Алън Камбъл
Море на призраците (14) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

11.
Мъртвешкият кораб

16-и Хю дъждовен, 1457

25 градуса и 17 минути северна ширина

5 градуса и 37 минути източна дължина

 

Остров Скит е на четирийсет левги юг-югоизток от настоящата ни позиция, но усещането е сякаш е много по-далече. Напреднахме доста през пролива Пламък на свещ. Очакваме утре по обед да стигнем границите на Море Регис. Засега не се виждат дракони. Хронографът спира на три пъти заради липсата на въздушни течения. Рискувах да го заменя с Прибора на Сандерсън. Мелор усеща близостта на унмерски мъртвешки кораб. Това прави хората неспокойни.

Момичето остава загадка. Как успява да види неща, които лежат на дъното на океана? Не мога да измисля никакъв научен отговор. Дарбата й изглежда по-мощна от метафизичните способности на хаурстафите. Нищо чудно Янти да се окаже някоя нова брънка в еволюцията на човека — ако е така, значи се нуждае от запазване и предаване в поколенията. Необходими са по-обстойни наблюдения.

Получих вест от Карл преди да отплаваме — унмерската колесница е в отлично състояние, но енергоизточникът се е разпаднал. Саламурата е разяла почти всичкото шепнещо стъкло. Досега сме събрали близо десет хиляди ичусаи, което — както ме осведомиха — било рекорд за единично плаване. Виждам всяка една от тези бутилки като нова глътка чист въздух за Джонтни.

Храня големи надежди за настоящата експедиция. Трюмът ни вече е пълен една десета и това само от района на Звезден рак. Сред най-забележителните находки са шест метални пирамиди, които, ако бъдат разделени, нощем по някакъв начин се събират отново. Никаква материална преграда или затворен сандък не са в състояние да попречат на това мистериозно събиране. Тъй като в близост до пирамидите засякохме електрически потоци, Мелор както винаги предположи, че това е поредното доказателство за Виталистичната хипотеза. Твърде съм уморен, за да споря с него. Момчето, назначено да пази находките, почина от неизвестна болест и така пирамидите запазиха тайната си.

От юг настъпва гъста мъгла. Наредих да бъдат взети обичайните предпазни мерки. Слънцето пламти като тъмен червен кръг, макар все още да не е обед. Зловещото му сияние виси в мъглата като някаква унила газена лампа.

Етан Маскелин, на борда на „Хазяйка“

Джонтни се дереше с цяло гърло. Маскелин изпусна дневника и се надигна от писалището. Когато излезе в коридорчето пред кабинета, едва не се сблъска с жена си, която тичаше по коридора.

— Какво има?

— Не знам! — Косата й беше разчорлена.

— Нали трябваше да го наглеждаш?

— Все някога трябва да ида до тоалетната!

Двамата хукнаха по коридора и отвориха вратата на картографската каюта.

Джонтни седеше на пода до масата с карти, зачервен и зяпнал. До него, от отворения капак на хранилището за вакуумни мушички, се издигаха студени пари. Малчуганът очевидно бе ровил вътре, защото около него имаше разхвърляни креспични солни кристали.

Маскелин изтича, вдигна го и възкликна:

— Боже мили! Яде ли от тях? — Пъхна пръсти в устата на детето и надзърна вътре. — Яде ли от тях?

Писъците на Джонтни се усилиха. Маскелин се обърна към Лусил и извика:

— Гореща вода! Донеси ми веднага гореща вода!

Жена му стоеше неподвижно, с пребледняло лице.

— Гореща вода! — кресна й Маскелин. — Иди в камбуза да вземеш! — Отново огледа детето. — Божичко, устата му е пълна! — Започна да бърше отровните кристали от устните на Джонтни.

Лусил изтича навън.

— Успокой се, бебче — заговори Маскелин на детето. Прегърна го и го погали по косата. — Тихо, тихо, не плачи, ще мине. — Погледът му се спря на повдигнатия капак и въргалящия се наблизо скалпел. Някой го бе използвал, за да драска по дъските на пода. Къде бе виждал това малко острие? След миг си спомни.

Доктор Шау.

Възможно ли бе Джонтни да го е взел? Напълно. Но как би могъл да го използва, за да отвори капака?

Лусил се върна с гърне гореща вода. Маскелин й подаде детето и провери водата с ръка. Твърде гореща. Изруга, отнесе гърнето при бара и изсипа вътре половин бутилка вино. Когато течността се охлади достатъчно, за да може да се преглъща, накара детето да я изпие.

Джонтни кашляше, дърпаше се и ревеше. От устата и носа му бликаше размесена с вино вода. Но Маскелин успя да вкара достатъчно в гърлото му.

— А сега го разлюлей — нареди той на Лусил. — Няма страшно, ако му прилошее.

Лусил изпълни каквото й казваше и скоро детето започна да повръща.

— Още — упорстваше Маскелин.

— Ще се оправи ли? — попита изплашено жена му.

— Креспичната сол влиза във взаимодействие с киселините и предизвиква ендотермична реакция — обясни Маскелин. — Ако е погълнал от нея, ще замръзне в стомахчето му. Трябва да я разтворим и да го стоплим. Да му налеем още в устата.

Детето повърна отново, разпръсквайки вино върху масата.

Маскелин гледаше напрегнато. После каза:

— Не зная. Май е добре. Мисля, че извадихме късмет.

Лусил притисна детето в обятията си и се опита да го утеши.

Заговори тихо, но и озлобено:

— Как можа да допуснеш да се случи?

— Аз ли? — Маскелин я изгледа втрещено. — Ти трябваше да го наглеждаш.

— Капакът трябваше да е заключен! — отвърна тя. — Ами ако беше освободил вакуумните мушички?

— Капакът беше заключен. Изглежда, някой го е отворил. Къде каза, че си била?

Тя сведе поглед.

— Не се чувствах добре. Излязох да подишам морски въздух…

Маскелин я изгледа продължително. После въздъхна.

— Извинявай, не биваше да ти викам. — Прегърна и нея, и детето. — За бога, Лусил, никога не съм бил толкова изплашен.

Тя захлипа.

— Етан, какво става? Да не би някой да се опитва да ни направи нещо лошо?

Маскелин не отговори, макар че имаше някои подозрения.

 

 

Грейнджър падна в саламурената вода. За един кратък миг светът се забули в мъгла от кафяво и златисто: слънчеви лъчи, трепкащи по покривите на старите унмерски жилища под него; котвата на „Екселсиор“; рояк риби марионетки, увиснали във водата като празнични украшения. Ушите му пукаха оглушително от внезапната промяна на налягането.

А после върху него се стовари болката.

Цялото му тяло гореше. Имаше чувството, че роговиците на очите му се стапят, че осолената му плът се пропуква върху нагорещени въглени. Опита се да я игнорира и заплува към кърмата на императорския кораб. Куршумите на самаролите се стрелкаха край него, оставяйки къси дири от мехурчета, преди ускорението да ги превърне в облак метални късчета.

След десетина замахвания осъзна, че няма да успее да се пребори с шока. Постепенно в него се надигаше паника и объркване. Започна да се бори, да си налага с неистово усилие на волята да продължава да се движи, да стигне на всяка цена до веригата, от която го деляха двайсетина крачки. Вече петнайсет. Десет.

Всеки нерв в тялото му крещеше да спре. Странни мисли се блъскаха в съзнанието му: Морската вода го изпича жив. Той плува през слънцето и то не е съставено от огън, а от разтопено стъкло. И сега вижда, че стъклото оформя среда, през която преминават всички мисли и сънища. Истинска леща в сърцевината на вселената, източник и направление за всички неща. Окото на Сътворението. Даваше си сметка, че може да умре спокойно тук и тогава всичко ще е наред. Болката постепенно го напускаше. Достатъчно бе само да приеме обятията на саламурената вода.

Ала едно вътрешно пламъче не му позволяваше да се предаде. Пред него се мярна Янти, с размътено от водата лице и разпилени коси, и видът й го накара да се сепне. Изведнъж болката се върна, по-ужасяваща отпреди, сякаш кратката пауза не е била друго освен магьосническо пошепване, зов на сирени, а Море Лукс бе решило отново да си покаже зъбите. Той плуваше и плуваше през разяждащата саламура и докато пропадаше през границите на възможностите си да издържа, на устните му се изписа обезумяла, мъчителна усмивка.

Стигна до веригата и се дръпна нагоре по нея, местеше ръце, докато най-сетне достигна повърхността и си пое мъчително дъх.

Над него се издигаше медният корпус на „Екселсиор“. Спасителните лодки се поклащаха до левия борд, а още по-високо мачтите се очертаваха на фона на облачното небе. Той продължи да пълзи нагоре, стиснал зъби, с трептящи от агония мускули и очи като разпалени в черепа въглени.

Най-сетне стигна люка на шпила и се пъхна през него в кораба.

Озова се в мъждив коридор над оръдейната палуба. Редица вътрешни врати с герба на император Хю — дракон, поразен от небесна светкавица. Това, изглежда, бяха каютите за гости. По-голямата част от екипажа на Хю беше на сушата, за да наблюдава изпитанието, и поне засега наоколо нямаше жива душа.

Не можеше да остане дълго тук. Саламурата изгаряше кожата му като огън. Променяше го с всеки дъх, издигаше се на пара от ръцете и раменете му. Ако искаше да оцелее, трябваше час по-скоро да се изплакне с прясна вода.

Отвори най-близката врата.

Каютата беше малка, с тясна койка, перлен фенер и умивалник. Грейнджър завъртя крановете и се наведе над умивалника. Водата едва църцореше. Той изплакна няколко пъти лицето и очите си и паренето понамаля. После се зае с гърдите. Кръвта от раните вече бе започнала да кристализира. Не биваше да я отмива, за да не започнат отново да кървят. Вместо това проми увредената кожа около тях.

Не можеше да се бави много. Императорските моряци щяха да се върнат всеки момент.

Слезе в помещението с рудана на три палуби под каюткомпанията, освободи стопора, завъртя огромното стоманено колело в обратна посока и пусна веригата докрай. Задържаше я единствено метален щифт. Грейнджър опита да го избие с ритници, но щифтът не помръдваше. Реши да го остави така. Двигателите бяха достатъчно мощни, за да го скъсат, когато му дойде времето.

Кожата му отново бе започнала да гори.

Излезе от руданното и тръгна назад към щурвала. Мина по коридора покрай оръдейните станции, подмина склада за платна, отвора към трюма и малкия ремонтен цех. Всички бяха пусти. Коридорът свършваше в едно от отделенията за екипажа, ниско помещение, натъпкано с триредови койки.

Болката по кожата започваше да става непоносима. Усещаше, че крайниците му се вкочанясват. Забеляза полуотворената врата на една умивалня, поколеба се, после се шмугна вътре.

Беше по-голяма от каютите за гости, но нямаше прозорци и миришеше гадно. Металният под бе наклонен към отточния канал в отсрещния край. Дървените стени бяха прогнили и изкривени. Под тавана бе закрепен варел с шнурче за пускане на водата от душа. Грейнджър изтича и застана под варела.

Студена вода рукна върху тялото му. Той наведе глава, после я повдигна и обърна лице нагоре, изми шията, гърдите, слабините и накрая ръцете и краката си. Завъртя глава, за да се отърси от водата, и повтори целия процес. Въпреки слабата светлина виждаше, че кожата му вече е започнала да се променя под въздействието на Море Лукс. Сивкави подпухнали петна от шагрен покриваха ръцете му като напукан паваж, а плътта между тях бе оголена и розова. Върху раните му имаше засъхнали кристали. Бяха спрели кървенето, но при докосване си оставаха нетърпимо болезнени.

Излезе изпод душа и остана за миг в сумрака, оглеждайки осакатената си кожа. Твърде късно бе, за да се спаси напълно, и все още имаше доста големи шансове да умре. Плътта или щеше да заздравее, или да се втвърди още повече, ограничавайки движенията му. Седна на пода, разтреперан от изтощение и страх, и изведнъж усети, че нещо го боде в хълбока. Беше унмерският зрящ нож, все още затъкнат под колана му. Извади го и го завъртя, но шагреновите му пръсти не позволяваха да почувства нещо от допира.

 

 

От юг се приближаваше мъгла, закриваща слънцето, и небесата над „Хазяйка“ от охрави станаха оранжеви и накрая тъмно и гневно червени. Маскелин нареди да поставят на вахта моряка с най-зорък поглед, а на инженерите — да намалят мощността до една четвърт. После лично пое управлението на кораба, макар да не виждаше почти нищо в призрачното сияние, което ги обкръжаваше — само мъждивата светлина на перлените фенери и червеникавите вълни на морската вода непосредствено край кораба. Разкривеният метален скелет на крана ту се появяваше, ту изчезваше в мъглата, с увисналата на въжето тъмна сянка на батисферата.

Бяха в Граничните води — район, където си даваха среща Море Лукс и Море Регис. Зона на непредсказуемо време и ужасни течения. Повечето кораби избягваха да идват насам. Той чуваше прибоя на рифовете, плясъка от перките на едрите медни акули, мярваше странни светлинки, предвестници на големия дълбоководен ерокински самал, за който се казваше, че можел да обгърне и повлече на дъното с пипалата си цял екипаж. Ала най-много го безпокояха историите за скитащи мъртвешки кораби.

Дръпна въженцето и сирената за мъгла изсвири пронизително. Ниският вибриращ звук се понесе над водата. Не очакваше да срещне друг кораб тук, но въпреки това воят на сирената го поуспокои. Изпълваше гробовната атмосфера с живот.

Не чу приближаването на Лусил и се обърна едва когато тя заговори:

— Той спи. Поне спеше допреди миг. — Беше с дебело предпазно наметало, в което изглеждаше крехка и уязвима. Свали си очилата и разви кърпата от главата си. — Помолих едно от момчетата на Мелор да го наглежда.

— Няма нужда да носиш кърпа — рече й той. — Мъглата не е особено вредна за кожата.

— Тъкмо думата „особено“ ме безпокои, Етан.

Той се усмихна.

— Мехурите от мъгла зарастват. Ще те обичам дори ако заприличаш на морско чудовище.

— И няма да ме обичаш по-малко, ако не приличам. — Тя зарея поглед в мъглите. — Къде ни караш?

— Лосотанците я наричат Шепнещата долина — отвърна той. — Преди да потъне, искам да кажа. Там долу има доста стари унмерски поселища.

— И много съкровища?

— Това е идеята. И целта.

Тя поклати глава.

— Морето тук е гъсто като супа. Мислиш ли, че Янти ще може да види нещо?

Той не отговори, загледан в алената мъгла.

— Това ми напомня за Хатеринг.

— Мъглите?

— Е, не само мъглите. Корабът също. И двамата бяхме облечени в китови кожи. Помня, че си помислих колко елегантен изглеждаш.

Той се усмихна.

— Елегантен? В китови кожи?

— Как се казваше онзи твой приятел? Флотският офицер?

— Уилям Темпинг.

Тя кимна бавно.

— Точно така. Какво стана с него?

Маскелин се подсмихна.

— Прерязах му гърлото.

Усети я как се напряга. След малко тя каза:

— Ще ида да видя как е Джонтни.

— Той беше невероятен мошеник — каза Маскелин. — Знаеш ли, че мамеше дори жена си? Изглежда, си имаше друга възлюбена в Лосото.

— Затова ли го уби?

— Не. — Той потъна в замислено мълчание. Накрая каза: — Сигурно съм имал доста сериозна причина.

Тя го изгледа продължително, после повдигна рамене.

— Сигурна съм, че си направил каквото си сметнал за необходимо.

На долната палуба се чу камбанен звън. Маскелин надзърна през прозорчето и видя, че фенерът на носа се клатушка. Посегна към ръчката за машините, но после промени намерението си. Някой тичаше по палубата към него, но все още не можеше да различи кой е.

— Какво има? — попита Лусил.

Маскелин отвори вратата и погледна навън. Морякът извика:

— Капитане, мъртвешки кораб!

— Направление?

— Право към нас. Сякаш ни вижда.

Маскелин затвори вратата и завъртя руля надясно. Сега вече различаваше през червеникавата мъгла черния силует на кораба. Беше огромен стар броненосец, без мачти, такелаж и платна. На средната палуба се издигаше самотна кула — скеле от метални подпори, носещи кръгла платформа. Приличаше на някогашните електрически кораби, прекарващи китова мас през Северната пустош. Ледоразбивач? Маскелин се вгледа по-внимателно в носа и забеляза, че е сериозно подсилен. Заскърца със зъби. „Хазяйка“ вече завиваше дясно на борд, докато унмерският кораб продължаваше да държи същия курс. Двата съда се намираха само на няколко разтега един от друг.

Осем моряци се бяха строили на лявата палуба и един от офицерите — вероятно Мелор — им раздаваше карабини.

Мъртвешкият кораб се приближаваше. Не се виждаше никакъв екипаж. Корпусът и надстройките бяха излети от желязо, но сега вече Маскелин виждаше, че са пострадали от силен пожар. Огромни части от фалшборда бяха обгорели и почернели, променени до неузнаваемост. От кулата висяха кабели, поклащаха се като скъсани въжета. Той преброи останки от шест оръдия на левия борд, странни метални оръжия, всичките с конични приставки върху дулото. Изглеждаха обгорени, разтопени, извадени от строя. На носа все още се виждаше главата на унмерска девица, олющена от боята и разтопена частично до шлака. Общата разруха придаваше на кораба призрачен и зловещ изглед. „Това е драконов огън — помисли си Маскелин. — Драконов огън!“

Моряците вече бяха насочили оръжията си към унмерския кораб и не сваляха от него погледи, докато се плъзгаше на няколко стъпки от „Хазяйка“. Под ритмичното туптене на машините на драгата Маскелин сякаш долавяше стенанията на железния корпус на броненосеца, плисъка на водата между двата кораба и някакъв едва доловим слаб писклив звук, който като че ли идваше от кулата.

Миг по-късно унмерският кораб ги подмина. Маскелин го гледаше как се разтваря в мъглата.

Пое си дъх.

— Вярно ли е каквото говорят за мъртвешките кораби? — попита Лусил.

— Не бих се обзаложил за всичко казано.

— Мелор смята, че все още ги управляват мъртъвци.

Маскелин се намръщи.

— Нещо ги управлява, наистина, но не са призраци. Машините им извличат електрически потоци от въздуха. — Той разтърка очи и хвана руля. — Не знам… енергията вероятно се предава отнякъде, от станция или бункер, от някое място, където хаурстафите и техните помощници не могат да проникнат.

— Смяташ ли, че някъде все още има колония на свободни унмери?

— Възможно е.

Тя потрепери.

— Ще ида да видя как е Джонтни.

Остави Маскелин сам в кабината на щурвала. Известно време той се взира в гъстата мъгла, търсейки нещо необичайно. Бумтенето на двигателите не можа да му успокои нервите, както правеше обикновено. Унмерски броненосец, все още кръстосващ тези води след бог знае колко стотици години? Душите на омагьосания му екипаж вдълбани в метала с помощта на изгарящ огън в Битката при Ел? Умът му отказваше да го приеме. Унмерските капитани бяха мъртви отдавна. И бруталистите и операторите. Корабът вероятно все още получаваше енергия от далечна станция, което означаваше, че би могъл да бъде управляван от разстояние. Но колония на свободни унмери? Маскелин знаеше само за един все още непленен унмерски воин. Помъчи се да си припомни едно детско стихче, което бе учил в училище:

И в бурята Конквилас призова

огромен дракон, в броня обкован,

от Хесимар на Андерлайн.

Имаше и още, но не можа да си го спомни. Огромните дракони, водени от Аргусто Конквилас, се бяха съюзили с хаурстафите, за да въстанат срещу унмерските си господари. Конквилас бе разгромил унмерския флот при Ел и по този начин бе предал собствения си народ заради любовта на една хаурстафска магьосница.

Камбаната зазвъня отново.

Тръпки плъзнаха по гърба на Маскелин, защото през червеникавата пелена зад прозореца различи неясния корпус на мъртвешкия кораб, който пак се носеше към тях. Нямаше никакво съмнение — зловещата ръждясала кула и страховитият писклив звук бяха същите. Изглежда, бе завил обратно някъде в мъглата. Маскелин завъртя руля надясно, отвори вратата и се провикна към предната палуба:

— Доведете ми Янти, трябва да ми помогне.

Мъртвешкият кораб се приближаваше и за един кратък миг на Маскелин му се стори, че различава върху забулената в мъгла палуба някакви неподвижни човешки фигури. Но после видението изчезна и корабът изглеждаше безлюден както преди. Само обгорено желязо и сплетени ръждясали метални въжета. Мъглата си играеше с възприятията му.

Щяха да се сблъскат. Маскелин увеличи мощността на двигателите и опита да прекара „Хазяйка“ покрай унмерския кораб. Този път щеше да е съвсем близо. Долу, на предната палуба, екипажът изтича на носа, насочил карабините в случай, че се появи противник.

Шейсет метра.

„Хазяйка“ започна да завива. Унмерският броненосец поддържаше същия курс.

Трийсет метра.

Корабът отпред ставаше все по-огромен. Маскелин вече различаваше ясно зловещата усмивка на лицето на металната фигура пред носа. Скулптурата сякаш знаеше, че е неизбежно да ги блъсне.

Мъртвешкият кораб удари косо десния борд на „Хазяйка“ и корабът се люшна настрани. Маскелин чуваше ясно бумтежа на двигателите на призрачния кораб и ужасното скърцане, придружаващо раздирането на борда от подсиления нос на ледоразбивача. По-малък кораб на тяхно място навярно щеше да потъне, но драгата на Маскелин бе яко старо корито. Двигателите продължаваха да бумтят и той продължи напред, измествайки броненосеца встрани.

Постепенно двата съда се разделиха. Унмерският кораб се изгуби в мъглата.

Сърцето на Маскелин почна да бие отново. Той спря двигателите, отвори вратата и се провикна:

— Какви са повредите?

Моряците се бяха навели през борда и размахваха фенери, за да огледат корпуса. Мелор прати един човек в трюма, за да провери как са нещата отвътре.

— Капитане, не виждам голяма пробойна — извика Мелор. — Но ударът бе доста тежък. Пратих Бруемхаус да прегледа преградите от носа до кърмата.

В този момент люкът на каюткомпанията се отвори и се появи друг моряк, водеше Янти. Държеше я за ръка и й помагаше да се изкатери по стълбата.

Маскелин я улови за ръката и я въведе в кабината.

— Блъсна ни кораб — обясни той. — Унмерски броненосец.

Янти мълчеше.

— Все още е там някъде — продължи Маскелин. — Искам да го следиш.

— Няма никой на борда му — отвърна тя.

Странни думи наистина.

— Не съм суеверен — рече той. — Но този кораб ни нападна вече два пъти. Някой сигурно го управлява. — Сети се за фигурите, които бе мярнал за миг, но реши да не ги споменава.

Янти сви рамене.

Вратата се отвори и Мелор пъхна глава вътре. Държеше се за стълбата отвън.

— Капитане, четири от преградите в машинното са поддали, но положението не е чак толкова страшно. Корпусът е здрав, двигателят е в добро състояние и в трюма няма вода. Пратих хора да ремонтират повредите.

— Кажи им да внимават — нареди Маскелин. — Не искам да подлагат преградите на допълнително натоварване. Ще ремонтираме всичко когато се върнем на сух док в Скит. Никакви напречни подпори. Нека подсилят само двигателите със скоби.

— Слушам, капитане. — Мелор затвори вратата.

Маскелин увеличи предпазливо мощността и завъртя руля наляво, като държеше компаса под око, докато връщаше „Хазяйка“ на курса й. Над предната палуба се спуснаха червеникави облаци и скриха екипажа. През прозорчето към десния борд се виждаше мътното светило на слънцето, почти право на юг. Преваляше обед, макар да изглеждаше, сякаш е на здрачаване. „Сякаш морето гори.“ Ако имаха късмет, щяха да напуснат граничните води и да навлязат в Море Регис някъде следобед.

Известно време Маскелин не сваляше очи от мъглата пред тях. И двамата с Янти мълчаха. Фенерът на носа светеше като самотна звезда. Старата драга се поклащаше лекичко в отровните води, двигателите поддържаха равномерен ритъм. Маскелин усещаше безпокойството на екипажа по начина, по който прекосяваха палубата и стискаха оръжията. Забеляза, че всеки моряк страни от останалите. Мъглата се сгъстяваше и придобиваше все по-тъмночервен цвят, а накрая се уви около крана като драконов дъх. Маскелин имаше странното чувство, че плават през някаква причудлива гранична страна, която не е част от този свят.

Фенерът на носа се люшна за трети път.

— Къде е? — попита той Янти.

Тя изглеждаше ужасена.

— Не зная.

— Наблюдателят го вижда — изръмжа той.

Тя посочи право напред.

— Там!

И тогава Маскелин го забеляза. Мъртвешкият кораб изникна внезапно от гъстата мъгла като огромна скала. Беше почти пред тях. Маскелин изруга, завъртя руля наляво и даде пълен назад. Но вече знаеше, че е твърде късно. Унмерският броненосец щеше да ги удари право в десния борд и нямаше никакъв начин да го избегнат.

 

 

Грейнджър мина пипнешком през каюткомпанията и откри вратичката към оръдейната палуба. Ослуша се, не чу нищо и влезе.

Ниско пространство, с ширината на кораба, разделено тук-там от основите на мачтите и чудовищни подпори от подсилени със стомана драконови кости. Оръдейните люкове от двете страни бяха спуснати и бронзовите оръдия лъщяха, прихванати с въжета и такелаж. Древни оръдия, имперски фередали, отлети във Валсиндър поне преди три столетия — невероятно стари и редки и същевременно изработени с умение и прецизност, позволяваща им да се мерят по мощност и обхват със съвременните снарядни оръдия. Грейнджър се ококори от изненада, когато забеляза, че кремъчните им спусъци са завързани с кожени ремъци. Тези оръдия, всяко от които струваше поне три милиона златника, бяха обезобразени по заповед на Хю. На пода до всяко имаше сандъче, четка за натъпкване и дебел шомпол. Имаше и купчини гюлета. Барутът вероятно се съхраняваше на долната палуба, към която водеха множество отвори в пода. От оръдейните екипажи нямаше и следа.

Грейнджър усещаше неистов сърбеж, но болката като че ли бе поутихнала. Очите му все още смъдяха. Той тръгна по палубата, като оглеждаше с почуда подпорните арки от драконови кости. Шейсет зрели дракона бяха погубени за построяването на този кораб, сред тях Гарамай Предателя, за когото се твърдеше, че разкъсал детенцето на лорд Маркета по време на примирието през 1403-та.

Наведе се над един от отворите в пода и подуши. Мирис на сяра изпълни ноздрите му. Бледа светлина озаряваше палубата под него.

Грейнджър доближи един от оръдейните люкове и надзърна навън. Виждаше арената на пристанището, императорския подиум и Администрацията, издигаща се още по-нататък. По-голямата част от тълпата се бе разпръснала, заедно с много от моряците на императора. Самият Хю тъкмо доближаваше лодката на кея, следван от телохранителите си. Изглежда, водеше оживен спор с администратор Грек и Браяна Маркс.

Грейнджър изтича обратно при отвора за барутния погреб и скочи през него. Озова се в малка желязна килия. Покрай стената бяха подредени буренца с барут. По рафтовете имаше фитили, кутии с кремък, накъсани парчета от платна и плътно затворени буркани с фосфор, които изпускаха зеленикава светлина. Той нарами няколко гилзи, напъха в джоба си кремъци, добави две-три дължини фитил и се изкатери обратно на оръдейната палуба.

Един от предните люкове предлагаше най-добър ъгъл за стрелба. Той провери насочването на дулото, остана доволен и дръпна назад тежкото оръдие, като използва задните въжета. Почисти цевта, пъхна барутната гилза и я притисна с платнена тапа с помощта на шомпола. От централната купчинка избра торбичка с шрапнели и я натика в дулото върху заряда. Затъкна втора платнена тапа, за да задържи заряда на място, и върна оръдието до преградата.

Спря и си пое дъх. Всичко го болеше. Пот се стичаше върху обгорената му кожа и я дразнеше допълнително. Всичко го сърбеше и смъдеше непоносимо. Вътрешният му глас буквално крещеше, че трябва да се махне оттук. „Иди на мостика, заключи вратите, подкарай кораба, изчезвай оттук…“ Би могъл да насочи „Екселсиор“ към Глот Мадера, да го управлява колкото е по силите на едночленен екипаж, ако се наложи — и да се взриви с него. Но жаждата за мъст бе по-силна. Той хвана каишката на спусъка и отново надзърна през люка, плъзна поглед по тълпата от тъмничари, администратори и моряци. Не видя никъде императора.

Изведнъж се чу бръмчене на мотор. Нима Хю вече идваше? Грейнджър изруга и избърса възпалените си очи. Лодката бе твърде ниско във водата. От този ъгъл шрапнелите нямаше да я улучат. Оръдието бе насочено право към тълпата.

И тогава зърна императора да излиза на стълбите, придружен от група чиновници. Все още беше в обсег.

Грейнджър отстъпи назад и дръпна каишката.

Отекна оглушителна експлозия и оръдието отскочи назад. От дулото излетя картеч, пръсна се във въздуха и покоси тълпата на пристанището. През дима Грейнджър видя да падат десетина мъже и жени, с окървавени от шрапнелите тела. Мярна опръскани с кръв дрехи, разкъсана плът. Разнесоха се писъци.

Император Хю остана прав, скрил лицето си в шепи. Един от телохранителите се метна върху него и го повали на стъпалата на кея.

Грейнджър бе пропуснал целта си.

Изруга отново. Сграбчи останалите гилзи и изтича до най-близкия трап. Изкатери се горе и претича през каюткомпанията. Близо до задната част на кораба откри стълба, която го изведе на мостика. И изведнъж се озова лице в лице с човек, който бързаше в обратната посока.

Ако се съдеше по знаците на бялата му униформа, това бе първият помощник. Щом видя Грейнджър, мъжът спря и се облещи.

— Ти… — почна той, но не намери думи, с които да завърши изречението. С изгорената си кожа и кървясали очи Грейнджър навярно представляваше ужасна гледка.

Офицерът посегна към пистолета на колана си.

Грейнджър го изрита в краката. Мъжът тупна по гръб, като продължаваше да търси пипнешком дръжката на оръжието.

Полковникът извади зрящия нож от пояса си и го заби в шията на офицера. Притисна ръцете му с колена и го задържа така, докато раненият се давеше в собствената си кръв. След миг всичко приключи.

Грейнджър избърса зрящия нож в униформата на офицера и отвори вратата на мостика.

Вътре нямаше никого. Три кръгли прозорчета предлагаха гледка към левия, десния борд и носа на „Екселсиор“, както и към хаурстафския кораб, привързан по-нататък на кея. Задната стена бе покрита с изящна дърворезба на дракони, ловни сцени и императорски тюлени. Огромен стоманен харпун висеше като трофей, под него имаше медна табелка с надпис: „Шипът на Гарамай“. Десетина перлени фенера озаряваха тавана — сияеха във всички оттенъци на розовото, златистото, оранжевото и червеното. И нито една жива душа. Полковникът не можеше да повярва на късмета си. Изглежда, Хю не бе сметнал за нужно да остави на борда дори вахтени.

Грейнджър затвори вратата. През прозорчето на левия борд зърна моторната лодка на императора да се приближава към стълбичката. Нямаше време за губене. Плъзна поглед по приборите за управление. „Налягане в котелното — в норма. Водно налягане — също. Машинно масло. Гориво. Изпускателен кран на парата. Хидравлика. Клапани.“ Всичко беше в норма. Едно бюро под предния прозорец бе покрито с многобройни метеорологични и навигационни инструменти — барометри, хронографи, компаси. Той ги игнорира. Можеше само да се надява, че екипажът в машинното е бил достатъчно немарлив, за да остави отворен крана на помпата за подкачване на китова мас, инак щеше да се наложи да плава на резерва.

Запали двигателите и отвори крановете за подкачване на гориво, после премести ръчката до изравняване на налягането. Далече под него в трюма на кораба машините изреваха.

— Да видим какво можете — измърмори Грейнджър.

Отвори въздушните клапи, завъртя руля докрай надясно и същевременно включи главната горивоподкачваща помпа. Чу се пронизително съскане на пара. Хидравличните клапи също се отвориха. Огромният кораб потрепери и бавно се плъзна напред.

Дъжд от куршуми обсипа прозорчето откъм левия борд, разби го и върху Грейнджър се посипаха стъкла. Той се ухили като безумец и подаде максимална мощност. Мостикът се разтресе.

Корабът започна да набира скорост. Подмина носа на хаурстафската фрегата и изви към залива. Отпред вече се виждаха портите на Глот Мадера. Една рибарска лодка и два малки ферибота побързаха да се отстранят от пътя му.

Откъм пулта за управление долетя равномерно тракане. Корабната вакуумна поща бе доставила капсула, задействаща автоматичен писец. Изглежда, на борда все пак беше останал някакъв екипаж. Вероятно се намираха долу в машинното, което означаваше, че не знаят за отсъствието на императора. Грейнджър дръпна провисналата от писеца лента и прочете написаното.

МО — БЕЗ/ПРЕП — ПОТВЪРЖД/ЗА — ГОРИВОПОДКАЧВАНЕ — ОИ

ОИ — очаквам инструкции. МО означаваше машинно отделение. Грейнджър завъртя стрелката на указателя до положение МО, после набра и напечата отговор, като използва пет от седемдесет и трите команди, изписани над руля.

МОСТК — ПОТВЪРЖД — ГОРИВОПОДКАЧВАНЕ — ИЗВЪНР/ОПАСНОСТ — НЕОБХОД/НЕЗАБАВНИ ДЕЙСТВ

Освободи капсулата и чу поредица свистящи звуци, докато отговорът му летеше надолу по тръбата, пришпорван от парна струя. Междувременно „Екселсиор“ продължаваше да набира скорост, подминавайки портите на Глот Мадера. От дясната страна се извисяваше Администрацията. Грейнджър нагласи руля и изтича при прозорчето към левия борд.

Неспособна да се мери с бързината на яхтата, императорската моторна лодка бе обърнала назад към пристанището. Хю се бе изправил на носа и крещеше на моряците и войниците на брега. Почти веднага хората на императора се втурнаха по кея. Очевидно им бе наредено да го последват.

Вакуумната поща отново затрака. Писецът заработи равномерно, но на хартията не се появяваше нищо. Грейнджър провери малката стъкленица с октоподно мастило и нагласи тръбичката и водещата макаричка. Хартията започна да се развива по-гладко.

МО — ПОТВЪРД — НЕОБХОД/УДОСТОВ — КОД/ЖЪЛТ — ОИ

Грейнджър изруга. Някой долу в машинното искаше удостоверяващ код, а той не знаеше правилния отговор. Имаше общо девет кодови обозначения, от които да избира. Но кой бе неговият код? Ако го уцелеше, екипажът в машинното щеше да отвори помпата на главния резервоар. В противен случай щяха да изключат двигателя и да осуетят бягството му, Грейнджър погледна напред към изхода от Глот Мадера. Дълбокият канал продължаваше в права линия още хиляда разтега, преди да извие леко на югозапад. „Екселсиор“ щеше да стигне завоя след няколко минути. Шансът да подбере верния отговор бе осем към едно. Не изглеждаше особено обнадеждаващ. Не биваше да позволи да го спрат точно сега. Той набра друг отговор:

МОСТК — БЕЗ ПОТВЪРЖД/ПОВРЕДЕНА ЛЕНТА — НЕОБХОД/ПОВТОР НА ПОСЛЕД СЪОБЩ

Застопори руля в правилната посока, остави „Екселсиор“ да се носи по водите на канала, събра останалите гилзи и напусна мостика. Имаше броени минути да слезе в машинното и да се върне на руля. И още по-малко, за да избие екипажа долу.

 

 

Мъртвешкият кораб ги блъсна в десния борд с такава сила, че Маскелин изпусна руля и полетя към стената. „Хазяйка“ се наклони на една страна, въжетата на крановете се потопиха в червеникавата вода, а моряците на палубата трябваше да се вкопчат в нещо, за да не се изтърколят през перилата. Батисферата се люшна като обезумяла, откачи се от куката и се стовари върху левия фалшборд.

Янти извика уплашено.

Скърцането и стенанията на изкривен метал продължиха мъчително дълго. Маскелин надзърна през прозореца и се изцъкли ужасен. Носът на унмерския броненосец бе заседнал здраво в неговия кораб. Тежкият подсилен ръб бе смазал корпуса на „Хазяйка“ като хартия. Дали го бе пробил? Почти невъзможно беше да им се е разминало.

Той отвори вратата и извика надолу:

— Мелор! Прати някой да се погрижи за семейството ми! Искам да ги качите на палубата.

— Разбрано, капитане. — Първият офицер предаде разпорежданията на няколко моряка, които се втурнаха да ги изпълняват.

— Ще потънем ли? — попита Янти.

— Много е вероятно — отвърна Маскелин. — Ела с мен. — И без да проверява дали го следва, се спусна по стълбичката и забърза към мястото на сблъсъка.

Повечето моряци вече бяха на палубата и се строяваха. Някой започна проверка, като извикваше имената им. Главата на скулптурата от носа на мъртвешкия кораб се извисяваше над десния борд сред купчина разкривен метал и Маскелин си помисли, че зърва в усмивката на девицата известна доза злорадство. Миришеше на нагорещено желязо, на ръжда и пепел, всичко това примесено с горчивата миризма на соления океан и още нещо…

Китова мас. Горивните резервоари на кораба бяха пробити.

Маскелин се наведе през борда и огледа смачкания корпус. Обшивката бе смъкната почти до ватерлинията и разкъсана на поне четири места. През отворите изтичаше бистра течност и покриваше саламурената вода с лъщящи мазни петна.

Мелор застана до него и докладва:

— Изпомпваме всичкия баласт от резервоарите. Те поне не са повредени. Две от помпите на средната палуба са откъснати от стойките и не можем да се доберем до тези на носа. Абърнати ще се опита да ни задържи колкото се може по-дълго на вода, но не може да даде гаранции. Ремонтната група не успя да се добере до машинното. Ако се съди по шумовете отвътре, водата е стигнала над люковете.

— А хората там? — попита Маскелин.

— Нито звук от тях, капитане.

— Пробийте си път през жилищния отсек.

— Това ще скъси времето на повърхността, сър.

— Направете го.

— Слушам, сър. — Мелор се обърна да тръгне.

Маскелин го спря.

— Къде са жена ми и синът ми, мистър Мелор?

Друг глас отговори на въпроса му.

— Етан! — Лусил стоеше до Янти, прегърнала с едната си ръка Джонтни, а с другата стиснала аркебузата. Вече бе поставила пълнителя с вакуумни мушички. Огледа с ужас и почуда тъмния корпус на унмерския кораб, преди да си спомни за оръжието.

— Реших, че може да ти потрябва — каза и му подаде пушката.

Той я взе и огледа механизма.

— Къде си се научила да я зареждаш?

— Не е трудно, Етан.

Той повдигна вежди.

— Всъщност си права. — Посегна и разроши косата на Джонтни. Момчето вдигна глава и го дари с усмивка — онази мимолетна безгрижна физиономия, която Маскелин не бе виждал на лицето му от доста време.

— Пази го — заръча той на жена си. — Мелор ще ви наглежда. Прави каквото ти каже.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се кача на онзи кораб — отвърна Маскелин. — Изглежда, той е единственото ни средство да се измъкнем оттук.

 

 

Грейнджър дръпна люка на машинното. Беше залостен отвътре. Сложи гилзите на пода и извади ножа, кремъка и фитила. После спря. Металният люк се отваряше към него, касата бе солидна. Не беше сигурен, че експлозивът ще свърши работа. Постоя така известно време, докато в ума му се редяха флотски балистични таблици за дебелина и издръжливост на стомана и възможността на експлозива да я разруши. Не би могъл да се справи без фокусиране на заряда, а нямаше време за това.

Блъсна с юмрук по люка.

След миг отвътре се чу глас:

— Кой е?

— С кого говоря? — попита властно Грейнджър.

— Старши моряк Флечър, сър.

— Не отваряй люка на никого, старши моряк Флечър — нареди Грейнджър. — Това е заповед. Нито на мен, нито на никого. И при никакви обстоятелства не приемай заповеди от мостика. Разбра ли ме?

— Да, сър. Какво става?

— Корабът е превзет от революционен отряд. Държат първия помощник за заложник на мостика.

— Революционери? — Това беше друг глас, някой, изглежда, разговаряше с Флечър, но полковникът не чуваше какво си казват. После Флечър пак се обади: — Сър, можем да спрем машините.

— В никакъв случай — отвърна Грейнджър. — Нека изгорят резервите. Така ще осигурим достатъчно време, за да могат имперските самароли да се качат на борда. Имате ли пистолети?

— Не, сър.

— Саби?

— Не, сър.

— Как, по дяволите, ще пазите машините без оръжие? — кресна Грейнджър. — Временно мога да ви оставя пистолета си. Отворете.

Чу се тракането на резето, после люкът се отвори.

Грейнджър — стиснал ножа — влезе.

 

 

Маскелин прескочи парапета и се озова на палубата на унмерския мъртвешки кораб, следван от двама от най-добрите си моряци. Кичънър бе стар воин, пазил гърба на Маскелин още по времето на Маковите войни — подходящ човек, когото да държиш до себе си, когато дойде време да се размахват оръжия. Робъртс беше по-млад, но с остър ум и бързо се ориентираше в обстановката, освен това не беше суеверен. Останалите моряци се заеха с ремонтни работи и опитите да освободят мъжете в машинното. Повечето потръпваха ужасено само при мисълта да стъпят на борда на унмерския кораб. Маскелин не го прие за добър знак.

Кървавочервени мъгливи повлекла се нижеха между висящите въжета. Разкривената желязна палуба бе покрита с гъст слой пепел, изпълваща въздуха с миризма като от стара влажна пещ. Металът под краката им трополеше глухо, докато тримата доближаваха огромната електрическа кула.

— Чувате ли? — попита Робъртс.

— Кое? — отвърна Кичънър.

— Бръмченето. — Робъртс посочи високата кръгла кула. — Идва оттам.

— Все още получава енергия отнякъде — рече Маскелин.

Стигнаха до кулата и Маскелин допря ръка до подпорите й и долови слаби вибрации. Косата му настръхна от преминаващия по нея невидим електрически поток и му се стори, че бръмченето се усилва. Той бързо отдръпна ръка. Синкави пламъчета танцуваха още няколко секунди между пръстите му, преди да изчезнат. „Нима все още работи след триста години? Откъде идва енергията?“

Доближи едно от зловещите наглед оръдия, закрепени с огромни болтове за палубата. Конусовидните приставки върху дулото не допускаха възможността да изстрелва каквито и да било снаряди. Може би беше стреляло с електрически потоци? Малко вероятно бе да поправят подобно устройство, още повече че металът бе почти стопен и се бе стекъл надолу.

Продължиха към кърмовата кула.

— Вижте — каза Кичънър и посочи един участък от палубата, където черни петна от обгаряне оформяха очертанията на проснато човешко тяло. Изглеждаше така, сякаш трупът е бил вдигнат и е оставил точен отпечатък.

— Ето там има още — каза Робъртс. — Четири, не, пет.

Маскелин огледа черните контури и каза:

— Това са останките от екипажа. Всички са били магьосници. „И дори костица не е останала от тях“ — добави наум. Драконовият огън ги бе стопил напълно. Маскелин се наведе да огледа едно от петната по-внимателно…

… и отскочи. За един кратък миг почувства пронизваща горещина и му се стори, че всъщност той самият лежи на палубата, сред дим и огън, задушен от отвратителната смрад на изгоряла плът и почти оглушал от виковете на умиращите наоколо. „Живи изгорени. Изгорили са ги живи преди триста години.“ След странното преживяване трепереше и трябваше да минат няколко секунди, преди ехото от виковете в главата му да утихне. Дали корабът не бе погълнал част от субстанцията на мъртъвците? Всички унмерски творения съдържаха искрица от безкрайното. Дали пък екипажът не бе успял да се скрие вътре по някакъв начин?

— Да не се мотаем повече — рече той.

В кърмовата кула имаше врата, водеща към капитанската каюта.

Тук нямаше почти никакви следи от пожар. Къс облицован с ламперия коридор завършваше с малка умивалня отляво. В нея имаше очукан меден умивалник, дървен скрин, а на пода бяха нападали книги, отдавна изгнили. Маскелин взе една. Беше томче по магьосническа медицина, написано на унмерски и пълно с илюстрации на отворени човешки трупове до усукани с жици пръчки и сфери. Преведе заглавието като „Съдови тъкани при човека“.

Вдясно отворена врата водеше към съблекалня, където останките от дрехите на капитана все още висяха в мухлясалите гардероби. В облеклото се бе настанила цяла колония паячета. Паяжините им обгръщаха всичко, сякаш го затваряха в огромен пашкул, но нито една паяжинка не излизаше навън. На масичката имаше медно яйце и миниатюрна флейта, изработена от човешки пръст. Маскелин взе яйцето, но не усети в него нищо необичайно.

В дъното на коридора трета врата водеше право в капитанската каюта.

Маскелин спря и се огледа изумено. Каютата бе натъпкана с всевъзможни унмерски съкровища. Цял рафт с лъскави саби; мечове, ножове, кинжали и стилети висяха по стените зад леглото и стоманените им остриета сияеха. Стъклен шкаф съдържаше хронографи, секстанти, анемометри, компаси и астролаби, всичките изкусно изработени от причудлива зеленикава сплав. Имаше безброй лавици с научен инструментариум и малки машинки, за чието предназначение можеше само да гадае. В отворен сандък на пода видя купчина лъщящи златни монети. Взе една, за да я разгледа, но от допира внезапно му призля и той я пусна при останалите. Усети по кожата си неприятни тръпки и ръката му затрепери неудържимо.

— Капитане? — повика го Робъртс.

Маскелин не му обърна внимание — вниманието му бе насочено към работен тезгях под кърмовия прозорец, където сред разхвърляните оптични и магнитни инструменти имаше сияещ перлен фенер.

— Не бях виждал такъв — каза Кичънър възхитено.

— Тук има доста парици, капитане — добави Робъртс.

Маскелин завъртя аркебузата и докосна с пръсти контейнера с вакуумни мушички. Все още беше леденостуден. Той остани оръжието на масата и бавно се огледа. Някои инструменти му изглеждаха познати. В плътно затворена стъкленица имаше миниатюрен меден ветропоказател, като умален вариант на анемометрите в шкафа. Всяко едно от четирите тънички рамена на ветропоказателя бе боядисано в черно от едната страна и шлифовано от другата. Те се въртяха бавно, макар и херметически затворени в стъкленицата. До този механизъм ярко сияещ перлен фенер озаряваше дифракционна кутия, където светлинните лъчи преминаваха през две близко разположени вертикални цепки в центъра на контейнер и очертаваха интерфериращи кръгове върху задния екран. Освен тези находки имаше богат набор от калейдоскопи, рефлексни телескопи, кутии с магнити, жици и призми и дори едни унмерски очила. Сребърните им рамки бяха изпъстрени с рунически символи, украсено бе дори миниатюрното колелце отстрани на дясната леща. Върху колелцето бе щампован триъгълник, в който бяха изписани цифри, твърде дребни, за да може да ги разчете. Маскелин взе очилата и ги доближи до очите си. Цифрата в триъгълника бе 1,618.

„Златното сечение.“

— Изглежда, капитанът е бил оптик аматьор — подхвърли Маскелин. — Такива очила са носели архивистите, но досега не ми бяха попадали в ръцете.

— Няма нищо аматьорско в никое унмерско занятие — изръмжа Кичънър. — И нищо нормално. Има причина този кораб да ни гони. Запомнете ми думите, сър. Съществува някаква зла воля зад всичко това. Някой е искал да се качим на борда на този броненосец.

Маскелин не откъсваше поглед от находките.

— Капитанът е изучавал свойствата на светлината — продължи да разсъждава на глас той. — Дифракционната кутия доказва, че светлинните лъчи притежават характера на вълни, докато ветропоказателят има за цел да потвърди, че се състоят от частици. И въпреки това, ако светлината се носи през вакуум, възможно ли е единичен лъч от нея да е вълна? — Той се замисли над това дали всяка точица светлина трепти с определена честота. По какъв начин мозъците на хората са се научили да интерпретират тези честоти? Как си взаимодействат светлинните частици? Би трябвало да съществува някаква връзка между тях — вероятно сходна на връзката между отделните части на човечеството. Докато разглеждаше всичките тези прибори, Маскелин изведнъж се почувства така, сякаш е на прага да направи важно откритие, да открие ключа към загадката на всички унмерски творения.

Взе отново очилата и ги разгледа по-внимателно. Не беше виждал толкова фино изработен прибор. Лещите не бяха монолитни, а се състояха от множество невероятно тънки оптични елементи, сплескани едни към други. Когато завъртя малкото колелце, прикачено към рамката, вътрешните стъклени фрагменти закръжиха едни около други, но не по какъвто и да било следващ логиката начин. Усещаше в този уред някакво магично присъствие.

Сложи си очилата.

Каютата изглеждаше непроменена.

Завъртя колелцето до дясното си око и чу тихия шепот на стъклените дискове, а после тихо бръмчене. Дръжките на очилата като че ли започнаха да се затоплят.

После се случи нещо странно. В каютата внезапно притъмня и същевременно всичко около него бе окъпано в слабо трепкащо фосфоресциращо сребристо сияние, сякаш всеки предмет — леглото, шкафовете, приборите — притежаваше странна и променлива аура. Уредите върху тезгяха потрепваха в мъждивото зарево. Призрачни снопчета светлина трептяха в дифракционната кутия, калейдоскопите и телескопите. Сякаш те всички осъществяваха един и същи опит по интерфериране. Без съмнение очилата бяха повредени и бяха донесени тук за поправка. Но спектралното сияние не се простираше отвъд пределите на каютата, защото мъглите зад прозорчето изглеждаха черни като нощта. Бели точици се местеха в сумрака отвън — приличаха на звезди. Кичънър и Робъртс не изпускаха никакво сияние…

Всъщност двамата моряци бяха изчезнали.

Маскелин свали очилата. Кичънър и Робъртс се появиха отново, гледаха го, сякаш не се бе случило нищо. Той отново си сложи очилата. Двамата просто изчезнаха, а всичко останало пак бе озарено от слаба светлина. Изведнъж му се стори, че засича някакво движение с периферното си зрение, и той се завъртя рязко. Нямаше никой, само стените на каютата и подът.

Дали вратата току-що не се бе затворила?

Невероятно. Може би бе станал свидетел на някакво скрито досега свойство на предметите? Би ли могло то да обясни присъствието на каютата и същевременно внезапното изчезване на двамата му помощници? Корабът беше омагьосан, но не и другарите му, така ли? Дали пък очилата възприемаха само едното, но не и другото? Маскелин не можеше да измисли по-подходящо обяснение. Зачуди се дали не би могъл да настрои очилата така, че да елиминират вмешателството и да предават по-ясна картина.

Върна колелцето в първоначалното му положение.

Този път го заслепи ярка бяла светлина, сякаш пред очите му бе избухнал магнезиев прах. Различни образи се забиха дълбоко в ретината му: каютата, небето, корабът, небето, корабът — всички придружени от ужасяващ, разтърсващ рев. Маскелин свали очилата, изпъшка от болка и разтърка очи.

— Капитане? — обади се Кичънър.

Пред погледа му все още се мяркаха гаснещи картини. Беше видял нещо, което позна… Но какво бе то? В момента бе напълно заслепен.

— Не виждам — извика той и осъзна, че дори не чува гласа си. Тътнежът продължаваше да кънти в ушите му. Но още докато си поемаше дъх осъзна, че тътнежът вече е започнал да утихва. Постепенно зрението му се върна към нормалното. Отново чуваше дишането си.

— Вода — каза Кичънър на Робъртс. — Намери чиста вода.

— Не — спря ги Маскелин. — Всичко е наред. Вече мога да виждам. И да чувам. — Остави странните очила и си пое дълбоко дъх. Целият трепереше. Какво бе зърнал в онова ужасяващо сияние? Лице? Колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе в това. Страховито желязно видение, обгорено и почерняло от огъня.

— Какъв съм глупак — рече той. — Не биваше да правя прибързани предположения. Прав беше, Кичънър. Няма нищо нормално, когато става дума за унмерите. — Тръсна глава да проясни мислите си. — Започнете прехвърлянето на екипажа. Оставете намереното, но прехвърлете варелите с газ и вземете всичката вода, въжета, инструменти и платна, които намерите.

— Платната, капитане? — попита Кичънър.

— Искам платна на тази кула — отвърна Маскелин. — Ако корабът наистина се управлява от невидима сила, ще й създам затруднения.

 

 

Янти се прибра в мрака на собствения си ум. Едва сега усети, че се е задъхала.

Какво бе станало? Беше разгледала капитанската каюта през очите на Маскелин. Видя оптичните инструменти и го следи, докато правеше опитите с очилата. Заедно с него оглежда в почуда и страх промените в каютата, докато Маскелин въртеше колелцето, и също с него се изненада при изчезването на двамата моряци. А после…

Изведнъж Янти вече не можеше да вижда онази каюта. Стоеше тук, на палубата на Маскелиновата драга, загледана в скулптурата на носа на унмерския кораб. Гледаше сцената през собствените си очи.

 

 

Веднага щом „Екселсиор“ се разтресе Грейнджър осъзна, че твърде дълго е оставил руля без надзор. Изкатери последните няколко стъпала до мостика и мярна отсамния край на Глот Мадера през прозорчето. Бордът на имперския драконоловец стържеше във фасадите на затворите, като оставяше дълбоки дири върху мазилката.

Той завъртя руля силно надясно и намали мощността на двигателя, за да промени курса, но по силата на инерцията „Екселсиор“ продължаваше саморазрушителното си плаване. Върху палубата се сипеха откъртени камъни. Чуваше се пронизително скърцане на изкривен метал. Грейнджър изруга и усили мощността. Сега не беше време да се тревожи за корпуса.

Корабът изви бавно, с прощално скърцане на метал се откъсна от брега и се понесе към центъра на канала. Златиста слънчева светлина се отразяваше от медната обшивка и озаряваше фасадите на затворите от двете страни на канала, сякаш в морето плаваше огромен фенер. Грейнджър вече различаваше отпред отвора на Глот Мадера и далечния морски хоризонт.