Алън Камбъл
Море на призраците (16) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

13.
Оръдейна битка в морето

Грейнджър прекара почти цялата нощ на руля, но така и не зърна светлинката, която се надяваше да види. Зората се пукна и отмина — и пак нищо. Очите му бяха зачервени и подпухнали от изтощение, но вече нищо не можеше да го изкуши да заспи. Шепнещата долина бе разположена на север-северозапад от остров Скит и „Ирилиански вестоносец“, фрегатата на Браяна Маркс, бе напуснал Етугра приблизително в тази посока, от което следваше, че може би хаурстафската магьосница е получила някакви сведения относно местонахождението на Янти. Забавянето на Грейнджър на остров Скит му бе коствало ценно време. Сега вече не преследваше Маскелин, а самата Маркс.

На мостика имаше два секстанта и два хронометъра. По-големият секстант, изящен уред от злато и платина, бе разположен върху специална стойка на навигационния пулт до хронографа. И двата носеха имперския печат, заедно с гравирания надпис: „“Екселсиор", кораб на Негово величество император Джилак Хю". Но Грейнджър намери един стар валсиндърски комплект месингови инструменти в метална кутия зад тръбата на вакуумната поща. Ако се съдеше по износения им вид, това бяха предпочитаните уреди на кораба. Следобед използва тях, за да се ориентира.

Прегледа и корабния дневник, както и картите върху масата. След като изчисли местоположението си, прекара с молив линия през картата и отново направи изчисления. „Екселсиор“ бе изминал по-голямо разстояние, отколкото вярваше, че е възможно. При подобно темпо със сигурност не го заплашваше опасността да бъде застигнат от етугранския флот. Нещо повече, щеше да стигне Шепнещата долина след шест дни, половината от времето, необходимо на тежката драга на Маскелин. Но дали плаваше достатъчно бързо, за да изпревари „Вестоносец“?

Колко кораба ли го очакваха там?

И как смяташе да се справи с тях в битка?

Не можеше да таранира вражеския кораб. Тесният издължен и олекотен корпус на драконоловеца нямаше да се справи добре при сблъсъка с желязната драга, нито с облицованата с драконови люспи фрегата. Ако срещата се състоеше през нощта, би могъл да опита някоя внезапна атака или да се изравни с другия кораб и да се прехвърли на борда. Но както Маскелин, така и Браяна разполагаха с пълни екипажи, докато Грейнджър бе съвсем сам. „Екселсиор“ имаше достатъчно огнева мощ, за да представлява сериозна заплаха, но той не можеше да управлява оръдията сам. Това бе най-сериозният му проблем. Императорският кораб не бе конструиран да се командва от един човек. Нужни му бяха четирийсет и осем души само на оръдейната палуба, с още двайсет да носят барут и снаряди.

Трябваше да има друг начин.

Той провери посоката, закрепи руля и огледа хоризонта с навигационния телескоп. Успокоен, че няма в какво да се блъсне, слезе на оръдейната палуба.

Стълбите се оказаха истинско изпитание за вдървените му стави, но болката не бе достатъчно силна, че да го спре. Беше открил, че може да облекчава движенията, ако от време на време си раздвижва ставите. Няколко секунди агония бяха по-добре от пълно вкочаняване. С времето и това щеше да отмине. Паренето на кожата му бе започнало да се успокоява, макар че все още не бе привикнал към твърдата й нееластична повърхност. Усещаше се така, сякаш са го варили в котел. Дори му хрумна, че може би е неуязвим за стрели, но бързо се отказа от тази мисъл. По-важното бе да запази здрав разсъдъка си, за да може своевременно да решава проблемите.

Кехлибарени отражения танцуваха върху костените подпори на оръдейната палуба. Оръдията лъщяха, сякаш са били отлети вчера. Миризмата на нагорещен метал, кой знае защо, му подейства успокояващо. Беше прекарал доста години на подобни палуби, макар и не толкова добре оборудвани. „Двайсет и четири оръдия: имперски фередали с кремъкови спусъци.“ Би могъл да ги зареди всичките, макар че щеше да му отнеме няколко часа, и да използва въженцата, за да ги задейства едно по едно, но ако слезеше на оръдейната палуба, щеше да остави без надзор руля. А оръдейната стрелба е нищо без тактика.

Ако имаше достатъчно време, вероятно би могъл да изобрети и монтира някакво механично устройство за дърпане на въженцата от мостика. Ами ако просто извади механизмите и ги замени с фитил? Долу в склада имаше предостатъчно. Това със сигурност щеше да е много по-лесно. Добрият фитил гореше със скорост десет стъпки в секунда, в зависимост от състава му. Нямаше да е никак трудно да го прекара през тръбите до мостика, а оттам да го запали с пура.

Също като при Кол Гу през трийсет и осма.

Усмихна се при спомена за онази кампания. „Триста вражески златозъби, които катереха хълма към нашия лагер, а срещу тях стотина фитила и три фосфорни клечки.“ Император Хю ги бе пратил да свалят губернатора на архипелага Кол Гу, последния от поредицата пирати, които се бяха изтребвали, за да сложат ръка на тези острови. Грейнджър дори не му помнеше името. Крийди бе използвал две от клечките, за да си запали пура, преди Бенкс да му напомни, че врагът все още е на час път от тях. Това беше почти четири години преди Трепкав ручей, преди Седмо императорско диверсионно подразделение да се прочуе с прозвището Гробарите. Бенкс, Спрингър, Ломбек, Суон, Тумел, Лонгакър. Толкова много лица, които обитаваха само спомените му.

Фитилът.

Това, което откри в склада, не му вдъхна доверие. По-голямата част от фитилите бяха евтини нискокачествени изделия, ползвани предимно за каменарска работа. Сигурно горяха със скорост не повече от две стъпки в секунда. Фитил с дължина двайсет стъпки при половин стъпка в секунда му даваше четири минути между времето на запалване и оръдейния изстрел, което бе далеч от идеала за водене на морско сражение. Нещо повече, трябваше да открие начин да изолира един фитил от друг в тръбата, като същевременно им осигури достатъчно въздух, за да горят добре.

Само триста стъпки фитил бяха с необходимото качество, което означаваше, че може да оборудва две оръдия за стрелба с двайсетсекундно забавяне между запалване и изстрел.

Не беше достатъчно.

Грейнджър отнесе навития скоростен фитил на оръдейната палуба. Трябваше да намери по-добро решение. Имаше още няколко часа за това.

 

 

Браяна Маркс издърпа косата си през яката на бялата вълнена туника и я пусна свободно на раменете. Стоеше на палубата на „Ирилиански вестоносец“ и наблюдаваше действията на моряците. Капитанът, Еразъм Хоулиш, се бе подпрял на масата с картата и обсъждаше тихо курса с навигатора. Бивш лосотански флибустиер, Хоулиш все още носеше белези върху опакото на ръцете си, където инквизиторът на Гилдията го беше удрял с камшик. Беше завързал черната си коса на дълга плитка, в противоречие с установения ред, но Браяна му позволяваше тази дребна утеха. Човек трябва да проявява гъвкавост, когато наема на служба доскорошни врагове.

Кормчията стоеше неподвижно при руля, втренчил очи в хоризонта.

„Вестоносец“ беше стара валсиндърска фрегата, преустроена в Ел, за да осигури необходимия лукс, очакван от служителите на Гилдията, но Браяна не даваше пукната пара за коприната, среброто и скъпата дървена мебел долу в каютите. Предпочиташе семплата функционалност на кормилното — позицията му високо над квартердека й осигуряваше чудесна видимост. Тази полусфера от унмерско потъмнено стъкло побираше само руля, бюрото с навигационните инструменти и една извита стоманена пейка, на която Браяна бе метнала наметалото си от китова кожа. Унмерското стъкло имаше предназначението да филтрира колкото се може повече от следобедната светлина, както и да осигурява прикритие от вятъра и морето. През стъкления купол тя можеше да види възхода и сриването на огромните тъмножълтеникави вълни, вдигани от ветровете на Море Лукс. Пяна заливаше носа на „Вестоносец“, но тук, под купола, бе тихо и уютно.

Двамата телепати, по един на всеки от корабите близнаци на „Вестоносец“, я държаха постоянно в течение на издирването на Маскелин. Браяна знаеше само имената на своите посестрими — Паскал и Вятърно цвете, и двете млади лосотански медиуми, привлечени на служба във флота, докато завършат обучението си в Гилдията. Вероятно ги бе срещала няколко пъти в школата в Ел, но за момента те оставаха само безтелесни гласове. Нямаше никакъв интерес да научи за тях нещо повече освен имената и ранговете им. На път за Шепнещата долина те се бяха натъкнали на странен броненосец, намиращ се на няколко минути южно от Граничните води: унмерски мъртвешки кораб с изключително архаична конструкция, използващ импровизирано платно, за да плава на юг — управляваше го тъкмо човекът, когото търсеха.

Фрегатата на Браяна бе все още на три левги югоизточно и тя се изнервяше, че не може да види двата червенокорпусни хаурстафски кораба, доближаващи броненосеца.

Унмерски мъртвешки кораб!

Съобщиха й, че приличал на ледоразбивач — вероятно един от корабите, пратени някога от Пертика, за да се присъединят към унмерския флот за Битката при Ел. Ако беше истина… никой не бе виждал подобен кораб в морето от близо триста години. Браяна се пресегна с ума си, търсейки следи от присъствие на унмерско съзнание.

Чу помощничките й да разговарят с приглушени мисли, но не си направи труда да се заслуша в разговора им. Откри кораба и провери за наличие на медиум на борда. И тогава забеляза нещо странно. Това ехо ли беше? Не съвсем. Приличаше на отглас, като резониращата тишина, която създава унмерски камертон, когато зазвучи под прага на човешкия слух.

„Някоя от вас усеща ли това?“

„Кое да усещаме?“ — попита Вятърно цвете.

„На кораба няма унмери — добави Паскал. — Вече проверих.“

Браяна прати мислите си през морето. „Последвайте броненосеца, но не го доближавайте, докато не пристигна.“

„Да, сестро“ — отвърна Вятърно цвете.

„Няма да иде далеч при тези насрещни ветрове — отбеляза нетърпеливо Паскал. — Кога ще сте тук?“

„Когато пристигна, тогава“ — отвърна малко троснато Браяна.

Носена от поривите на същия южен вятър, който задържаше броненосеца, фрегатата пореше вълните на Море Лукс. Главното платно и спинакерът бяха издути, такелажът скърцаше заплашително. Студени пръски стигаха чак до най-горната палуба. По обед корабният навигатор се опита да определи местонахождението им, като се бореше с люшкащата се палуба. Следобед времето остана ясно, но ветровито. Край левия борд се появи пасаж номии — подскачаха над водата и следваха хаурстафския кораб близо час, стрелкаха се като хромирани подводни птици. Браяна стоеше на предната палуба и оглеждаше хоризонта на север. Поддържаше постоянен контакт с посестримите си от Гилдията, но нямаше нищо за докладване. Мъртвешкият кораб продължаваше да лъкатуши бавно на юг, а екипажът не правеше никакви опити да се свърже с преследвачите. Най-сетне, малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, наблюдателят на „Вестоносец“ нададе вик.

Браяна се вгледа и видя в далечината бяло-жълтеникавото петно на платното, което се поклащаше под залязващите лъчи. Малко след това се появиха и двете хаурстафски фрегати, следващи броненосеца на югоизток. На палубата зад Браяна настъпи суматоха.

Доближиха мъртвешкия кораб по здрач. Браяна стоеше на мостика и осъществяваше връзката между Хоулиш и капитаните на другите два хаурстафски кораба. Докато „Вестоносец“ се приближаваше от юг, „Рупор“, най-задният кораб на Гилдията, прекоси кърмовата диря на броненосеца и заподскача на вълните, а „Сияеща песен“ ускори ход, за да прикрие левия фланг. По заповед на Браяна „Рупор“ изстреля предупредителен залп покрай левия борд на броненосеца, но мъртвешкият кораб продължи да следва курса си, без да променя скорост.

— Ще трябва да завием обратно, госпожо — каза Хоулиш. — Инак ще доближим твърде много оръдията им.

„Въпросът е дали тези оръдия все още могат да стрелят?“

Той мълчеше.

— Въпросът е дали тези оръдия все още могат да стрелят? — повтори тя, този път на глас. — Защото в това старо корито не изглежда да е останал живец.

— Бих предпочел да не узная отговора на гърба си, госпожо — отвърна Хоулиш.

— Какво предлагаш?

Капитанът се замисли.

— Те не могат да ни избягат. С този спинакер е цяло чудо, че въобще се движат. Ще се опитат да минат между нас. Предполагам, че ще се завъртят с кърмата към „Песен“ и с носа към „Рупор“. Така ще избегнат обсега на повечето оръдия. — Почеса се по носа. — Поне аз бих го направил, госпожо.

— И как ще отвърнем ние?

— Фактът, че Маскелин използва спинакер, говори недвусмислено, че двигателите му са извън строя. Бих посъветвал „Песен“ да се изравни с десния му борд и да пусне картечен откос по платната. Това ще им отнеме и малкото маневреност, която имат. — Той кимна замислено. — И ще е намек за капитана, че е време да ни послуша. — Той кимна към вълните. — В такова време е опасно да пускаме подвижната стълба.

— Добре. — Браяна прати заповеди на медиумите на другите два кораба.

След малко „Песен“ започна да извива, насочвайки оръдията си към броненосеца. Серия блясъци премина по борда на хаурстафската фрегата, последвана малко по-късно от бумтеж от артилерийска стрелба. Снарядите минаха през платното на броненосеца и го накъсаха на ленти.

Над водата се вдигна дим.

— Опитва се да смени посоката — отбеляза капитан Хоулиш.

— Ще видим…

Остатъците от спинакера на унмерския кораб плющяха на вятъра. Браяна видя, че екипажът на Маскелин снове по палубата, опитвайки се да поправи раздраното платно, но беше безполезно. Броненосецът замря насред завоя.

— Спипахме ги — каза Хоулиш. — Да се приближим ли?

— Ами оръдията им?

— Броненосецът е неподвижен — отвърна Хоулиш. — Сега ние сме единствената надежда на Маскелин за спасение.

— Добре, гответе се за абордаж.

— Ако те не ни изпреварят — отвърна капитанът. — Не е зле първо да предупредите другите два кораба също да се приближат.

— Капитане, ние сме много повече — припомни му Браяна. — Наредете на хората да се въоръжат.

— Както заповядате, госпожо.

Хоулиш изпълни нарежданията й точно — описа завой с фрегатата зад мъртвешкия кораб и го приближи откъм наветрената страна. Извика на екипажа си да свалят спинакера и да се подготвят да отблъснат нападатели. Унмерският кораб не откри стрелба със странните си оръдия. И наистина, с приближаването им все по-ясно се виждаше, че тези оръдия вече не са нищо повече от безполезни метални пилони. Хората на Маскелин нямаше с какво да се защитават срещу хаурстафската фрегата. Отново си пролича пиратският опит на Хоулиш, защото той успя да се изравни с броненосеца само на три разтега.

Мъртвешкият кораб, изглежда, не бе понесъл други повреди от атаката, но екипажът на Маскелин, събран под сянката на обгорената кула, нямаше нищо против да закрепи по-здраво куките, хвърлени от моряците на Гилдията. Браяна се изправи до Хоулиш на мостика тъкмо когато хаурстафската фрегата спусна мостчето и железните му скоби задращиха по металната палуба на плаващата развалина. Не екна нито един изстрел — всъщност моряците на Маскелин дори не бяха въоръжени.

И ето че на палубата се появи и самият метафизик. Хвърли кратък поглед на раздраното платно, обърна се към хаурстафския кораб и се покатери на мостчето. Прехвърли се на „Вестоносец“ с такава нехайна походка, че моряците от Гилдията неволно се отдръпнаха от пътя му.

Браяна го бе срещала и преди, много отдавна, в двора на император Хю. Макар никога да не бяха разговаряли, още тогава й направиха впечатление неговата самоувереност и енергичната му походка. Той беше учен с широка известност сред лосотанските привилегировани класи, предприемач със значително състояние, експерт, съветвал императора на няколко пъти. Ала човекът, който се изправи сега пред нея, бе бледа сянка на онзи Маскелин. Беше мръсен и небръснат и накуцваше с болезнена гримаса. Черните му очи се стрелкаха наоколо, сякаш предишната му самоувереност бе заменена от неспокойство и трескава възбуда.

— Благодаря ви, че ни се притекохте на помощ — почна той. — Моля, предайте комплиментите ми на вашите артилеристи.

— Не забелязах каквото и да било намерение да спрете — отбеляза Браяна.

Маскелин се отдръпна встрани, когато Кевин Лъм, първият офицер на „Ирилиански вестоносец“, поведе отряд въоръжени мъже по мостчето към палубата на броненосеца. Моряците обкръжиха хората на Маскелин, после други отвориха люковете на предната, средната и задната палуба и почнаха да претърсват кораба. Маскелин заговори отново:

— Очевидно искате нещо от нас. Ако ви бях предложил да преговаряме, щяхте да се възползвате от неизгодното ни положение. Но морските закони на Гилдията ви забраняват да ни изоставите на бедстващ кораб. Предполагам, че на това ще се погледне като на убийство.

— Той е прав — обади се Хоулиш. — От момента, в който открихме огън по платното им, те са наши противници. И тъй като не оказаха съпротива, сме длъжни да ги вземем с нас.

Браяна изруга. Етан Маскелин въобще не се беше променил.

В този момент откъм задната палуба на мъртвешкия кораб се чуха викове. Двама моряци изваждаха през люка млада жена. Момиче всъщност. Петнайсетинагодишно, с мургава кожа и разчорлена черна коса. Момичето риташе и крещеше:

— Пуснете ме, идиоти, трябва да се върна долу… вие не… разбирате…

Браяна се усмихна.

— Капитан Хоулиш, това не ви ли прилича на опит за съпротива?

— При това доста сериозен, госпожо.

Маскелин присви очи и изгледа момичето с нескрито отвращение. После заяви:

— Тази млада дама не е част от моя екипаж.

От люка се появи друга жена, с дете на ръце. Лицето й бе насинено и подпухнало и тя накуцваше. Един от моряците на Гилдията й помогна да се качи на мостчето, но тя се поколеба, преди да стъпи на борда на фрегатата.

Лицето на Маскелин омекна.

— Жена ми и синът ми — каза той. — Боя се, че пътуването не беше безметежно и за двамата.

Браяна погледна Хоулиш и каза:

— Просто прехвърлете всички на борда.

— Както наредите, госпожо.

— Мога ли да се поинтересувам накъде плавате? — попита Маскелин.

— Към Ел — отвърна лаконично Браяна.

Маскелин се намръщи.

— Дали не бихте могли да ни оставите на остров Скит? Готов съм да ви платя.

— Бихме могли да се споразумеем — отвърна тя с хладна усмивка.

Евакуацията на мъртвешкия кораб продължи и по тъмно. Трима моряци придружиха Маскелин и семейството му до една голяма каюта, където ги оставиха под въоръжена охрана. Жената на Маскелин не спираше да хлипа. Облекчението й от напускането на архаичния кораб бе очевидно. Момчето, Джонтни, наблюдаваше ставащото с тиха почуда. Хората на Маскелин бяха затворени в ареста, но явно също нямаха нищо против това. Хоулиш нареди на моряците си да вземат от броненосеца всичко, което може да се окаже ценно, и да го прехвърлят в трюма.

Единственият проблем се оказа Янти. Момичето очевидно бе твърдо решено да остане на мъртвешкия кораб. Продължаваше да крещи, да дращи и да хапе, така че се наложи да я вържат. Дори след това не спираше да пищи.

Браяна изстреля към момичето телепатична вълна, мощен тласък от чист гняв, който би парализирал дори опитен медиум. Беше напълно достатъчен, за да предизвика сътресение в хаурстафската телепатична мрежа и да породи болезнени викове и страх чак в далечни краища на империята. Но Янти, изглежда, дори не го забеляза. Браяна сви устни и я заразглежда. Гледа я дълго — това яростно съпротивляващо се момиче с лъскава черна коса. „Дали не греша?“ Пресегна се отново с ума си, този път по-настойчиво, с надеждата да открие причината за безпокойството на девойката. Отначало не долови нищо, само безличната равнина на човешкото съзнание около нея — място, известно на магьосниците от Гилдията като Хармоничния източник, където вълните от хаурстафски мисли можеха да се отблъскват, незабелязвани от огромната маса на човечеството в дълбините. А после зърна проблясък, почти незабележима пукнатина в повърхността на тези спокойни води. Източникът беше повреден. Завладяна от любопитство, Браяна насочи мислите си към това дребно несъвършенство…

И изведнъж се озова на ръба на пропаст. Нямаше нищо, за което да се хване — никакви чувства, никакви мисли, само мрак и бездънната пропаст на морето, вакуум, който сякаш жадуваше да я привлече в себе си.

Браяна се отдръпна.

Откри, че стои на борда на „Вестоносец“ и стиска ръката на Хоулиш, все едно се страхува да не падне. Никога не бе виждала нещо подобно. Беше като природна стихия, буря, но без вятър и субстанция — само бездна.

— Добре ли сте, госпожо? — попита Хоулиш.

Браяна не можеше да отговори. Все още се бореше с чувствата си. Какво бе станало току-що? Тя вдигна глава и установи, че Янти я гледа с любопитство.

— Ти ли направи нещо току-що? — попита момичето.

Браяна преглътна и си пое дълбоко дъх. Цепнатината в Източника бе толкова малка, че с лекота можеше да я подмине, и същевременно съдържаше в себе си пространство, чиито мащаби я смазваха.

— Нищо лошо няма да ти направим — рече тя.

— Ами пуснете ме тогава! — ядоса се Янти. — Разкарайте тия идиоти от мен!

Браяна кимни на моряците и те пуснаха момичето.

Янти веднага скочи и изтича по мостчето на палубата на унмерския кораб. Браяна я гледаше объркано, преди да осъзнае какво става. После изруга и хукна след нея.

— Янти, чакай!

Момичето стигна люка на кърмовата кула, отвори го и скочи вътре.

Миг по-късно Браяна вече се спускаше тичешком по стълбата след нея. Озова се в тесен, облицован с дървена ламперия коридор, с врати от двете страни. Трябваше да изминат няколко секунди, за да привикне със сумрака — и тогава забеляза Янти да бърза по коридора, разперила ръце като слепец. Момичето стигна една врата в дъното на коридора и хлътна вътре.

Вратата, оказа се, беше за капитанската каюта. Янти беше коленичила и опипваше пода.

— Не можеш да останеш тук — заяви Браяна.

— Помогни ми да ги намеря.

— Кое?

— Очилата. Лещите.

— Какво?

— Очилата! Унмерските очила!

Браяна се огледа. Имаше легло, гардероб, скрин, голямо писалище под малкото прозорче, на което бяха подредени телескопи, кутии, призми и магнити. Сред всички тези предмети зърна сребристата рамка на очила.

— Ето ги! — извика Янти. Скочи, взе очилата от масата и си ги сложи с треперещи ръце. После се обърна към Браяна. — Уф. Вече може да тръгваме.

 

 

Някъде посред нощ най-сетне разпънаха платна. Звездите бяха закрити от плътна облачна пелена и Море Лукс изпускаше бледо сияние, като потъмнял бронз. Браяна стоеше на мостика на „Вестоносец“ и гледаше как ледоразбивачът чезне в мрака. Стори й се, че изоставеният кораб се обръща по вятъра и полуразтопената статуя ги гледа как отплават. Замириса на дъжд и тя вдигна очи към звездите. Пред тях се скупчваха буреносни облаци, плътни и масивни като континенти. На далечния северен хоризонт проблясваха светкавици, все още беззвучни. Когато отново извърна поглед, броненосецът беше изчезнал.

Моряците на палубата бързаха да подредят легени и ведра, за да ги напълнят с дъждовна вода. Докато вървеше по палубата, Браяна отвръщаше на поздравите им само с мрачно кимване. Не спираше да разговаря. Какво можеше да си каже с тези хора?

Слезе в камбуза, напълни една купа с трикратно преварени скариди и сладководни водорасли и наля две чаши кафе. Подреди всичко това върху поднос и го отнесе в каютата на Янти.

Момичето — лежеше в койката, все още с очилата на лицето — се обърна към стената.

— Гладна ли си? — попита Браяна.

Янти не отговори.

Браяна остави подноса на малката масичка до койката и седна на столчето до нея. От купата се вдигаше пара, изпълваща каютата с леко неприятен аромат на детоксикирана морска храна. Каютата беше просторна, с прясно боядисани дъски и под с перлена мозайка. На стената зад гардероба бе окачена картина на Двореца на Гилдията в Ел — черните му кули и минарета бяха в рязък контраст със заобикалящата го зелена гора. На заден план се виждаха планините, оформящи Ирилианския масив — върховете им бяха скрити от синкава мараня. Браяна погледна момичето и попита:

— Трябва ли да носиш тези очила?

— Какво те е грижа?

— Всъщност ме е грижа. Те са унмерски и вероятно са опасни. Не искам да дотичаш при мен, когато мозъкът ти започне да ти изтича през носа.

Янти изпръхтя.

Браяна сръбна от кафето. После се пресегна предпазливо с ума си и се понесе над абстрактната равнина на Хармоничния източник, докато не намери пукнатината. Този път я доближи внимателно — спираше, ако усети теглене навътре. Не беше като докосване ума на друг медиум, а по-скоро сякаш тя самата се разкриваше пред пукнатина в самата тъкан на възприятието. Отвъд пукнатината се таяха могъщи сили и въпреки това тя изглеждаше примитивна и лишена от разум. Браяна сякаш стоеше на ръба на пропаст, с духащ в гърба й вятър — още една крачка и ще падне в бездната. Отстъпи, изплашена да продължи. Янти не показа с нищо, че е забелязала присъствието на Браяна в този друг свят. Но преди я бе усетила, припомни си Браяна. „Ти ли направи нещо току-що?“

— Баща ти ми каза, че те бива да намираш имане — каза Браяна.

— Той не ми е баща.

— Изглежда, смята, че ти е.

— Не ме интересува какво смята.

Браяна остави чашата.

— Защо не ми разкажеш повече за това?

— Губиш си времето — тросна се Янти. — Не мога да чета мисли.

— Малцина медиуми се раждат с тази способност — каза Браяна. — Необходими са години обучение, преди да се развие. Но винаги откриваме признаци за заложена дарба в нашите питомци, някоя странна черта на характера, която ги издава… Случвало ли ти се е някога да познаеш какво ще каже някой преди да го е направил, или да се сблъскаш на улицата с човек, за когото току-що си помислила?

— Не — отсече Янти.

— Значи намирането на имане е само чист късмет?

Момичето продължаваше да гледа стената през очилата.

— Подобен странен талант може да е показател за по-голяма чувствителност — продължи Браяна. — Разбери, не ти се подигравам. Дарбата да откриваш имане винаги ще е полезна в очите на хора като Маскелин и баща ти. Може дори да си устроиш добре живота някой ден. Но мисля, че с подходящо обучение ще се научиш на много повече. Не би ли желала да развиеш дарбата си още, в подходяща обстановка, сред девойки на твоята възраст?

Янти изпръхтя отново.

— Нищо не разбираш.

— Така е — съгласи се Браяна. — Но ти какво знаеш за Хаурстаф?

Янти сви рамене.

— Ние предлагаме различни услуги — заговори Браяна. — Събиране на информация, задържане и охрана. Наши клиенти са както обикновени търговци, така и императори.

— Задържане? — попита Янти. — На сила?

— Ние задържаме унмери — поясни Браяна, — без за целта да използваме стени. Нашите медиуми просто следят придвижването им и ги наказват, ако пресекат границите на определената им територия. И не ги убиваме, освен ако не е наложително. — Погледна Янти. — Би ли предпочела да се скитат свободни?

Янти се размърда неспокойно.

— Вие сте докарали войната в Ивънсроум.

— Хю я докара там…

— Но вие сте му помогнали — прекъсна я Янти. — Благодарение на вас той е успял.

— Ние подобряваме възможностите на нашите клиенти да осъществят желанията си — поправи я Браяна. — Но никога не започваме войни. Всъщност присъствието ни в конфликтни точки обикновено спасява живота на много хора. Трепкав ручей беше бомбардиран тъкмо защото император Хю отказа да прибегне до услугите на наш медиум. Втори път не допусна подобна грешка.

— Не съм виждала медиуми на страната на Ивънсроум — сопна се момичето.

Браяна се замисли.

— Гилдията първо и най-вече защитава себе си. Ако това означава понякога да се държим като наемници, значи трябва да го направим. Всяка друга човешка раса би постъпила по същия начин. — Тя допи кафето и остави чашата. — Янти, не съм твой враг. Опитвам се да ти помогна.

Янти се загледа в картината на стената.

— Отиваме в Ел, нали?

— Да.

— А какво ще направите с Маскелин?

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да е близо до мен.

— Това може да се уреди — каза Браяна. — Ако се окаже, че е задържал насилствено медиум, ще си получи заслуженото наказание.

— Екзекуция? — Янти я погледна.

— Това ли искаш?

Янти не отговори. Отново се загледа в картината. После попита:

— А какво ще стане, ако излезе, че не съм медиум?

Браяна сложи ръка на рамото й.

— Изяж си вечерята, че ще изстине.

 

 

Браяна се събуди от шума на дъжд по прозореца и нестихващия хаурстафски разговор: „… генерал Прия Рамад иска да наложи правото си върху Чал… шест хиляди номии на двайсет и първи… заявява, че всеки агресор ще получи най-тежката… седем единици укрити в залив Фрайлинг… да пристигне на 245 градуса и 20 минути…“

Браяна ги изключи, доколкото й бе по силите, стана от леглото и отиде гола до прозореца по мекия килим. Корабът се люшкаше силно. Навън бе сива мрачна утрин. По стъклото се стичаше вода. Морето се вълнуваше и пенеше под ниските облаци.

Каютата й се простираше от левия до десния борд — беше в кърмовата част на кораба и прозорците бяха с потъмнено стъкло. Обикновено добре осветена и проветрена, сега каютата изглеждаше сумрачна като пещера. Браяна вдигна жалузите на перления фенер и освети помещението. Извади от гардероба бели ленени панталони, блуза от паяжинеста коприна и подплатения вълнен елек от Лосото. Дълго се оглежда пред огледалото, проверявайки всяка бръчка и неравност на кожата си. С всяка година желанието й да следи за признаци на остаряване нарастваше. Беше като да гледаш вражеско маневриране: необходимо, но потискащо. Спомни си перфектната кожа на Янти и лъскавата й черна коса и за един кратък миг си позволи да изпита към нея завист и омраза.

След това седна, наля си чаша вода и я подправи с капка маково масло и щипка съсънка.

„… боракай деветнайсет-шест-единайсет преминава през… изпратете последната вноска чрез посредник… няма да бъде посрещнато добре… будна ли си?… позивни две-две-четири слуша… вън от неговата юрисдикция при първия…“

„Млъкнете!“

Разговорите замряха. Браяна усети, че трепери, внезапно изплашена от избухването си. Реакция, предизвикана от неприязънта към толкова много чужди гласове, минаващи през главата й. Другите можеха да си помислят, че губи почва под краката си. Така ли беше наистина? Браяна запази тази мисъл за себе си. Преброи бавно до пет, опитвайки да успокои тупкащото си сърце. За миг комуникациите в цялата империя бяха прекъснати и Браяна усещаше, че хаурстафската мрежа се тресе от неувереност. Преглътна мъчително и прати ново съобщение:

„До ново нареждане поддържайте само двустранна връзка. Следващият глас, който чуя, ще чисти с език конете в Порт Ел.“ Почти долови поне хиляда мъчителни изпъшквания в последвалата тишина. Медиумите от жълт и кехлибарен ранг едва ли щяха да поддържат твърде дълго толкова интензивна концентрация.

„Наблюдателите забелязаха кораб на юг.“

Браяна бе готова да отвърне с нов гневен изблик, но позна гласа в главата си. Беше Паскал, от съседния кораб „Рупор“.

„Това е парната яхта на Хю — добави Паскал. — И ни следва.“

Грейнджър?

Браяна нахлузи обувките, сложи си предпазна маска, загърна се в наметалото от китова кожа и се качи на палубата.

Навън я посрещна леден дъжд и вятър, от който платната плющяха оглушително. Хоулиш бе накарал да скъсят главното платно и да свалят спинакера. Въпреки това корабът се люлееше заплашително. Въжетата трептяха като изопнати струни, мачтите скърцаха. Моряците навиваха спинакера и се опитваха да разпънат кливера. Под надвисналите облаци Море Лукс изглеждаше мрачно и разгневено, истинско врящо гърне от саламура. Браяна го подушваше дори през филтрите на маската. „Рупор“ и „Сияеща песен“ плаваха малко встрани от десния борд. Браяна се улови за перилата и огледа хоризонта на юг. „Ето там! Самотен стълб дим.“

Хоулиш беше във весело настроение. След като Браяна си свали маската и седна на стоманената пейка, й каза:

— Добро утро, госпожо. Чудесен ден, нали?

Браяна се загърна в наметалото.

— Чудесен за какво?

— За потопяване на императорския флагман, госпожо. — Капитанът погледна навигационния офицер, който стоеше до тях.

— Само не ме изкушавайте — отвърна тя.

— Винаги можем да кажем, че ни е нападнал.

Тя се подсмихна.

— Дори Хю няма да повярва, че сам човек може да управлява арсенала на „Екселсиор“. Има ли други кораби наоколо?

— Хоризонтът е чист, госпожо.

— Не можем ли да му избягаме?

Хоулиш поклати глава.

— Не и при този вятър, госпожо. Най-много „Вестоносец“ да пострада. Машините на „Екселсиор“ му осигуряват огромно предимство. — Той извади джобния си часовник. — При тази скорост ще ни застигне до деветдесет минути.

Браяна си свали ръкавиците и наметалото. Точно сега не й беше до разправия с разгневен баща, особено когато е от типа хора, които трудно се отказват. Как щеше да реагира Янти? Въздъхна. Може би най-доброто решение беше да потопят баща й в морето.

— Подгответе кораба за бой — каза тя на Хоулиш. — И сигнализирайте на „Рупор“ и „Песен“ да направят същото.

— Да сигнализираме? — попита Хоулиш. — Тоест да им пратим сигнал с фенера?

Браяна кимна и обясни:

— Не искам заповедта да минава по хаурстафската мрежа. Паскал и Вятърно цвете трябва да запазят телепатично мълчание. Информацията не подлежи на разпространение. И нито дума за това пред Янти.

— Разбрано, госпожо.

Хоулиш нареди на оръдейните екипажи да заемат позиция на долната палуба и „Вестоносец“ се понесе напред, жертвайки скорост за сметка на повишена маневреност в тези силни ветрове. Стрелците се строиха с пушките си на носа и кърмата, а останалите моряци слязоха долу да чакат в готовност. Сигнални фенери заблещукаха между трите хаурстафски фрегати.

Бяха готови много преди „Екселсиор“ да се приближи.

Браяна наблюдаваше приближаването на парната яхта през телескопа на кърмовата кула. Пароходът бе с една трета по-къс от хаурстафската фрегата, но по-нисък и по-издължен, с една-единствена мачта и три комина зад мостика. Ако се съдеше по дима, който бълваха комините, Грейнджър пришпорваше здравата машините. Обшитият с мед нос пореше вълните като кинжал. Оръдейните люкове бяха вдигнати и дулата на оръдията лъщяха от двете страни на борда. Видът им пробуди безпокойството на Браяна, но тя се опита да се овладее. Грейнджър не би могъл да намери хора, които да стрелят с оръдията.

Тя се върна на завет в кормилното, където Хоулиш водеше приглушен разговор с кормчията, сигналния офицер и навигатора. Когато тя влезе, той вдигна глава и докладва:

— „Рупор“ и „Песен“ са готови да влязат в бой. Когато се почне, ще се отдръпнат и ще ни подадат сигнал. Ако имаме късмет, може да го приклещим между оръдията им. Не очаквам „Екселсиор“ да ни създаде сериозни проблеми.

Браяна кимна, но сърцето й си оставаше присвито.

— Ето, започва се — подхвърли Хоулиш.

Двете фрегати изостанаха, като „Песен“ запази курса си, докато „Рупор“ изви рязко на запад и прекоси килватерната диря на „Вестоносец“. Корабът на Грейнджър не се отклони от посоката си. Носеше се право напред, с бълващ от комините дим, носът му цепеше вълните право към тяхната фрегата.

— Сега от „Рупор“ ще подадат сигнал — каза Хоулиш.

На квартердека на „Рупор“ проблесна светлина. Грейнджър не отговори, но продължи да следва избрания курс. Готвеше се да мине между двете фрегати.

— Защо го прави? — зачуди се Браяна. — Защо се излага на опасност?

Пароходната яхта вече се изравняваше с „Рупор“.

Хоулиш се обърна към сигналния офицер и нареди:

— Предайте им да открият огън.

Бум, бум, бум, бум, бум.

Ярки светлини озариха водата между кораба на Грейнджър и хаурстафската фрегата. Изминаха няколко мъчителни секунди преди Браяна да си даде сметка, че проблясъците бяха дошли не от кораба, от който трябваше. Не те, а Грейнджър бе открил стрелба.

— „Екселсиор“ току-що стреля по „Рупор“ — докладва сигналният офицер.

Хоулиш изглеждаше сащисан.

— Нима има екипаж на борда?

— Фрегатата е с пробойна на оръдейната палуба.

— Защо не ни отговаря? — попита Хоулиш.

— Капитане, виждам пламъци.

Бум, бум, бум, бум.

Пароходният кораб отново откри огън по „Рупор“. През стелещия се дим Браяна успя да види пламъци на разбитата средна палуба на фрегатата. В следващия миг целият ляв борд изригна, разхвърляйки облаци от дървени отломки и драконови люспи над черните води.

Бум, бум, бум.

— Обаждат се от „Песен“, капитане.

Втората хаурстафска фрегата вече бе доближила кораба и бе открила огън по него. Няколко картечни залпа пометоха надстройките и бушприта и разбиха на трески десния край на кормилната рубка, но изстрелите бяха твърде високо, за да нанесат сериозни щети.

Бум, бум, бум, бум…

— Оръдията на левия борд.

От оръдейните люкове на парохода блъвнаха жълтеникави облаци. Шест, осем, после десет валсиндърски оръдия прострелваха корпуса на „Песен“ почти от упор. А стрелбата не секваше — дванайсет, петнайсет оръдия, чиито гюлета се врязваха в бронирания корпус.

— Този мръсник разполага с пълен комплект артилеристи — измърмори Хоулиш.

Сега вече „Рупор“ бе напълно обхванат от пламъци, „Песен“ бе забулен в дим, но Браяна успя и там да различи отблясъци. Втората фрегата започна да завива, за да се измъкне от зоната на обстрел на Грейнджъровите оръдия и същевременно да насочи своите към кърмата му.

Браяна чу в главата си гласа на Паскал:

„Имаме нужда от помощ. Ще се свържа с Гилдията.“

„Никаква връзка с Гилдията — отвърна Браяна. — Поддържай мълчание.“

„Корабът е в пламъци! — възкликна Паскал. — Потъваме!“

„Поддържай мълчание!“ — повтори Браяна. После изпрати съобщение и до двете жени: „Идваме на помощ“, и се обърна към капитан Хоулиш:

— Направете нещо, помогнете им.

— Курс две-седемнайсет — изръмжа Хоулиш на кормчията. — Насочете оръдията към носа на вражеския кораб.

— Слушам, капитане.

„Ние поне сме в безопасност“ — рече си Браяна. Колкото и безумен да беше Грейнджър, нямаше да убие собствената си дъщеря.

 

 

ОП — ОТКАЗ — НЕОБХ/УДОСТОВ — ПОТВЪРД — ИЗИСКВ/ПОМОЩ

Грейнджър подаде командите във вакуумната поща и натисна клапата за освобождаване. Заповедите му щяха да са безсмислени за всеки член на екипажа, но пък Грейнджър не разполагаше с екипаж на борда. Това, което имаше, беше вакуумна поща на оръдейната палуба, свързана с кремъчните спусъчни механизми, които бе свалил от четирийсет и осем валсиндърски фередали, за да ги прикачи към отворите в задната част на оръдейните цеви на същите тези оръдия чрез бързогорящи фитили. За по-сигурно бе натопил краищата на всеки фитил в смес от сяра, лепило и жълт фосфор.

Изглежда, се справяше отлично.

Само след броени секунди изпод палубата долетяха гърмежите на оръдията. Още четири тежки железни гюлета се забиха в левия борд на хаурстафската фрегата. Тя се опитваше да се отдалечи и Грейнджър нямаше нищо против. Изглежда, капитанът нямаше представа за състоянието на собствените му оръдия.

Истинската цел на Грейнджър бе пред него. „Ирилиански вестоносец“ тъкмо обръщаше, насочвайки оръдията си към неговия нос. И Грейнджър нямаше нищо против да им го позволи. Взе една от картите на масата и изписа отгоре с големи букви:

ЯНТИ, АЗ СЪМ БАЩА ТИ. ИДВАМ ДА ТЕ ВЗЕМА…

 

 

— Госпожо, Етан Маскелин иска да говори с вас.

Браяна се обърна и видя на прага човека, на когото бяха наредили да охранява Маскелин.

— Какво?

— Казва, че било много важно.

— Не сега. — Тя отпрати войника с махване с ръка. Всичко се случваше прекалено бързо. Хоулиш готвеше кораба за битка. Сигналният офицер поддържаше връзка с „Песен“, за да следи състоянието на ударената фрегата.

Войникът се огледа, после каза тихо:

— Простете за безпокойството, госпожо, но той каза, че капитанът е кръгъл идиот и прави точно това, което полковник Грейнджър иска от него.

— Как, по дяволите, Маскелин знае какво става?

Войникът сви рамене.

— Нямам представа, госпожо. Просто така каза.

— И ти смяташ, че има идея как да ни измъкне от това?

— Той е Етан Маскелин, госпожо.

Браяна въздъхна и се обърна към Хоулиш.

— След колко време ще е в обсега ни?

— След няколко минути, госпожо.

— Значи нямам време за него — каза тя на войника. — Ако е толкова важно, да ми напише бележка.

Междувременно Хоулиш бе обърнал фрегатата по вятъра. Палубата се разтресе, когато платната се изопнаха. Дъждът зашиба по прозрачната сфера. Вълните се разбиваха в корпуса и хвърляха пяна върху моряците на палубата. Корабът на Грейнджър се носеше с неописуема скорост право към десния им борд, изпускайки черни облаци от комините, докато носът му се издигаше и врязваше във вълните.

— Обсег за стрелба? — попита Хоулиш.

Първият помощник Лум дръпна въжето на камбанката, изчака един миг и го дръпна пак. В отговор вакуумната поща на навигационното бюро затрака. Той прегледа написаното и докладва:

— Обхват на оръдията на десния борд, сър.

След секунди едно от оръдията на „Вестоносец“ стреля. Гюлето профуча над морето и за малко не можа да долети до кораба на Грейнджър.

— Достатъчно близо е — помърмори Хоулиш. — Първи до двайсети, екипажи в готовност.

Лум отново дръпна камбанката, направи пауза и я дръпна три пъти бързо. Писецът на вакуумната поща затрака.

— Екипажи първи до двайсети готови за стрелба, сър. Потвърдено.

Този път двайсет оръдия на „Вестоносец“ гръмнаха едновременно. Трясъкът от стрелбата разтърси потъмненото стъкло. Огромен облак дим се вдигна от десния борд и двайсет гюлета прелетяха разстоянието до целта. Най-горната надстройка на кораба рухна от няколко точни попадения.

— Целта поразена — докладва Лум. — Вдигни мерника.

Камбаната удари два пъти.

— Разстояние шест възела, картеч — нареди Хоулиш. — Екипажи двайсети до четирийсети, цели се в носа, огън!

— Двайсети до четирийсети. Шест възела, картеч, прицел носът. Готови сме, сър.

Вторият залп отнесе част от покрива на кормилната рубка, разтроши един от комините и разкъса такелажа, но не уцели носа. Пароходът продължаваше да се носи към тях дори по-бързо отпреди.

— Завъртете на другата страна — нареди Хоулиш. — Оръдията на левия борд, готовност за стрелба за екипажи първи до двайсети.

— Той няма да се отклони, сър.

— Ще се отклони. Предайте командата, офицер Лум.

Камбаната зазвъня пак. Кормчията завъртя руля. На мократа палуба моряците почнаха да спускат главното платно. Фрегатата бавно завъртя кърмата си към приближаващия кораб.

Лум се намръщи.

— Сър, той няма да се отклони. Решил е да ни удари.

Хоулиш присви очи.

— Какво прави този безумец? Ще ни потопи със себе си! Огън от кърмовите оръдия.

Първият офицер започна трескаво да подава сигнали. Но Браяна сама виждаше, че вече е твърде късно. Корабът на Грейнджър щеше да ги удари.

— Сър, кърмовите готови.

— Оставете ги сега. Трябва да му се измъкнем.

Кормчията завъртя отново руля.

Браяна виждаше носещия се право към тях през плътната завеса на дъжда кораб. Една самотна фигура стърчеше зад руля насред разбитата кормилна рубка. Кърмата на „Вестоносец“ се отклоняваше встрани, но не достатъчно бързо. Браяна неволно се напрегна, готова за сблъсъка.

— Той завива — викна Хоулиш. — Твърде късно, твърде късно…

В последния миг другият кораб започна да извива встрани, но маневрата му беше обречена.

Корабът удари кърмата на фрегатата и сблъсъкът едва не запокити Браяна на пода. Откъм задната страна се чу трясък на натрошено дърво и стържене на метал. Хаурстафската фрегата се наклони заплашително и корпусът й се вдигна на няколко стъпки над водата. Корабът продължаваше да я изтиква, приплъзвайки носа си по нея, и за един кратък миг се озоваха борд до борд. После започнаха да се разделят.

И тогава по палубата на фрегатата премина второ сътресение. Корабът на Грейнджър се отдели и се обърна по вятъра, докато фрегатата бавно се изправяше. Кормчията едва успяваше да удържи напъна на руля. Първият офицер разтърси глава и изтича при вакуумната поща.

— Оръдията на левия борд — изхриптя Хоулиш. — Огън с всичките!

— Все още завиваме, сър.

— Завърти обратно!

Кормчията се напъна да изправи руля.

— Не мога. Корабът е неуправляем, сър. Рулят е повреден.

— Тогава как, по дяволите, ще обърнем срещу вятъра? — изруга капитанът.

— Не зная, сър.

Така беше. Фрегатата продължаваше да се завърта около оста си, сякаш някаква невидима сила я тласкаше срещу вълните, извръщайки я към отдалечаващия се кораб. Главното платно и кливерът увиснаха. Губеха контрол.

Изведнъж цялата фрегата се разтресе ужасно.

Капитан Хоулиш падна върху навигационното табло. Браяна се улови за ръката на първия помощник, за да не последва примера му. Някъде откъм кърмата долетя протяжен нисък стон.

И после фрегатата започна да се плъзга назад.

Отвън се чуха викове. Хоулиш отвори вратата, за да чуе по-ясно какво казват хората му, и вътре нахлуха вятър и дъжд. Браяна повдигна качулката си и застана до него.

— Проблеми? — попита тя. Трима моряци се бяха вкопчили в перилата, надвесили глави през борда, за да огледат на светлините на перлени фенери повредите по корпуса. Един от тях извика нещо, но вятърът заглуши гласа му.

Хоулиш махна на друг моряк да се приближи.

— Какво става?

Мъжът завъртя глава.

— Харпунирали са ни, сър.

— Какво?!

— Драконов харпун, капитане. Най-големият, който съм виждал. Забит е дълбоко в десния борд, точно под ватерлинията. Онзи го използва, за да ни дърпа.

— Да ни дърпа?

— Да, капитане. Тегли ни след себе си.