютата ни беше залостена. След трескаво търсене го открихме да пълзи на горната палуба към морето. Лусил се закле да не мигва, докато не се приберем у дома, но изтощението й е очевидно.

Хората избягват погледа ми и почти не разговарят помежду си. Духът им бързо се срива и все по-често наблюдавам изблици на необясним гняв. Въпрос на време е кога ще избухнат размирици. Трябва да намеря начин да насоча вниманието им другаде. Страхувам се, че ще се наложи да пожертвам някого заради останалите.

От каютата ми непрестанно изчезват разни предмети, включително две манерки вода, перлен фенер, дребни монети и унмерските очила. Имаме крадец на борда — крадец, който, изглежда, е решил да застраши живота на сина ми. Кой би имал причина да извърши подобно нещо!

Някой почука на вратата. Маскелин остави писалката, стана от бюрото, отвори вратата и видя, че е Кичънър. Беше се навел над отворен сандък.

— Открихме тези неща в едно скривалище в трюма — каза Кичънър. — Готвехме се да ги хвърлим, но реших, че ще искате първо да ги погледнете.

Маскелин погледна в сандъка. Беше пълен почти догоре с прах, но се подаваха и краищата на странни предмети: дебели железни пръстени, усукани с жици. Той почисти един пръстен от праха и го вдигна. При допир намотките му се сториха нагорещени. От тях полъхна на обгорял метал.

— Колко такива има? — попита той.

— По дванайсет във всеки сандък — отвърна Кичънър. — Извадихме пет сандъка от скривалището. Бяхме свалили долу хранителните припаси, но те се развалиха толкова бързо, че направо да не повярваш. Накарах хората да върнат останалото в каютите на кърмата, докато Робъртс и още неколцина потърсят причината. Малко след това се натъкнахме на скривалището. — Той се поколеба. — Не е само гниенето. Припасите се местят.

— Как се местят?

— Сандъците ни не остават на едно място. Когато ги поставим някъде и се върнем след час, откриваме, че са преместени, сякаш някой ги е бутнал встрани, докато ни няма. Хората… знаете какви са настроенията, сър. Говорят, че чували шепот, когато наоколо няма никой, такива неща.

Маскелин облиза изцапаните си с прах пръсти.

— Има вкус на…

— Костен мозък — каза Кичънър.

— Това е усилвател — каза Маскелин. — Унмерските бруталисти са консумирали човешки тъкани, за да увеличат силата си. — Завъртя пръстена в ръце. По нищо не личеше, че все още функционира. Какво ли още можеше да усилва? — Ефектите, които сте наблюдавали, са само остатъчни: ускоряване на загниването, инерция, гласове.

— Значи да ги хвърлим в морето?

— Всичките.

Морякът изглеждаше облекчен.

— Освен този — добави Маскелин. — Ще го запазя за изследване. — И го сложи на масата. — Има ли друго?

Кичънър се поколеба.

— Пултът за управление, сър. Абърнати успя да отвори вътрешния капак. — Въздъхна. — Пълен е с кости. От пет или шест трупа. Всичките деца.

Маскелин кимна.

— Човешки жертвоприношения. Кажи на Абърнати да го затвори преди хората съвсем да са пощурели. Какво е положението с водата?

— Пречиствателят продължава да се държи странно, капитане. Течността, която излиза от него, прилича на урина и има същия вкус. Но повечето от нас я пият въпреки това. Нямаме друга възможност.

— Кой не я пие?

— Дънкан, Абърнати и още неколцина. Казват, че предпочитат да умрат.

Положението се влошаваше по-бързо, отколкото очакваше Маскелин. При подобно темпо щеше да изгуби по-голямата част от екипажа преди да стигнат остров Скит. Той въздъхна.

— Ще видя какво може да се направи. Абърнати ми е нужен в най-добро състояние. А ти ще ме информираш за всички необичайни неща.

След като Кичънър си тръгна, той се върна при дневника и добави още няколко думи.

Който и да е нашият крадец, ще го превърна в пример за назидание.

Етан Маскелин, на борда на неизвестен унмерски ледоразбивач

 

 

Янти се върна в тихия мрак на собственото си тяло. Сърцето й тупкаше като на птиче. Крадецът на Маскелин бе много по-близо до него, отколкото той можеше да си представи. Но кой би заподозрял собственото си дете?

Тя бръкна под койката, извади детското одеялце, което бе скрила, и го разгъна в скута си. Вътре бяха очилата, откраднати от Джонтни по нейна команда — лещите и гравираната рамка блестяха като скъпоценно съкровище. Янти ги огледа, после внимателно си ги сложи.

Каютата внезапно изникна пред погледа й — взрив от светлина в мрака. Това бе придружено от странен пукащ звук, който бързо утихна. Каютата беше толкова тясна, че имаше място само колкото да се изправи и да разпери ръце, и същевременно сега й се струваше пълна с много повече предмети от външния свят: грапавата ламперия, неравните дъски на пода, койката, черната желязна врата, дръжката, ключалката. Освен това чуваше ясно плясъка на водата в корпуса, бумтенето на двигателите и скърцането на стените — всичко това с доскоро безполезните си уши!

Попиваше жадно тези нови усещания, почти неспособна да овладее вълнението си. Тук всичко изглеждаше съвсем нормално, ярко и чисто, без трептящите сребристи аури, които бе видяла през очите на Маскелин. Предположи, че очилата не са предназначени да се носят едновременно от двама души.

Но после забеляза нещо странно. Койката й не беше застлана с чистите чаршафи, които й бе дала Лусил, и дрехите й вече ги нямаше от купчината в ъгъла. В каютата нямаше нито един донесен от нея предмет. Нищо освен тези печални стари стени. Това, което се бе случило с Маскелин в каютата на капитана, сега ставаше и с нея. Изчезваха предмети.

Възможно ли бе очилата да възприемат само унмерски изделия?

Вдигна ръка пред лицето си. Нищо, нито дори следа от ръката й. Погледна надолу — тялото й също го нямаше. Беше невидима, призрак в каютата си.

Отпусна се върху койката, завладяна от отчаяние. Защо сега, когато най-сетне бе получила възможност да вижда, зрението й изневеряваше? Каква полза от тези лещи, ако превръщат всичко важно наоколо във въздух?

Може би можеха да се нагласяват?

Завъртя бавно колелцето на рамката. Каютата затрептя и отново се чу тихият пукот. За един кратък миг всичко се размаза и замъгли. Дрехите й не се появиха. Завъртя колелцето още малко, докато очите й постепенно се напълваха със сълзи. Каютата засия с фосфоресцираща жълта светлина и после изведнъж стана съвсем тъмно. Янти възкликна изплашено. Дали не бе повредила проклетото нещо? Но после си даде сметка, че все още различава неясни форми в мътилката. За кратко дори й се струваше, че се намира в някаква гора. Не беше ли това свистене на вятър между дърветата? Образът трепна отново и изчезна, разтворен в непрогледен мрак.

Почти напълно отчаяна, Янти завъртя колелцето докрай.

Каютата изплува, мъглива и неясна, после внезапно дойде на фокус. Стори й се, че вижда нещо да се движи бързо около нея, като преминаваща сянка, но когато лещите легнаха на новите си места, не можа да различи нищо.

Затова пък видя дрехите си. Бяха се появили в ъгъла. Янти вдигна ръка и този път я видя съвсем ясно. Скочи от койката, плесна с ръце и се разсмя. Най-сетне всичко наоколо бе такова, каквото трябваше да бъде: дрехите, чаршафите на койката, одеялото на Джонтни. Очилата работеха!

Сега я завладя любопитство.

Завъртя колелцето в обратна посока, съвсем леко. Всичко около нея трепна и дрехите отново изчезнаха. Тя върна колелцето и дрехите се появиха. Опита го няколко пъти: въртеше настройките напред и назад и всичките й вещи ту изчезваха, ту се появяваха.

Какво ли означаваше това?

Завъртя колелцето назад докрай.

Каютата се окъпа от заслепяваща светлина. Пред погледа й премина калейдоскоп от видения, придружен от звън на камбани, писъци и гневни викове. Цветовете разцъфваха пред очите й като избухващи снаряди. И после, със същата бързина, с която бе започнало, всичко свърши. Отново беше в каютата.

Но това не беше същата каюта. Размерите не бяха променени, но ламперията изглеждаше съвсем нова, прясно лакирана. Всъщност всичко бе съвсем ново. Койката бе застлана с плътна кувертюра, украсена със златисти ширити, на стената над възглавницата висеше сребърен часовник и миниатюрен емайлиран портрет. Портретът бе на непривлекателна дама с оранжева коса и пронизващи виолетови очи. До вратата пък се бе появила лавица, на която имаше месингов фенер и отворена книга.

Янти чуваше гласове някъде отгоре. Говореха на унмерски. Всъщност май викаха.

Тя стана и отвори вратата.

Коридорът също бе различен. Прахът и разрухата бяха изчезнали, вместо тях имаше стени, облицовани с лакирано дърво. Виковете се чуваха по-силно. Определено идваха от горната палуба. Янти спря за миг, после се запромъква предпазливо.

Позна дървената стълба към главната палуба, макар да не я бе виждала в толкова добро състояние. Целият кораб изглеждаше така, сякаш е бил построен вчера. Тя се качи по стълбата и опря ръка на люка над нея. После го бутна.

Въздухът бе изпълнен с какофония от викове, рев и странно бръмчене. Черен и жълтеникав дим закриваше небето и хвърляше тъмни сенки върху кораба. Янти се облещи. Самото море гореше и подскачащите върху вълните пламъци се простираха докъдето поглед стига. Наоколо имаше стотици кораби, всичките унмерски: бойни фрегати и стари електрически дреднаути, дървени шхуни, яхти от драконова кост, товарни шлепове и малки канонерки. И всичките горяха.

С ужас осъзна, че нейният кораб също не е избегнал всеобщото разрушение. Наоколо кипеше трескава активност. Десетина моряци тичаха с кофи вода и се мъчеха да потушат бушуващия на кърмата и десния борд пожар. Не приличаха на моряците, които бе виждала. Бяха необичайно високи и с фини черти, а очите им бяха тесни като цепки. Носеха доспехи и нараменници от твърда черна материя, изрисувани с букви и числа; носеха и пръстени, обици и амулети от сребрист метал. Някои бяха обръснали главите си до голо и челата им бяха татуирани с различни унмерски символи, докато други бяха завързали косите си на плитка, усукана с тънко шнурче. Нито един не поглеждаше към Янти. Тя осъзна, че е призрак сред тях.

Унмерските моряци затрупаха основата на кърмовата кула с мокри одеяла, а другарите им продължаваха да носят кофи. Дим се виеше през разкривените основи на кулата. Чуваше се скърцане на метал. Из въздуха летяха искри и въглени. Междувременно екипажи от по двама души боравеха с множеството странни бронзови оръдия, закрепени върху палубата на равни разстояния. Бръмченето и поскърцването идваха тъкмо от тези оръдия. Три от оръдията на десния борд откриха едновременно огън. От коничните им накрайници излетяха пукащи кръгове синкава енергия и полетяха в небето с пронизителен вой.

И тогава видя драконите.

Три от летящите змии се спускаха към унмерския кораб, разперили огромните си черни криле, телата им бяха облечени в сребриста броня. Всеки изглеждаше голям колкото кораба, а на гърба на средния, най-големия, яздеше човек.

Беше със златна броня и размахваше копие, за което бе завързано шляпащо червено флагче. Янти не можеше да го различи ясно, но си го представи като висок и строен, каквито бяха моряците около нея.

Някъде на задната палуба се чу звън на камбана и мъжете се развикаха:

— Кабаш рака. Нол.

— Сири, сири.

Янти не можеше да си преведе думите, но долавяше напрежението в гласовете.

Откъм електрическите оръдия долетяха нови пронизителни звуци, сочещи, че артилеристите са изстреляли нов залп. Синкави пламъци литнаха кръгообразно в небето през тъмните облаци. Драконите се разделиха — двата странични се отдалечиха, а най-големият се снижи рязко под синята канонада и нападна кораба. Бронираният му търбух лъщеше в червено, отразявайки горящото море, дългата коса на ездача се вееше.

Някой извика:

— Бруталист!

Тя долови движение до себе си и отскочи. Едър мускулест мъж я подмина, без дори да я поглежда. Беше гол до кръста, изрисуван със стотици татуировки на числа и концентрични кръгове, всичките обшити с медна тел. Застана неподвижно, опрял юмруци на хълбоците си и втренчил поглед в приближаващия се дракон. В единия си юмрук стискаше тежък железен пръстен. „Унмерски бруталист, Боен магьосник.“

— Конквилас — извика той.

Драконът отвори паст и избълва облак течен огън.

Бруталистът внезапно се подпря на коляно и вдигна пръстена над главата си. Сфера зеленикава светлина се разтвори над него, обгръщайки го мигновено в потрепваща мараня. Черни искри подскачаха върху блестящата повърхност, придружени от плющящи звуци и равномерно нарастващ свиреп вой. Димът наоколо се завъртя във вихрушка, поглъщан от сферата. Сякаш самият въздух изчезваше в нея, лишен от правото да съществува. Янти предположи, че железният пръстен е усилвател на магьоснически умения. И тогава се чуха нови звуци, като трополене на железни копита. През редуващите се завеси от ярки отблясъци и сенки Янти мярна за миг лицето на бруталиста — мрачно и решително, с присвити съсредоточено очи. Устните му помръдваха, докато нашепваше думи, които тя не можеше да чуе.

Драконовият огън се стовари върху кораба, мина през подпорите на кулата и заля палубата като кипящ поток от лава. Колкото и да бе невероятно, в първия миг унмерските моряци издържаха на обстрела. Черни пламъци обгърнаха кожата им, докато се опитваха да неутрализират горещината и огъня. Но вакуумът, който създаваха около себе си, успяваше да всмуква само част от огъня. А той беше сякаш безкраен. Скоро моряците започнаха да падат около Янти, виковете им отекваха надалече. Янти също извика уплашено, когато една втечнена топка огън я обгърна — и чак след секунди осъзна, че всъщност не гори. Тя всъщност не беше на палубата. Беше призрак, призрак, призрак. Янти осъзна, че повтаря тези думи на глас, но те не укротяваха страха й.

Гореше целият кораб. Кулата пукаше оглушително и изхвърляше искри като огромна пещ. Унмерските моряци се мятаха с отчаяни вопли по палубата. Драконът профуча отгоре, огромно сребристо тяло, оставящо след себе си пожарища.

Едрият мъж се беше изправил.

Колкото и да бе странно, огньовете не го бяха докоснали. На палубата около него се бе очертал кръг, в който всичко си бе както преди.

— Конквилас! — провикна се той. — Наш, нагир сийн авар, Конквилас!

А после се обърна и погледна право към Янти.

 

 

Мрак.

Янти се бореше срещу някаква невидима сила. Някой я държеше здраво. Тя остави съзнанието си да полети в пространството и зърна светлините на хората около себе си. Не виждаше кои и какви са. Избра най-близкото съзнание и се насочи към него.

Намираше се на кораба, но сега той се бе върнал в познатото й окаяно състояние. Изкривени железа, пепел, почерняла обгоряла кула. А хората…? Беше в настоящето и моряците, изправени около нея, не бяха унмери, а хора от екипажа на Маскелин. От мястото, което бе заела в нечий ум, видя, че първият помощник, Мелор, я е стиснал в обятията си, докато друг моряк подаваше очилата на Маскелин. Още четирима моряци наблюдаваха сцената.

Маскелин си сложи очилата и известно време гледа през тях, като въртеше глава. Накрая ги смъкна и каза:

— Унмерски спомени. Колко време ги носи? Имаш ли представа, че са опасни?

— Дай ми ги! — извика тя.

Маскелин я изгледа.

— Не са твои, млада госпожице.

Янти стисна устни.

Маскелин продължаваше да я оглежда, сякаш обмисляше нещо. Накрая рече:

— Опита се да навредиш на сина ми.

— Какво?! — възкликна Янти.

— Интригантстваше — продължи той. — Още откакто стъпи на борда почна да интригантстваш, планираше да убиеш детето ми.

— Ти уби майка ми!

Маскелин смръщи вежди.

— Кой ти го каза, Янти? Не е вярно.

— Лъжец!

Маскелин погледна Мелор, но офицерът само сви рамене.

— Какво искате от мен? Да я хвърля през борда?

— Тя е твърде ценна — отвърна Маскелин, въздъхна и чукна очилата в крака си. — Робъртс дали ще може да направи пранги от капаците на сандъците?

— Пранги, сър?

— За врата и ръцете. Нали се сещаш?

Мелор кимна.

— Съблечете я — нареди Маскелин. — Сложете й прангите и нека мъжете се позабавляват с нея. Всички имаме нужда от малко разтуха на този забравен от Бога кораб. — Погледна уморено очилата в ръката си. — Като свършите, я почистете и я заключете в каютата й.

Мелор се поколеба.

— Сър?

Лицето на Маскелин потъмня.

— Това е заповед!

Сърцето на Янти пърхаше като птиче. Краката й се подкосиха. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Мелор я понесе нанякъде.

Нито един от хората на Маскелин не поглеждаше към нея.

 

 

Грейнджър надзърна през прозорчето от лявата страна. Преследващите го етугрански кораби бяха само димни стълбове на западния хоризонт. Нито един не можеше да се мери в открито море по бързина с „Екселсиор“. Самият Грейнджър бе учуден от скоростта, която успя да развие.

Насочи вниманието си към блещукащото море отпред. Крепостта на Маскелин се издигаше като корона върху кварцовите скали на остров Скит. Бе заобиколена от бледожълтеникава аура, сякаш бе построена от шепнещо стъкло. Под стръмните назъбени скали се гушеше малко частно пристанище. Индустриалният пристан и хангарите с драгите вероятно бяха от другата страна.

От постоянния допир с въздуха увредената кожа на Грейнджър бе изсъхнала съвсем. Косата му бе окапала, очите му изпъкваха като потъмнели въглени на обезобразеното лице. От време на време зърваше отражението си в лъщящата повърхност на хронографа или на някой друг корабен инструмент и му се струваше, че прилича на човек, облечен в стари кожи. В други моменти се възприемаше като някакъв ужасяващ голем, създание, изпълзяло от дълбините на земята. Кожата му пукаше, когато се движеше. Ставите му поскърцваха и бяха достатъчно сковани, за да затрудняват движенията му. Но това не го интересуваше. Нали беше жив. Мускулите му все още действаха. Умът му работеше. А Маскелин все още не бе срещнал смъртта си.

Нямаше никакъв начин да доближи острова, без да го забележат, и затова Грейнджър избра директен курс. Включи двигателя на максимална мощност и императорската яхта се понесе напред.

Докато заобикаляше носа на острова, пред него постепенно се появи дълбоководният пристан с доковете, корабостроителницата и фабриката за преработка на китова мас. Две железни драги бяха закотвени в сенчестия залив. Един от четирите крана разтоварваше сандъци със стоки от едната, по кея щъкаха докери. На палубата на втория кораб трептяха газови факли, а втори кран прехвърляше от брега железни плоскости. Жълтеникавокафяв дим се издигаше над комините на фабриката за преработка на китова мас. Няколко работници спряха и се загледаха към Грейнджър, но никой не му отдели твърде дълго внимание.

В края на краищата „Екселсиор“ беше имперски кораб.

Той се насочи към частния пристан и спря двигателя. Без екипаж на палубата, който да хвърли въжетата, се налагаше да действа сам.

Привързването на кораба отне повече време, отколкото бе очаквал, но накрая успя да спусне мостчето и слезе на кея.

Слънцето грееше нетърпимо от синьото небе. Наоколо не се виждаше никой, никакви признаци за живот на кулата и по хълмовете, никакви шумове освен плисъка на водата в брега и далечни звуци откъм корабостроителницата. Грейнджър тръгна по кея.

Когато доближи, спря изненадан. Тясната ивица, обхващаща пристанището от двете страни, не беше от пясък или камъни, както очакваше, а от безброй ключове: железни ключове, ръждясали ключове, но най-вече ключове, които лъщяха на слънцето, сякаш са от сребро, и човек трябваше да мижи от блясъка им.

Какво значеше това?

Въпросът пробуди тревогата му, макар да не знаеше защо.

Стъпалата към крепостта на Маскелин бяха сякаш безкрайни. Когато най-сетне стигна върха, дишаше тежко и беше замаян от горещината. Сивкавата му кожа бе напечена като камънаците наоколо.

Спря за миг и се огледа. Море Лукс се простираше докъдето поглед стига, с блестящи като шлифована мед вълни. Етугра едва се виждаше на хоризонта, полускрита в омара, самотен остров на тъмници върху извивката на земята. Четири или пет кораба се приближаваха оттам, но щяха да стигнат остров Скит чак след няколко часа. Грейнджър отбеляза, че хаурстафската фрегата не е сред тях. Огледа пак морето и мярна в далечината белезникаво платно. Дали това бе тя? Възможно ли бе Браяна Маркс да се е отказала от издирването на Янти? Или бе получила нови сведения?

Обърна се и огледа замъка над себе си.

Беше построен от аметистови блокове, издълбани от недрата на острова. Светлината се отразяваше от прозрачните ръбове и ъгли и изглеждаше сякаш цялата постройка излъчва вътрешно сияние, като фосфоресцираща медуза. Две резбовани колони украсяваха портата, водеща към сумрачен прохладен тунел. От външните стени надвисваха бойници, но тъй като нямаше амбразури, вероятно имаха чисто декоративно предназначение. Редник Бенкс би могъл да му каже много повече — той си падаше по отбранителните съоръжения. Докато пристъпваше напред, Грейнджър гледаше в краката си за скрити капани, но не откри нито един. Мястото изглеждаше безлюдно.

Стигна до вътрешната врата на тунела. Беше затворена, но имаше звънец. Той дръпна шнурчето и се чу мелодичен звън.

Грейнджър зачака.

След малко вратата се отвори и той видя неголям двор между стени от червеникав кварц. Дребничък побелял човечец с прислужническа ливрея примигваше озадачено на прага и след като огледа Грейнджър, понечи да затвори вратата.

Грейнджър я изрита и събори прислужника на земята. После попита:

— Къде е Маскелин?

Мъжът го гледаше ужасѐн.

— Какво си ти?

— Къде е господарят ти?

— Замина. В морето.

— А момичето?

Мъжът премигна.

— Какво момиче?

Грейнджър го настъпи по шията.

— Тя е с него — призна прислужникът. — Те… всички… са в морето…

— Къде?

— Не зная!

Грейнджър усили натиска върху шията му.

Мъжът запелтечи нечленоразделно.

Грейнджър вдигна крак.

— Отплаваха… да търсят съкровища — каза прислужникът. — Не зная къде.

Грейнджър надвеси над него крак.

Прислужникът размаха умолително ръце.

— Удавниците сигурно знаят. Господарят държи няколко в лабораторията си. Чуват и виждат всичко, което прави. — Втренчи поглед в Грейнджър. — Приличат на вас.

Прислужникът — представи се като Гарстон — поведе Грейнджър по дълги облицовани с аметист коридори и накрая по една стълба до лаборатория, която заемаше по-голямата част от южната половина на втория етаж. Върху множеството тезгяси бяха разхвърляни десетки унмерски машини в различни стадии на разглобяване, заедно с голям брой перлени фенери и инструменти. В средата на помещението имаше писалище с купчина документи, метална писалка в мастилница и някакво причудливо устройство, състоящо се от стъклена тръба и мраморно топче. Около писалището бяха подредени четири огромни аквариума, пълни с различен тип саламурена вода. Широки тръби ги свързваха с тавана. Двама мъже седяха в алената саламура на Море Регис и играеха карти. От жълтеникавия аквариум на Море Сепсис надзърташе младо момиче, а един частично разтворен старец седеше на столче в тревистозеления аквариум на Злачно море. Последният аквариум бе пълен със саламура от Море Лукс. На пода му седеше Крийди.

Бившият сержант вдигна глава, забеляза Грейнджър и се изправи.

Гарстон го посочи и каза:

— Този сигурно все още е с всичкия си. Потопиха го само преди седмица. Ще сляза долу да донеса тебешир и дъска.

— Стой тук и не мърдай — нареди му Грейнджър, отиде до писалището, взе лист и посегна към писалката. После спря. Нещо го безпокоеше. Погледна през рамо към аквариума на Крийди и забеляза, че на дъното има три еднакви писалки. Отстъпи назад и огледа внимателно пода пред писалището, видя капака и застана встрани от него. Едва тогава взе писалката. Капакът падна надолу и от тъмната шахта лъхна тежката миризма на саламура.

Грейнджър започна да пише на листа.

— Моля ви — обади се Гарстон. — Това са лични документи на моя господар, неговата работа, опитите му. Ще ме убие, ако объркам нещо. — Доближи писалището, отвори едно чекмедже и извади отвътре плочка.

Грейнджър захвърли плочката настрани и продължи да драска върху изписания лист. После отиде до аквариума на Море Лукс и показа написаното на Крийди.

КЪДЕ Е МОМИЧЕТО?

Кафеникавата вода правеше Крийди да изглежда огромен и разкривен. Изкуствената му леща се разшири. Той вдигна плочка и тебешир от пода и написа:

МАЙНАТА ТИ.

Грейнджър написа ново съобщение на листа.

КАЗВАЙ, ИНАК ЩЕ УМРЕШ.

Крийди се ухили зловещо. Изтри предишното послание и написа:

ЕЛА ДА МЕ УБИЕШ.

Грейнджър се върна при писалището и събра цял наръч документи. Отиде отново до аквариума и ги скупчи на пода. Крийди следеше действията му от водния си затвор. Грейнджър се върна при писалището и го отвори. Стъкленият прибор на Маскелин падна на пода и се счупи. Една жица излизаше от долната страна на писалището и се губеше в дупка на пода.

— Какво правите?! — възкликна Гарстон.

Грейнджър не му обърна внимание. Разрови се из инструментите на близкия тезгях и взе отвертка. С нейна помощ разглоби писалището. Ето че вече разполагаше с достатъчно подпалки и материал за горене, които струпа до документите при аквариума. После извади нож и кремък и подпали хартиите. Лумнаха пламъци.

Крийди удари с юмрук по вътрешната страна на аквариума. Гарстон викаше на Грейнджър да спре.

Грейнджър отново вдигна листа.

КЪДЕ Е МОМИЧЕТО?

Крийди взе плочката и написа трескаво:

ИЗГАСИ ОГЪНЯ.

Пламъците вече разпалваха дървото и облизваха стените на аквариума, от което стъклото бе започнало да почернява. Лабораторията се изпълни с дим.

Крийди удари с плочката по стената.

ИЗГАСИ ОГЪНЯ.

Грейнджър вдигна своя лист.

КЪДЕ Е МОМИЧЕТО?

Крийди почисти плочката и написа:

ТЪРСИ ИМАНЕ. ШЕПНЕЩАТА ДОЛИНА. М. РЕГИС.

Прословутият район на иманярите. Драгите не спираха да кръстосват Шепнещата долина от откриването й преди три години. Дъното бе осеяно с унмерски замъци, разрушени и изоставени много преди морето да ги залее. Стотиците оръжия, извадени оттам, навеждаха капитаните на мисълта, че някога на мястото се е водила голяма битка.

Грейнджър написа:

КОГА ТРЪГНАХА?

Но тук се намеси Гарстон:

— Преди десет дни. Няма да се върнат още месец.

Грейнджър се обърна и се отдалечи от аквариума. Остави огъня да гори.

 

 

— Няма да ти позволя да го направиш — заяви Лусил.

Маскелин не вдигна глава. Беше приглушил светлината и бе отворил прозорците, за да разгледа Полярната звезда през един необичайно тежък рефлекторен телескоп. Пред обектива на телескопа имаше оловна плочка и въпреки това — колкото и да бе странно — тя не закриваше полезрението. На бюрото до него бяха поставени очилата на унмерския архивист. Страхуваше се да ги сложи отново.

— Какво да направя? — промърмори той.

В мрака гласът й бе нисък и хладен.

— Много добре знаеш за какво говоря.

Маскелин надзърна през телескопа. Премахването на оловната плоча водеше до изчезване на звездите в обектива. Можеше да разглежда небосвода само когато тя си е на мястото. Той предположи, че в плочката вероятно е пробита миниатюрна дупка. Или пък самото олово по някакъв начин действаше като оптичен прибор, което пък навеждаше на мисълта, че може да не е олово.

— Смятам, че е добре, ако тя зачене — каза той. — Дарбата й трябва да се предава.

— Но не по този начин — възрази Лусил.

— Хората са изплашени…

— Какво общо има това?

— Изплашени от призраци — довърши Маскелин. — Страхуват се от мрака. Боят се от собствените си сенки. Наказанието на Янти е необходимо за заздравяване на духа, а и за да покаже кой командва на кораба. Ако трябва, готов съм да ида още по-далеч. Хората трябва да знаят, че е по-важно да се страхуват от мен, отколкото от мъртвите.

— Половината от тях ще откажат да направят това, което искаш.

Маскелин отмести телескопа и се обърна към нея. Едва успяваше да я различи в мрака.

— Говори ли с тях? Или само с Мелор?

Този път тя мълча доста дълго.

— Етан, никога не си бил толкова жесток. Какво стана с теб?

Той се върна към прекъснатия експеримент.

— Всеки, който откаже да изпълни заповедта ми, ще бъде хвърлен зад борда.

След известно време чу вратата да се затваря.

Погледна унмерските очила — другия прекъснат експеримент. Твърде дълго го беше отлагал. Взе очилата, разгледа ги внимателно, опитвайки се да разгадае как действат оптичните елементи, но със същия успех можеше да си блъска главата над неразрешим лабиринт. Написа в дневника:

Очилата пресъздават нечия интерпретация за миналото. Дали уредът записва възприятия, или унмерите са открили начин да създават връзка между умове, намиращи се на различни места в пространство-времето? Хаурстафите владеят тази дарба, поне пространствената. Възможно ли е очилата да го постигат и в двете сфери — пространствената и времевата? Как да го обясня в пространствени и времеви термини?

Помисли малко и добави:

Дали пък пространството не е просто мярка за вариабилност, където вариантите са продукт едновременно на разстоянието и разликата между всеки две неща?

Ако разстоянието между две частици е нула, пространството между тях също трябва да е нула. Без пространство изчезват силите на привличане и отблъскване.

Ако разликата между две частици е нула, те са принципно еднакви. В такъв случай пространството между тях трябва също да е нула, независимо от разстоянието, което ги дели. Следователно предизвикването на промяна в едната частица ще доведе до промяна в нейния двойник дори ако той се намира на хиляди мили.

Това би могло да обясни как някои унмерски прибори действат на разстояние. Ножът ревнивец, зрящият нож и дори малките пирамиди, които бяха намерили в началото на това плаване. Той отново почна да пише.

Времето = мярка за разликата между едно нещо и него самото. За да може времето да съществува в пространството, трябва да настъпи някаква промяна — движение, въртене, трептене. Но ако пространството не е нищо друго освен вечно менящо се море от вариации, тогава времето трябва да е относително. Унмерската способност да манипулират пространството може по същина да е способността им да въздействат върху времето.

Това имаше резон в светлината на бруталистката магия, тъй като различните унмерски уреди, изглежда, ускоряваха или забавяха скоростта на времето. Храната се разваляше по-бързо в близост до усилватели. Самите унмери живееха стотици години. Но дори ако магичните им уреди можеха да променят потока на времето или да наблюдават миналото, те не можеха да го променят. От друга страна, ако — както бе започнал да подозира — очилата наистина разменяха възприятията на носещия ги с тези на отдавна умрял магьосник, тогава този магьосник щеше да може да надзърта през очите на сегашния им притежател, което пък водеше до мисълта, че миналото може да се променя. А това бе парадокс.

Маскелин закрачи из каютата. Вдигна очилата към лицето си, но бързо ги свали. Спря, седна на леглото и ги разглежда дълго, проклинайки страха си. После пое дълбоко дъх и си ги сложи.

 

 

Драконови пламъци бушуваха по палубата на ледоразбивача. Навсякъде се въргаляха обгорени трупове. Сред огньовете бе коленичил унмерски бруталист с обгорена и покрита с мехури кожа. Вдигна юмрук към четирите връхлитащи от небето дракона. Конквилас бе яхнал най-големия, уловил с ръкавици вакуумния си лък, — изопна тетивата и пусна една стрела.

 

 

Маскелин завъртя колелцето на рамката и сцената се премести с трептене назад във времето.

Стоеше на палубата на същия кораб. Над него се издигаше електрическата кула и терасата й сияеше на следобедното слънце. Черната боя, покриваща желязната палуба и щурвалното, беше стара, олющена, но самият кораб все още не бе повреден. Не се виждаха и монтирани до парапета оръдия.

Навлизаха в залив, пълен с унмерски бойни кораби. Маскелин чуваше ясно бумтенето на машините, плясъка на вълните в корпуса и звъна на чуковете от корабостроителницата на брега. Оранжеви пламъци от горелките на работниците озаряваха периодично корпусите на ремонтираните съдове, докато други по-магични светлини танцуваха тук-там по брега. В ход бе преоборудване на корабите. Скоро след това той разпозна града на морския бряг. Това беше Лосото, но не в сегашния му вид. Морето бе синьо, все още непомътняло и вероятно с трийсетина разтега по-ниско от сегашното си ниво. Красиви бели сгради покриваха стръмния бряг на залива, улици се виеха около скалистия хълм, където сега се издигаше дворецът на император Хю. Огромни крилати дракони се рееха в небето, пленени от своите унмерски господари.

Унмерите се готвеха да срещнат хаурстафския флот при Ел, което означаваше, че Аргусто Конквилас вече бе предал сънародниците си. Неговата любима, кралица Ария, щеше да наруши Хаурстафския обет за неутралитет и да въвлече Гилдията във война срещу тези, които бяха поробили Изтока. И все пак Маскелин подозираше, че Конквилас не е давал пукната пара за човечеството. Че легендарният ловец не е обичал нищо друго освен себе си и своите скъпоценни дракони.

Маскелин завъртя колелцето отново, връщайки се назад във времето. Очилата тихо пукаха, докато пред погледа му се нижеха дни и нощи.

Озова се в дъбова гора, най-вероятно Великата Анейска гора на север от Лосото. Император Хю бе построил летния си дворец на брега на едно езеро сред тези хълмове. Пътеката, по която вървеше, се виеше между склоновете към дървена къщурка с каменен комин, от който излизаше дим.

Когато доближи прага, вратата се отвори и от нея излезе унмерска старица. Носеше прости селски дрехи. Погледна го и се усмихна. А после го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — каза на унмерски. — Баща ти е долу при реката, нали все лови риба. Да не си посмял да слезеш при него преди да си хапнал нещо.

Дръпна го вътре. Обзавеждането бе непретенциозно, но цареше ред — няколко стола около маса, легло с пъстроцветно вълнено покривало, чайник върху печката. На една лавица до прозореца имаше колекция от малки стъклени животинки. Старицата взе от лавицата две чаши.

Маскелин завъртя колелцето отново, този път напред във времето. Образът на къщурката затрептя в пулсиращи сенки и светлини. Той чу звук като от стрелба, последван от оглушителен рев. Завъртя колелцето напред до настоящето.

Заслепи го ярка светлина. Шумът бе пронизителен и почти непоносим. Маскелин извика и смъкна очилата от лицето си.

Боже всемогъщи!

Сякаш някаква универсална сила или бариера бе попречила на мъртвия магьосник да види настоящето през очите на Маскелин. Самият Маскелин виждаше назад, но магьосникът не можеше да гледа отвъд своето време. Космосът не позволяваше подобен парадокс. Очилата нямаха кой знае каква полза за никого — освен за някой историк.

Изглежда, Янти така и не бе завъртала настройките докрай. Маскелин се замисли дали да не й даде очилата. Така най-бързо щеше да се научи да не си играе с унмерски изобретения.

По-късно може би. Той прегледа бележките си и добави:

Ако пространството е разликата и дистанцията между два предмета, какво се случва на места, където пространството е нула?

Порови в една кутия на масата и извади две магнитни плочки. Обърна ги една към друга със северните полюси, докато усети, че се отблъскват. После ги завъртя наопаки и отбеляза привличането между срещуположните полюси. Помисли си, че веществото в единия полюс трябва да е идентично на това в другия. Отново взе писалката.

Може ли пространството да се разтегля и сгъстява? Дали силите на привличане и отблъскване, каквито се наблюдават между полюсите, не са само израз на желанието подобни сгъстени пространства да постигнат равновесие, определено чрез усреднена вариация на заобикалящата го вселена? Колкото повече намаляват променливите между две точки, толкова по-голяма енергия се изисква, за да продължи сгъстяването на пространството, докато то достигне стойност нула. Енергията, съдържаща се в едно толкова компресирано пространство, трябва да е наистина огромна. Съществува ли равнище, където силите на привличане и отблъскване вече не са приложими?

Дали нашата вселена някога не е била самотна инвариантна точка, може би една от многото точки, съдържащи огромни количества пространство в свръхсгъстена форма? Какво ще стане, ако разширяването на пространството продължи? Остават ли все още малки възли от свръхсгъстено пространство в сърцевината на всичко? Подобни възли биха могли да съдържат идентични частици, впримчени заедно и същевременно неспособни да се отблъскват, докато не настъпи промяна. На един такъв хоризонт (или хоризонти — ако пространството наистина има вълнова форма) ще се събират противоположни частици и същевременно няма да могат да се сближат. Нещо повече, ако компресираното пространство няма физична величина, тогава всеки от тези възли ще действа като вакуумна помпа, привличайки постоянен поток от несгъстено пространство (създадено от променящи се частици) вътре в себе си. Защо да не наречем една такава сила гравитация?

Остави отново писалката и зарея поглед през прозореца. Около него старият кораб скърцаше и стенеше. Маскелин си помисли за океанските течения и му хрумна, че не е изключено пространството да тече по сходен начин. Все степени на променливост. Вдигна магнитите и ги пусна. Двете метални плочки изтракаха върху бюрото.

Дали е възможно да се съберат достатъчно възли от свръхсгъстено пространство, които по такъв начин да създадат непреодолима сила на привличане? Такъв обект ще нараства прогресивно, докато всмуква все повече от космоса в себе си — стабилизирайки се само когато достигне истинска инвариантност.

Възможно ли е да бъде освободена енергията в тези възли — в сърцевината на материята? Внезапното разширяване на пространството вероятно ще бъде погълнато от частиците наоколо, изпускайки светлинни вълни и разширявайки се постепенно, докато отново не бъде постигнато равновесие. Ако това предположение е вярно, тогава тези светлинни вълни, създадени от раждането на вселената, трябва все още да могат да бъдат наблюдавани. Вселената ще продължава да се разширява всеки път, когато някой възел от свръхсгъстено пространство се разпадне.

За всеки наблюдател, независимо от местонахождението му, ще изглежда, сякаш местонахождението му е в епицентъра на космоса. В действителност вариации могат да съществуват само между няколко големи възела от свръхсгъстено пространство. Космосът ще изтънее с умирането на вселената. Но докато съществуват следи от вариации между последните черни левиатани, космосът все още ще диша. Подобно на огромни кораби, плаващи върху парообразно и непрестанно стапящо се море, не е невъзможно да си представим сблъсък между тях. Ако подобен сблъсък се случи, корабите могат да се разпаднат, разпръсквайки товара си, и по такъв начин създавайки ново море, през което оцелелите съдове ще продължат да плават.

Остави писалката и разтърка уморено слепоочията си. Правеше твърде много предположения, плаваше по прекалено много канали, без да спре и да се огледа. Как можеше която и да е от тези идеи да има нещо общо с електрическите потоци, използвани от унмерите? Ами разширяването на нагорещените газове? Дали добавянето на енергия към една система предизвиква разширение на пространството само когато има пространство, което да се разширява? Липсваха му необходимите уреди, за да провери теорията си. Подобни магьоснически познания бяха приоритет единствено на унмерите.

Загледа се през прозореца към залязващото слънце, чудеше се откъде се вземат свирепите му пламъци, превръщащи небето и морето в кръв. То бе само една от безбройните звезди в космоса. Вселената беше огромна и непознаваема, надхвърляща всякакви предели на въображението. Дали унмерите бяха разбирали напълно какво правят?

Тази нощ Лусил не дойде при него в леглото. Маскелин остана сам и не можа да заспи. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше унмерските бойни кораби в пристанище, което вече не съществуваше. Старият кораб се люшкаше и ръмжеше, а ветровете вдигаха пяна от вълните на Море Лукс и я хвърляха върху прозорците на каютата. Ставаше все по-студено.

По някое време все пак беше заспал, защото се събуди в мрака преди зазоряване, задъхан и завладян от ужас и странната увереност, че някой му е сложил унмерските очила. Не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават.

Дали не бе сънувал нещо?

Опита се да си припомни…

Рее се из вакуума сред сфери от светлина, които се разширяват постепенно в мъртвото пространство… Сънува експлозия в тъмнината, огромен кипящ мехур от енергия. Мехурът се разширява далеч отвъд пределите на въображението му… Досети се, че светлинните частици се разделят, докато се раздалечават, и оставят след себе си вълни от енергия. Между тях нямаше пространство, защото все още не беше създадено. Пространството и времето съществуваха само в огромния куп от енергия, останал назад. Най-краткото разстояние между различните частици бе вълна. Самото пространство бе само потенциал между всеки две точки. Той виждаше вселената като пулсации от енергия, разширяващи се и отскачащи назад, но през територия, която всъщност не съществува.

Бледото утринно сияние надзърна през прозорчетата. Маскелин седна и потрепери. Сигурно пак бе заспал. Стана, облече се и се изкъпа старателно, ползвайки вода от собствените си запаси. После потърси дневника.

На последната страница откри абзац, който не му бе познат. Седна бавно и вдигна дневника. Текстът несъмнено бе изписан с неговия почерк, но не помнеше да го е писал. Представляваше загадка.

Двама братя са разделени при раждане. Живеят в същата къща и често разговарят един с друг на вечеря, макар че никога не се срещат. Всеки един се оженва за същите две жени, които им раждат същите двама сина. Светът ги смята за безумци, но те възприемат света като напълно нормален. Кое качество липсва на братята?

Маскелин се чувстваше сънен и неразположен, сякаш заради очилата имаше махмурлук. Дали вече не пишеше в дневника и насън? Как, по дяволите, Янти бе успяла да ги носи толкова дълго?

Повика Кичънър, за да разбере докъде са стигнали, и бе осведомен, че прангите са готови и застопорени в средата на палубата. Маскелин му нареди да събере екипажа. Не попита за жена си. Не искаше да знае къде е.

Отново се наведе над дневника.

Опитите ми с очилата ме карат да си мисля, че унмерското магьосническо изкуство е тясно свързано с промяната. Ако нашата вселена е разширяващо се море на промяна и ако наистина на някои места образува купове от възли със свръхкомпресирано пространство, разреждайки останалия космос, тогава възможно ли е само нашата вселена да е арена на подобни пространствени явления? Дали инвариантността не съществува между отделни вселени дори ако не е нищо повече от тъничка нишка? В състояние ли са унмерите да открият подобни нишки? Биха ли могли по някакъв начин да им въздействат, да прехвърлят по тях енергия и материя? Има ли мрежа, серия от скрити тунели, която достига отвъд нашата вселена?

Дали може да съществува карта на тези пътища? Това ли е предметът, който търся? Това ли искат от мен да намеря умопобърканите Удавници? Човек, комуто са известни тези пътища, би притежавал същата страховита сила като унмерите, като същевременно ще е неуязвим за хаурстафите.

Сравнени с унмерската магия, хаурстафските медиумни способности изглеждат груби и примитивни. И същевременно са ужасяващо ефективни. Ако унмерите са магьосници на хиляда дължини на вълни, хаурстафите са господари само на една. Това, че последните са имали толкова голяма власт над умовете на първите, не може да е случайно. Унмерите са дръзнали да нарушат естествения ред в космоса и той е реагирал, за да възстанови равновесието.

Идва ми наум, че унмерите, привикнали да се скитат в просторите на безкрая, вероятно са гледали с безразличие на този малък свят. И все пак, заради доброто на Джонтни, не мога да си позволя да направя същото.

 

 

Янти бе окована в прангите. Мъжете стояха мълчаливо около нея. Маскелин се приближи. Янти гледаше отсъстващо към палубата, дишаше тежко. Той се огледа за Лусил, но не я видя.

— Съблечете я — нареди на Мелор.

Първият помощник кимна.

— Почакайте.

Маскелин се обърна и видя, че жена му си проправя път през тълпата. Носеше на ръце Джонтни.

— Мисля, че синът ти може да научи нещо от това.

Маскелин я изгледа втренчено.

— Нека знае що за стока е баща му.

— Отнеси го вътре — заповяда Маскелин.

Лусил не помръдна.

— Казах да го отнесеш вътре!

Тя го гледаше непокорно. Джонтни заплака и писъците му бяха единственият човешки звук на борда.

С всеки миг Маскелин губеше уважението на екипажа. Не можеше да си позволи да се унижава така, не и сега, когато от това зависеше оцеляването им. Лусил го принуждаваше да предприеме мерки, от които щеше да я заболи. Даваше ли си сметка колко опасни за самата нея са действията й?

И тогава, в миг на прояснение, той видя истината. Тя искаше да го тласне докрай. Искаше той да я нарани. Нищо друго нямаше значение. Опитваше се да му помогне. Едва не се просълзи от обич към нея.

— Мелор — каза задъхано Маскелин. — Отнеси сина ми вътре.

Първият помощник се поколеба, после пристъпи към Лусил.

— Не — заяви тя.

Мелор посегна към момчето. Джонтни изпищя.

Лусил се завъртя, но Мелор вече бе хванал детето.

— Недей — каза тя и направи опит да се измъкне. Мелор я стисна и се опита да изтръгне детето от обятията й. Тя го удари няколко пъти, одраска го по лицето, но Мелор не се предаде. Джонтни нададе отчаян вопъл.

Изведнъж момчето се озова в ръцете на Мелор. Той се дръпна назад и изтича към задната надстройка.

Лусил се разрида.

— Не го прави, Етан, моля те! Зная, мислиш си, че трябва, но недей.

Играеше отлично ролята си. В този момент тази жално хленчеща жена му се струваше по-красива от всякога. Сърцето му се преизпълваше с любов. Той сви юмрук, замахна и я удари в слепоочието. Тя се олюля, но не падна, изгледа го с ококорени, изумени очи. Той се усмихна и я удари отново, този път по-силно.

Тя падна. Притисна ръка към носа си и през пръстите й потече кръв.

— Страхливец! — проплака Лусил.

Той я изрита в гърдите и я чу да стене от болка. От носа й шуртеше кръв. Тя заблъска с длани по палубата.

— Ти си страхливец, Етан! — повтаряше. — Затова го правиш. Страхуваш се от хората си, от мен, от всички, които познаваш. Боиш се, защото не ги познаваш. Тези твои глупави теории, с които оправдаваш всичко… истината е, че си просто страхливец.

Във всяка нейна дума Маскелин виждаше жертвата, която правеше за него. Опитваше се да го улесни в желанието му да я накаже. Тази мисъл накара сърцето му да потръпне от болка и любов. Всеки удар, който й нанасяше, бе дваж по-болезнен за него. Искаше да я вдигне и да я отнесе, но така само щеше да я предаде. За миг се поколеба. Не знаеше дали може да се мери с куража й.

Тя плю към него.

Той понечи да я удари пак, но чу Мелор да вика:

— Кораб ляво на борд!

Първият помощник стоеше при задната надстройка и гледаше към морето. Маскелин осъзна, че всички моряци гледат нататък, и изтича при десния борд.

— Фрегата — извика някой. — Не, две са!

Маскелин вече ги виждаше съвсем ясно: два стари ирилиански кораба — корпусите им бяха облицовани с люспи от червен дракон. Бяха тримачтови, с марсове на бушприта и сребристи вълнорези. Огневата мощ на всеки беше достатъчна да превърне унмерския броненосец в купчина клечки за зъби. Плаваха с всички платна и се носеха право към тях.

— Хаурстафите идват — каза Янти.