Алън Камбъл
Море на призраците (10) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

7.
В чужд затвор

Двама канджии останаха в затвора на Грейнджър, а другите го откараха в крепостта на площад Авърли. Тук го обискираха за оръжие, после го отведоха на горния етаж, където се беше срещнал с фалшивия купувач на Крийди.

Етан Маскелин стоеше до един от прозорците, извърнал лице към следобедното слънце. Не се обърна, когато Грейнджър влезе, но каза:

— Не биваше да си тръгваш толкова бързо.

Някакво движение привлече погледа на Грейнджър. Той погледна към аквариумите с олии. Тялото на мъжа, който го бе преследвал отвън, плуваше в третия аквариум. Стотици мънички синкави медузи бяха полепнали по кожата му и пулсираха едва забележимо.

Маскелин се обърна и каза:

— Трябваше веднага да я доведеш при мен. Щях да ти платя добра цена и нямаше да се стига до тези крайности.

— Тя не беше за продан. — Грейнджър се опитваше да прецени дистанцията между двамата. Ако скочеше, вероятно щеше да успее да стигне до Маскелин преди канджиите да го повалят, но това едва ли щеше да помогне на Янти.

— Всъщност не ти си човекът, който ще го решава. — Маскелин го огледа надменно. — Ти си военен и би трябвало да разбираш от субординация. Независимо дали ти харесва, или не, мистър Грейнджър, обществото ни е построено така, че правата на по-богатите и властимащи граждани стоят над тези на останалите. Като се има предвид колко много съм дал за империята през изминалите години, това е повече от оправдано. Разполагам с много по-големи права над съдбата на това момиче, отколкото ти.

— А Янти? Тя няма ли думата?

Маскелин се усмихна.

— Разбирам разочарованието ти. Но не бива да се безпокоиш за нея. Ако дарбите й са наполовина колкото твърди мистър Крийди, тя ще бъде щедро възнаградена — със сигурност ще получи по-добър живот, отколкото можеш да й осигуриш ти.

Колко точно му бе разкрил Крийди? Сержантът беше глупак, ако смяташе, че Маскелин ще му даде дял от спечеленото. До една седмица тялото му щеше да се озове в някой от тези аквариуми.

— Къде е Крийди?

— Мистър Крийди работи за мен — заяви Маскелин.

— А Хана? Какво смятате да правите с нея?

Маскелин се намръщи озадачено.

— Майката на момичето, жената, която оставихте да умира в моя затвор.

Лицето на Маскелин светна.

— Не можеш да виниш мъжете ми, че са се защитавали. Те също имат семейства в края на краищата.

— Пуснете я.

Маскелин поклати глава.

— Съжалявам, мистър Грейнджър, но не мога да позволя на един Удавник да се скита из града ми. Изпълнявам дълга си към императорските закони. — Той въздъхна. — Съмнявам се, че предател като теб ще го разбере. Ще бъде откарана на площад Авърли при останалите.

Грейнджър не можеше да се сдържа повече. Скочи към Маскелин с намерението да му строши врата.

Но канджиите очакваха това и го спряха преди да е минал и три крачки. Един закривен прът го препъна през краката, Грейнджър се олюля и рухна на пода. Върху гърба му коленичиха двама мъже, извиха ръцете му назад и притиснаха лицето му в дебелия килим.

— Император Хю те издирва от доста време — каза Маскелин. — Ще те съдим, разбира се, и ще те сложим в килия с изглед към площада, за да очакваш екзекуцията си. Мисля, че трябва да използваш времето, за да помислиш за всичко, което си направил.

 

 

Верен на думата си, Маскелин нареди да затворят Грейнджър в килия с изглед към площад Авърли. Беше тясно помещение с каменен под на четвъртия етаж на затвора. Имаше метална койка, прикована за пода, но прашният матрак изглеждаше сравнително мек. Дори му бяха дали одеяло. От чешмата капеше пречистена вода с мирис на ръжда — истински лукс в Етугра. Всъщност донякъде килията можеше да се сравнява със стая в провинциален хотел. Само решетките на прозорчето и тежката метална врата подсказваха за истинското й предназначение. Място, отредено да бъде обитавано от сравнително заможни затворници. Стените бяха издраскани с тебеширени чертички. Изглежда, предишният обитател бе прекарал тук доста време.

Прозорчето предлагаше изглед към централния залив на Етугра, със скупчените административни сгради и пазарището. Каменните фигури на Удавниците стояха в мълчаливи редици покрай крайбрежната улица и разкривените им тела осигуряваха оскъдна сянка за рибарите и продавачите. Обичайната пъстра смесица от лодки, яхти и товарни шлепове кръстосваше водите на залива. Пристанището бе точно под килията, на не повече от шейсетина разтега.

Грейнджър втренчи поглед в един от приближаващите се шлепове.

Двама от канджиите на Маскелин бяха натоварили Хана на борда. Тялото й бе омотано в мрежа, загърнато с подгизнало със саламура одеяло. Мъжете се изкатериха на носа и започнаха да викат гневно да им направят място. Щом пристанаха, свалиха Хана на каменната платформа — тя не можеше да върви сама.

Удавниците умираха по-бързо на пряка слънчева светлина, но канджиите избраха за нея едно място в сянката на затвора. Грейнджър не знаеше дали го правят, за да може да вижда по-добре, или само за да удължат страданието й. Смъртта й, изглежда, щеше да е продължителна.

Двамата мъже — естествено, с предпазни ръкавици — смъкнаха одеялото от Хана и размотаха мрежата. После разрязаха роклята й с ножове и тя остана гола. Сложиха окови на китките и глезените й и прокараха веригите през забити в каменните плочи халки. Тя успя да се изправи и дори се олюля няколко крачки към ръба на пристана, преди да започне да пищи.

Звукът беше странен, хриплив и по-дълбок, отколкото Грейнджър би очаквал. Саламурата вече бе променила гърлото й, бе удебелила тъканите и сухожилията. Тук, на суха земя, гласът й беше като на мъж. Виковете й пробудиха гнева му.

Той погледна тебеширените знаци. Загуба на време. Огледа и килията. Стени, таван, решетки, мивка, тоалетна, легло. Водопроводните тръби бяха приковани солидно за стената. Писъците на Хана го примамваха като морска сирена. Стени, под, решетки, тръби…

Опита се да запуши ушите си с длани, но не помогна.

„Спри!

Мисли!“

Под. Легло…

Разгледа клиновете, с които леглото бе приковано за пода. Бяха забити здраво. Не можеше да ги извади без инструменти. Разкъса матрака и зарови пръсти вътре. Нищо, само прашни косми. Опипа внимателно стените, проверяваше цепнатините между камъните, но не откри слабо място. Сградата очевидно бе строена солидно и с много пари. Опита се да избие с крак тръбата под мивката, но тя не поддаваше. Огледа металната врата за някакъв дефект. Пантите бяха от външната страна. В долния край имаше отвор с капак, за да му подават храната, но дори и да успееше да го отвори, би могъл да пъхне през него само ръката си.

Писъците на Хана не секваха.

„Мисли. Успокой се.“

Беше се задъхал. Трябваше да мисли спокойно. Провери решетките на прозореца. Дебело желязо. Тази част на сградата явно не бе презастроявана и оборудвана с предмети, извадени от дъното. Не би могъл да извие решетките без як лост. Краищата им бяха забити дълбоко в камъка. Обиколи килията още веднъж, оглеждаше всичко внимателно. Под, стени, решетки, таван. От тавана на дебела халка висеше къса верига. Вероятно преди там е бил окачен фенер, но сега го нямаше. Грейнджър можеше да стигне веригата, но не виждаше как да я извади. Всичко в това помещение бе направено с цел да е здраво. Никакъв начин да се измъкне без експлозив. Ако Суайнкикър бе имал пари, щеше да построи точно такъв затвор.

Е, не точно такъв. Старецът неведнъж му бе разказвал за изкуството да държиш затворен човек: за възможните пътища за бягство, дребните пропуски, които биха позволили на доходоносния клиент да се измъкне, промените, които би направил в своя затвор, ако разполагаше със средства. И сега Грейнджър оглеждаше килията със същата хладна пресметливост. За да надзърне в килията, тъмничарят трябваше да клекне и да погледне през тесния отвор за храна в долния край на вратата. Изглежда, богатите затворници имаха право на известно усамотение. Единственият недостатък, който Грейнджър бе успял да забележи. Как да го обърне в своя полза?

Виковете на Хана не секваха.

Грейнджър се върна при разпрания матрак, извади пълнежа от косми и накъса одеялото на ивици. От ивиците оплете въжета, едното по-дълго, другото по-късо. Края на дългото завърза на възел.

После се съблече по бельо.

Напъха крачолите на бричовете в ботушите и ги натъпка с пълнежа на матрака. Проби дупки в пешовете на ризата и използва връзките на ботушите си, за да я завърже за бричовете. После натъпка и нея. Когато пълнежът свърши, използва остатъците от самия матрак, а после и останалите парчета от одеялото, като си остави само няколко късчета. Накрая нахлузи ръкавиците върху натъпканите ръкави на ризата и се изправи да огледа творението си. Пред себе си имаше чучело, натъпкано с пълнеж и облечено с неговите дрехи. Не би издържало на внимателен оглед, но и не се налагаше. Дори не си направи труда да изработи главата.

Покатери се върху мивката, откъдето успя да стигне висящата от тавана верига. Прокара по-дългото въже през долната брънка, докато се закачи на възела. После го дръпна лекичко. Държеше достатъчно здраво. Скочи долу, повдигна чучелото и го върза така, че да увисне над пода.

От отвора за храна в долната част на вратата щяха да се виждат само поклащащите се във въздуха ботуши. Ако пазачът долепеше буза до пода, можеше да види и бричовете, както и долната част на тялото и ръцете. Това стигаше.

Сега вече трябваше да привлече вниманието на тъмничаря. Не можеше да си позволи да чака да дойде времето за раздаване на храна, когато и да беше това. Взе последните късчета от одеялото и ги затъкна в умивалника. После отвори крана.

Умивалникът се напълни бързо и скоро водата потече по пода. Бързо заля цялата килия и стигна до процепа под вратата. Междувременно Грейнджър усука двата края на по-късото въже около китките си и зачака.

След по-малко от четвърт час чу шум в коридора. Бравата на коридорната врата изщрака. Вратата се затръшна. Тъмничарят се приближаваше с ругатни, като шляпаше във водата.

Резетата на капака се отместиха и капакът се отвори.

Отвън долетя ядният глас на тъмничаря:

— Ако си строшил проклетата мивка, ще ти… — Гласът замлъкна. После, очевидно видял висящото чучело, мъжът продължи: — По дяволите. По дяволите. По дяволите!

Ключалката щракна.

Вратата се отвори.

Грейнджър изскочи от скривалището си зад вратата, изрита тъмничаря в корема и преди той да успее да се изненада и дори да изпита болка, усука въжето около шията му и го повали. После стегна въжето.

Тъмничарят изхъхри.

— Сега двамата с теб ще излезем — каза Грейнджър.

Тъмничарят отвори уста да възрази, но Грейнджър стегна по-силно въжето около шията му.

— Не говори! Инак ще ти смачкам гръкляна.

Коридорът се простираше в двете посоки, с множество метални врати на стената и дървена в дъното. Грейнджър побутна пленника си към нея. От идването си помнеше, че там е стаята на пазачите.

— Колко са тъмничарите? — прошепна в ухото на мъжа. — Вдигни пръсти.

Тъмничарят не помръдваше.

Грейнджър стегна още въжето.

— Един.

— Казах да не говориш. — Вече бяха стигнали до вратата. — Отключи я.

Мъжът се подчини.

Вратата се отвори. Зад нея имаше малка стая без прозорци, наблюдателен пункт за коридора с килиите — тясно пространство, отделящо свободните хора от затворниците. На забити в стената пирони висяха ключове, всеки с номера на определена килия. Един-единствен тъмничар седеше на стол, вдигнал крака на бюрото пред него. Беше задрямал, но се сепна в мига, когато двамата влязоха. Погледна невярващо Грейнджър и посегна към палката на бюрото.

— Не пипай! — нареди Грейнджър.

Тъмничарят се поколеба.

— Хвърли ми ключовете или ще му строша врата!

— Ами строши го — отвърна пазачът. — Тъкмо ще получа неговия пост.

Грейнджър блъсна пленника си през бюрото върху него. Столът на тъмничаря се прекатури назад и той падна, притиснат от тежестта на колегата си. Грейнджър заобиколи бюрото, изрита мъжа в слабините, наведе се и го блъсна с лакът в главата.

Пазачът изстена от болка, все още прикован под тежестта на изгубилия съзнание полузадушен тъмничар.

Грейнджър огледа закачените за колана му ключове и дръпна връзката. Дробовете му отново заплашваха да откажат. Надигна се, като потръпваше от болка, и заключи вратата към коридора с килиите. После провери външната врата. Беше отключена. Открехна я лекичко и надзърна.

Широко стълбище се спускаше към главното фоайе. На отсрещната страна на площадката имаше друга врата, но тя не беше подсилена. Висок прозорец гледаше към фасадата на друга сграда. Във фоайето нямаше никого. Грейнджър погледна през рамо към обезвредените пазачи. Пристъпи навън, затвори вратата и я заключи.

Слезе по стълбите, като притискаше гърдите си с ръка.

Спря на долната площадка. Отворена врата надясно водеше към канцелария, откъдето се чуваха гласовете на писарите. За да стигне външната врата, трябваше да мине покрай тях, при това само по бельо. Външната врата със сигурност щеше да е заключена и той не знаеше дали някой от ключовете, които бе взел, ще я отвори. Прегледа ключовете от връзката и избра един, който му се стори с подходящ размер.

Пое си дъх и прекоси забързано фоайето.

Откъм канцеларията долетя вик. Грейнджър бутна вратата, но тя бе заключена. Изпробва ключа, но без успех. Зад гърба му един писар викаше охраната. Опита втория ключ.

Ключалката изщрака.

Грейнджър изхвърча на ярка слънчева светлина.

Пазарът бе почти празен. Редиците сергии наподобяваха платнени колонади. Неколцина обитатели на крайбрежието бяха понесли на раменете си празни сандъци. В сенките около Удавниците все още се навъртаха рибари и лодкари. Един старец кърпеше мрежата си. Канджиите си бяха тръгнали и бяха оставили Хана сама. Тя бе коленичила, обгърнала краката си с ръце, и виеше с дрезгав глас. Никой не й обръщаше внимание.

Грейнджър заключи вратата и изтича при нея.

Канджиите я бяха натопили в саламурата, за да удължат живота й, но вкаменената й плът вече бе започнала да се пропуква на ръцете и раменете. Приличаше на захабени плочки. Черната й коса бе посивяла. Лицето й изглеждаше като обгорено. Саламурени кристалчета се бяха оформили в ъглите на устата й. Глезените й бяха почервенели от търкането на оковите.

— Хана?

Тя вдигна глава, но очите й бяха замъглени от пердета и той се съмняваше, че го вижда. Хората на площада се извърнаха към тях. Неколцина мъже се надигнаха. Старецът с мрежата спря работа. Някой подсвирна. Откъм затвора се чу тропане по вратата.

Грейнджър сложи ръка на рамото й, без да обръща внимание на смъденето от саламурата.

— Аз съм — Том.

Тя само изстена. Грейнджър нямаше представа дали го е познала и разбира ли какво й казва. Огледа оковите и веригите, после се огледа за нещо, с което да ги строши. Рибарите сигурно имаха инструменти в лодките си. Грейнджър се надигна.

Вратата на затвора изскърца и отвътре излязоха мъже — пет, шест, осем. Грейнджър позна Бартъл и двама от хората му. До тях стоеше писар с връзка ключове в ръка. Другите четирима бяха тъмничари и носеха палки на каишки. Бартъл видя Грейнджър и се ухили.

— Том, какво си решил да правиш?

Грейнджър отново коленичи до Хана.

— Съжалявам. — Прегърна я и я притисна към гърдите си. Целуна я по ухото и я погали по косата. Металният вкус на саламура изгори устните му. Грейнджър я хвана за гърлото и стисна.

Тя изпъшка, но не оказа съпротива.

Усещаше под пръстите си твърдата й неподатлива плът. Стисна още по-силно, забоде пръсти в трахеята и се опита да изкара последните жалки остатъци от въздух в дробовете й. Но хората на Маскелин вече идваха и беше твърде късно.

Един от тъмничарите замахна с палката си и го удари в слепоочието. Светът се завъртя, но Грейнджър продължаваше да стиска Хана с всички сили. Чуваше я как се души.

Удариха го отново и този път светът стана черен.

 

 

— Четирийсет и шест минути — каза Маскелин. — Толкова му отне да се измъкне от един от най-добрите и най-скъпи затвори в Етугра.

Тъмничарят сведе глава.

— Къде според теб е грешката? — попита Маскелин.

— Грешката? — Мъжът стрелна с очи аквариумите с олии. — Не зная, господарю.

— Не знаеш? — Маскелин се надигна и огледа мъжа, сякаш преценяваше умствените му способности. — Тогава нека те попитам следното. Дали през тези четирийсет и шест минути е копал тунел в стената?

Тъмничарят пребледняваше все повече.

— Помислихме, че се е самоубил.

— Ние?

— Аз помислих.

Маскелин се изправи и отиде до остъклените ниши в стените. Опря ръце на едно от стъклата и се загледа в поклащащите се медузи. Бяха погълнали почти всичката си храна. В аквариума бяха останали само черепът и част от гръбначния стълб.

— Мъже като него не се самоубиват — каза той. — Те опитват отново и отново, докато някой не ги спре. Затова хора като мен са толкова ценни за империята.

— Да, господарю.

— Опразни ли новата му килия?

— Напълно, господарю. Мивка, легло, матрак, клозет.

— Нищо ли не остави?

Затворникът поклати глава, после добави:

— Само одеяло, сър.

Маскелин помисли за миг. Извади джобния си часовник и го погледна. Бяха изминали четирийсет и пет минути, откакто хората му бяха отнесли изпадналия в безсъзнание полковник в новата килия.

— Искам сам да се уверя — заяви той.

— Да, господарю. Благодаря ви, господарю.

Маскелин отиде до една от масите. Отвори гравирана кутия, извади от нея кълбо червени конци, наподобяващо птиче гнездо, и го сложи в джоба на сакото си. После каза:

— Вземи стол.

— Стол, господарю?

— Който и да е ще свърши работа.

Тръгнаха към затворническото крило. Тъмничарят взе един стол от преддверието. Остави го, за да отключи вратата на стаичката на надзирателите, после го внесе вътре. Пазачът на пост стана и ги пропусна в коридора.

Маскелин нареди на тъмничаря да сложи стола пред килията на Грейнджър и седна, докато пазачът отваряше капака.

Последва кратка пауза.

А после тъмничарят възкликна:

— Господарю, той опитва същия номер!

Маскелин си погледна часовника и се усмихна.

— С какво ли е напълнил чучелото този път?

Тъмничарят се намръщи озадачено.

— Няма с какво, господарю. — Наведе се и отново надзърна през дупката.

— Отвори вратата — нареди Маскелин.

Този път не чучело висеше от тавана, а самият Томас Грейнджър. Беше направил второ въже от одеялото, което му бяха дали. Но това имаше примка. Очите му бяха затворени, шията — изкривена, езикът се подаваше между зъбите. Ботушите му висяха на една стъпка от земята.

Маскелин гледаше невярващо висящото тяло. Устните на Грейнджър и едната страна на лицето му бяха покрити с изгаряния от саламура. От площада отвън се чуваха воплите на Удавницата.

— Срежи въжето и го свали — каза той. После се обърна и излезе.

 

 

Грейнджър отвори очи в мига, когато тъмничарят го улови за краката. Бръкна под ризата си и развърза възела, завързан на гърдите му. Въжето, подпъхнато под мишниците му, се изплъзна и той падна в ръцете на изумения тъмничар.

Блъсна го с чело в носа, после го удари с юмрук в слепоочието.

Тъмничарят рухна.

— Мистър Грейнджър, много те бива да откриваш пропуските на моите служители.

На вратата на килията стоеше Маскелин.

— При други обстоятелства навярно щях да те наема да ги надзираваш — продължи той, бръкна в джоба си и извади нещо, което приличаше на кълбо червени конци. Грейнджър се втренчи в кълбото. По ръката на Маскелин се стичаше кръв. Откъм странния прибор се чуваше тихо бръмчене.

— Знаеш ли какво е това? — попита Маскелин.

Със сигурност беше нещо унмерско, но това бе всичко, което Грейнджър би могъл да каже. Бръмченето се усилваше и като че ли не идваше откъм прибора. Грейнджър осъзна, че всъщност вибрират костите му, сякаш тялото му е изопнато като струна. Краката му внезапно омекнаха. Челюстта му беше стисната и се оказа невероятно трудно да говори. Все пак успя да каже:

— Освободете… Хана…

— Жицата-сирена е ужасно малко оръжие — продължи Маскелин. — Не е подходящо за хора. — Очите му бяха изпъкнали от напрежение. Кръв капеше от пръстите му върху пода. — Може да убие човек, който не знае как да борави с него. — Маскелин се ухили и се видя, че зъбите му са окървавени. — Както е често, когато става въпрос за унмерско магьосничество, човек трябва да развие поносимост.

Краката на Грейнджър се подкосиха. Коленете му затрепериха, огънаха се и той се озова на пода. Таванът над него се завъртя, сякаш е пиян. Опита се да се изправи, но нервите му пищяха от болка, а крайниците му отказваха да функционират.

— Веригите й — каза той.

Лицето на Маскелин изплува над него — мъртвешко, съсредоточено. Сега вече кръв се стичаше и от очите му, но той продължаваше да стиска унмерското устройство. Бръмченето на жицата-сирена сякаш се пропиваше в думите му.

— За хората е важно да я гледат как умира — рече той. — Страхът от ужасите на морето ще ги предпази от нещастни инциденти. — Наведе се над Грейнджър, стиснал зъби, трепереше. — Мистър Грейнджър, опитай се да си отдъхнеш — и заради двама ни.

 

 

Тази нощ Грейнджър не можа да мигне. Светът се въртеше и въртеше и затвора и тялото му под звездното небе. Гласът на Хана постепенно отслабваше. Тя произнасяше думи, които не можеше да разбере. Не знаеше дали защото вече не е способна на членоразделна реч, или просто болката я бе побъркала. Молеше се някой — рибар или търговец — да прояви към нея милост и да сложи край на мъките й. Но никой не го направи.

Бяха взели от килията всичко освен дрехите му.

Призори тя едва си поемаше дъх и вече нямаше сили да крещи. От прозореца на килията Грейнджър видя, че канджиите се връщат. Напълниха ведра със саламура от морето и ги изляха върху тялото й. Тя изстена и се задави, но след малко жалостивите й вопли се възобновиха. Грейнджър стисна решетките на килията.

Малко преди обед един тъмничар му донесе дървена кана вода и също дървена купа със супа от рибешки черва. Той опита храната внимателно и когато устата му пламна, я изплю и пи от водата. Нагласи купичката на прозорчето с надеждата да привлече някой плъх.

Хана издържа чак до късния следобед. Канджиите продължаваха да поливат сивкавата й плът; използваха фуния, за да наливат вода в гърлото й, но накрая се отказаха. Двама се скараха — всеки стоварваше гръмогласно върху другия вината за смъртта й. Изглежда, Маскелин не бе очаквал да си иде толкова скоро. След като всички опити да я съживят се провалиха, те се заеха да я Телополагат преди трупът да е изсъхнал.

Издигнаха над нея триножник от драконови кости и извадиха въжета и клинове. С едно от въжетата я повдигнаха и я изправиха. Завързаха ръцете и краката й за клиновете и после ги нагласиха в замисленото положение. Повдигнаха главата й и вързаха косата й за гърба, та брадичката й да щръкне нагоре. Мъж с предпазни ръкавици й отвори очите, после бръкна с палци между устните й и ги разтвори. Помощникът му пъхна нещо в устата й и се разсмя, но първият мъж го извади. Грейнджър не можа да види какво е.

Когато привършиха с трупа, той стоеше обърнат към прозореца на Грейнджър с вдигнати в умолителен жест ръце.

Грейнджър седна на ръба на леглото и затвори очи. Вероятно бяха откарали Янти в щаба на Маскелин за дълбоководно проучване край остров Скит, за да я настанят на някой от корабите му. Щеше да е в безопасност, докато му намира разни находки. В безопасност, но не и свободна. Беше въпрос само на време преди Маскелин да разкрие истината за дарбата й.

Грейнджър вдигна единия от ботушите и бръкна вътре. Писмото, което бе смятал да изпрати на Хаурстаф, все още бе там, скрито под стелката от китова кожа.

Разглежда го доста дълго. Имаше още три дни до датата за среща, която бе посочил. С късче рибешко черво той надраска отдолу друго съобщение, като наблюдаваше как мазнината попива в хартията.

Върна се при прозореца и надзърна навън. Под него площад Авърли бе пълен с хора. Ехтяха викове, смях и напевни подвиквания. Търговците вече бяха подредили сергиите си за предстоящия ден и покривалата им блестяха на слънчевата светлина. Над скарите се вдигаха облаци миризлив дим. Таксиджийските лодки караха тълпи купувачи — предимно жени. Рибарите вече разтоварваха улова си. Купчини извадени от дъното камъни и строителни материали съхнеха на пристанището, заливът гъмжеше от какви ли не съдове.

Грейнджър сгъна писмото на топка и го хвърли на площада.

Зачака някой да го вдигне.

Минаха възрастна жена и дъщеря й. Момичето погледна хартиената топка, но не спря. Малко по-късно млад мъж, почти момче, се наведе и взе писмото. Беше облечен като юнга. Разгъна го и го прочете. Огледа се — никой не го бе забелязал.

Грейнджър наблюдаваше мълчаливо от прозорчето на четвъртия етаж как юнгата прибира писмото в джоба си и се отдалечава. Когато стигна до кея, повика един възрастен рибар при лодките. Баща му? Мъжът изтри ръце в бричовете си и взе писмото. Грейнджър беше твърде далече, за да различи изражението му, но докато четеше, рибарят на няколко пъти поглеждаше младежа. Между двамата възникна някакъв спор. Младият мъж посочи назад, към стените на затвора, под който бе открил писмото. Възрастният повдигна рамене и прибра писмото в джоба си.

След което не направи нищо.

Грейнджър изруга. Не разбираха ли колко е ценно посланието му? Хаурстафите щяха да платят щедро за информация относно някой като тях, неоткрит талант, гниещ в етугрански затвор.

Но рибарят просто си стоеше, загледан в лодките в залива.

Съдбата на Грейнджър и на дъщеря му — по дяволите, може би дори бъдещето на империята — сега бе в ръцете на този непознат.