Алън Камбъл
Море на призраците (19) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

16.
Пертика

Грейнджър се събуди от ужасни вибрации. Подскочи, за миг объркан, преди да си спомни къде се намира. През прозорците се процеждаше зеленикава светлина и къпеше в призрачни отсенки причудливите унмерски прибори на масата. Грейнджър стана, като присви болезнено устни от изопването на шагреновата кожа, и разтри безчувствените си пръсти. Беше ужасно студено. Дъхът му излизаше на пара. Той се загърна с одеялото и се наведе към прозореца.

Зеленикав лед върху зелено море. Зад прозореца се простираше Злачно море, върху саламурената повърхност подскачаха ледени блокове — огромни, на места покрити със сняг, но иначе гладки и лъскави, като бутилки от потъмнено стъкло. Откъм носа на кораба се чуваше приглушен тропот от сблъсъка на кораба с леденото поле. Грейнджър извади от капитанския гардероб подплатено с кожа палто, напъха вкочаненото си тяло в него, после се качи на палубата.

През нощта бе валяло. Върху металната кула на мъртвешкия кораб се бяха образували огромни ледени кристали, от разкъсания спинакер се поклащаха висулки. Вятърът им бе придал невероятни форми. Под обувките на Грейнджър хрущеше твърд сняг. Той загреба шепа и го лапна.

Безкрайно ледено поле се ширеше пред мъртвешкия кораб: приличаше на лъскава изумруденобяла плоча. Зад кораба имаше канал от зеленикава вода, прокаран от металния корпус. Грейнджър отиде на носа и огледа хоризонта. На около левга на север над водата се подаваха гранитни скали, обветрените им стени бяха покрити със сняг. На върха им се издигаше самотна сграда без прозорци, издялана от камък, върху която стърчеше висока стоманена кула.

Странната постройка излъчваше някаква невъобразима печал, която проникваше чак до костите. Сградата бе източникът на енергията на мъртвешкия кораб и не можеше да е друго освен крайната му цел. Силата, насочвала ледоразбивача към неговата собствена спасителна лодка; силата, довела го тук, в крайния север, несъмнено извираше от това място. За да си осигури контрол над кораба, Грейнджър трябваше да преустанови тази намеса.

Заоглежда сградата и кулата. Търсеше каквито и да било признаци на живот, но виждаше само завихрените пред тъмната фасада снежинки.

Откъм носа на кораба продължаваха да се чуват трясъци от натрошените ледове. Въздухът бе студен и режеше като нож. Грейнджър потърка ръце и тропна с крака върху палубата, опитвайки се да пробуди някакви осезания във вкочаненото си тяло. По някое време забеляза, че в подножието на скалите има старо пристанище. Ледената покривка там бе по-тънка и напукана на местата, където саламурата се бе процеждала отгоре. С приближаването си ледоразбивачът забави ход, докато бръмченето откъм палубната кула не утихна съвсем.

Корабът измина по инерция последните няколко разтега и се удари лекичко в кея. На палубата се възцари тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра.

Като се мъчеше да потисне неспокойствието, което караше сърцето му да се свива, Грейнджър метна торбата на рамо и — след седмици в морето — най-сетне стъпи на суха земя.

Тясна каменна стълба лъкатушеше от кея по стръмната скала. На по-опасните места тя имаше ръждясали перила, но повечето бяха паднали в подножието на скалата. Грейнджър тръгна предпазливо нагоре, почти допрял рамо в скалата, като изпробваше с крак всяко стъпало, преди да пренесе тежестта си върху него. На места над стълбата висяха огромни висулки, създаващи ледени коридори. Вятърът виеше като разплакано дете.

Спря чак на върха и си пое дъх. Студеният въздух проряза болезнено гърдите му. Наоколо нямаше друго живо същество, което да диша този въздух — а може би никога не бе имало. Далече под него броненосецът чакаше търпеливо в малкия зеленикав залив, тъмен и пуст като ковчег. На север се простираше вкочанена равнина от лед, върху която вятърът бе изваял от сняг невероятни скулптури. От мястото си Грейнджър виждаше предавателната станция, стърчаща върху заснежения източен връх. Сигурно беше висока поне сто и петдесет стъпки и много по-широка от тази на мъртвешкия кораб. От нея като че ли се чуваше слаб писукащ звук.

Ботушите на Грейнджър затъваха в дълбокия сняг и вървенето беше трудно. Когато стигна върха, пред него се разкри унмерската станция в цялото си величие. Квадратен сивкав блок с огромна кръгла метална врата, тя заемаше почти цял акър от скалната площадка. Наветрената стена бе покрита със снежни преспи, които почти я бяха затрупали. Докато я оглеждаше, Грейнджър забеляза и други неща, затрупани от снега. Драконова броня и кости. Изглежда, Революцията на Конквилас бе стигнала и до това далечно място.

Но въпреки всичко станцията продължаваше да излъчва енергия. Нападателите не бяха успели да я повредят.

Пантите бяха замръзнали и трябваше да положи доста усилия, за да дръпне тежката врата. Изстърга леда с ножа си, докато вратата най-сетне поддаде. Тя се завъртя с метално скърцане и почти веднага спря в снега.

Зад вратата започваше тъмен тунел, достатъчно широк, за да пропусне кон с карета. Грейнджър извади перления фенер и го вдигна високо. И тук имаше следи от битка. Подът бе покрит с черни петна. Бетонът бе обгорен от драконов огън и надраскан от ударите на остриета. Бедрена кост лежеше в замръзнала локва, но колкото и да бе странно, нямаше други човешки останки.

На двайсетина крачки навътре коридорът извеждаше в овално помещение, опасано с медна жица. Тук бръмченето бе по-силно и въздухът бе осезаемо по-топъл. През цепнатините се бе процеждал разтопен сняг и водата се бе събрала в плитка зеленикава локва на пода. Грейнджър я заобиколи внимателно. В локвата лежаха няколко метални скоби и някакви части от машини, зеленясали от корозията.

Две врати в дъното на помещението водеха към вътрешността на станцията. Той доближи ухо до всяка, после вдигна фенера и отвори дясната.

Проходът го отведе в друго овално помещение с медна жица на стената, където коридорът се разклоняваше отново. И този път Грейнджър избра продължението, в което бръмченето бе малко по-силно. Мина през още четири разклонения преди да започне да усеща леки вибрации в пода. Бяха придружени от неприятно чувство във върховете на пръстите му. Перленият фенер сякаш също усили светлината си. На някои места Грейнджър виждаше монтирани на стената кръгли метални плочи — и на всяка от тях малка кръгла леща. Подмина четири или пет такива, преди в него да се пробуди безпокойство. Когато доближи следващата, спря да я огледа. Докато доближаваше око към отворчето, зърна нечие друго око да се дръпва от отсрещната й страна.

Потрепери и продължи нататък.

Най-сетне бетонният лабиринт го отведе в просторно цилиндрично помещение. От него започваха множество други коридори. Бръмченето, което бе следвал, тук предизвикваше неприятно силен резонанс — усещаше го чак в зъбите и костите си. Огромни купчини всякакви унмерски предмети бяха струпани на пода — някои достигаха височина трийсетина стъпки. Пистолети, пушки и бронирани костюми се въргаляха сред купища останки от разнебитени бойни машини: арбалисти, костенурки и обковани с желязо тарани. Перленият фенер сияеше толкова силно, че озаряваше цялото помещение от стена до стена. Имаше балистични оръжия и енергийни оръжия, и безброй обгорени и разкривени метални парчета с невъобразимо предназначение — истинска клада от бракувани и употребявани средства за унищожение, от триножници и назъбени перки до кълбета метални жици, стъклени щитове, очила, ръкавици и оръдейни дула, подаващи се като огромни стоманени пръсти. Върху близката купчина лежеше древна небесна колесница, покрита с множество вдлъбнатини и обгорена, но на пръв поглед неповредена. Грейнджър плъзна поглед покрай стените и нагоре до самия таван, където други подобни купчини се рееха из въздуха в някакво магично отрицание на гравитацията.

Той се намръщи. Нима през цялото това време се бе спускал надолу? Отвън сградата не изглеждаше толкова висока, че да побира помещение с подобни размери.

И сред всичките тези купчини имаше един участък в средата, който бе останал чист. Тук върху неголям каменен пиедестал бе положен кристал с размер на човешка глава. Сияеше ярко и изпускаше снопове постоянно движеща се светлина като огромен фенер на морски фар. Изглежда, бръмченето извираше от този кристал. Грейнджър остави торбата на пода и затъкна зрящия нож в колана си.

Отиде до най-близката купчина и посегна да вземе един меч. Но в мига, в който пръстите му се сключиха върху дръжката, се случи нещо невероятно.

В един момент беше сам, в следващия — заобиколен. Те изникнаха сякаш от въздуха — шестима мъже, облечени в унмерски кожи, невероятно мършави, с хлътнали кървясали очи и обгорена от саламура кожа. И всеки от тях дръпна по един меч от купчината.

Магия.

Грейнджър замахна с оръжието към най-близкия, но противникът му парира мигновено удара. Остриетата се сблъскаха. Грейнджър долови движение около себе си, отскочи назад и противникът му направи същото. И тогава Грейнджър го позна.

Това бе неговото отражение, идентично до последната подробност — от коженото палто, което бе взел от мъртвешкия кораб, до меча, който носеше. Грейнджър завъртя глава, за да огледа другите петима, и те направиха същото. Всеки от тях имитираше движенията му и представляваше негово точно копие. Той вдигна меча и останалите вдигнаха своите мечове. Свали го и те последваха примера му. На лицата им виждаше шест огледални отражения на своето лице. Той пусна меча…

… и мъжете изчезнаха.

Вдигна го и те се появиха.

Един жизнерадостен глас обяви:

— Виждам, че си намерил моя копиращ меч.

Грейнджър и неговите шест копия се обърнаха към стареца, застанал в ъгъла на помещението. Беше нисък, прегърбен и с посивяло лице, носеше стара ризница с няколко размера по-голяма от мършавото му тяло. На челото му бе нахлузена тънка корона, подпряна върху изпъкналия му нос. Кичури жълтеникава коса бяха полепнали по темето му, както мъртви храсталаци се задържат на планински склон. Ако е вярно, че човешкият характер оставя отпечатък върху лицето, то този тук бе намирал доста поводи да се усмихва през живота си. Усмихваше се и сега — огромна зейнала гримаса, стигаща чак до ъгълчетата на очите му.

— Изработен е, за да позволява на сам воин да се сражава едновременно с множество противници — обясни старецът. — Но е доста трудно да ги контролираш. Трябва едновременно да измисляш различни действия, инак копията само ще те имитират. Никога не можеш да ги овладееш напълно. — Той се изкиска. — Мога да покажа доста белези в подкрепа на това твърдение.

Старецът имаше някои унмерски черти, но говореше анейски като лосотанец. Короната му се бе смъкнала на челото и Грейнджър си помисли, че знае причината. Ако този човек се бе сражавал по време на Бунта, тя прикриваше друг белег.

— Някои от останалите изобретения са по-трудни за овладяване — продължи старецът. — Имаш късмет, че не избра един от хихикащите мечове. Това оръжие е в състояние да те накара да разпориш собственото си тяло и да изсмучеш костния си мозък — ако му дадеш възможност. Дори бруталистите се страхуват от него. — Той кимна дружелюбно. — А освен това има фазиращи мечове, и разбира се, вакуумни саби. Неща, за които дори думата ужасен ще е твърде слаба.

— Кой сте вие? — попита Грейнджър. Беше изненадан да чуе гласа си едновременно от шест гърла, но не чак толкова, че да пусне оръжието.

— Казвам се Хериан — отвърна старецът. — Аз съм тукашният оператор.

— Не знаех, че са останали свободни унмери — подхвърли Грейнджър. — Освен Конквилас.

Усмивката на Хериан помръкна.

— Конквилас ще бъде съден от сили, по-висши от нас — отбеляза той и се приближи. — Много отдавна е изгубил правото да се нарича унмер.

Грейнджър забеляза, че короната на стареца едва покрива големия черен белег малко над лявата вежда. „Значи и този не е напълно свободен.“ Хериан беше левкотомиран от Хаурстаф. Но ако някога го бяха заловили и осакатили в Ел, как се бе добрал дотук?

Старецът крачеше нехайно между купчините.

— Много от тези изобилварници са били използвани за складове по време на войната. Драконите не обичат да влизат в тях. Не и когато са с подобни размери. — Той се спъна в нещо, изруга, наведе се, вдигна някакъв предмет и го запокити надалече. Беше кутия. — Само боклуци има тук. — Доближи се до кристала и го разгледа внимателно: трепкащата светлина къпеше лицето му. За един миг изглеждаше обсебен от някаква мисъл, но после каза: — Поглеждал ли си го отблизо?

— Как да изляза оттук? — отвърна с въпрос Грейнджър.

Хериан не отговори.

— Как да си върна контрола над броненосеца?

Старецът продължаваше да гледа в кристала.

— Ледоразбивачът — натърти Грейнджър. — Кажи ми как да го управлявам.

— Не можеш да го управляваш — отвърна старецът. — Само капитанът може.

— Капитанът е мъртъв.

Хериан се усмихна.

— Но това не му попречи да достави стоката и после да те докара тук, нали? — Погледът му се върна към скъпоценния камък, който сега сияеше още по-ярко. Цветът на светлината също се бе променил. Върху ризницата на стареца подскачаха розови отражения. — Не е ли хипнотизираща? — попита той. — Говоря за светлината. — Лъчите вече достигаха купчините предмети зад него. Всеки предмет, докоснат от лъчите, оживяваше. Дълбоко в купищата засияха кехлибари. Енергийни оръжия бръмчаха и пукаха. За изненада на Грейнджър се появиха нови негови копия. Той доближи Хериан и копията го последваха.

— Привлича те, нали? — попита Хериан.

Грейнджър спря.

— Времето е хоризонт — продължи мъжът. — Ентропатите го използват да контролират градиента, темпото на пространствените потоци. Не можеш да ги видиш, но те са винаги около нас. Ако този уред ги пропусне едновременно, вселената ни ще се разпадне ей така. — Той погледна Грейнджър и щракна с пръсти. — Бум! Ще се смачка в миг.

Сиянието на кристала вече изпълваше цялото помещение. През отворите му Грейнджър успя да различи черна равнина под пламтящо небе. Завеси от розова и златиста светлина закриваха частично хоризонта. Проблясваха светкавици. Той пристъпи напред, сепна се и спря. Всички негови инстинкти крещяха да не се доближава повече. Небето вътре в камъка продължаваше да пулсира и да се извива. Обкръжаващите го копия внезапно закрачиха напред. И Грейнджър установи, че неволно ги следва.

Спря до Хериан, без дори да е вземал решение да го приближава. Сега вече виждаше, че равнината в камъка не е земя, а огромно черно море, съвсем пусто, ако се изключеше самотна конична скала, издигаща се над катранените води. И върху този самотен остров стърчеше цилиндрична метална кула, висока и широка колкото вътрешността на залата, в която стояха.

— Какво е това място? — попита той.

— То е това място — отвърна Хериан, — и същевременно не е то. Това е крепост, убежище, врата, последният бастион на мисълта в умиращата вселена.

— Източникът на саламурата?

Хериан се засмя.

— Знаеш ли въобще какво е саламурата?

Грейнджър се поколеба.

Хериан се ухили още по-широко.

— Какво става, когато морето се повдигне?

— Ние потъваме.

— Ограничен отговор, какъвто следва да се очаква от човек — рече Хериан. — Морето се покачва, сушата намалява, гибел заплашва човечеството. — Той се засмя. — Саламурата никога няма да спре да приижда. И след сто и след милион години, дори когато атмосферата се разреди и изчезне, а тази нещастна планета привлече към себе си луната и небето. Тя ще изпълни вакуума между звездите далеч след като моята раса напусне този свят, а твоята загине. Това не е оръжие, а катализатор — бульонът, от който ще възникне новият космос.

— Кой го е пратил тук?

Хериан сви рамене.

— Сключихме сделка.

— С кого?

Изведнъж помещението се разтресе. От купчините с предмети наоколо заструи светлина, сякаш кехлибарът вътре в тях внезапно бе пламнал. Хериан се ухили.

— Скоро сам ще видиш. Усетили са те и задействаха тунелите. — Махна към най-близката стена, където в отвора на вратата пулсираше зелена светлина. — Не обичат натрапници.

Грейнджър сграбчи стареца за ризницата.

— Кои са те?

Лицето на Хериан блесна.

— Твоята раса би ги нарекла богове — рече той. — Моята ги смята за господари на ентропията. — В очите му се четеше страхопочитание. — Можеш ли да си представиш величината на това постижение? Да успееш да се възпротивиш на оформянето на сингуларна… даже за миг?

Грейнджър го разтърси.

— И ти си ги поканил тук?

— Не аз — отвърна Хериан. — Аз съм само оператор.

Още докато произнасяше тези думи някой сграбчи Грейнджър отзад. Една силна ръка го стисна за врата и го дръпна. Грейнджър реагира мигновено и заби лакът в ребрата на невидимия противник.

Нещо го блъсна в корема и му изкара въздуха. Ударът бе дошъл от нищото. Грейнджър не бе видял кой го удря, ала почувства, че хватката на противника му отслабва. Той се освободи, завъртя се…

… и се озова лице в лице с едно от копията си.

Което вече не имитираше движенията му. Беше се навело и се държеше за гърдите. И за изненада на Грейнджър така беше и с всички останали. Поне десетина копия го бяха наобиколили, всичките превити от болка.

Дали Грейнджър не бе ударил и себе си заедно с всички останали? Той вдигна меча, но никое от копията не повтори жеста му. Повечето вече се бяха възстановили. Приближаваха го от различни посоки. Грейнджър ги разглеждаше объркано. После хвърли меча.

Копията изчезнаха.

Чу се смехът на Хериан.

— Ако ти не вземаш решения за своите мечоносци — рече той, — ще се намерят други да го правят. — Посочи близката купчина. — Ако обичаш, избери си нещо друго. Има предостатъчно оръжия.

Грейнджър понечи да вземе друг меч, но спря и погледна Хериан.

Старецът сви рамене.

— Аз не бих избрал този.

Грейнджър пристъпи към него и го удари в лицето. Старецът рухна върху купчината метал. Короната се търкулна встрани и отдолу се показа белегът от левкотомия. Той изплю кървава храчка и пак се усмихна.

— Преди стотина години щях да те накарам да съжаляваш за това. Но човек се размеква със старостта. — Зарови ръка в купчината и измъкна пистолет с кремъчен ударник и цев, толкова широка, че да пъхнеш вътре юмрук. Обърна се и го насочи към Грейнджър.

Грейнджър пристъпи напред и притисна ръката му с крак. Наведе се над стареца и го удари отново — този път му строши челюстта. Хериан започна да вие. Все пак успя да натисне спусъка и пистолетът издаде тихо съскане, като последна въздишка. Въздухът пред дулото се замъгли, размътеното петно продължи в посоката на изстрела и разхвърли предметите на пътя си. Всеки от тях в миг се превръщаше на прах. Грейнджър продължи да блъска с юмрук, докато старецът не изпусна пистолета. След това изрита проклетото оръжие настрани. Замахна и продължи да удря.

Хериан плюеше кръв и кашляше, ала въпреки това не спираше да се хили.

— Колкото и да ме удряш, нищо не можеш да направиш на космоса, нали знаеш? — рече той. — Ще ми навредиш колкото крилцата на муха. Огледай се наоколо, човече.

Кристалът сияеше ослепително, изпълваше помещението със светлината на плененото вътре чуждо небе. И нещо също толкова странно се случваше в тунелите. Зеленикава светлина трепкаше във всеки от тези портали, придружавана от оглушителен пукот и дълбоко, равномерно, механично местене. Нима цялата тази кула бе една голяма машина? Късче от някакъв странен уред? Много от оръжията наоколо бяха започнали да изпускат собствена светлина и да вибрират, а върху металната им повърхност танцуваха причудливи огньове. Грейнджър усещаше, че по кожата му пълзят енергийни вълни.

Ярка светлина разцепи изхода на един от тунелите и попадна право върху кристала, следвана през частици от секундите от още няколко. Въздухът пращеше от енергия. Хериан изкрещя от радост и на окървавеното му лице се изписа неизмеримо щастие. Той изплези език и се ококори налудничаво. Грейнджър го пусна и се огледа за нещо, каквото и да е, с което да се защити. Избра странен стъклен щит и го вдигна. Гледката през него бе като през изкривено стъкло, а и пейзажът от другата страна нямаше нищо общо с помещението наоколо. Вместо него сега виждаше зимна гора с черни като въглен дървета на заснежен фон.

— Пази се от вълците! — извика Хериан.

Грейнджър зърна някакво движение в света вътре в щита — сивкави силуети, които подскачаха в снега. Нещо се размърда вляво от него и той неволно завъртя щита натам. През мътното стъкло видя летящ към него вълк със святкащи кървясали очи и оголени зъби. Чудовището се блъсна в щита и събори Грейнджър по гръб. И внезапно той усети, че вълкът го притиска с туловището си, докато ръмжеше и дращеше от другата страна на щита.

Хериан се разсмя.

— Как се чувстваш, когато държиш нещо, което е едновременно на две места?

Грейнджър извъртя щита настрани и тежестта внезапно изчезна. Вълците и призрачната гора останаха вътре в стъклото.

Сега вече между кристала и тунелите блещукаха електрически потоци, оформящи сияеща мрежа, която изпълваше централната част на помещението. Миришеше като по време на буря. Пред погледа на Грейнджър енергията започна да се скупчва пред кристала и да оформя ослепително сияещо тяло. Стори му се, че вижда в привидния хаос женско тяло — бяло, изпускащо ярка светлина, със светкавици вместо коса.

— Тя обръща ентропията — поясни Хериан. — И се пресъздава наново в това място. — Надигна се на коляно, все така ухилен. — Не си прави труда да се въоръжаваш — плът, стомана, куршуми, за нея всичко е само материя.

Жената в сиянието ставаше все по-материална, сякаш енергията, която се събираше в нея, приемаше формата на кожа, скелет и броня. Нагръдникът й бе като огледало, изсечено като кристал, и сияеше с блясъка на хиляди перлени фенери. На гърба й бе привързан стъклен щит, в ръката си държеше камшик, който пращеше от изпълващата го енергия. Дългата й коса пламтеше и пукаше, и хвърляше електрически искри във всички посоки. Докато танцът на енергията се уталожваше, Грейнджър успя да различи лицето й — бе лице на старица, сбръчкано и пожълтяло. В първия миг му се стори, че тя плаче, но после осъзна истината. Това не бяха сълзи, а бликаща от ъгълчетата на очите й саламура, която се стичаше в отворената й уста. Изглеждаше и миришеше като Удавниците.

— Тези сълзи изгарят кожата — поясни Хериан. — Но виждам, че ти самият вече имаш известен опит. — Седеше на близката купчина, подпрял брадичка на юмрука си. — Приличаш на човек, вкусил от света, който се задава.

Грейнджър откъсна очи от жената и се заоглежда трескаво. Мечове, щитове, пистолети, брони. Не знаеше какво да прави с тях. Посегна към друг меч, но спря, дочул кикота на Хериан. Това бяха унмерски оръжия. Повечето щяха да са напълно непонятни за него. Погледът му се спря на торбата, която бе донесъл от мъртвешкия кораб. Беше я натъпкал с инструменти, които бе намерил на борда. Но те също бяха унмерски. Въпреки това я вдигна и — завладян от отчаяние — я хвърли по ентропата.

Жената изплющя с камшика. Торбата се разпадна на две и съдържанието й се посипа по пода.

По дяволите!

Грейнджър погледна към тунелите в стената. Вътре пламтяха зеленикави огньове, сякаш всеки от тях водеше към някаква пъклена пещ. Потоци светлина бликаха от недрата им, подхранвайки кристала и създанието пред него. Грейнджър се обърна и втренчи поглед в унмерската колесница, подпряна върху една от купчините. По яйцевидния й корпус пробягваха синкави светлинки.

Той прекоси тичешком помещението, преследван от гръмогласния смях на Хериан, и се шмугна в тясното помещение на колесницата. Подът се спускаше косо към задната част. Пултът зад носа бе покрит с копчета, ръчки и циферблати, всеки белязан с неразгадаеми унмерски знаци. Няколко панела под таблото бяха свалени и под тях се виждаха вътрешните механизми. Сред кълбата от жици трепкаха разноцветни светлини. Над пулта имаше три стъклени прозорчета, като огледала на гардероб, през които се виждаше помещението отвън. Щом надзърна през тях, Грейнджър видя приближаващата се ентропа. От устата й продължаваше да се стича саламура, капеше и от пръстите й и се процеждаше през отворите на бронята.

Грейнджър огледа пулта. Нямаше никакъв начин да определи за какво служат приборите. Опря длан върху едно лостче и го придвижи напред. Колесницата внезапно се наклони и започна да се тресе, но не помръдна от мястото си. Той започна да изпробва един по един лостовете, да върти превключвателите и да мести плъзгачите. Колесницата внезапно се наклони наляво и Грейнджър удари с глава стената. Чу зад гърба си смях.

Хериан се бе уловил за люка.

— Не зная какво се опитваш да постигнеш — рече той усмихнато. — През тези тунели изтича достатъчно енергия, за да превърне колесницата в облак прах. А прекрасната дама просто ще погълне останалото.

Грейнджър намери лоста, с който съдът се накланяше наляво, и го завъртя в обратна посока. Колесницата подскочи надясно и Хериан влетя с главата напред през отворения люк. Падна на пода, блъсна си главата и отново се затъркаля в обратна посока. Грейнджър върна лоста в централна позиция. „Това е страничният контрол.“ Завъртя предпазливо друго лостче, на няколко сантиметра над първото. Колесницата се издигна във въздуха. „Вертикален контрол.“ Така, но откъде се подаваше тяга? Две широки дръжки привлякоха вниманието му. Той ги премести напред и изведнъж с леко треперене колесницата се стрелна в същата посока.

Хериан изстена, после го укори:

— Ще повредиш една напълно запазена колесница.

Грейнджър не му обърна внимание. Докато се издигаха бавно нагоре, забеляза, че ентропата под тях се смалява. Беше стиснала стъкления щит в една ръка, а в другата продължаваше да държи камшика. От тялото й се стичаше саламура, оформяща под краката й разширяваща се локва. Тя вдигна поглед към колесницата и замахна с камшика.

Летящата машина би трябвало да е далеч извън обсега й. Но пред ужасения поглед на Грейнджър камшикът се протегна към тях като черна светкавица.

Той завъртя страничния контрол вляво, но не беше достатъчно бърз. Камшикът удари колесницата и отвори в корпуса широка пукнатина. През нея засия светлина.

Хериан се разсмя.

— Тя си играе с теб. Този камшик може да разцепи света на две.

Грейнджър завъртя вертикалния контрол и колесницата се стрелна главоломно напред. Виждаше през прозорчето бързо отдалечаващия се под. Ентропата замахваше с камшика за нов удар. Грейнджър отброи един удар на сърцето си и преустанови издигането. В мига, когато жената нанесе втория удар, той остави колесницата да се стрелне надолу като камък.

Силата на ускорението почти го отдели от пода, но Грейнджър се държеше здраво за пулта. Чу камшика да плющи някъде над главата му. Закова внезапно машината на един разтег от пода, после я подкара странично към центъра на помещението — към самата ентропа. Ако преценеше точно прицела си…

Долният ръб на колесницата се заби с трясък в пиедестала, разтроши го и събори кристала от подложката. Колесницата продължи да се носи по инерция и огромният скъпоценен камък влетя през отворения люк, отскочи от проснатото тяло на Хериан и замря неподвижно до лявата стена.

Лицето на Хериан се разкриви от страх и той извика:

— Какво правиш?

Грейнджър премести ръчките напред. Камъкът се търкулна към задната част на кабината и изтрополи в стената. Ако проклетият предмет изпълняваше ролята на мост между вселената на ентропата и тази, можеше да се надява, че тя не би рискувала да позволи да бъде разрушен. Той завъртя отново лоста и отправи колесницата към най-близкия тунел.

— Ще ни изгориш живи! — разкрещя се Хериан.

„А също и кристала.“

Камшикът изплющя отново и този път изчезна част от десния борд на колесницата. Ударът бе прорязал и част от пулта. Колесницата се раздруса и внезапно се наклони вляво. Грейнджър продължаваше да се бори с приборите за управление. През прозорчето отпред входът на тунела бе зейнал като страховита паст. Изпод таблото хвърчаха искри. Двигателите издаваха отчаяни вопли. Целият летателен съд започна да се тресе ужасно.

— Спри! — извика Хериан, мъчеше се да се надигне от пода.

Но вече бяха стигнали тунела.

Буря от енергия се изля върху колесницата през отворения люк и се плъзна покрай стените. Зеленикави пламъчета затанцуваха по пулта. Контролните екрани засияха като слънца. Грейнджър изкрещя, когато електрическите потоци достигнаха тялото му. Мускулите му започнаха да се свиват неконтролируемо и за един кратък миг той не чувстваше нищо друго освен болезнени спазми и непреодолима болка, придружени от миризмата на изгорената му плът.

Внезапно светлината изчезна.

Сякаш някой бе натиснал невидимо копче. Обкръжаващият го ад престана да съществува, зад екранчето се виждаше тъмнина, през която колесницата продължаваше да се носи. Грейнджър намали тягата и забави скоростта. Ако се изключеше боботенето на двигателите, в тунела цареше тишина.

— Нямаш представа на какъв риск ни изложи! — изстена Хериан.

Грейнджър спря летящата машина, прекрачи проснатия на пода старец и вдигна кристала. Той беше спрял да изпуска светлина и вътре в него вече не се виждаше чуждоземният пейзаж. Изглеждаше като най-обикновен кристал. Грейнджър го нагласи между прозорчетата и отново подкара напред.

— Дай ми да го отнеса обратно — обади се Хериан.

Грейнджър изсумтя. Управляваше колесницата през тунела и междинните сферични разклонения, докато най-сетне не стигна главния вход на предавателната станция. Тук всичко бе тъмно и мрачно, както когато бе влязъл. Той насочи внимателно носа на колесницата към външната врата и подаде леко тяга. Вратата изскърца, разтресе се и се разтвори и малкият съд се озова на слънчева светлина.

Зад прозорчето се виждаха снежинки, други се завихриха през люка и отворите в корпуса. Ръцете на Грейнджър танцуваха върху пулта, докато той бавно издигаше летящата машина във възходяща спирала. Зад прозорчето се мярна металното скеле на кулата и когато се изравни с полукръглата колона на върха й, той забави ход. Заледените полета на север блещукаха, сякаш са от изумруди и диаманти, истински бряг от скъпоценни камъни, затварящ водите на Злачно море. Ел беше някъде на югозапад. Би могъл да го стигне за няколко дни, но после какво?

Хаурстафите разполагаха с цяла армия, докато Грейнджър имаше само една разнебитена колесница. Дори не знаеше дали би могла да стигне дотам.

Огледа се замислено.

— Пусни ме — примоли се Хериан. Седеше на пода и трепереше, отпуснал отчаяно рамене. Върху косата и ризницата му вече се трупаше сняг. — С нищо не мога да те заплашвам. Задръж колесницата и ми остави камъка.

Грейнджър взе камъка и го отнесе при люка. Откъм отвора го посрещна леден полъх. На няколко разтега под него полукръглата колона изпускаше бледо сияние под едноцветното небе. Нито една снежинка не се задържаше върху гладката й повърхност.

— Какво правиш? — възкликна Хериан.

Грейнджър хвърли камъка през люка. Той попадна в една вдлъбнатина в средата на колоната, претърколи се в съседната и там замря.

Хериан допълзя до люка и изпъшка.

— Ще си го получиш — каза му Грейнджър. — Но искам нещо в замяна.

Старецът не откъсваше поглед от камъка.

— Онзи меч, който вдигнах — рече Грейнджър. — С копията…

— Какво?

— Покажи ми как да го използвам.

— И това ли е всичко? — попита Хериан. — Искаш да овладееш Копиращия меч?

— Това е само началото — отвърна презрително Грейнджър.

 

 

Помещението изглеждаше като обикновена лекционна стая, с дървени скамейки, монтирани в полукръг. Беше пусто, ако се изключеха четирите хаурстафски магьосници. Почти незабележими промени в израженията им подсказваха на Янти, че водят дискусия, макар да не можеше да ги чува. Браяна Маркс погледна сестра Ула, която едва забележимо поклати глава. Останалите две не сваляха очи от Янти, сякаш познаваха и най-закътаните тайни на душата й. Бяха много по-стари — Янти не бе виждала толкова стари хора — и изглеждаха като планински върхове над обветрен масив.

— Няма никакъв смисъл да го правим — заговори внезапно Браяна. — Защо да не й позволим да чуе какво казваме? Няма да го повтарям два пъти заради нея. Ако смисълът на медиумната атака е да причинява болка, страдание и смърт, тогава тя се справя невероятно добре.

Сестра Ула подскочи.

— Не можем да позволим в редиците ни да се загнезди беззаконие и анархия!

Браяна я изгледа с почти любопитно изражение.

— Анархия? Не драматизирай нещата, Ула. Загубата на едно момиченце едва ли има кой знае какво значение за света. А и не може да се каже, че даваше особени надежди.

— А родителите? — не се предаваше сестра Ула.

— Защо, за бога, ще трябва да ги информираш?

— Нали рано или късно ще научат…

Браяна вдигна ръка.

— Достатъчно сме богати, за да се справим с възможните последствия. Не ни занимавай с подобни морални проблеми. Родителите й трябва да се радват, че е получила възможността да се обучава тук.

Сестра Ула отвори уста, сякаш се готвеше да възрази, но се отпусна в креслото.

Браяна се обърна към Янти.

— Мара каза, че си превърнала мозъка на онова момиче в желе.

Лицето на Янти пламна. Тя пристъпи от крак на крак. Искаше да отвърне, че го е направила неволно, че вината не е нейна и че иска да я пуснат да си върви. Но едва ли щяха да й позволят след всичко това. Тя сведе глава.

Браяна внезапно се разсмя.

— Така ли мислиш, Ула? — попита тя. — С интерес бих те гледала как го правиш.

— Не ме изкушавай — изръмжа сестра Ула.

Известно време никой не заговори и Янти реши, че сестрите са се върнали към телепатичното си общуване. Но после Браяна каза:

— Сестра Ула е на мнението, че си използвала чужда помощ. Така ли е, Янти?

Янти не отвърна.

— Ако не възразяваш — продължи Браяна, — бих искала да разгледам тези очила.

— Те са най-обикновени очила…

— Тогава значи няма да възразиш…

— Не! — извика Янти. — Те са си мои! — От очите й бликнаха сълзи и замъглиха погледа й. Тези жени нямаха право да искат от нея да се откаже от зрението си — никакво право нямаха. Сега вече всички — освен Браяна — я гледаха гневно.

Сестра Ула изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от негодувание.

— Искам веднага да ми ги дадеш — рече тя. — Инак ще дойда и сама ще ги взема.

— Ами опитай се — сопна се Янти.

Браяна вдигна ръце.

— Достатъчно. — Плъзна поглед по лицата на другите сестри и накрая насочи вниманието си към Янти. Лицето й омекна.

— Янти, тук има място за теб, но само ако ни помагаш. Няма да толерирам заплахи. Искам да си откровена и любезна с нас, както бяхме ние с теб. — Усмихна й се. — Сега вече не можем да те върнем в класната стая.

— Но аз не исках да я… — Янти млъкна, после се разрида.

Браяна стана и я прегърна през раменете и сега вече Янти заплака неудържимо. Цялото й тяло се тресеше. Лещите на очилата се напълниха със сълзите й. Тя се притисна отчаяно в Браяна.

— Съжалявам… Съжалявам…

Водачката на хаурстафите я погали по главата.

— Успокой се. Не си направила нищо, за което да съжаляваш. Имаш нужда само от малко обучение. — Продължаваше да притиска Янти към себе си. Накрая я улови за раменете и я погледна в очите. — Щом можеш да го направиш с човек, представи си какво би сторила на унмер.

Янти подсмръкна и поклати глава.

— Това е, което правим тук, Янти — каза Браяна. — Същото, което учат съученичките ти и за което даде живота си бедната Каролайн.

— Констанс — поправи я Янти.

Браяна кимна.

— А когато видиш на какво са способни унмерите, ще разбереш колко е важно съществуването на Гилдията. Жени като нас пречат на този свят да се разпадне. — Тя се обърна към другите три магьосници. — Мисля, че вече е готова за тъмниците.

Сестра Ула поклати глава, но другите две се спогледаха.

— Няма връщане назад, решиш ли да минеш по този път — рече едната. — Тя ще бъде обвързана с нас — за добро или лошо.

Браяна направи кисела гримаса.

— Не бъди мелодраматична, Бетани. Винаги можем да я убием. — Доближи устни до ухото на Янти. — Шегувам се. Но приемането ти в Гилдията ще има други последствия. Маскелин трябва да бъде екзекутиран за престъпленията си.

Янти я изгледа невярващо.

— Ами жена му? Синът му?

Браяна я погледна учудено.

— И тях ли искаш да убиеш?

— Не, имах предвид…

— Трябва да пазим нашето семейство от хора като Маскелин — продължи магьосницата. — Семейството е важно, нали?

Очите на Янти отново се напълниха със сълзи и тя кимна.

Браяна протегна ръка.

— Тогава ела с мен.

Всичко, което се случи след това, стана много бързо. Янти усети, че я дърпат навън. Браяна Маркс я водеше със забързана крачка из двореца, по стъклени черни коридори и през помещения, в които жени я разглеждаха с мрачно мълчание. Спуснаха се по широка стълба, сетне по втора, трета и четвърта, докато Янти не им изгуби бройката. Знаеше единствено, че са много дълбоко под земята. Най-сетне стигнаха една невзрачна врата в малко каменно преддверие. Браяна пъхна ключ в ключалката и го завъртя.

Излязоха на тераса, разположена високо на стената на огромна ярко осветена галерия — една от четирите платформи, свързани с кръстосани през средата метални мостчета. Хиляди перлени фенери висяха от каменния таван, озарявайки пространството с неприятна белезникава светлина. Под мостчето се простираше лабиринт от бетонни килии без покриви, всяка с ширина не повече от шест разтега. Стотици малки отвори, през които човек би се проврял с мъка, свързваха всяка килия с една или повече от съседните в на пръв поглед хаотичен ред. Янти доближи края на терасата и погледна надолу. Под мостчето бе монтирана сложна система от водопроводни тръби, завършващи с душове над всяка килия. Изглежда, предназначението им бе да къпят обитателите на килиите.

Стотици унмери обитаваха този сив лабиринт, едни сами, други на малки групички. Всичките бяха голи и невероятно мършави. Подпираха се на стените или седяха на пода и дремеха. Ромоленето на гласовете постепенно утихна, когато унмерите забелязаха, че ги наблюдават отгоре.

— Навремето тук са се провеждали изпитания за медиумни способности — обясни Браяна и гласът й отекна надалече в галерията. — Но после започнахме да държим екземпляри за разплод. Разбира се, всичките са левкотомирани, така че няма никаква опасност. Храна им хвърляме отгоре, пак отгоре ги мием и използваме киселина, за да насочваме избраните екземпляри към вратата за отвеждане.

Гърлото на Янти беше пресъхнало. Те всички гледаха към нея!

— Левкотомията им осигурява възможност да живеят в уединение — поясни Браяна. — Не се налага постоянно да ги следим с медиуми.

— Изглеждат толкова нещастни…

— Нещастието е цената на свободата — отвърна Браяна. — Не можем да им позволим да минават през стени или да карат разни неща да изчезват. И така са си добре. Ела, ще те отведа в зоопарка. — И тръгна забързано по мостчето.

— В зоопарка? — попита Янти.

— Там държим тези, на които не сме бърникали в мозъците — подхвърли магьосницата през рамо.

Янти се подвоуми, после се затича след нея. Мостчето изтрополи под краката й. Стараеше се да гледа право напред, за да не вижда жалките същества долу. Настигна Браяна тъкмо когато тя стъпваше на отсрещната тераса. Браяна отключи друга врата и въведе Янти в коридор, осветен от перлени лампи, увиснали под мрежест таван. Вратата в дъното водеше към следващ коридор и нова стълба, която се спускаше още по-надолу.

Докато стигнат дъното, Янти едва си поемаше дъх. Влязоха в овална крипта със стени, облицовани с кървавочервено морско дърво и украсени с медни заврънкулки. Поне десетина врати водеха в различни посоки, всяка изработена от стъкло в различен цвят. Тук беше хладно и ухаеше на парфюм.

Янти усещаше зад вратите присъствието на много хора. Вътрешният й взор бе заслепен от светлините на техните възприятия: бяха стотици, може би хиляди. Но въпреки вълнението си тя задържа съзнанието си в своя ум. Несъмнено предстоеше да види с очите си най-голямата тайна на Хаурстаф.

Браяна отвори една врата.

Първото впечатление на Янти от килията бе, че е обърната наопаки. Светлината нахлуваше през широки стъклени плочи, вградени в пода. Плочите имаха различна форма и размер — квадратни, овални и продълговати. В центъра на помещението се издигаше малка дървена постройка, като миниатюрна наблюдателна кула или високо кресло. Стълбички от всяка страна осигуряваха достъп до покритата с възглавници седалка на върха. Там се бе настанила млада магьосница със семпла бяла роба. Гледаше надолу през стъкления под, но сега вдигна очи към Браяна и Янти.

— Някакви проблеми? — попита Браяна.

Магьосницата на високото столче не отговори.

— На глас — подкани я Браяна.

Жената погледна Янти с любопитство и отвърна:

— Не и при мен. Но имахме инцидент в седми апартамент.

— Кой беше на столчето?

Младата жена сви рамене.

— Една от новите. Мисля, че не прецени правилно обстановката.

— Пленникът оцеля ли?

— В известен смисъл.

Браяна и Янти се приближиха и момичето погледна към стъкления под. Отдолу имаше спалня, богато обзаведена като в дворец, със сатенени чаршафи и меки възглавници на леглото, подът бе застлан с ивънсроумски килим. Картини и гоблени красяха стените и придаваха на помещението помпозен изглед. Една от двете врати водеше към баня и таванът там също бе остъклен. Зад другата започваше просторна всекидневна. През прозрачния й покрив Янти видя млад мъж, излегнат на червено канапе и зачетен в книга. Той я погледна безизразно, после се върна към разтворената книга. В дясната част на всекидневната имаше писалище и лавица с много книги. Високото столче на магьосницата й позволяваше да наблюдава всички помещения.

Браяна стоеше точно над мъжа във всекидневната. Тропна с крак по пода и каза:

— Как е принцът днес?

Младият мъж се прозя, но не вдигна глава.

— От месеци ме игнорира — обади се магьосницата на стола. — Почти не ме поглежда.

— Е, сигурно вече отдавна си свикнала — подсмихна се Браяна. — С лице като твоето…

Магьосницата не отговори. Янти стъпи на стъкления под. Не можеше да откъсне поглед от младия мъж. Вероятно бе на нейната възраст, а изглеждаше толкова спокоен и уверен в своя луксозен затвор. Дори може би малко арогантен? Очевидно знаеше за присъствието на жените в помещението над него, но предпочиташе да се преструва, че ги няма и че спокойно прелиства страниците на книгата с дългите си пръсти. Имаше бледо, леко женствено лице, обрамчено от сламеноруси коси, и беше облечен със сако от червен плюш, обточено със златист ширит.

— Този не е левкотомиран — каза Янти.

Браяна вдигна очи.

— Не можем да постъпим така с кралския син. Няма да е цивилизовано. — Отново погледна надолу. — Не и докато се държи възпитано.

„Унмерски принц?“ Странна мисъл: унмерите да имат свое кралство.

— Първите императори са се опитвали години наред да създадат материален затвор, в който да държат унмери — продължи Браяна. — Без медиуми и постоянно наблюдение, само стени. Потапяли ги под водата. Използвали вериги и въжета да ги окачват над дълбоки ями. — Закрачи по пода, загледана в младежа долу. — Безуспешно.

— Няма ли просто да пропаднат през дъното на ямата? — попита Янти.

— О, биха могли, за известно време — отвърна Браяна. — Петдесет стъпки плътна скала, дори сто. Но има ограничение за количеството материя, което биха могли да разрушат преди да се изморят. Рано или късно падането им се забавя. — Тя махна с ръка. — Не това е проблемът. Искам да кажа, проблемът не е в това, което разрушават, а в това, което правят, когато никой не ги гледа.

— Иманярски предмети? — попита Янти.

— Могат да прекарат дни наред надвесени над някой камък и да напяват монотонно или да нашепват нещо. Сякаш се молят. А когато приключат, каменният или метален къс вече не е нито камък, нито метал.

— И вие ги гледате непрестанно?

— За тяхна собствена защита — каза Браяна. — В противен случай ще трябва да ги убием. — Тропна отново по стъкления под. — Така ли е, Марквета?

Младият мъж продължаваше да не им обръща внимание.

Браяна присви устни и изведнъж Янти усети нещо във въздуха — едва доловими вибрации, като тиха музика. Младият принц в стаята под тях извика, изпусна книгата, притисна слепоочията си с ръце и лицето му се сгърчи от болка.

— Мозъците им са като винени чаши — каза Браяна. — Лесни за трошене.

— Спри! — извика Янти.

Браяна въздъхна и внезапно усещането за вибрации изчезна. Пленникът долу остана наведен напред, стиснал главата си с ръце. Дишаше тежко.

Браяна се обърна усмихнато към Янти и каза:

— А сега да ти намерим някой, върху когото да се упражняваш.