Алън Камбъл
Море на призраците (18) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Гробарите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea of Ghosts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Автор: Алън Камбъл

Заглавие: Море на призраците

Преводач: Юлиян Стойнов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-536-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3439

История

  1. — Добавяне

15.
Жабата

Преди потопа Илирия, Ивънсроум и Пертика били части от една и съща земя на запад от Анеа. Сега бяха верига острови, като Ивънсроум бе на юг, а Пертика в студения мразовит север. Докато по-ниските земи постепенно потъваха, Ирилианският планински масив все още се съпротивляваше на покачващото се море. Над сто острова бяха разхвърляни из Морето на светлините и Изумрудено море, но най-величествен от тях — реши Янти — бе Ел.

Докато „Вестоносец“ доближаваше пристанището, тя можеше да разгледа останките от трите предишни пристанища на Порт Ел, сега намиращи се под прозрачната повърхност на зеленикавата саламурена вода. Всяко бе построено над предишното, нагоре по потопения склон. Единствено сегашният пристан използваше оригиналните основи. Беше достатъчно дълъг, за да побере двайсет бойни кораба, и в най-дълбоката си част бе поне петдесет фатома. За изненада и почуда на Янти по дъното сновяха безброй Удавници, истинска общност, обитаваща потопените улици под града.

— Лично мен — подхвърли Браяна — тази гледка ме кара да настръхвам. Но по-важното е, че дразни императора. — Стояха до капитан Хоулиш зад десния фалшборд, а около тях подтичваха моряци, подготвящи повредения кораб за акостиране. Строшеното кормило бе забавило плаването им. — А да дразня императора е едно от малките удоволствия в живота ми — добави тя.

— И ние имахме Удавници край брега на Ивънсроум — каза Янти. — Но император Хю нареди да ги изловят всичките с мрежи. Опита се да използва труповете им за наторяване на почвата, но само я отрови. След това заповяда да ги горят.

— Колко мило — отбеляза Браяна.

Хоулиш се ухили и каза на Янти:

— Веднъж императорът предложи на Гилдията да размени хиляда хектара анеански плодородни земи за един-единствен хектар в Ел. И Гилдията му отказа.

Янти гледаше острова с почуда. През новите й очила пейзажът изглеждаше направо вълшебен. Сърцето й се изпълваше с трепет от красотата на тези девствени земи. Ирилианските планини се издигаха високо в утринното небе: сковани в лед синкави стръмнини, из които се виеха многобройни потоци, преминаващи на места във водопади, високи до сто стъпки. По-ниските склонове бяха обрасли с тучни гори. Порт Ел бе разположен на стръмен склон над морското равнище, обърнат към скалистия залив между два обрасли с гъсти гори полуострова. Каменни къщи бяха накацали една над друга на стръмнините като малки жълти кубчета. Шест бойни фрегати бяха подредени една до друга на пристана, четири от тях облицовани с червени драконови люспи, другите две — със зелени. Змиевидните скулптури на носовете им блестяха на яркото слънце.

От брега им хвърлиха въжета и яки докери почнаха да притеглят „Вестоносец“ към пристана.

— Нима тук отглеждате и цветя? — възкликна Янти. Беше забелязала продавачи на цветя, сергиите им бяха отрупани във всички възможни цветове. — В Ивънсроум никога не сме имали. Дори когато се сдобихме с наша градина, отглеждахме само зеленчуци. Няма как — иначе слугите ще започнат да говорят.

Браяна се намръщи.

— Защо просто не ги набиете?

Янти се изчерви.

Вече спускаха мостчето и Янти последва хаурстафската магьосница и капитана на кея. Браяна Маркс изглеждаше особено красива с ефирната си бяла рокля и с рубинена огърлица — сякаш умората й се бе изпарила в мига, когато стъпи на пристана.

— Предайте Маскелин и хората му на пристанищния констабъл — обърна се тя към Хоулиш. — Може да постъпи както иска с моряците, но искам да доведат Маскелин в двореца.

— А жена му и детето?

— Настанете ги в „Нуега“ — отвърна Браяна. — Ще бъдат гости на Гилдията.

Капитанът кимна.

— В някоя евтина стая — добави тя.

— Разбрано, госпожо.

Стръмното начало на главната улица на Порт Ел напомни на Янти за Порт Васар в Ивънсроум. Тук имаше същите пекарни, дюкяни за сувенири, рибарници и плетачници. Имаше и книжарници, магазини за перлени фенери, рисунки, керамика, лекарства и дори за унмерски предмети.

Хотел „Нуега“ бе на средата на склона и величествената му украсена с часовник фасада бе обърната към залива. Янти преброи шест хана, всички с маси и пейки отвън, пълни с весело разговарящи посетители. Няколко служителки на Гилдията с дълги роби седяха сред гостите. Докато минаваха покрай тях, Янти привлече любопитните им погледи.

— Чудят се защо си с унмерски очила — обясни Браяна.

Янти сведе глава.

Браяна въздъхна и каза:

— Настина трябва да ми дадеш да погледна през тях. Един Господ знае какви вреди може да нанесат на мозъка ти.

— Те нямат магично действие — отвърна Янти.

— Тогава защо ги носиш?

Тя повдигна рамене.

— С тях виждам по-добре.

Хаурстафската магьосница я изгледа странно, но не каза нищо повече.

Изкачиха хълма и се озоваха на покрит с окапали листа площад, където според Браяна селяните сутрин идвали да предлагат продукцията си. В северния край на площада имаше ниска каменна платформа, предлагаща гледка към вътрешността на острова. Между градските очертания и Ирилианските планини се простираха полегати хълмове, насечени от жълто-зеленикавите квадрати на ниви и белезникавите черги на потоци. Топлият ветрец, полъхващ откъм долината, носеше уханието на прясно окосени ливади.

Под едно дърво бяха спрели четири открити карети с ресори от драконови кости. Четирима мъже, очевидно кочияшите, хвърляха зарове на близките камъни. Щом зърнаха Браяна, един от тях заряза играта и изтича насреща.

— До двореца на Гилдията, госпожо? — Отвори вратичката, разгъна стълбичката и изчака двете жени да заемат местата си. След това се метна на капрата и хвана юздите.

Поеха надолу по склона. Тук къщите на Порт Ел бяха обърнати към земеделските земи на север и блестящите планински върхове. Улиците бяха по-прохладни и покрай тях се редяха дюкянчета.

След малко каретата мина по каменния мост на река Ирия, което, както обясни Браяна, било древна дума за вода. От двете страни на реката се виждаха просторни ниви, над храстите се стрелкаха птички. По ливадите пасяха овце и крави.

— Тези каква порода са? — попита Янти и посочи стадо черни крави.

Браяна отвърна презрително:

— Откъде да зная? Да не съм фермерка?

Янти престана да разпитва за това, което виждаше, но го попиваше с жадно любопитство: полята с тучни треви, разораната черна почва, която, изглежда, раждаше всичко, каквото си пожелаеш, овошките, редките горички от стари дъбове и брястове. На една ливада мъже и жени с широкополи шапки товареха в каруца златисто сено. На бреговете на Ирия клечаха рибари. Над неокосените ливади жужаха пчели. Тази земя бе стотици пъти по-богата от Ивънсроум. Янти жадуваше да скочи от каретата, да си свали обувките и да натопи крака в потоците, но едва ли тук бе прието да се постъпва така.

Спряха край един хан, за да напоят конете, и Янти се поразходи из поляната зад конюшнята, а когато се върна, видя, че Браяна е купила кошница с хляб, сирене, ябълки и бутилка вино с цвят на мед. Седнаха да хапнат и Янти попита:

— Имате ли и други момичета от Ивънсроум?

— Имахме едно момиче от залив Бяла скала — отвърна Браяна. — Изплашено малко селянче. Това беше през трийсет и девета.

— Сигурно вече е медиум в Гилдията?

— Не можа да завърши обучението.

— Защо?

Браяна поклати глава.

— Не помня.

— И къде е сега?

Браяна прибра в кошницата остатъците от обяда.

— Защо ми задаваш толкова много безсмислени въпроси? Хайде, трябва да потегляме и да стигнем преди да се е стъмнило. Из хълмовете има вълци.

— И ние имаме вълци в…

— В Ивънсроум, зная. Янти, трябва да престанеш да приказваш за онзи невзрачен малък остров.

Янти увеси нос.

— Съжалявам.

Браяна сложи ръка на рамото й.

— Не си виновна, миличка. Но както казват хаурстафите: време е калта да бъде остъргана от подметките. — Тя се усмихна. — Достатъчно е да погледна четири-пет поколения назад, за да видя, че моите предци са дошли от същите затънтени места.

— И те ли са били фермери?

— Бирници.

Късно следобед пътят започна да се вие в подножието на Ирилианските планини. Пресякоха гори с хилядолетни дъбове, чиито огромни корони оформяха висок колкото катедрала навес над пътя, а гигантските им корени бяха обрасли с гъст мъх. Пътят бе застлан с речни камъни, тук-там из гората се мяркаха изоставени къщурки. В клоните пееха птички и жужаха насекоми и Янти дори си помисли, че мярна някакво животно. Може би елен? Забеляза, че кочияшът е сложил пистолет в скута си, но конете изглеждаха съвсем спокойни и тя реши да не повдига въпроса.

Стигнаха първия крайпътен пост. Двама войници със сини униформи охраняваха бариера на пътя. Част от гората бе изсечена и зад бариерата имаше бетонен бункер, ограден с бодлива тел. Пред бункера гореше огън и там бяха наклякали още шестима войници. Всички с карабини. Един от двамата часови при бариерата вдигна ръка да спре каретата, но когато видя Браяна, им махна да продължат.

— Всичко наред ли е, капитане? — попита тя.

— Никакъв шум освен птичите песни, госпожо — отвърна войникът.

По-нататък военното присъствие зачести. На някои места обширни участъци от гората бяха изгорени, за да освободят място за големи лагери, където стотици войници се обучаваха на стрелбища или маршируваха край бетонни постройки. Всичко това бе солидно опасано с бодлива тел. Дулата на тежкокалибрени оръдия стърчаха към небето. Все по-често се чуваше пукот на карабини.

Янти подскочи неволно, когато откриха стрелба съвсем наблизо.

— Обучават ли се? — попита тя.

— Вестта за пристигането ни е изпреварила — обясни Браяна. — Към повечето от тези отряди са прикрепени и телепати.

— Това войници на Гилдията ли са?

— Най-добрата армия в империята.

— Мислех, че самаролите на императора са най-добрите воини.

— Веднъж видях невъоръжен човек да се справя с един от тях — изсумтя презрително Браяна. — Каква е ползата от такива?

Късно следобед минаха през последния контролен пункт — висока каменна порта с желязна решетка — и стигнаха до двореца на Гилдията на Ел.

Към небето се издигаха тъмни кули, чиито прозорци сияеха с отразената светлина на слънцето. Бяло-златисти знамена се вееха от пилоните в просторния двор, покрай алеята имаше лехи с разноцветни цветя. Във всички посоки се отклоняваха пътища и алеи и изчезваха в близките гори. До една красива беседка при един поток в ниското осем момичета слушаха възрастна жена. Други хаурстафи се разхождаха сред дърветата, наслаждавайки се на вечерта, която сякаш бе пропита със самата аура на лятото.

Четири карети бяха подредени при алеята с пилоните пред главната порта на двореца, кочияшите им си почиваха в тревата наблизо. Каретата на Янти спря до тях, кочияшът изтича да разгъне стълбичката и те слязоха.

— Е, какво мислиш? — попита Браяна.

Янти се усмихна, благодарна, че очилата скриват сълзите й.

Преддверието на двореца бе прохладно и тихо. От него тръгваха високи коридори и мраморни стълбища. Браяна поведе Янти по един коридор и побутна висока двойна врата.

Влязоха в огромна библиотека, със стотици писалища, на които четяха момичета. Миришеше на хартия и стара кожена подвързия. Към Янти се извърнаха множество лица. Из стаята се понесе шепот. Някой се изкиска.

— Сестра Ула — каза Браяна.

Приближи се възрастна жена с куп книги в ръце. Беше дребничка като дете и носеше косата си стегната на топка. Лицето й бе като стар пергамент, неспокойните й малки очи се стрелкаха като на уплашено животно. Тя изгледа враждебно Янти и отвори уста да заговори.

Браяна вдигна ръка.

— Това е Янти. Искам да я подложите на обичайната проверка, а после да я разпределите в този клас.

Сестра Ула мълчеше.

— Давам си сметка — каза Браяна. — Но…

Възрастната жена продължаваше да мълчи.

— Сигурно е само пристрастяване — каза Браяна. — Нали ги знаете тези…

Сестра Ула продължаваше да я гледа втренчено.

— Очевидно това зависи от проучванията ви. — Браяна вдигна раздразнено ръце. — Искам да ми докладвате веднага щом приключите. — Погледна Янти, после отново насочи вниманието си към възрастната жена. Последва продължително мълчание.

По някое време сестра Ула се обърна към Янти, намръщи се и каза:

— Неграмотно селянче. Нямаш ли никаква представа какво казах току-що за теб?

— Съжалявам, госпожо — отвърна Янти.

Откъм момичетата в залата долетя смях.

— Ще се обръщаш към мен със сестра Ула — натърти възрастната жена.

Янти преглътна.

— Не одобрявам тези очила — продължи сестра Ула — въпреки обясненията на сестра Маркс в твоя полза. Но съм готова да ти ги оставя, ако покажеш поне искрица надежда. — Тя остави книгите на писалището, сграбчи Янти за брадичката, приближи лице към нейното и се втренчи в очите й, сякаш търсеше там нещо. След малко въздъхна. — Умът ти е като камък. Не мисля, че пребиваването ти тук ще е от някаква полза. Така е с повечето момичета като теб. Но ако… — Тя спря и извърна поглед към няколко момичета наблизо. — Тишина. Реджина, Констанс.

В помещението се възцари тишина.

— Това е библиотека — продължи сестра Ула. — Не е място за подобни мисли. Какво толкова имахте да си казвате? Констанс?

По-близкото от двете момичета повдигна инатливо брадичка. Беше мъничко русоляво джудже, но въпреки това се държеше толкова нахакано, колкото Янти не бе виждала дори сред лосотанците. Синкавите й очи блещукаха негодуващо. Другото момиче също бе русо, но с хубавичко лице.

— Просто изказвах мнение — заяви Констанс.

— Мненията ти не заслужават да бъдат изказвани — сряза я сестра Ула. — Съветвам и двете да идете да се почистите.

Момичетата изведнъж придобиха изплашен вид. А после се случи нещо странно. Дребничката девойка — Констанс — си стисна носа. Между пръстите й рукна кръв и опръска писалището. По-едрото момиче също стисна носа си с пръсти. И на него му течеше кръв.

— Вървете — нареди сестра Ула и посочи вратата с пръст. — Бягайте право в лазарета преди да съм ви обезплодила и двете, за да отърва света от семето ви.

Двете момичета сграбчиха книгите си и избягаха навън.

Браяна се усмихна на Янти и обясни:

— Има различни по сила медиуми. В горния край на редицата са сензитивните като мен, специализирани в общуване на разстояние. Сестра Ула представлява другия край на редицата. Тя ще те изпита и ако се окажеш подходяща, ще те обучи на всички прийоми на медиумната война.

 

 

Сестра Ула заведе Янти в склада, където тя получи роба, кърпи, чаршафи и завивки, преди да й покажат спалните на долния етаж в задната част на двореца. Тук прозорците гледаха към сенчеста гора. В дъното на стаята, между два реда нормални кревати, беше разпънато малко сгъваемо легло.

— Ти ми създаде значителни неудобства — каза възрастната жена. — Срокът е към средата си и отказвам да преминавам с теб изучения материал. — Гледаше как Янти си оправя леглото. — Не че това има някакво значение. Не очаквам да преминеш дори най-простичкото изпитание.

— Какви са тези изпитания? — попита Янти.

— Ако беше истински медиум, нямаше да се налага да ти казвам. А сега престани да се мотаеш с чаршафа и иди да се измиеш и да се преоблечеш. Робата и бельото се прибират в този скрин. Вечерята е в девет. — Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

Друга врата в задната стена водеше към просторна баня с дървен подиум и ведра с вода. Янти се изми, после облече хаурстафската роба. Грубият плат дразнеше неприятно кожата й. Тя се върна в спалнята и прибра старите си дрехи в скрина. Навън сенките се сгъстяваха, стъмваше се. Тя потърси перлен фенер, но не откри. Дали вече бе станало девет? Тук нямаше часовник и тя седна на леглото и зачака.

Никой не идваше да я вземе.

След известно време прати съзнанието си да се рее в пространството. Възприятията на хората в двореца блещукаха като стотици лампи, окачени в мрака. Като надзърташе през очите им, Янти си изгради картината на една наистина огромна постройка, която се простираше почти толкова надолу в земята, колкото и към небето. Около нея имаше хиляди хора — от най-високите кули до най-дълбоките подземни галерии. Едни се изтягаха на леглата в топлите си уютни стаи или четяха книги, други бяха излезли на високите тераси. Готвачи работеха неуморно в запарените кухни. Слуги бършеха прах. Янти се остави да лети сред хаурстафите като призрак, промъквайки се от време на време в някое неподозиращо нищо съзнание, за да огледа една или друга стая. Видя камини от черен мрамор и купища яркочервени възглавници, сребърна посуда, инкрустирани със скъпоценни камъни гардероби и дълги коридори, украсени с многобройни картини — никога не бе виждала на едно място толкова много съкровища. Улавяше из въздуха откъслечни разговори:

… нито един златник за това. Как според теб се чувства Йон?

Не мога дори да си представя.

Чуваше смях, музика и звънтене на стъкло и прибори. И ето че се озова в просторна зала, окъпана в светлина и кънтяща от гласове; стотици момичета седяха на дълги маси под трепкащите светлини на свещниците и се наслаждаваха на различни димящи и ухаещи примамливо блюда. На отделна маса в предната част на залата се бяха настанили по-възрастни медиуми, които също разговаряха и пиеха вино от кристални чаши, докато прислугата вече прибираше чиниите. Сред тях Янти позна сестра Маркс и сестра Ула и осъзна, че е трябвало да иде там, в залата.

Върна съзнанието си в тъмната спалня. Беше закъсняла, беше гладна и… какво щяха да кажат другите? Скочи и хукна към вратата.

 

 

Когато влезе, в залата се възцари тишина. Стотици момичета извърнаха лица към нея. Усмивките им бяха различни — и доброжелателни, и жестоки. Докато Янти крачеше между масите, те си зашепнаха полугласно. Тя не видя празно място, така че продължи към масата в другия край.

Дванайсет жени с дълги бели роби я гледаха отвисоко; сестри Маркс и Ула седяха в центъра. Янти не можа да открие съчувствие в погледите им. Очите на сестра Ула святкаха гневно, усмивката на Браяна Маркс издаваше по-скоро забавление.

— Значи най-сетне реши да се появиш? — попита сестра Ула.

Из залата се понесе кикот.

Лицето на Янти пламна.

— Съжалявам — рече тя.

— Няма как да е чула призива — отбеляза Браяна.

— Без съмнение — съгласи се сестра Ула. — Затова й казах да дойде в девет.

Янти сведе глава.

Последва продължителна тишина и Янти предположи, че дванайсетте медиума разговарят помежду си. Всъщност може би разговаряха всички в залата — освен нея.

Най-сетне сестра Ула посочи една от масите в дъното на залата и каза:

— Заеми последното място там. Можеш да си сложиш от това, което момичетата са оставили. Не се бави. Другите те чакат, за да си легнат.

Янти тръгна към ъгъла, където имаше свободно място между едно пълничко момиче и друго с кестенява коса, и седна.

— И свали тези грозни очила — добави сестра Ула. — Не позволявам да ги носиш на масата.

Янти се поколеба.

— Или ще ги махнеш, или отиваш да си легнеш без вечеря.

Няколко мига Янти не помръдна. После се изправи и избяга от залата, изплашена, че ще видят сълзите й.

 

 

Когато момичетата дойдоха в спалнята, Янти не подаде глава изпод одеялото, нито позволи на съзнанието си да се зарее наоколо. Чу шепот, последван от тишина. После някой каза:

— Съмнявам се, че тя може да чете мисли.

— Трябва ли заради нея да говорим на глас?

— Защо да си правим труда? Толкова е изморително.

— Видяхте ли роклята й, когато пристигна?

— Не, бях очарована от очилата й.

Всички се разсмяха.

Янти стисна очи и се опита да се съсредоточи върху дишането си. След известно време чу скърцане на легла и после в помещението се възцари мъртвешка тишина. Но тази тишина бе някак особена. Тя не знаеше какви мисли разменят момичетата, ала предполагаше най-лошото. Липсата на звук бе по-страшна от всичко.

Минаха сякаш часове, а Янти не можеше да заспи. По някое време чу подът до леглото й да поскърцва. Някой я побутна по рамото и един глас прошепна:

— Будна ли си?

Янти дръпна одеялото.

В мрака успя да различи клекнало до нея момиче. Стори й се, че е кестенявото момиче, до което бе седнала в залата. Момичето се наведе към нея и прошепна:

— Не им позволявай да се държат така с теб. Отначало го правят с всички. А сестра Ула е истинско чудовище. — Тя пъхна нещо в ръката на Янти. Беше пилешко бутче, увито в салфетка. Янти го захапа лакомо.

— От Ивънсроум ли си?

Янти кимна.

— Аз съм от Харпул, на трийсет мили от Лосото. И моето семейство са фермери.

— Ние не сме фермери — отвърна Янти. — Искам да кажа… какво значение има?

— Реджина и Констанс са най-лошите — продължи момичето. — Мислят се за лосотански благороднички. Все разправят как семействата им имали вземане-даване с император Хю и че като завършат обучението си, ще ги пратят в двора. Но не става така. Не можеш да избереш назначението си.

— Как се казваш?

— Ария. Време е да си вървя.

— Благодаря ти — прошепна Янти.

Ария се обърна, но Янти я улови за ръката и прошепна:

— Те говорят ли сега?

— Вече спят.

Янти сведе глава.

— Не бях сигурна.

— Тишината тук е винаги неприятна — съгласи се Ария. — Но ще дойде време, когато ще започне да ти липсва.

 

 

Янти се събуди преди съмване и изтича в банята да се измие преди другите момичета. Върна се в леглото и не се наложи да чака дълго. Веднага щом първите лъчи озариха гората вратата на спалнята се отвори и влезе сестра Ула.

— Ставайте — нареди тя. — Вдигайте се, мързеливи глупачки. Днес ни чака много работа.

Момичетата станаха, като мърмореха сънено. Янти потърси Ария, но едрото кестеняво момиче избягваше погледа й. Констанс и Реджина, двете момичета, които вчера сестра Ула бе изгонила от библиотеката, не бяха толкова стеснителни. Констанс изгледа пронизващо Янти, после отметна назад русата си коса с презрителен жест, обърна се и се усмихна многозначително на приятелката си, Реджина едва сдържа кикота си.

— Ти! — викна сестра Ула и посочи Янти. — Изми ли се? Ела с мен.

Изпитната стая бе близо до спалното. Вътре имаше само маса и два стола. Високите прозорци гледаха към пуст двор, обрамчен от колонади и с желязна врата, водеща към гората. Сестра Ула нареди на Янти да седне и излезе.

Янти чакаше.

Дворът отвън постепенно се озаряваше от светлина. Янти гледаше как сенките се отдръпват към източната колонада. По стената подскачаха птички. Сутринта преваляше, а все още не се виждаше никой. Тя се зачуди дали това не е част от изпита. Ако станеше и отидеше до прозореца, дали щеше да се провали? Може би от нея се очакваше да вземе някакво решение, или да си тръгне? Дали я наблюдаваха? Тя стана, отиде до вратата, но не чу нищо. Върна се и седна.

Сутринта отмина. Дойде и обяд. Рано следобед сестра Ула се върна. Носеше стъкленица, която почти тръшна на масата, после седна. В стъкленицата имаше жаба.

После загледа Янти. Гледа я дълго. Сбръчканото й лице беше непроницаемо, очите — малки и студени. Накрая рече:

— Трябва да знаеш къде си и с кого. Нашата организация не дава нищо наготово. Ако искаш да си част от нея, трябва да го приемеш.

Янти не откъсваше очи от жабата.

— Някои членове на Гилдията си мислят, че могат да нарушават правилата — продължи старата жена. — Очакват от мен да правя отстъпки на ученичките. Но аз не съм съгласна. Гилдията не е корона, която да се носи, нито меч, за да го размахваш. Тя е идеология. Разбираш ли?

Янти помисли, че трябва да кимне, и кимна.

Старицата присви очи. После чукна по стъкленицата и каза:

— Искам да убиеш тази жаба.

Янти втренчи очи в нея.

— Медиумното общуване изисква най-неуловимото от всички докосвания — каза сестрата. — Способността да долавяш мисли, без по какъвто и да било начин да смущаваш процесите в главата на този, който ги излъчва. Медиумната война, от друга страна, цели тъкмо да предизвика стрес. Човек трябва да втълпи мислите си в главата на другия с ясното намерение да създаде объркване. Един компетентен специалист може да промени настроението на всеки медиум — да породи депресия или гняв. Но истински умелият воин… — тя изви устни в подобие на усмивка, — умелият воин може да предизвика физическо увреждане.

Янти отново погледна жабата.

— Ами контролът? Да накараме някой да направи това, което искаме?

Сестра Ула издаде неодобрителен звук.

— Не можеш да гравираш стъкло с чук, нали? — Махна към жабата. — Техниките за медиумна атака са по-ефикасни от обученията по комуникация, защото не се налага да преодоляваш сложните защити на противниковия ум. Дори не е необходимо жертвата да е чувствителна. Даже лишено от разум дребно същество като това тук е напълно уязвимо.

— Но аз не искам да я убивам.

Сестра Ула се изправи.

— Искрено се съмнявам, че би могла. А сега, не забравяй, че ме чакат ученици. Ще се върна преди вечеря, за да се уверя в твоя провал. — И тръгна към вратата.

— И от мен се очаква да я убия с волята си? — извика Янти след нея.

— Прави каквото искаш — отвърна сестра Ула.

— Но как? Аз не…

Вратата се затръшна.

Янти извърна очи към жабата. Тя премигна. Янти изпрати съзнанието си в ума й и надзърна през нейните очи. Бедно същество. Янти въздъхна, изправи се и отиде при прозореца. На стената бе кацнал кафяв гълъб. Той клъвна нещо в краката си, после разпери криле и отлетя към гората. Янти отвори прозореца и вдиша с пълни гърди прохладния въздух. Чуваше и други гълъби да гукат над нея, както и неспирния ромон на потока в гората зад стената.

Извърна очи към жабата. После изтича обратно, наведе се над стъкленицата и доближи очи до животинчето, опитвайки се да му внуши, че трябва да умре.

Времето течеше. Каквито и странни пожелания да бълваше умът на Янти към жабата, тя продължаваше да клечи в стъкленицата, загледана тъпо в прозрачната стена. Гърлото й се мърдаше, сякаш в него имаше топче, тя премигваше с очички и веднъж дори леко се завъртя.

Късно следобед Янти усети, че започва да я боли глава. Въздъхна, изправи се, протегна се и отиде до прозореца.

Ария беше на двора и я гледаше.

Янти отвори прозореца.

— Какво правиш тук?

Ария погледна към вратата на двора — беше я подпряла с плетена кошница.

— Трябваше да берем гъби в гората, но повечето момичета се прибраха в спалното. Никой няма да провери тук. — Надигна се на пръсти и погледна над рамото на Янти. — Това жаба ли е?

— Да. Искат да я убия.

Ария се намръщи.

— Защо пък жаба? Обикновено е мишка. Не че някой е успявал да я убие от първия път. Сестра Ула разправя, че било лесно, но не е. Животинските умове са по-трудни за убиване от унмерските.

— Убивала ли си унмер?

Ария поклати глава.

— В тъмниците е пълно с унмери, но можем само да ги измъчваме. Инак скоро ще останем и без тях. Ако ги избием всичките, ще трябва да доведем още от гетата, а това означава по-малки приходи от империята. — Изведнъж сниши глас. — Констанс уби един случайно и сестра Ула бе толкова ядосана, че едва не я изгони.

Янти си припомни разходката, която бе предприело съзнанието й предната вечер. Дворецът се простираше толкова надолу, колкото и към небето. Нима всички хора, които бе видяла там, бяха унмери?

— Искаш ли да се разходим в гората? — попита Ария.

— Какво? — сепна се Янти.

— Сестра Ула няма да се върне скоро.

— Ами изпитът?

— И без това не очаква да го издържиш. — Тя протегна ръка. — Ела, денят е чудесен. Ще ти покажа езерото.

Янти се покатери на перваза и пое подадената й ръка.

Ария взе кошницата и излязоха от двора. Прохладна зеленикава светлина се процеждаше през покривалото от горски листа и озаряваше влажната земя и белите и розови цветчета. Пърхаха жълти пеперуди. Миришеше на топъл летен прашец. Сред древните дъбове се виеха многобройни пътечки и Ария поведе Янти по една нагоре по стръмен склон, завършващ с гранитна канара. Когато се приближиха, Янти долови шум от бълбукащ поток. В канарата бяха изрязани стъпала и те се спуснаха надолу към издълбано в скалата езерце. Слънчевите лъчи озаряваха дъното на басейна, толкова гладко, сякаш самите богове са го изваяли, за да му се наслаждават посетителите. В сенчестата част от другата страна на езерцето имаше малък водопад.

Янти клекна до езерцето. Водата беше съвсем прозрачна. Тя се поколеба, после натопи ръка в нея.

Ария седна на един камък зад нея.

— Някои от момичетата идват тук да поплуват. Ти можеш ли да плуваш?

Янти поклати глава.

— И аз не мога. — Ария бръкна в кошницата, извади шепа ягоди и почна да ги яде.

— Нали трябвало да берете гъби?

— Ягодите са по-вкусни — отвърна Ария. — Искаш ли?

Стомахът на Янти изкурка. Единствената храна, която бе яла от пристигането си в двореца, бе пилешкото бутче, което й бе дала Ария предната вечер. Тя седна до нея и скоро и двете похапваха сладко.

— Реджина, виж — обади се глас зад тях. — Прасе и селянче.

Янти се обърна и видя на стъпалата над тях две момичета. Дребничката руса Констанс беше изпъчила гърди, повдигнала надменно брадичка, а кестенявата й другарка гледаше някак плахо. И двете носеха кошници като тази на Ария.

Констанс слезе по стъпалата, спря пред Янти и я загледа, както човек би гледал гадно насекомо.

— Сигурно унмерските очила са доста модерни в Ивънсроум — каза на Реджина. — Тези селяци са пълни с чудати идеи.

Реджина се изкиска.

Констанс протегна ръка към Янти.

— Дай да ги видя.

Янти извърна глава.

Констанс изсумтя недоволно, после посегна да вземе очилата. Янти се дръпна и се опита да я отблъсне. Констанс стисна кичур от косата й. Янти замахна и я удари.

Констанс подскочи и за миг замря неподвижно — на хубавичкото й лице бе изписан шок. Тя докосна носа си, после си погледна ръката. По пръстите й имаше кръв.

— Счупи ми носа! Ти ми счупи носа!

Янти бе вдигнала ръце да нагласи очилата. Не видя, че момичето се нахвърля върху нея, докато не беше твърде късно. С гневен вик Констанс бутна Янти в езерцето.

Водата беше ледена. Дъхът на Янти спря. Тя запляска с ръце, издигна се на повърхността и пое изплашено въздух. И в същия миг усети, че отново потъва. Отвори уста да извика за помощ, но се нагълта с вода и се задави.

Констанс я наблюдаваше усмихнато от брега.

Янти отново потъна. Носът й се напълни с вода. Тя риташе и размахваше ръце като обезумяла, мъчеше се отчаяно да се добере до въздуха, ала напоената с вода хаурстафска роба я влечеше надолу. За един кратък миг успя да подаде лице над водата и да си поеме въздух, но веднага отново потъна. Усети, че нещо я удря по главата, и го сграбчи. Нещото я дръпна нагоре.

Ария бе протегнала към нея дълъг клон. Янти се вкопчи отчаяно в него и стигна скалния бряг, задъхана и разтреперана.

Констанс се смееше.

Янти се помъчи да изпълзи от езерцето.

Констанс приклекна пред нея и заяви:

— Не можеш да излезеш тук. Това е наш район. Заобиколи до другия край на езерцето.

— Остави ме на мира — измърмори изтощено Янти и се вкопчи в камъните, но русото момиче я бутна назад.

— Време е да си научиш мястото — изръмжа Констанс и я натика обратно в студената вода. Носът й бе станал морав. — В Гилдията няма място за селянки като теб. Не ставаш дори да чистиш нужниците. — Обърна се и изгледа навъсено Ария. — Дай ми пръчката!

Ария се поколеба.

Констанс буташе Янти, която се опитваше да излезе на брега. След миг спря, дръпна пръчката от ръцете на Ария и замахна с всичка сила.

Улучи Янти по бузата. Цялата мокра, Янти изтича нагоре по стъпалата, където стоеше Реджина.

— Спри я — кресна Констанс.

Реджина й препречи пътя и Янти се опита да я изблъска.

— Дръж я!

Реджина я улови за робата.

Янти се подхлъзна на мокрите камъни. Изведнъж езерцето се завъртя пред очите й. Тя падна назад и си удари главата в нещо твърдо. За миг пред очите й се спусна мрак, после тя чу някой да диша тежко близо до нея и един глас каза задъхано:

— Оставете я най-сетне!

— Във водата!

Нечии ръце я сграбиха за робата. Някой я притискаше. Реджина се бе навела над нея, с разчорлени коси и почервеняло лице. На лицето на Констанс играеше зловеща усмивка. Двете я повлякоха към водата. Ужас скова сърцето на Янти. Тя се замята и изкрещя:

— Не!

И тогава се случи нещо странно. Янти надзърна през очите на Констанс и в този кратък миг на страх и отчаяние успя да погледне в ума й. Сякаш светът внезапно се бе преобърнал. Вместо да гледа навън през очите на момичето, тя откри, че е обгърната от водовъртежа на чувствата й. Омраза, гняв, завист. Съзнанието на Янти удари инстинктивно…

Викът сякаш увисна в тишината над езерцето. Изведнъж Янти чу туптежа на собственото си сърце, трескавия ритъм на дишането си. Надигна се разтреперана.

Констанс лежеше на няколко крачки от нея, неподвижна. От ъгълчето на лявото й око се стичаше струйка кръв. Реджина лежеше свита на кълбо до нея, стиснала лицето си с ръце, и хлипаше като малко дете. Ария местеше изцъклени от уплаха очи между двете момичета.

— Какво направи? — попита тя.

Янти се изправи и побягна.

 

 

— Не вие ще ме викате, мистър Маскелин.

Маскелин вдигна глава и погледна Браяна Маркс, която бе застанала на прага на неговата стая.

— Да съм ви викал? — рече той, преструвайки се на смутен. — Честно, и да е така, не помня защо.

Тя поклати глава, но не успя да прикрие усмивката си.

— Удобно ли ви е тук?

Апартаментът на Маскелин заемаше два етажа в една от кулите на двореца и осигуряваше прекрасни гледки към планините и долината, особено от широката тераса. Върху меките килими бяха подредени елегантни мебели от драконова кост. От загърнатите в коприна тавани висяха кристални свещници. Имаше седем дивана, дванайсет кресла и не по-малко от двайсет и две огледала, отразяващи светлината във всички посоки. Леглото бе достатъчно просторно да побере десет души.

— Удобничко е — каза той. — Макар че нощем ми е малко студено в леглото.

— Жена ви ще остане в Порт Ел, докато се разреши случаят с нея — заяви Браяна. — А това няма да стане преди да определим полезна ли е с нещо за Гилдията Янти.

— Смятате да ме държите тук, докато решите дали Янти притежава дарба? — изсумтя Маскелин. — Какво значение може да има това? Получихте я невредима. Това наказание ли е, или просто чакате да видите дали ще получите някакво законно оправдание?

— Има и по-лоши места, на които да бъде човек — подметна Браяна и отиде до стъклените врати на терасата. — Това е една от любимите ми гледки. Оттук се вижда проходът Кулче, Миан Мор и Сгънати криле. Не ви ли се струва, че онези четири планини отсреща приличат на драконов гръбнак?

— Да ви призная, гледката малко се разваля от изгорената гора, телената ограда и бетонните бункери около двореца — отвърна Маскелин. — Знаете ли, че всяка сутрин ме буди крясъкът на гарван в един от лагерите? После неизменно следва изстрел и тишина. Не мога да разбера дали е някоя дресирана птица, или разполагат с богат избор.

Браяна затвори за миг очи, после каза:

— Имат предостатъчно.

— Да не би току-що да ги попитахте?

— Всичките три хиляди — отвърна Браяна. — Голямата полза от телепатията е, че можеш да получиш информация винаги когато пожелаеш. Един медиум никога не позволява да го изненадат. — Побутна стъклената врата и излезе на терасата. И замря неподвижно. — Откъде събрахте всичко това?

Маскелин излезе при нея. Малка колекция от унмерски предмети бе разпръсната на плочника, из цветята и върху каменната маса.

— След толкова месеци в морето — каза той — съм привикнал да работя навън.

— Да работите? Откъде се взеха тези иманярски находки?

— От склада на двореца. — Той махна небрежно с ръка. — Повечето са безполезни дрънкулки, но има някои нещица, които могат да ми помогнат доста в изследванията.

Браяна го погледна въпросително.

— Унмерите са можели да влияят на времето и пространството — обясни Маскелин. — Да прехвърлят енергия на огромни разстояния. Опитвах се да разбера как са го постигнали.

— Трябваше да стоите затворен в апартамента.

Маскелин поклати раздразнено глава.

— Да, да, знам. Та исках да докажа следното: това, което възприемаме като магия, е само способ да се борави с ентропията. Унмерите са прехвърляли енергия и материя от едно място на друго, най-вероятно от една вселена в друга, с помощта на някакви особени пространствени канали. Силата на унмерите се корени в умението им да извличат полза от това, което реших да нарека космически останки.

— Как се промъкнахте покрай пазачите?

Маскелин въздъхна.

— Вие не ме слушате. Съществуването ни във вселената не е нищо повече от последната конфигурация на енергия и материя, оформена в безспирния цикъл на космическото разширяване. Като вълнички, вдигнати около капеща вода — всеки път, когато външният кръг изчезва, бива заменен от нов вътрешен. Това е моята…

— Подкупихте ли ги, за да донесете всички тези неща тук?

— Ако теорията ми е вярна, тогава… — Той спря и я изгледа, свъсил вежди. — Разбира се, че се наложи да ги подкупя. Когато си имаш работа с Хаурстаф, е направо неморално да не подкупваш. — Подсмихна се. — Та ако теорията ми е вярна, това означава, че определени аспекти на унмерската магия са не само пагубни за нашата вселена, но и напълно невъзможни без помощ, идеща извън пределите на вселената.

Тя го гледаше втренчено.

— Представете си вана, пълна с вода — продължи Маскелин и разпери ръце.

Тя продължаваше да го гледа.

— А сега си представете, че в двата края на ваната има канали. Когато махнем тапите и на двата канала, водата започва да се оттича през тях едновременно. Ако дупките са големи купове от материя, а водата е пространството между тези купове, тогава изтичането на водата ще представлява силата на гравитацията. — Той погледна към терасата, търсейки нещо, на което да чертае, но не откри. — В моя пример водата във ваната ще се оттече, премахвайки пространството между двата отвора — премахвайки космоса. Но какво е пространството? Осезаемо ли е, като материята? Или е само море, в което съществува възможността за материално взаимодействие? Какво ще стане ако, докато водата изтича, количеството й във ваната не намалява? Ако участъкът от пространство между двата отвора се разтегли? Ако отворите не се променят, тогава разстоянието между тях трябва да нараства. — Той кимна. — Така се разширява вселената.

— Започвам да съжалявам, че въобще дойдох тук — въздъхна Браяна.

Маскелин седна в едно от креслата на терасата.

— Питали ли сте се някога как унмерите са се научили да премахват материя, да превръщат плът и камък във вакуум? Тази дарба не изисква помощни устройства, нито магични пръстени или амулети. — Той поклати глава. — Тя е наследствена, и следователно не прилича на нищо друго, което познаваме на този свят.

— Нищо повече от дарба — тросна се Браяна. — Като телепатията.

Маскелин разпери ръце.

— Въобще не е като телепатията. Телепатията нито прибавя, нито отнема нещо от вселената. Ето, вижте. — Той се върна при масата и вдигна един частично разглобен перлен фенер. — Тази лампа например може да свети хиляда години. Имате ли представа колко енергия й е нужна? Достатъчно, за да разпердушини на парчета тежък боен кораб — и би трябвало да се взема отнякъде. — Той се наведе, взе една торба, оставена при крака на масата, и я отвори. Отвътре изплуваха три малки каменни топки и се издигнаха плавно нагоре. Маскелин ги улови и ги прибра в торбата преди да са се отдалечили. — Въздушни камъни — обясни той, — баласт за колесници, или както там са ги наричали. Тези сили на отблъскване би трябвало да се вземат отнякъде. — Той вдигна една запушена с капачка ичусаи. — Това ви е познато, нали? — И побърза да остави бутилката, зърнал уплахата в очите на Браяна. — Ичусаите прехвърлят отровни вещества в нашия свят, материя, която се взема отнякъде. Разбирате ли? Повечето неща, създадени от унмерите, всмукват материя или енергия от друго място и я оставят в нашия свят.

— Вакуумните мушици… — почна Браяна.

— Вакуумните мушици не са създадени от човешка ръка — почти извика Маскелин. — Те са живи твари, притежаващи същите наследствени способности като унмерите. И това е ключът към загадката. Откъде са се появили? Какво става с материята, която отнемат от вселената? Къде отива? Равновесието трябва да се запазва по някакъв начин. Трябва да има размяна.

Браяна се намръщи.

Маскелин шареше с поглед по предметите на масата.

— Вселената се разширява във всички посоки — зашепна той. — Елементарните частици на материята изстиват и престават да трептят. Но между две еднакви частици не може да съществува пространство. С намаляване на различията все повече частици се озовават на едно и също място във вселената, независимо от това колко са отдалечени едни от други. Огромни райони от космоса се събират на едно място, една-единствена точка, която съществува почти навсякъде и в едно и също време. Създава се невъобразимо по сила налягане, което продължава да расте и расте и накрая… — Той я погледна въпросително.

Тя повдигна рамене.

Маскелин въздъхна.

— Виждам, че не приемате всичко това сериозно.

— Мистър Маскелин, не сме ви довели тук, за да изучавате космоса на наши разноски.

— На ваши разноски? — Той поклати невярващо глава. — Госпожо Маркс, ако теорията ми е вярна, тогава е напълно възможно наоколо все още да съществуват останки от предишната вселена. — Той посочи с пръст небето. — Замръзнали, умиращи и изначално чужди на всичко, което бихме могли да си представим. Ако унмерите са общували с обитателите на една от тези космически останки и ако наистина умеят да преместват материя между там и тук, тогава трябва сериозно да се замислим за последствията от заробването на тяхната раса.

Тя махна с ръка.

— Добре, продължавайте.

— Светът ни потъва — каза той. — Каквато и сделка да са направили унмерите с отсрещната страна на космоса, очевидно нещата са тръгнали в неправилната посока. — Въздъхна. — Не съм търговец, но зная, че когато едната страна не изпълни поетите задължения, другата обикновено е ядосана.