Алън Камбъл
Море на призраците (5) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

2.
Иикам ’а пииша

Скъпа Маргарет,

Благодарение на мистър Суайнкикър сега вече съм официално мъртъв. Това означава, че можеш да изпращаш парите право на него, без да губиш половината за данъци, което не само ще ни помогне да спестим, но и ще удължи живота ми в затвора поне двойно. Вчера гледах една птичка да се рее зад прозореца на килията ми. Не зная какъв вид беше, но беше бяла и държеше нещо в клюнчето си. Птиците не ловят ли риба?

Питам се дали не е било това?

С обич,

Алфред

 

 

Саламурата се бе покачила с няколко сантиметра през седмицата, откакто за последен път бе слизал долу. Всички книги, които бе натрупал на купчинки на пода, за да може да стъпва върху тях, сега бяха изчезнали под отровната повърхност. Грейнджър стоеше в подножието на стълбата, вдигнал фенер, и оглеждаше залятия коридор: чудеше се как ще вземе затворническия регистър от складчето в другия край. Беше му останала само една книга и дори да я пожертваше, нямаше да постигне нищо. Тук долу миришеше на сол като в китоловна станция.

Той нахлузи предпазните очила, клекна до водата и протегна фенера напред. На повърхността се поклащаха телцата на умрели буболечки. Напукана зелена боя и кафеникави ичусански кристали маркираха линията, до която бе стигнала водата, но вратите на килиите от двете страни засега изглеждаха незасегнати.

— Има ли живи? — провикна се той.

Чу се тропот и плясък, сякаш нещо се бе ударило в една от вратите, после от сенките долетя мъжки глас:

— Дай нещо да ядем, кучи сине!

Грейнджър побутна очилата нагоре и се изкатери по стълбата.

Крийди бе наклонил стола на задните му крака и седеше, вдигнал ботуши на сандъка, който Грейнджър използваше за маса. Беше едър, с лице на боксьор и късо подстригана четинеста коса и все още имаше свирепо и жестоко излъчване. Дъвчеше сушено драконово, като осмукваше внимателно сухожилията и придружаваше яденето с животинско сумтене. Повечето хора с минало като неговото биха се постарали да скрият татуировката на Гробар на китката си, но Уилям Патрик Крийди продължаваше да я носи с гордост, все едно предизвикваше всички да го предадат — ако им стиска — на императорските войници. Неведнъж за малко да си изгуби главата заради подобно поведение. Сиви петна шагренова кожа покриваха челюстта му от едната страна — спомен от едно сбиване с шестима, които бяха успели да го повалят на мокрия пристан във Висок кораб. Лявото му ухо липсваше, отсечено в същия бой. Но на Крийди не му пукаше. Механичното му око потракваше като часовник всеки път, когато синкавите лещи се нагласяха в очницата, ала здравото — и вечно преценяващо — не изпускаше Грейнджър от поглед.

— Какво е положението, полковник? — попита Крийди.

— Саламурата се е покачила с още три сантиметра.

— А гостите дишат ли още?

Грейнджър сви рамене.

— Не ги чух да се оплакват.

— Е — каза Крийди, — сега ти си им началник. И тъй като не могат да очакват човек да си изкарва прехраната от празен затвор, са длъжни да направят нещо. — Наведе се и изплю едно сухожилие. — Такъв е законът.

Грейнджър окачи фенера на една кука и каза:

— Не можах да стигна до регистъра.

— Че защо го остави долу?

Истината беше, че Грейнджър не се бе сещал за него, откакто умря старецът. Но Крийди не би го разбрал. Всички имена в регистъра с изключение на едно бяха зачеркнати и след като зачеркнеше и последното, Грейнджър не смяташе да добавя нови. Ако приемеше още затворници, щеше да трябва да ги храни, а това означаваше години преди семействата им да свършат парите. След това Грейнджър щеше да е този, който да търси храна на затворниците или да ги гледа как умират. Най-трудната част от работата беше тази, която вършеше безплатно.

Това не беше затвор, а по-скоро гроб.

— Трябваше да построиш онзи склад, както ни съветваше старият Суайнкикър — укори го Крийди. — Още някоя и друга зима като последната и морето ще ни залее до топките. И какво ще правиш, като ти свършат помещенията? Къде ще живееш? Ами огледай се само.

Останките от живота на Грейнджър се помещаваха в няколко ниши под тавана на сградата. Покривът се крепеше върху дъски и кости от дракони и китове. Утринна светлина се процеждаше през прозорците, обърнати към Халсинския канал, и озаряваше празните сандъци от муниции, нагласените под дупките в тавана метални кутии, дърводелските инструменти, греблата и частите от стари двигатели, донесени от Иманярския пазар в Лосото. В средата на помещението стърчеше котва, твърде тежка, за да може Грейнджър да я вдигне сам. Един Господ знаеше как Суайнкикър бе успял да я домъкне тук. Парче кожа закриваше отвора, водещ към корниза — дървеният капак, който бе заменило, бе подпрян, на стената. Беше се наложило да изкърти капака от пантите, за да може да измъкне ковчега със стареца. На пода все още се виждаха драскотините, останали от ковчега — приличаха на белези от нокти.

— Това е затвор — каза той. — Как очакваш да изглежда?

Крийди изпръхтя.

— Други на твое място щяха да се погрижат за малко удобства. Но ти не обръщаш внимание. Ето например онзи капак там.

Грейнджър не отговори.

— И може да повдигнеш пода в килиите долу.

Грейнджър сви рамене.

— Някои хора строят…

— … а други рушат — довърши Крийди и се разсмя. — Помниш ли Дънбар?

Грейнджър — ровеше из инструментите за лост — подметна:

— Дънбар сега е под водата. — Не можа да намери лост и затова взе една лопатка и отиде в другия край на помещението. Клекна, после запълзя, като надзърташе в процепите между дъските. Когато видя горната част на гардероба в помещението под тях заби лопатата между две дъски и започна да ги кърти.

— Бенкс беше намерил едно яйце от среброперка в пещерата под скалата — продължаваше Крийди. — А ти го сложи да го вариш в една ръждясала гилза от снаряд, когато на пътя се появиха копиеносците на Хю. Никога няма да забравя изражението на онзи млад офицер. Ти втренчи поглед в него и… помниш ли какво каза?

Грейнджър изкърти едната дъска и се зае с другата.

— Ще бъдете ли така добър да се оглеждате за майката — каза доволно Крийди. После изпуфтя. — Ще бъдете ли така добър!

Отхапа парче месо и го задъвка.

— Упорити копелдаци са, признавам им го.

— Копиеносците на Хю ли?

— Драконите, човече. Чу какво разправяха за онзи зеления, нали?

Грейнджър се пъхна през дупката в пода и стъпи на гардероба. Дървото изскърца.

— Маскелин си ги измисля тия — подхвърли Грейнджър. — За да го продаде по-скъпо на колекционерите.

— Това чудовище наистина си го е бивало — каза Крийди. — Потопило е седем кораба, преди да го уцелят с харпун в окото.

— Два — поправи го Грейнджър.

— Добре де — склони Крийди. — Но нали видя какво беше изяло?

Грейнджър се провря с пъшкане през отвора.

— Да съм видял ли? Нали го чистих с ръцете си!

Крийди се разсмя.

— Дейви едва ли си е давал сметка.

Грейнджър приклекна и скочи върху гардероба. Беше доста тясно, но успя да пъхне глава под тавана. Ако се изключеше гардеробът и няколко лавици, натъпкани с проядени от молци одеяла, складът под тях беше съвсем празен.

— Какво ще правиш там? — провикна се Крийди. — Трябваше да вземеш моите ботуши. Не беше нужно да разбиваш проклетата къща, за да стигнеш долу.

Грейнджър открехна вратата на гардероба, обърна се с лице към стената и се хлъзна надолу. Обувките му опряха в пода. Той изсумтя и се завъртя в тясното пространство.

Беше сумрачно и прашно, но ръцете му веднага напипаха металната кутия. Той я взе, сложи я върху гардероба и си пое дъх.

— Крийди, ще ми подадеш ли ръка?

— Сам се напъха там.

— Не мога да… дишам…

Горе нещо задращи по пода. Столът на Крийди. Малко по-късно отворът бе закрит от сянка и Грейнджър видя грозното лице на Крийди да се навежда към него.

— Никога няма да я заковеш тази дупка, нали?

— Вземи кутията и ми дай ръка.

Когато се измъкна горе, пи дълго и жадно от стомната, после се тръшна на пода. Дишаше с хрипове. Беше се нагълтал с изпарения от саламура. Море Лукс се бе загнездило здраво в дробовете му и нямаше начин да го прогони оттам.

— Не изглеждаш добре, да ти кажа — отбеляза Крийди.

— В тази кутия е регистърът.

Крийди я отвори.

— За какво ти е всичко това?

После започна да вади нещата от кутията. Имаше две книги — затворническия регистър и старо окъсано унмерско томче с неразбираеми драсканици. И детска кукла, изработена от сребро и мед — изобразяваше човешко дете. Миниатюрни съчленения позволяваха на главата и ръцете да се движат. Едното око бе извадено, но другото бе на мястото си — стъклено и синкаво, досущ като механичното око на Крийди. Зад неолющения ирис трепкаше бледожълтеникава светлинка.

— Не я ли помниш? — попита Грейнджър.

Крийди помисли за миг, после се намръщи и каза:

— Унмерското момиче. Защо я пазиш?

— Не зная — отвърна Грейнджър. — Като доказателство. Вдигни й ръката. Не — другата.

Чу се тъничък гласец:

— Иикам ’а пииша…

— Проклет да съм! — изруга Крийди. — Че тя почти говори. — И вдигна отново ръката.

— Оиааам тееее.

— Говори — потвърди Грейнджър. — Вътре има механизъм.

— Ти си я отварял?

Грейнджър сви рамене.

— Защо не?

Крийди го гледаше учудено.

— Това е унмерско изделие. Един Бог знае какви магии са вградени в това чудо.

— Мислиш ли, че може да струва нещо?

Крийди разглеждаше куклата.

— Може би. Ако успееш да разбереш какво точно казва. Има хора, които биха дали добри парици за такова нещо. Но не позволявай на Маскелин да те обере. Без да се обиждаш, полковник, но имаш нужда от финансова инжекция. — И огледа демонстративно стаята преди да върне куклата.

— Ааа съъъъ ооооо.

— Съмнявам се, че говори на анеански. По-скоро ми прилича на някой от старите унмерски езици.

— Крийди, престани, че ще се изтощи. — Грейнджър се надигна и взе затворническия регистър. Беше тежка книга със синя платнена подвързия. Той прелисти страниците: бяха пълни с имената на затворниците и датите на постъпването, нанесени грижливо с четливия почерк на Суайнкикър, а после зачеркнати дебело. Старият воин наричаше тези бележки пирони в ковчега. Само последната половин страница бе изписана с почерка на Грейнджър. През шестте години, откакто бе пристигнал тук, в Етугра, беше забил девет такива пирона. Само последният надпис не бе зачеркнат.

Дюка, Ерик. 3/ХА/07. Ивънсроум. Вр. внк. #44-ЗаливБск 15103. III 30/ХА/46-13/ХР/47

Ерик Дюка, роден в Ивънсроум през 1407. Сражавал се като вражески войник, един от двайсетте хиляди пленени от императорските сили при залива Бяла скала по време на Четирийсет и четвъртата Война за освобождение. Грейнджър въздъхна. Според този запис беше получил три първоначални вноски от Ивънсроумския съвет, следвани от още десет от семейството на Дюка. Парите бяха секнали на тринайсети дъждовен Хю — преди три седмици. Без никакво обяснение. Грейнджър извади от кутията молив и прокара неравна черта върху текста. Шансовете близките на затворника да пратят още средства бяха почти нулеви. Ако пратеха молба до Съвета, можеха да изкарат най-много още една-две вноски. Но Грейнджър винаги би могъл да твърди, че са пристигнали твърде късно.

Страниците нататък бяха празни — достатъчно място за живота на още хиляди хора, ако бе готов да положи тежестта му върху съвестта си. Той огледа жалкото помещение, кутиите, в които капеше вода, и дупката, която бе пробил в пода, после попита:

— По кое време пристига „Алабастров тътен“?

— Имаме още няколко часа.

— Дали са пратили списъка?

Крийди повдигна рамене.

— Няма смисъл да проверяваме. Все още получаваме пленени войници от Ивънсроум и Келоуей. Хю нареди да ги прехвърлят насам след като приключат с разпитите. Все изплашени селяци.

Бяха ходили в Ивънсроум през трийсетте. Грейнджър си спомняше една ферма недалеч от Трепкав ручей, тясно парче земя зад морската стена, с дванайсет акра жито и царевица и още два за пасбище. Имаше стара каменна къща и кухня в градината, овошки и дървен сеновал. Истински живи дръвчета по хълмовете. Зайци. Заповедите му бяха да изгори всичко, да подчини острова с огън и меч, крепост след крепост. Но след това император Хю се ядоса на бавния им прогрес.

Помнеше добре миризмата на пръст, свежия вкус на прясна вода и как брат му Джон събираше ябълки в каската си. Приятно местенце беше Ивънсроум. Казваха, че си заслужавало да се биеш за хубавите неща. Но после си спомни бомбардировката, пожарите и писъците — и холерата, която дойде по-късно. Въздъхна и каза:

— Все пак да тръгваме. По-добре да подраним.

Крийди разглеждаше куклата.

— Държал си това нещо през всичките тези години? И не си ми казал досега? Може би щях да намеря купувач.

— Исках първо да я поправя.

— Да бе — изсумтя Крийди и отново завъртя ръката.

— Оиааам тееее — изписука безпомощното детско гласче.

 

 

Отвън, на покрива на затвора, беше чудесен ясен ден, но двамата носеха по навик наметалата си от китова кожа. Човек никога не знае кога може да се извие вятър. Не бяха обличали униформите от години и с моряшките бричове и етугрански кафтани приличаха на тъмничарите, в които се бяха превърнали.

Старият саламурен пречиствател на Суайнкикър стърчеше върху ръждясалите тръби при цистерната и лещите му лъщяха на слънцето като очи на паяк. Грейнджър си отбеляза, че отдавна му е време за сериозно почистване. На десетина стъпки под тях Халсинският канал и множеството му разклонения оформяха мрежа от водни улички с цвят на чай, виещи се между Етугранските тъмници и запречените от понтони и купчини изсъхнала пяна брегове. Край сенчестите кейове се поклащаха лодки, а саламурата под тях бе тъмна и лъскава като бронз.

На местата, където слънцето осветляваше водата между сградите, Грейнджър можеше да различи под морската повърхност смътни очертания — редове зарешетени прозорци и тук-там врати, през които някога вероятно бе пристъпвал старият Суайнкикър. Още по-дълбоко имаше обикновени прозорци като тези в Старо Лосото. Като момче той неведнъж се бе катерил по унмерски фасади под възбудените крясъци на други момчурляци, тръпнещи при мисълта, че от дълбините може да се подаде Старият караконджул, да ги дръпне и да ги вземе. Спомени от един съвсем друг свят. Море Лукс бе изгладило миналото. Там, където преди бе имало кухни и бани, сега плуваха рибни пасажи. Раци и змиорки пълзяха по някогашните тавани в търсене на храна.

Повечето от някогашните съседи на Суайнкикър бяха следвали издигането на морето и сега къщите им хвърляха сенки върху затвора на стареца. Ето там бяха Хоукенови, по-нататък затворът на Дан Катъл, а още по-надолу кръглата кула на мисис Пърсуерър, построена с наследството от мъжа й. Гол до кръста работник стоеше върху скелето до кулата и я замазваше с хоросан, а негов колега изнасяше нагоре тежки дялани камъни и ги редеше в краката му. Неспирният строеж бе неразделна част от живота в Етугра. Извадени от морето тухли и плочи съхнеха върху дървени платформи, преди отново да влязат в употреба. Някои сгради се бяха напукали и рухнали, отказали се от борбата. На трийсетина метра от къщата на Ма Битър сега се виждаше само стърчащият комин. Някой го бе затъкнал с боклуци.

— Виж. — Крийди посочи към канала.

Грейнджър погледна и видя жълтеникава светлинка да се плъзга под мътната вода между затворническите сгради. На пет фатома дълбочина шагренов мъж носеше малко дете. Държеше перлен фенер във вдигнатата си дясна ръка и осветяваше с него потопената улица. Двамата с детето бяха облечени с парцали. Крачолите на панталоните на мъжа се люшкаха около мършавите му глезени. Косата на детето се поклащаше като жълтеникав пламък. Мъжът вървеше с летаргично темпо по морското дъно, после изчезна през зеещата в отсрещната сграда врата.

— Трябва да предупредим Дан Катъл — каза Крийди. — Влязоха в неговото подземие.

— Ще му кажа.

— Не е редно Удавници да ходят където им скимне.

Грейнджър не откъсваше поглед от вратата, през която бе изчезнал мъжът с детето. Беше дошъл от тази страна на улицата, което означаваше, че може би живеят в неговата изба. Законът изискваше да уведоми канджиите на Маскелин, но това означаваше проверки, а Грейнджър не искаше никакви проверки.

Крийди настояваше да вземат техния катер за площад Авърли, тъй като старата лодка на Суайнкикър пропускаше и заплашваше да се разпадне. Грейнджър огледа местата, където бе запълнил пробойните със смола. Все още дължеше на корабостроителницата хиляда златника за ремонта на двигателя.

Моторът замърка равномерно. Някога катерът бе обслужвал имперския флот и все още носеше следи от оръдеен обстрел. Крийди твърдеше, че го бил купил на сметка от свой братовчед, който служел като кормчия при адмирал Ламонт, но Грейнджър подозираше, че го е откраднал. Не искаше да знае истината. През последните шест години неведнъж бяха вършили незаконни неща.

Грейнджър седеше в центъра, възможно по-далече от бордовете. Крийди се бе привел над руля, стиснал дръжката с една ръка. С другата въртеше безцелно лещите на изкуственото си око, сякаш срещата с унмерската кукла бе пробудила в душата му нежелани спомени.

— Питал ли си се някога какво е станало с останалите момчета? — подхвърли той. — Чух, че Бенкс се заселил в Лосото, направо под носа на Хю.

— Бенкс е достатъчно умен да се грижи за себе си — отвърна Грейнджър. — Нищо чудно да си е намерил службица в администрацията.

— По-умен от нас, така ли? — Крийди насочи катера покрай комина на Ма Битър. От двете им страни се издигаха затворнически стени — закриваха напълно слънцето. Зад тях перката оставяше в канала жълтеникава диря. — Трябваше да се опитаме да съберем оцелелите Гробари — продължи Крийди. — Да ги доведем тук всичките. Бенкс щеше да знае как да поддържа затвора. Суон и Тумел можеха да вадят строителен материал от дъното. А после да потърсим и други нещица под водата. Да организираме наша си иманярска операция.

„Нелегална“ — помисли Грейнджър. После каза:

— Нямам с какво да им платя.

— Те не биха искали нищо от теб, полковник. Можеше да им предложиш дял от имането.

— Нищо ценно не е останало в тези канали — отвърна Грейнджър. — А и ще ни трябват тонове снаряжение — кранове, стоманени мрежи, метални куки. По-голяма лодка. Щяхме да станем конкуренция на Маскелин. Не мисля, че това би му се понравило.

Крийди плю през борда, но не каза нищо.

Разговорът накара Грейнджър да се замисли за това как си изкарват прехраната другите. Крийди бе израсъл тук и семейството му все още държеше четири, а може би пет затвора в покрайнините на Висок кораб. Бяха пратили Крийди при един далечен роднина, някакъв беден втори братовчед, дължащ на дядото пари. Разправяха, че не искали да компрометират семейството, след като наоколо било пълно с шпиони на императора. Затворът на братовчеда беше достатъчно голям, за да е ползотворен, но Крийди се бе оказал майстор в пилеенето на пари.

Суайнкикър се бе смилил над Грейнджър. Старият воин не очакваше от него друго, освен да работи здраво и да слуша търпеливо спомените му от войната. А може би просто си търсеше човек, който да му изнесе ковчега, когато дойде времето.

Катерът сви на запад от Халсинския канал и навлезе във Франсиал, където сградите се бореха за пространство, закрили с плътна вечна сянка каналите между тях. Крийди изключи мотора, взе канджата и започна да я опира в стените, за да насочва катера. На някои места под повърхността прозираха отворите на залетите прозорци, но като цяло водата бе непроницаема. В тези стари потопени булеварди на Франсиал някога бяха ехтели чуковете на унмерските оръжейни ковачници и леярници и напевите на магьосниците бруталисти и ентрописти, вдъхващи тайнствени и зловещи сили на своите творения. Грейнджър неведнъж се бе чудил какви ли причудливи устройства все още лежат долу и си говорят с рибите. Дори сега му се струваше нередно да нарушава техния покой.

Един плъх лазеше по корнизите над повърхността, търсеше със заострената си муцунка скривалища на водни буболечки. Грейнджър му пожела късмет. После му се стори, че забелязва под повърхността поредния фенер. Още една удавническа душа, тръгнала към неизвестна цел? Дори да го бе забелязал, Крийди не каза нищо.

След малко напуснаха сумрака на Франсиал и насочиха катера към открит правоъгълник, залят от слънчева светлина.

Площад Авърли образуваше в центъра на града голям светъл залив, заграден от трите страни от грандиозните фасади на Етугранските имперски тъмници и административни сгради. Кораби от Лосото, Валсиндър, Чандел и освободените територии на Ког-Елис и Ивънсроум стигаха дотук през Глот Мадера — дълбоководен канал, извиващ се от юг през града и към открито море. Районът буквално гъмжеше от кораби — търговски, траулери и драконоловци от всички кътчета на империята, дънни драги, сепиевидни фрегати, плаващи кранове и шлепове, натоварени с извадени от подземната крепост камъни, земя и дървен материал. Малки корабчета щъкаха между по-големите — от дървени яхти до канута от китова кожа и дори стари унмерски ладии с корпуси от дялан кристал, подскачащи като ярки отражения върху вълните.

На северния бряг Етугранският ежеседмичен пазар вече беше в разгара си. Няколкостотин шатри и сергии се бяха наблъскали върху каменната площадка покрай пристана. Предлагаха всичко — от израсъл в истинска почва зеленчук до огнени корали, трикратно преварена риба и иманярски находки. На самия бряг стърчаха вкаменените фигури на мъже и жени — не статуи, а трупове на шагренови хора, извадени от тукашните канали и оставени да се втвърдят, докато съхнат на слънцето.

Крийди — гледаше на юг — подметна:

— Извадихме късмет, че подранихме. „Алабастър“ вече е пристигнал.

Бившият имперски боен кораб „Алабастров тътен“ сега бе един от най-големите транспортни съдове за превоз на затворници. Два парни влекача теглеха нашарения с белези стоманен корпус през портите на Глот Мадера право към площад Авърли. Корабът бе свален от активна военна служба след Четирийсет и третата война за освобождение, но железните му оръдия все още стърчаха върху палубата и сенките на дулата им се плъзгаха върху морската повърхност като черни знамена. Пронизителен писък от комините оповести на града за неговото пристигане и двигателите му започнаха да думкат, сякаш в дълбините се зараждаше земетресение. Капитанът се бе изправил на мостика до кормчията, издокаран в изумрудена щурмовашка униформа. Изпъкналата повърхност на лицевия му шлем блестеше на слънцето като жабешко око.

Затворническите чиновници вече се приготвяха за акостирането на кораба — подреждаха счетоводни книги и мастилници върху дългите маси под обърнатите към водата навеси. Пристанищните бригадири подканяха с крясъци докерите, които притичваха, готови да уловят хвърлените от кораба въжета. Моряци напътстваха с викове по-дребните корабчета да освободят пътя пред „Алабастър“. На пристанището вече се бе скупчила нетърпелива тълпа.

Крийди насочи катера през площада към обществената стоянка при западния край на доковете и щом двамата с Грейнджър слязоха, ги нападнаха амбулантни търговци, предлагащи евтина храна и безполезни иманярски находки.

— Баласт за колесница, мистър Крийди?

— Котешки куки, сър. Оригинални са — вижте бронзовото покритие…

— … извадени от Злачно море…

— Мистър Крийди?

— Шест златника за унция, приятелю.

Пред Грейнджър се изпречи дебел мъж с очила. Носеше още такива очила върху поднос, закачен на врата му.

— Надзърнете в миналото през очите на мъртъв магьосник — напевно каза мъжът. — Оригинални унмерски лещи. Ще ви покажат къде лежи изгубеното имане, сър. — Гласът му се снижи до шепот. — Нечестиви ритуали, човешки жертвоприношения, унмерски секс, драконов секс.

Грейнджър не обръщаше никакво внимание на търговците. Крийди обаче оглеждаше със стъкленото си око предлаганите стоки. Обърна се, видя продавача на очила и го избута встрани от пътя на Грейнджър.

— Ментета — измърмори. — Нищо не се вижда през тях. — Готвеше се да продължи, но вниманието му бе привлечено от мъж, който предлагаше сребърни кутийки с главоблъсканици.

Грейнджър го побутна напред.

Около масите с чиновници вече се бяха събрали и други тъмничари. Седяха на кея, провесили крака над отровната вода или облегнати на труповете-статуи, и зяпаха как докерите привързват кораба и спускат мостчетата. Грейнджър забеляза познати лица и кимна. Всички бяха дребни бизнесмени. Нито един притежател на голям затвор не би си губил времето с такива евтини затворници. От селяните нямаше голяма полза. Крийди подхвана разговор с човек, когото Грейнджър не познаваше, така че полковникът насочи вниманието си към „Алабастров тътен“.

Капитанът се спусна с трополене по мостчето, стиснал шлема си под мишница. Шлифованите му стоманени ботуши звънтяха отчетливо. Беше типичен лосотанец, тъмнокос, с красиви черти. Ухили се широко, избърса капчиците пот от челото си и се провикна:

— Грек!

Старшият администратор вдигна глава от мястото си на масата и го изгледа с мъничките си подозрителни очички.

— Подрани — рече той. Беше ужасно мършав и прегърбен, като закачалка за наметалото си. Носеше прашна перука и имперска тога в пепеляв цвят, украсена със сребърни верижки на раменете. Брадичката му надвисваше над дебелите тефтери като сталактит.

Капитанът му подаде свитък.

— Сто шейсет и трима издъхнали. Хиляда осемстотин двайсет и шест все още дишат и още осемнайсет нарушители на реда се мариноват в резервоарите с морска вода. Това прави общо две хиляди и девет доставени тела.

— Осемнайсет нарушители на реда? — повтори администраторът. — Не е ли множко?

— Дисциплина — отвърна капитанът. — Дадеш на тези хора пръст и те ще те изядат целия — че и заразяват и други с бунтовното си поведение. Освен това знам колко обичаш да ги гледаш, докато съхнат. — Плъзна поглед към близката вкаменена фигура — неподвижното тяло на жена, сгърчена на земята с разкривено от агония лице — и се подсмихна.

Администраторът прегледа документа, надраска нещо отдолу и го подаде на един от помощниците си. Капитанът се обърна, даде знак на моряците от „Алабастър“ и те почнаха да разтоварват човешкия си товар.

Затворниците бяха точно каквито предполагаше Грейнджър — сбирщина от ивънсроумски селски работници, неопитни бунтари, жени и старци. Едва ли сред тях имаше и един истински ветеран. Оковани във вериги, те се влачеха по мостчето под бдителния поглед на корабния надзорник. Моряците ги строяваха на кея, докато етугранските тъмничари се подреждаха при масата на администраторите, за да получат номерирани квитанции, необходими за да предявят желанията си към стоката. Грейнджър се готвеше да се присъедини към тях, когато към него се доближи Крийди — държеше две листчета — и каза:

— Уредих те.

Грейнджър се поколеба.

— Откъде ги взе?

— Мъжът на една моя първа братовчедка познава един човек, който познава един друг човек. Полковник, просто ги вземи, инак ще висим тук цял ден. Твърде е горещо, за да киснем тук повече, отколкото е необходимо.

Грейнджър взе квитанциите и ги огледа. Бяха за затворници четирийсет и три и четирийсет и четири от първата група.

— Има ли в този град човек, когото семейството ти да не познава?

Крийди се замисли.

— Да, но те са под водата.

Изчакаха реда си, докато първите затворници бяха отвеждани един по един пред администраторите. Тук подписваха документите и ги предаваха нататък за подпечатване. Тъмничари извикваха на висок глас номера и протягаха квитанции, за да получат срещу тях затворници и да дооформят документацията. Надзорникът от „Алабастров тътен“ отключваше веригите и подкарваше с камшик затворниците, които се бавеха.

Слънцето печеше все по-немилостиво. Миризмата на китово масло от комините на кораба изпълваше въздуха и полепваше като гъст слой по небцето на Грейнджър. В залива се поклащаха корабчета. Един продавач на бира ровичкаше в джоба си за дребни. Грейнджър вдигна ръка, изтри потното си чело и погледна редицата затворници. Едва трийсетина бяха преминали процедурата по предаването. Всички бяха измършавели от глад. Сигурно и половината нямаше да доживеят до края на годината.

— Томас?

Една жена в редицата го гледаше. Изглежда, бе създавала проблеми по време на плаването, защото лицето й под чорлавата черна коса бе покрито със синини. На долната й уста имаше коричка засъхнала кръв. Притискаше трескаво към себе си петнайсет-шестнайсет годишно момиче и се опитваше да попречи на надзорника да ги раздели.

— Томас? — повтори забързано тя. — Ти си, нали?

— Не ви познавам, госпожо — отвърна Грейнджър.

Надзорникът дръпна момичето от ръцете на жената и го тикна в ръцете на един от чакащите тъмничари. Жената изпищя: „Янти!“ и се опита да последва момичето, но надзорникът я повали с ритник на земята. Тя протегна ръце и проплака:

— Тя е моя дъщеря!

Както майката, така и дъщерята носеха прости ивънсроумски дрехи, дрипави и мръсни като на всички останали затворници, но обувките на момичето бяха изключително фини и със сигурност не от типа, какъвто се очакваше да носи едно селско момиче. Дори в парцаливите си одежди то бе забележително красиво, със смугла кожа, пълни устни и изящен нос под черния бретон. Изглеждаше ужасено и объркано и очите му трепкаха, готови да се напълнят със сълзи. Сякаш дори не забелязваше тъмничаря, който го бе прегърнал през кръста и го влачеше към масата на администраторите. Нещо във вида на момичето накара някаква струна в сърцето на Грейнджър да трепне. Струваше му се толкова познато.

— Моля те! — Жената протягаше ръце към него. — Не им позволявай да ми я отнемат. Това ще я убие.

— Госпожо… — почна Грейнджър.

— Аз съм Хана! — проплака тя. — Томас, ти ме познаваш! Познаваме се от Трепкав ручей.

Грейнджър я погледна втрещено и спомените му почнаха да се пробуждат. Наистина я познаваше, макар че времето бе оставило неизбежните си следи върху лицето й. Неочаквано откри, че гледа след момичето в ръцете на тъмничаря. Имаше косата и кожата на майка си, но останалото? Сърцевидното лице, извивката на носа, волевата линия на брадичката. Всеки, който я погледне, би забелязал, че в жилите й тече лосотанска кръв. Ами очите? Не бяха черни като на майка й, а бледосиви, като тези, които Грейнджър виждаше всяка сутрин в огледалото. Петнайсетгодишна? Господ да му е на помощ! Петнайсет години. Но защо тук и сега? В това забравено от Бога място.

Крийди, изглежда, забеляза промяната на лицето му, защото го стисна за ръката и зашепна:

— По дяволите, полковник. Дори не си го помисляй. Вече не се казваш Грейнджър. Каквото станало през войната — станало. Няма нищо общо с теб.

— Моля те, помогни й! — хлипаше жената.

Натискът върху ръката му се усили.

— Лоша идея, мистър Суайнкикър.

Грейнджър се освободи от хватката, застана пред администраторите на масата, сложи двете квитанции и каза:

— Дай ми тези двете.

Администраторът дори не погледна квитанциите.

— Съжалявам, сър. Затворниците вече са разпределени.

— Какво значение има? — настоя Грейнджър. — Нали ги разпределяте случайно?

Един от стоящите наблизо тъмничари погледна жената и поклати глава.

— Тази ревла трябваше да дойде с мен, но не искам проблеми, друже. — И протегна своята квитанция. — Готов съм да се разменим.

Грейнджър взе листчето от мъжа. После се обърна към другия тъмничар, онзи с младото момиче.

— Какво ще кажеш?

Мъжът махна небрежно с ръка.

— Забрави. Няма да се редя пак на опашката. — Подаде на един от администраторите своя затворнически регистър и се изправи, като избягваше погледа на Грейнджър. Администраторът разтвори регистъра и вдигна очи към Грейнджър.

Полковникът се наведе към тъмничаря и зашепна:

— Един затворник, друг затворник — каква разлика?

Мъжът клатеше глава.

— Казах ти вече — подхвърли разколебано. — Не мога. — Избърса потта от челото си и втренчи поглед в масата. Администраторът не помръдваше. Беше непоносимо горещо. Накрая тъмничарят се обърна към Грейнджър и отвърна шепнешком:

— Нали разбираш… — Облиза устни. — Не мога да я разменя за някой старец.

— Платил си за нея допълнително?

— Знаеш как е.

Грейнджър сложи втората квитанция върху масата и заяви:

— Пиши я на мен.

Администраторът го гледаше безизразно.

— Чу ме — изсъска Грейнджър. — Иначе ще се развикам и ще викам „корупция“ и „проституция“. Знаеш какво се казва за тях в Ивънсроумската конвенция.

Тъмничарят хвърли квитанцията си на масата до неговата и въздъхна:

— Добре де, вземи я, щом искаш. Какво ми пука? — Взе регистъра си и се отдалечи забързано към тълпата.

Чак на катера Грейнджър осъзна, че трепери въпреки горещината. Какво правеше? Сърцето му се свиваше, докато се люшкаше между чувството за отговорност и отчаянието. Беше стиснал регистъра с побелели пръсти. Крийди бе потънал в неодобрително мълчание, а двете затворнички се бяха сгушили на носа. Хана притискаше дъщеря си под завивката от китова кожа. От време на време поглеждаше въпросително Грейнджър. Момичето, Янти, гледаше морската шир с невиждащи очи, сякаш светът около нея не съществуваше. Нито веднъж не погледна към Грейнджър.

Никой не проговори, докато не напуснаха откритите води и не навлязоха в каналите на Франсиал, където Крийди внезапно избълва:

— Ужасна грешка, полковник. Те са затворници, за бога! — Вдигна канджата и отблъсна катера от близката стена. — Щяха да са по-добре при всеки друг в Етугра. — На устните му затрептя саркастична усмивка. — А и е срещу шибания закон.

Крийди беше прав, разбира се, и Грейнджър засрамено си помисли, че наистина е паднал съвсем ниско. За подобно нещо баща му щеше да го пребие от бой, щеше да го накара да предаде Хана и Янти на затворническите администратори.

Но баща му не беше между живите. Майка му също. Брат му Джон бе загинал при Трепкав ручей, оставяйки жена и дете някъде в Лосото. Дори старият Суайнкикър най-сетне се бе потопил в саламурата. Единственото семейство, което Грейнджър имаше, бе в тази лодка.