Алън Камбъл
Море на призраците (12) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

9.
Хаурстаф

— Ето тук — обясняваше инквизитор Мара — извършваме левкотомия, а тук… — той повдигна част от мозъка на пациента със стъклена пръчица — е кухината, за която ти говорих. — Пациентът неволно потрепери, изпъна ръце покрай тялото си и нададе странен вой.

— Е, това изяснява въпроса — каза сестра Браяна Маркс. — Унмерите наистина са имали дупка в главата. — Огледа с присвити очи оголената мозъчна тъкан и се намръщи. — Прилича на пилешки вътрешности.

Инквизитор Мара извади пръчицата и я пусна в стъкленицата, после избърса ръце в престилката си — лекьосаната му престилка бе единственото нещо в помещението, което не сияеше от чистота.

Слънцето проникваше през високите прозорци и осветяваше застлания с бели плочки под и стоманените маси.

— Съвсем различно създание спрямо модерния човек, да — продължи да обяснява той. — Кухината вероятно действа като резонираща камера, усилваща телепатичната мисъл. Навярно закърнял орган от по-ранен стадий в развитието на тези същества. Започнал е да атрофира веднага след като се е оформил лобуларният мост.

— Унмерите са обменили телепатичните си способности за силата да транспортират материя?

Мара поклати глава.

— Не бих казал, че са ги обменили. Израз, който може да ни отведе в погрешна посока. Освен това няма нищо, което да подсказва, че някога са владеели телепатия. Емпати — може би. Кухината е рудиментарна структура, като белия дроб при рибата червей или гръбначните ганглии при номиото. Ние смятаме, че първобитните хора са притежавали подобен тип мозък, но по-късно са еволюирали в друга посока.

Пациентът започна да удря с длан по масата.

— Трябва ли да го прави? — попита Браяна.

Мара взе скалпел и прокара малък разрез през мозъка. Пациентът се усмири.

— Благодаря — каза Браяна. — Имаш доста богат опит с тези неща.

Усмивката на инквизитора промени всяка бръчка на лицето му.

— Практика — скромно отвърна той.

— Разбираш ли какво означава това откритие?

— Ами… обяснява защо са уязвими… — почна Мара.

— Не, не, означава, че изгубих десет хиляди златника — прекъсна го Браяна. — Хю ще парадира с това пред цялата империя. Ще го използва, за да ни унижи. — Тя въздъхна театрално. — Как е възможно да сме свързани родствено с тези примати? Направо тръпки ме побиват.

Пациентът внезапно заговори с висок и ясен глас:

— Кюреси, няма да издържа. Искам да ме смениш. — Протегна ръка към съседната маса, където Мара бе положил отрязаната теменна част на черепа му, обрасъл отгоре с дълга бяла коса.

— Видя ли това? — намръщи се Браяна. — Половината от главата му я няма и той все още е активен.

— Да го събера ли наново?

— Мисля, че имам по-добра идея — отсече Браяна. — Момичетата на сестра Ула могат да го използват като игленик. Прикачи му черепа със скоби и го свали в лабиринта.

Мъжът на масата заговори отново:

— Върнете ми я. Ние ще се бием с хаурстафите.

— Ще си седиш кротко в ъгъла, докато от устата ти се точи слюнка — рече му Браяна. — Какво ще кажеш — обърна се тя към инквизитора, — дали да не го подстрижем, докато главата му е разполовена? Сигурно и той може да си отреже косата… — Тя млъкна, усетила присъствието на трети човек в помещението, и когато се обърна, видя, че на прага е застинало хубаво малко момиченце и ги гледа ужасено.

„Какво искаш?“

Момичето се облещи.

— А? Аз… съжалявам, аз…

„Не сме сами — заговори мислено Браяна, като се стараеше да забива думите като пирони в ума на младата магьосница. — Инквизитор Мара е личен лекар на императора. При тези обстоятелства коя според теб е най-подходящата форма на общуване — с мисли?“

— Или като врещиш думите си като сврака?

— С мисли? — предположи момичето.

— Не си много умна, нали?

Мара не им обръщаше внимание. Взе телбода и продължи мълчаливо работата си с главата на унмерския пациент. Момичето на вратата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне, нужно й беше известно време, преди да се овладее и да отговори мислено.

„Пристигна писмо за вас. — И подаде сгънато листче. — Донесе го един етугрански рибар. Чака пред двореца. Мисля, че се надява на някакво възнаграждение.“

Браяна изстреля ума си навън, но не откри никакъв рибар. Навярно интелектът му бе като на канален плъх и затова оставаше невидим за нея. Взе писмото и го разгъна.

До сестра Браяна Маркс:

Името ми няма значение. Аз съм тъмничар в Етугра, който наскоро и легално получи затворнически права над един могъщ медиум. Като си давам сметка за ценността, която може да представлява той за Гилдията, съм готов да ви го предам срещу възнаграждението от двеста хиляди златника. Ако сте съгласни, моля изпратете представител на Гилдията (но да бъде от жълт ранг) за среща на площад Авърли на трийсети дъждовен Хю. Аз ще се свържа с него.

С почит,

Ваш приятел

— О, това е изнудване — каза тя на глас. — Двеста хиляди златника! — Погледна момичето. — Колко платихме за теб?

— Нищо, сестро.

— Нищо — потвърди Браяна. — Виждаш ли колко ни бива да определяме точната цена на всеки талант?

— Моите родители смятаха за голяма чест…

— О, я млъквай — скастри я Браяна. — Твоите родители имат късмет, че не ги екзекутирахме, задето ни те пробутаха. Но този етугрански тъмничар — тя размаха писмото пред лицето на Мара — има наглостта да ни иска цяло състояние без въобще да знаем за какво.

— Такъв е светът, в който живеем — въздъхна уморено Мара.

— Ние ще воюваме с хаурстафите — добави унмерският пациент.

— Инквизиторе, моля те, сложи му нещо — изръмжа Браяна. Имаха ли агенти в Етугра? Тя излъчи въпроса до всички медиуми в двореца и отговорът дойде незабавно: „Не“.

Значи трябваше да изпрати някого.

Но кого?

Докато разглеждаше писмото, забеляза нещо друго. Някой бе надраскал нещо отдолу, няколко думи, едва различими и бледи. Отначало бе взела надписа за смачкване, но когато го огледа по-внимателно, установи, че са думи. Изглеждаха така, сякаш са писани със саламура. Имаше дата и име. Името й беше познато.

Браяна се усмихна. Хю също помнеше това име и би платил солидна сума на Гилдията, за да узнае къде е този човек. „Приготви ми каретата — нареди тя мислено на момичето. — Тръгвам от двореца незабавно.“

— Да, сестро.

— Почакай — добави Браяна на глас. — Всъщност ще я приготвя сама. — Изгледа момичето продължително и надменно и се обърна към Мара. — Инквизиторе, хрумна ми нещо. Необходимо ли е да занимаваме императора с резултатите от това анатомично изследване? Така само ще подхраним предразсъдъците му. Няма ли да е по-щастлив дълбоко в себе си, ако вярва, че хаурстафите — и по подразбиране всички хора — по никакъв начин не са свързани с унмерите?

Инквизиторът размаха неопределено ръка.

— Първо, той въобще не е убеден, че хаурстафите са хора. Струва ми се, любимият му термин е „саламурени мутанти“, макар че са го чували да използва и фразата „нечовешки паразити“. Разбира се, когато е много ядосан, той…

— Да, да — прекъсна го Браяна. — Но погледни онова красиво създание при вратата. Тя прилича ли ти на мутант?

— Разбира се, че не — отвърна Мара.

— Значи си съгласен. Всички засегнати партии можем да извлечем полза от незнанието на Хю. Мисли за това като за пропагандиране на мира и хармонията между общностите.

Мара изхъмка недоверчиво.

— Рискувам позицията си в двора.

— Ще те компенсираме за това. — Браяна кимна към момичето при вратата. — Ако например ти предложа възможността да разшириш анатомичните си изследвания?

Момичето местеше поглед между двамата.

— Сестро?

Мара го огледа от главата до петите и потърка замислено брадичка.

— Разбира се, на друго, по-удобно място — добави Браяна. — Можеш да ни погостуваш няколко нощи. Настоявам.

— Хю заминава да прекара лятото в Лоримар — каза Мара. — Бих могъл да отложа връщането си с две-три седмици.

— Ако искаш вземи месец.

Момичето се изчерви и заяви:

— Няма да позволя!

— Ще позволиш, и още как — възрази Браяна.

Момичето избухна в сълзи и избяга от стаята, като затръшна вратата.

Настъпи кратка тишина. Браяна я наруши:

— Каква неблагодарница. Вземаме ги от полята и бордеите, обучаваме ги и им осигуряваме живот в разкош и безметежност и ето как ни се отплащат. Родителите са виновни.

— Такъв е светът — промърмори Мара. — Какво ще кажеш за пет хиляди?

Браяна го хвана за ръка и го отведе настрани.

— Да не говорим за пари — каза мило. — Толкова е вулгарно.

 

 

Стоманеният катер пърпореше между корабите в залива. Маскелин проследи движението му от високия прозорец на замъка си. Изгуби го, докато преминаваше зад „Лампата“, по-старата от неговите две валсиндърски драги, и после го засече отново да извива покрай носа на кораба. Корпусът му бе очукан и ръждясал. Оттук не можеше да различи името, изписано с избелели букви, но чуваше неравномерното тракане на двигателя. Предположи, че е от Етугра. Приличаше на лодка на някой от тъмничарите.

— Хю ли е? — попита жена му.

— Не.

— Но се насочва към нашия кей.

Маскелин се усмихна.

— Императорът по-скоро би се подложил на мъчения, отколкото да позволи да го видят в такова старо корито. Предполагам, че е нашият мистър Крийди и че идва, за да обсъжда условията на бъдещото ни партньорство.

Тя се доближи отзад и прошепна в ухото му:

— Или може би е тайният ти любовник.

Маскелин повдигна вежди.

— Мистър Крийди не е тайният ми любовник.

— Не ми е симпатичен.

— Доста необективно и лишено от резон мнение.

— Ще го убиеш ли?

Маскелин се обърна към нея.

— И защо да го убивам?

— За да не му даваш пари.

— Женен съм за социопат.

Тя се обърна и плъзна ръка по рамото му, преди да си тръгне.

— Не е ли естествено хора с твоята репутация да убиват по прищявка? Как те наричат сега? Маскелин Касапина?

— Екзекутора — отвърна мъжът й. — Не мисля, че смъртта на мистър Крийди ще допринесе за промяна на авторитета ми сред градските тъмничари. В края на краищата той не се е провинил в нищо.

— Продаде в робство дъщерята на своя приятел.

— Че какво провинение е това?

Катерът спря при каменния пристан в западния край на Пристанищния бряг. По стълбичката се покатери едър мъж с наметало от китова кожа. Сините лещи на изкуственото му око святкаха с отразена слънчева светлина. Беше метнал на рамо голяма кожена торба. Завърза катера, изправи се и погледна към съседния пристан, където носачите на Маскелин вадеха унмерската колесница от трюма на „Хазяйка“. После се обърна и насочи поглед право към прозореца, зад който стоеше Маскелин.

— Той е — каза Лусил. — Няма начин да сбъркаш това око.

— Боя се, че си права.

— Питам се какво ли носи в торбата.

— Сигурно бомба.

Мистър Крийди закрачи по пристана, но спря и погледна надясно. Изглежда, бе забелязал странното явление на брега. Неколцина от хората на Маскелин кръстосваха сребристото крайбрежие, спираха тук-там, вдигаха някой от изхвърлените в плитчините десетки хиляди ключове и ги изпробваха в кутиите, които носеха.

Маскелин се усмихна.

— Сега ще има да се чуди.

— Отивам да проверя как е Джонтни — каза Лусил. — Дано пак да не е измислил нещо. Напоследък просто не е на себе си.

— Говори ли с доктора?

Тя поклати глава.

— Въпреки това го повикай — нареди Маскелин.

Жена му го изгледа натъжено.

— Какво ще направиш с бомбата?

Маскелин я целуна по бузата.

— Изведи сина ни разходка.

 

 

Маскелин реши да приеме мистър Крийди в лабораторията си. Позвъни на слугата, Гарстон, и му нареди да приготви обяд за един човек и да отвори широко балконската врата на лабораторията, за да я проветри от неприятната миризма. Освен това го инструктира да отведе етугранския тъмничар в преддверието и да го помоли любезно да почака.

Докато Маскелин се наобядва и се преоблече в лабораторния комбинезон, посетителят му бе чакал вече почти час.

Лабораторията бе оборудвана с четири големи стъклени резервоара, всеки напълнен със саламура от различно море и свързан с тавана чрез широка стъклена тръба. Дневната светлина от високите прозорци се процеждаше пестеливо през резервоарите и променяше водата вътре в оттенъци на червено, кафяво, жълто и зелено. Двамата Удавници в резервоара на Море Регис играеха на карти, но извърнаха глави, когато Маскелин въведе мистър Крийди. В сумрачно червеникавата вода лицата им изглеждаха неясни и чудовищни. Девойката, която доскоро обитаваше резервоара на Море Лукс, бе извадена за дисекция — но нейната близначка надзърташе зад стъклото на разположения отсреща водоем на Море Сепсис. Беше се аклиматизирала добре към промените в морската вода. Струпеите на лицето й почти бяха изчезнали, макар че косата и очите й си бяха променили цвета. Изглежда, водата в Море Сепсис не бе толкова отровна за Удавниците, колкото твърдяха моряците. Когато видя Маскелин, тя внезапно се развълнува, започна да пише нещо на плочката си, после я обърна да му покаже написаното.

ОЙИЙХ ЛАЛ

Маскелин нямаше представа какво означава това и се съмняваше, че момичето има. Беше потопена в този резервоар почти от два месеца, напълно достатъчно мозъкът й да се маринова.

На стола в последния резервоар едва се крепяха останките на възрастен човечец. Зеленикавата вода му придаваше цвета на разлагащ се труп и наистина, саламурата от Злачно море вече бе разяла значителна част от мускулите и плътта, оставяйки оголени кости при ключиците, таза и бедрата. С времето той щеше да изчезне напълно, но не и преди скелетът му да продължи да крачи зад стъклената стена.

Такива бяха странните особености на Злачно море. Водата поглъщаше плътта и същевременно подхранваше тялото, поддържайки го с живителна енергия много след като смъртта е настъпила. Инструментите на Маскелин не засичаха някакви течения в тази вода, но несъмнено би трябвало да има неуловима промяна в налягането. Как иначе човешките кости биха продължавали да помръдват без мускули и сухожилия? И този факт, като много други унмерски феномени, си оставаше загадка. Защото нито трупът, нито картоиграчите се бяха опитвали да използват своите плочки за писане вече повече от година.

Мистър Крийди огледа всичко това с изцъклени очи, или по-точно с едно око и една леща. Очевидно не се чувстваше уютно в близост до толкова много Удавници, което бе и причината Маскелин да предпочете срещата им да се проведе тук.

— Надявам се, че не възнамерявате да ме предадете, мистър Крийди — каза той.

— Сър?

— Задето държа тук Удавници.

Едрият мъж изсумтя.

— Да ви предам на кого — на вас самия? Едва ли ще стигна далече.

— Има нещо вярно. — Маскелин се настани в едното кресло и покани с жест тъмничаря да заеме отсрещното. Една миниатюрна вечна машина, състояща се от мраморно топче в херметически затворена стъклена тръба, бе поставена на масичката между тях. Маскелин я взе по навик и се загледа в равномерните въртеливи движения на тръбата. Топчето се търкаляше от единия до другия край.

— Бъдете така добър да ми припомните — рече той, — каква беше уговорката ни.

Мистър Крийди остави торбата на пода.

— Една стотна от печалбата, сър.

— Една стотна от печалбата е добра сделка, мистър Крийди, ако намерим нещо. Но какво ще стане, ако не намерим? Ще си помислите, че се опитвам да ви измамя.

Изкуственото око на Крийди защрака развълнувано.

— Забелязах, че разтоварвате колесница от борда на „Хазяйка“.

— Да, но колко струва подобна находка? — Той разпери ръце над масата. — Да кажем… четири или пет милиона златника за някой колекционер. Съгласен сте, нали? — Крийди кимна и Маскелин продължи: — А за да вдигна подобен предмет от морското дъно бях принуден да се отърва от един ужасно ядосан стар дракон, което, боли ме сърцето да призная, наложи употребата на стъкленица с вакуумни мушички. Унмерски вакуумни мушички, мистър Крийди, затворени в оригинална стъкленица. Имате ли представа колко може да струва подобен съд?

Събеседникът му мълчеше.

— Сто милиона — каза Маскелин. — Приблизително. Известни са случаи, когато вакуумните мушички са унищожавали цели градове, изтребвали са населението, разрушавали са държави. Знаете ли, че унмерите са правели от тях стрелите си?

Мистър Крийди докосна изкуственото си око. После се наведе напред и заговори със заплашителен тон:

— И вие ги похабихте заради един дракон?

Маскелин се облегна назад.

— Нищо не съм похабил, мистър Крийди. Вакуумните мушички по своята природа не подлежат на научни изследвания. Но има други загадки, които могат да бъдат изследвани. Това е начинът, по който определям ценността на една находка. — Спря и се загледа във вечното устройство на масичката. — Имате ли семейство, мистър Крийди? Деца?

Тъмничарят поклати глава.

— Тогава може би ще ви е трудно да ме разберете — продължи Маскелин. — Като баща, имам задължението да подсигуря бъдеще за сина си. Бих успял единствено ако мога да разбера процесите, чрез които унмерите заплашват неговото бъдеще. Богатство, власт и всичко останало са само жалки предразсъдъци. — Той отново се загледа в мраморното топче. — Ако ви дам сандъче със златници, за какво ще ги похарчите? Жени? Пиячка? Оръжия? Разкошен апартамент с хубава гледка? — Той поклати глава. — Дреболии без никакво значение. Нито едно от тях не притежава истинска стойност.

Крийди повдигна торбата и я сложи на масата между тях.

— Значи ли това, че няма да ми платите?

Маскелин въздъхна.

— Мистър Крийди, опитвам се да ви помогна да разберете истинската цена на находките. Защото ако не можете, нашите професионални взаимоотношения са обречени. Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че лично съм унищожил деветдесет хиляди ичусаи? С радост бих ви дал една стотна от задоволството и гордостта, която изпитвам, докато унищожавам следващите деветдесет хиляди, ако би било възможно да го направя.

Крийди стисна зъби.

— Или че нямам никакво намерение да продам колесницата, която извадихме преди два дни?

Събеседникът му се загледа в торбата на масата. Накрая каза:

— Искам си момичето.

Маскелин се облегна в креслото.

— Това вече не е възможно. Но нека ви направя алтернативно предложение.

Изкуственото око на Крийди забръмча и блендата се събра.

— Видяхте ли ключовете на брега, докато се приближавахте насам?

Крийди кимна.

— Знаете ли откъде са се взели?

Крийди не отговори.

— Удавниците са ги оставили там — обясни Маскелин. — Изпълзяват нощем на брега, като търпят значителни болки, и разхвърлят ключовете. — Мраморното топче продължаваше да следва вечния си път. — Защо? — Той сви рамене. — Удавниците с по-дълъг стаж не общуват с нас по какъвто и да било начин. Саламурата променя мозъка чрез някакъв бавен, неуловим процес. Морето ги консумира, взема връх над тях и в края на краищата те се превръщат в псевдохора, призраци, повтарящи човешките действия, без изобщо да ги разбират. Погледнете — той махна с ръка към картоиграчите в резервоара на Море Регис. — Тези хора по цял ден обръщат картите. В началото играеха форенц, но с течение на времето правилата постепенно изгубиха за тях значение. Сега просто ги подреждат и после отново ги събират. Вече няма никаква целенасоченост в действията им, никакво съревнование. Те просто имитират движения, които все още помнят, но вече не разбират. Три месеца под водата промениха необратимо мозъците им, също както три часа са достатъчни, за да променят тялото. — Той поклати глава. — Но според мен Удавниците придобиват някакъв различен тип разум, дълбоко инстинктивно усещане, насадено им от самата саламура. Готов съм да вярвам, че те търсят ключа за уникално унмерско съкровище, някакъв затворен сандък или гробница, стая или кораб. Нещо, което очакват от мен да открия и отключа.

Крийди го гледаше безизразно.

Маскелин посочи вечния механизъм на масичката.

— Погледнете тази машина. Докато тръбата се върти, топчето се търкаля от единия край до другия. — Той изчака процесът да се повтори. — Разбира се, ще кажете, че падането му се предизвиква от гравитацията. Но унмерските устройства не страдат от подобни ограничения. Те не са оковани от законите на физиката. Самото им съществуване подсказва, че вселената е безкрайна, че всичко е възможно и се случва някъде… или някога. Ако тази малка машина върху масичката съществува достатъчно дълго, един ден мраморното топче ще откаже да падне. И въпреки това инстинктът ми твърди упорито, че това няма да се случи. Нещо липсва в този уред, нещо важно, което са открили унмерите.

— Магия — подхвърли Крийди.

— Ние го наричаме магия — призна Маскелин. — Но това е само дума. Със същия успех можете да го наречете Божие дело. Предпочитам да мисля за това като за същината на безкрайността — сила, която унмерите са приложили, когато са изработвали своите безценни изобретения. Те са можели да отключат вратите на безкрая и да посегнат вътре. За мен съкровищата им нямат конкретна практическа полза. Повече ме интересува какво представляват, каква е тайната на изработката им, защото там се крие ключът към тяхната загадка. Не разбирате ли? Разрешим ли тази загадка, ще спасим света.

Едрият мъж не бързаше да заговори.

— Какво предлагате? — попита накрая.

Маскелин се усмихна.

— Готов съм да ви устроя, мистър Крийди. Ще ви дам кораб, който ще е само ваш, екипаж и щедра заплата. Освен това ще имате право на капитански дял от всички находки, които извадите — което е една петнайсета, — при условие, че ми предавате всяко ковчеже неотключено. Нуждая се от хора като вас: хора с дух и амбиция, с подготовка, умели в разкриването на измяната и в справянето с нея и, разбира се, надарени с известна морална гъвкавост. Живеем край опасни морета и в непостоянни времена. Само безскрупулните ще оцелеят, мистър Крийди.

— Една петнайсета?

— От всяка находка, която няма интелектуална стойност за мен.

— И собствен кораб?

— Значи сте съгласен?

Тъмничарят се ухили.

— Къде да подпиша?

Маскелин порови в чекмеджето на бюрото, извади някакви документи и кимна към писалката в мастилницата пред Крийди.

— Винаги съм знаел, че сте справедлив човек — каза Крийди. И дръпна писалката от мастилницата.

Чу се щракване.

И скритият капак под стола на Крийди се отвори.

Тъмничарят и столът изчезнаха през шахтата в пода. Отдолу се чу силен плясък, последван от кратък вик. После забоботиха помпи. Подът на лабораторията на Маскелин започна да вибрира. От огромните тръби долу се чу гъргорещ, тътнещ звук, който премина зад стената, издигна се и миг по-късно мятащото се тяло на Крийди падна в резервоара на Море Лукс, придружено от рояк едри мехурчета.

Докато потъваше, той се бореше, стиснал гърлото си с ръка.

Маскелин погледна към бясно въртящия се зад стъклената стена мъж, после премести поглед към празната мастилница и въздъхна:

— Винаги вземат писалката.

 

 

Гилдийската фрегата „Ирилиански вестоносец“ се носеше плавно в протока Глот Мадера и високите й мачти стърчаха над покривите на околните сгради. Браяна Маркс стоеше на мостика, бледа и фина като статуетка от драконова кост. Полите на дългото й палто шляпаха на вятъра, докато тя разглеждаше това забравено от бога място на име Етугра. Червеното слънце пламтеше ниско на запад, замъглено от пушеците и нечистия въздух. Къщите наподобяваха тъмен жълтеникав лабиринт, с щръкнали върху покривите кранове и скрипци и с купчини изваден от дъното строителен материал. Тук строителните работи никога не спираха. Чуваше ясно ударите на зидарските чукове, идващи от различни посоки на града като някакво неритмично сърцебиене.

Машините на стария унмерски кораб бумтяха под краката й, зад борда се виждаше разпенена бледокафеникава вода. Каналът беше пълен с мъртви плъхове, вестници и картонени кутии от мляко. Целият град вонеше на саламура и смърт. Вятърът донасяше миризмата на развалена храна, на влажна почва и всеприсъстващия метален мирис на морето. Тя забеляза, че няма никакви птици. Нито една в цяла Етугра.

Чу се пронизително изсвирване и двигателите поутихнаха. На откритата палуба долу моряците заеха позиция при въжетата за акостиране. Браяна вече виждаше ясно колоните на голямата порта и просторния залив отвъд. Утробата на града. На крайбрежната улица в другия край на пристанището се беше строила делегация по посрещането, състояща се от етугрански чиновници — мъже с черни наметала и бели перуки, до един намръщени в тази жега. За щастие на простолюдието бе забранено да присъства на церемонията.

Двигателите намалиха още и големият кораб мина през портата и зави към пристанището. Браяна се пресегна мислено към чакащите служители и почувства… всъщност почти нищо. Нито една искра на способности не гореше в никой от тях. Чуваше гласовете на своите сестри, разговарящи дълбоко в ума й като постоянния ромон на голям град. Дори след толкова години все още не можеше да свикне с това. В двореца в Ел хаурстафските гласове бяха като пчелен кошер, затворен в подсъзнанието й, но дори тук, на повече от двеста левги, нямаше минутка покой. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги изключи. Могъщите медиуми можеха винаги да се свържат с кралицата си. Браяна отпи глътка от шишенцето в джоба на палтото си, макар да знаеше, че лекарството няма да прогони звуците задълго. Беше започнала да се пристрастява към него. Всеки път й въздействаше все по-слабо.

Въжетата заскърцаха, впримчили в прегръдката си „Вестоносец“. Металните мостчета на кораба иззвънтяха върху пристанището. Браяна прибра шишенцето и слезе да се срещне с посрещачите.

Администраторът, който я поздрави пръв, беше с превит гръб и вървеше като човек, принуден да тегли невидим товар. Преместваше единия си крак напред, спираше за малко, после провлачваше и другия. Имаше извит нос, като голям костен израстък, и веждите му под бялата перука се бяха сплели. Изглеждаше много по-стар от всички останали чиновници.

— Сестра Браяна Маркс — каза той. — Какво удоволствие — и огромна чест — да ви посрещнем в нашето гордо градче. — Говореше вбесяващо бавно, провлачвайки напевно гласните. — Аз съм администратор Грек и съм изцяло на вашите услуги. Ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, каквото и да било, за мен ще бъде… е… удоволствие и чест.

Браяна почти веднага почувства отвращение към маниерите му.

— Нямам никакво намерение да оставам и миг повече от необходимото на това ужасно място — заяви тя. — Дойдох да се срещна с един затворник — Томас Грейнджър, бивш полковник от Гробарите.

— А, да — измърмори Грек. — О, каква стана тя.

Браяна го изгледа нетърпеливо. Мразеше разговорът да върви с такова мудно темпо.

— Отговорихме незабавно на писмото ви — продължи Грек. — Но се боя, че вашата фрегата вече е била напуснала Лосото.

Останалите чиновници стояха мълчаливо, изнемогващи в жегата. На площад Авърли бе толкова тихо, че Браяна си въобрази, че би могла да чуе изригванията на слънцето.

— За съжаление — не спираше Грек — съдбата се оказа жестока и към двама ни. Ако знаехме по-рано за желанието ви, щяхме да направим всичко възможно да го удовлетворим. Всичко възможно, сестра Маркс, защото знаете колко е предана Етугра на Хаурстаф и че…

— Премини на въпроса, ужасен дребосък такъв.

— Екзекуцията му е определена за след три дни.

— Имаш предвид процеса?

— Процесът, да. Именно.

Тя сви рамене.

— Не съм очаквала друго. Присъдата не ме интересува. Полковник Грейнджър разполага с информация, която ми е нужна. Трябва да го видя веднага.

Грек се присви като от удар.

— Жалко, много жалко. Пристигна заповед от Императорския дворец. Когато император Хю узна, че е бил заловен командирът на Гробарите, във великата си мъдрост реши да присъства на процеса лично.

— Хю ще дойде тук?

— Прекратил е отдиха си в летния дворец и вече плава насам от Лосото. За нас е огромна чест. — Грек кършеше ръце. — Но, ще ми простите, че ви го казвам, императорът нареди никой да не бъде допускан до подсъдимия преди процеса.

Браяна го изгледа хладно.

— Той знаеше ли, че аз ще дойда?

Грек се поклони толкова ниско, колкото позволяваха старите му кокали.

— Със сигурност не, ваша милост, но…

— В такъв случай очевидно заповедта не касае мен.

Администраторът потрепери.

— Инструкциите му бяха пределно ясни. Ако не ги спазя, животът ми няма да струва пукната пара.

— Това не ме интересува. Ще се срещна с полковника след обяда.

Грек стисна устни.

— Бих ви помолил да почакате, уважаема госпожо. Само два или три дни, докато пристигне самият император. — Той посегна към широкия ръкав на наметалото си, но се сепна и отново се поклони. — Моля, междувременно, да приемете гостоприемството ми. Майката на моята съпруга е от Ел и лично ще ви приготви обяда.

— Божичко, колко неприятно.

Той стоеше и я гледаше с молба в очите. Браяна въздъхна. Можеше да уреди въпроса с Хю още сега, ако императорът имаше на борда си телепат. Тя изгледа Грек и каза:

— Дано гостоприемството ви си струва.

— Всичко, което имам, е ваше.

— Молете се да се окаже достатъчно.

 

 

— Той ме гледа странно — каза Маскелин. — Сякаш има някой друг вътре.

В момента, в който го каза, Джонтни сведе поглед и насочи вниманието си към играчките. Това само обезпокои Маскелин още повече. Синът му изглеждаше като нормално двегодишно момче, но сякаш възприятията му за околния свят бяха много по-зрели. Маскелин имаше тревожното усещане, че момчето е разбрало добре какво казва и че се опитва по някакъв начин да се прикрие.

Джонтни почна да удря малкия дракон в пода.

Доктор Шау се намръщи.

— Тези рани си ги причини сам — поясни Маскелин. — Заварихме го да пъха ръце през решетките на кошарката и да пищи от болка.

— Ясно.

— Не ми ли вярвате?

— Напротив.

Докторът отвори чантата си, като избягваше погледа на Маскелин. Изглежда, търсеше нещо, но после промени намерението си. Наведе се и постави длан на челото на момченцето.

— Няма температура.

Джонтни го ухапа по ръката.

Шау изруга, дръпна се и събори чантата. По пода се разпиляха ампули, бинтове и инструменти.

— И не му липсва жизненост — добави, докато събираше падналите неща.

Детската стая бе живо доказателство за последното. Подът бе покрит с купища играчки в различни цветове — парцалени медузи, издялани от дърво корабчета, войничета и ярко лакирани къщички и фургони, кречетала и гумени топки, пирамиди, обръчи, свирки, гуши-муши, бау-мяу и стотици други предмети, известни единствено с кретенските имена, дадени им от лосотанските продавачи. Маскелин се дразнеше от подобни детинщини, но въпреки това купуваше играчките — цели планини. Не можеше да откаже нищо на своя син.

И, разбира се, дракони. От всичко Джонтни най-много обичаше тях.

— Имам една тинктура, с която можем да опитаме — предложи доктор Шау, макар че не изглеждаше никак уверен. Очевидно не намираше нищо нередно в поведението на детето. — За да поуспокоим гневните му изблици — добави той.

— Какво има в тази тинктура? — попита Маскелин.

Докторът махна с ръка.

— О, обичайните неща. Водорасли, екстракт от лишеи, такива работи.

Маскелин въздъхна.

— Добре.

Доктор Шау извади от чантата лъжица и шишенце. Напълни лъжицата с тъмнозелена течност и с учудваща ловкост я изля в устата на малчугана. Джонтни го погледна изненадано. После се закашля, очите му се напълниха със сълзи и той вдигна мъничкото си юмруче. Държеше нещо лъскаво.

В един ужасен миг Маскелин осъзна, че това е скалпел.

Джонтни заби острието в бедрото на доктора.

Шау изкрещя и зашлеви детето с опакото на десницата си. Джонтни се разплака. От раната в крака на доктора рукна кръв и изцапа килима и играчките. Лицето на Шау бе пребледняло от шок. Той притисна с ръка раната и извика:

— Той ме поряза, поряза ме!

Маскелин се наведе, прегърна сина си и го изнесе навън, като остави доктора да ровичка в чантата си за бинт и алкохол.

Намери Лусил в утринната беседка. Тя вдигна глава и се усмихна, но като видя Джонтни, усмивката й помръкна.

— Вземи го — каза Маскелин и Лусил се изправи.

— Какво стана?

— Джонтни е добре — отвърна Маскелин. — Само е изплашен. Трябва да се погрижа за доктора. — И стовари сина си в ръцете на Лусил.

— Целият е в кръв.

— Не е негова!

— Етан!

Но той вече се отдалечаваше забързано.

— Ей сега се връщам — извика през рамо и затръшна вратата.

По обратния път към детската стая се отби в оръжейната.

Стените бяха скрити зад шкафове и рафтове с унмерски оръжия. Имаше саби от синьо и жълто отровно стъкло и от горящо стъкло — със зловещи кехлибарени остриета; зрящи ножове от вида, използван от слепите телохранители на император Хю; карабини и пистолети за изстрелване на омагьосани или прокълнати куршуми; устройства, които пиеха кръв, нашепваха или крещяха заклинания и унмерски военни песни; инкрустирана със скъпоценни камъни драконова сбруя и огледална броня; броня от черен камък и платинени изписани с руни нагръдници; шлемове с мъртвешко зрение и факли и пръстени, сякаш породени от всички възможни войнишки кошмари. Много от предметите сияеха със собствена светлина — съкровища, извадени и донесени от всички краища на света. И всяко от тях изстискваше някаква ужасна цена от ползвателя или преносителя си — способност, която унмерите наричаха „баланс“.

Маскелин отвори една махагонова кутийка, пълна със сребърни карфици, всяка с кристална глава в различен цвят. Разрови ги предпазливо, избра една и я вдигна. Миниатюрната кристална сфера излъчваше бледа синкава светлина. Той се заслуша за миг в бръмченето й и потръпна.

Достойна разплата.

Доктор Шау все още бе в детската. Беше превързал бедрото си с бинт и тъкмо си вдигаше бричовете. Погледна неспокойно влезлия Маскелин и каза:

— Момчето е със силен дух. Май трябваше повече да внимавам.

— Да, трябваше — потвърди Маскелин.

Докторът преглътна мъчително и облиза устни.

— Давайте му по една супена лъжица от лекарството в продължение на седем дни. Това ще му помогне.

Маскелин извади карфицата и му я поднесе с лек поклон.

— Възнаграждението ви, докторе.

— Не е необходимо да ми плащате.

— Но аз настоявам — отвърна Маскелин. — Знаете ли какво е това?

— Не съм кой знае какъв колекционер, мистър Маскелин.

— Това е алхимична карфица. Искате ли да видите как действа?

Докторът очевидно се колебаеше.

Маскелин приближи карфицата до прободеното бедро. Острието й започна тихо да жужи. Кристалната глава промени цвета си от син през червен в златист и накрая засия в бяло.

— Унмерите са ги използвали, за да стерилизират раните — обясни той.

Докторът се намръщи, втренчи поглед в раната, после докосна превръзката.

— Това е… невероятно. Болката изчезна.

— А сега гледайте. — Маскелин забоде карфицата в крака на доктора.

Доктор Шау подскочи и понечи да протестира, но после спря.

— Нищо не усещам.

— Защото нервите са мъртви — каза Маскелин.

— Какво искате да кажете?

— Не усещате ли, че кракът ви е изтръпнал и това се разпространява нагоре?

Докторът внезапно пребледня. Стисна главичката на карфицата и се опита да я измъкне, но тя не поддаваше. В очите му се четеше отчаяние.

— Какво ще ми направи?

Маскелин се усмихна.

— Тези карфици са предвестници на ичусайска магия. Те променят едно вещество в друго. Саламурата променя плътта в шагренова кожа. Алхимическата карфица е много по-сложна. Тя променя минералите в кръвта ви.

— Какво? — Докторът се вкопчи с нокти в карфицата и я задърпа с всички сили, но тя не помръдваше. Той извика тихо.

— Какво вещество? Какво ще стане с мен?

— Докторе, виждали ли сте морска звезда?

Очите на доктор Шау засияха с безумен блясък.

— Когато някой откъсне неин крайник — продължи Маскелин, — тя просто си отглежда нов. Но интересното е, че от откъснатия крайник израства нова морска звезда. И сега въпросът: дали тези две морски звезди са различни организми, или едно и също същество?

— Какво?

— Унмерите смятат, че човечеството е един организъм — обясняваше Маскелин. — Че всеки мъж или жена е част от едно и също създание. И когато се размножаваме, ние създаваме нови части от това същество, като клони на дървета. Така сексът е асексуален — нищо повече от метод, чрез който цялата… човешка общност продължава да расте. Разбирате ли?

— Помогнете ми — рече докторът. — Моля ви.

— Ако вярвате в това — има дни, в които лично аз го вярвам — Маскелин поклати глава, — тогава да ударите дете е равносилно на това да ударите баща му и майка му, както и всички останали живи същества. Това е нападение над цялото човечество.

Докторът го гледаше със смесица от ужас и объркване.

— Нападение?

— Вие ударихте сина ми.

— Но не исках да му причиня нищо лошо.

Маскелин повдигна рамене.

— Причинихте му.

Докторът сведе глава. Очевидно се опитваше да схване накъде води всичко това.

— Но сега вие наранявате мен — рече той. — Не е ли същото?

— Вероятно сте прав — призна Маскелин. — Ала вече е твърде късно. — Той помисли за миг. — Може би ако намерим начин да оправдаем смъртта ви, ще докажем, че човечеството не се състои от един, а от два организма. По този начин аз ще бъда част от единия, а вие — от другия. — Той кимна. — Да, така става. Вие умирате, а аз запазвам моралното си превъзходство.

— Какво? Вие сте побъркан!

Маскелин приседна до него.

— Не сте психиатър, нали, докторе?

Шау поклати глава.

— Така си и мислех.

— Моля ви… — Докторът стенеше и се опитваше да помръдне бързо втвърдяващия се крак. — Прекратете това.

— Няма начин — отвърна Маскелин. — Кръвта ви се променя.

Докторът улови крачола на засегнатия крак и го дръпна нагоре. Върху кожата му вече бяха започнали да се оформят зелени кристали. Той извика изплашено.

— В какво се променям?

— Точно в това, което виждате — отвърна Маскелин. — Вдовицата ви ще бъде много богата жена.

 

 

Янти изтегли съзнанието си от изпълнения с ужас ум на доктора. Лежеше в мрака, съсредоточена върху повдигането и спускането на гърдите си. Лусил, жената на Маскелин, я бе настанила в малка слънчева стая в западното крило на крепостта. През очите й Янти видя панорама със сърповиден остров с дълбоководно пристанище и индустриални сгради по брега. Големи железни кораби, завързани за кея. Крайбрежна ивица със странно метално сияние, обливана от море с цвят на чай. Миризма на саламура и морски бриз. Намираха се на три левги източно от Етугра, но оттук не бе успяла да различи града.

Усещаше под главата си копринена възглавница. Знаеше, че е синя.

Остана още дълго да лежи неподвижно, замислена. Дали да се опита отново да открие баща си? Не бе успяла да го намери, откакто хората на Маскелин я отведоха. Дали въобще се бе връщал в своята тъмница край Халсинския канал? Или пак я бе изоставил? Нямаше представа жив ли е, или мъртъв. И с няколко милиона души, обитаващи Етугра, милиони съзнания, които да посети, може би никога нямаше да научи отговорите на тези въпроси. Отчаянието й бързо премина в гняв. Вече нищо не беше толкова важно, колкото наказанието на Маскелин заради това, което бе направил. И тя бе твърдо решена да го осъществи.

Върна се в ума на Джонтни, но откри, че се е сгушил в майка си, и побърза да го напусне. Не й беше приятно да усеща ръцете на Лусил върху тялото си. Маскелин беше в склада до оръжейната, ровеше в някакви сандъци с инструменти и си тананикаше доволно. Вече беше отделил чук и длето за камък.

Янти остави съзнанието си да полети през бездната между умовете като комета, пресичаща небосвода. Под нея обитателите на остров Скит бяха като малко, но гъсто съзвездие, заобиколено от безброй бледи синкави светлинки в морето. На запад Етугра бе като огромен звезден куп от прашни точици, галактика от десетки хиляди умове. С приближаването към града вниманието й бе привлечено от един кораб в залива Авърли. Групичка хора се бе събрала на площада пред Администрацията. И всички гледаха към една жена.