Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (6)

Пета глава

Беше лесно да види защо името Хемпшир е произлязло от староанглийската дума „хем“, означаваща водна ливада. Графството беше пълно с ливади, да не споменаваме обраслите с ниска растителност равнини и тучни гори, които навремето били определени като места за ловуване. С контраста си от драматични склонове, дълбоки зелени долини и пълни с пъстърва реки, Хемпшир предлагаше занимания за всеки. Графството на Уестклиф, Стоуни крос парк, беше скътано като бижу в една плодородна долина, покрита с щедри гори. Изглеждаше, че в Стоуни крос парк винаги има гости, а Уестклиф бе колкото изискан домакин, толкова и ненаситен ловец.

По всичко личеше, че лорд Уестклиф е заслужил репутацията си на безупречно честен и с високи принципи. Той не беше мъж, който се въвлича в скандали, тъй като не проявяваше търпимост към интригите и хлъзгавия морал на лондонското общество. Вместо това прекарваше голяма част от времето си в провинцията, носейки отговорностите си и грижейки се за арендаторите си. При случай пътуваше до Лондон, за да придвижи бизнес интересите си или да вземе участие в политическо събитие, изискващо неговото внимание.

Точно по време на едно от тези пътувания Анабел беше срещнала графа и двамата бяха представени един на друг на едно соаре. Макар да не бе красив в класическия смисъл на думата, на Уестклиф не му липсваше чар. Беше среден на ръст, но притежаваше силно тяло на трениран спортист и мъжествено лице. Всичко това, съчетано с безгранично лично състояние и една от най-старите графски титли сред аристокрацията, го правеше най-желаната партия за брак в Англия. Естествено, Анабел не губи време и започна решително да флиртува с него, още когато се запознаха. Само че Уестклиф бе свикнал на внимание от нетърпеливи млади жени и мигновено я бе окачествил като ловджийка на съпруг — което бе оскърбително, макар и вярно.

Оттогава тя се отказа от него и правеше всичко възможно да го избягва. Само че харесваше по-малката му сестра, лейди Оливия, добро момиче на същата възраст като нея, опетнено от скандал в миналото си. Именно благодарение на любезността на лейди Оливия Анабел и Еви бяха поканени на това парти. През следващите три седмици различни видове плячки — както четириноги, така и двуноги — щяха да бъдат под обсада в Стоуни крос парк.

— Милостива госпожице! — възкликна Анабел, когато лейди Оливия дойде да ги посрещне. — Колко мило от ваша страна да ни поканите! Лондон беше определено задушаващ — освежаващият климат на Хемпшир е точно това, от което се нуждаехме.

Лейди Оливия се усмихна. Макар че беше дребно и по-скоро непретенциозно момиче с обикновени черти, тя изглеждаше необикновено красива в този момент, лицето й грееше от щастие. Според Лилиан и Дейзи, лейди Оливия била сгодена за американски милионер. „Това брак по любов ли е?“ — беше попитала Анабел в последното си писмо до тях, и Лилиан й бе отвърнала, че така се говори. „Обаче — бе добавила тя огорчено — баща ми казва, че съюзът между двете семейства определено ще е от финансова полза за Уестклиф, поради което именно се е съгласил. За графа любовта съвсем не беше толкова важна, колкото практическите въпроси“.

Връщайки ума си към настоящето, Анабел се усмихна, когато лейди Оливия хвана ръцете й в радушен жест.

— А вие сте точно това, от което ние се нуждаехме — възкликна момичето със смях. Къщата е препълнена с мъже, които си търсят спортни занимания — информирах графа, че просто трябва да поканим малко жени, за да поддържаме атмосферата поне относително цивилизована. Хайде, позволете ми да ви придружа до стаите ви.

Като вдигна полите на роклята си от розов муселин, получена от Лилиан, Анабел последва лейди Оливия нагоре към преддверието.

— Как е лорд Уестклиф? — попита Анабел, докато се изкачваха по голямото двойно стълбище. — В добро здраве, надявам се?

— Брат ми е много добре, благодаря. Макар да се боя, че се е побъркал с планове за сватбата ми. Настоява да ръководи всяка подробност.

— Сигурна съм, че това е израз на голямата му обич към вас — обади се Филипа.

Лейди Оливия се засмя кисело:

— По-скоро израз на безкрайната му нужда да контролира всичко. Страхувам се, че няма да е лесно да си намери булка, която ще бъде склонна да го понася.

Хващайки многозначителния кос поглед на майка си, Анабел поклати глава леко. Не би било добре да окуражава надеждите на Филипа в тази насока. Обаче…

— Случайно познавам една очарователна млада жена, която още не е омъжена — изкоментира тя. — Всъщност, американка е.

— Да не би да имате предвид една от сестрите Бауман? — попита лейди Оливия. — Още не съм се запознала с тях, макар че баща им е идвал преди в Стоуни крос.

— Двете сестри са възхитителни във всяко отношение — каза Анабел.

— Отлично! — възкликна Оливия. — Току-виж сме намерили булка за брат ми.

Когато стигнаха втория етаж, те спряха да огледат хората, които се събираха долу в преддверието.

— Боя се, че тук няма толкова много неженени мъже, както човек би искал — направи коментар лейди Оливия. — Но има неколцина… сещам се за лорд Кендъл. Ако желаете, ще ви запозная с него, когато се отдаде възможност.

— Благодаря, би ми било много приятно.

— Страхувам се обаче, че той е доста сдържан — добави Оливия. — Може да не се понрави на такова сърцато и самоуверено момиче като вас, Анабел.

— Тъкмо напротив — бързо отвърна Анабел, — намирам сдържаността за най-привлекателното качество у един мъж. Джентълмените с благородна сдържаност са много по-приятни от онези, които вечно се перчат и се хвалят. — Като Саймън Хънт, помисли си тя мрачно, чието високо самомнение не можеше да бъде по-явно.

Преди лейди Оливия да успее да отговори, погледът й бе привлечен от един висок, златокос джентълмен, който се бе изправил в преддверието долу. Той стоеше отпуснат, подпрял рамене на една колона, пъхнал ръце в джобовете на сакото си. Анабел позна веднага, че е американец. Непочтителната му усмивка и сините очи, както и нехайният начин, по който носеше елегантните си дрехи, го издаваха веднага. Освен това лейди Оливия се изчерви и явно трябваше да си поеме дълбоко въздух няколко пъти от начина, по който той я гледаше.

— Моля да ме извините — произнесе тя отсъстващо. — Аз… годеникът ми… явно му трябвам за нещо… — И тя се отдалечи с разсеян, подхвърлен през рамо, коментар, че стаята им е петата отдясно. На мига се появи прислужница, за да ги придружи до там, и Анабел въздъхна.

— Ще има ожесточено съревнование за лорд Кендъл — промърмори развълнувано тя. — Надявам се само да не е вече зает.

— Не може да е единственият неженен джентълмен тук — отбеляза с надежда Филипа. — Да не забравяме и самия лорд Уестклиф.

— Недей да храниш никакви надежди в тази посока — Каза й мрачно Анабел. — Графът определено не беше впечатлен от мен, когато се запознахме.

— Голяма грешка от негова страна — дойде възмутеният отговор на майка й.

Усмихвайки се, Анабел се пресегна и стисна облечената в ръкавица ръка на Филипа.

— Благодаря, мамо. Само че съм спряла поглед върху далеч по-привлекателна цел.

Гостите продължаваха да пристигат, някои отиваха веднага в стаите си, за да се освежат с обедна дрямка в очакване на вечерята и танците, които щяха да се състоят по-късно. Клюкарките се бяха събрали в салона и стаята за карти, докато джентълмените играеха билярд или пушеха в библиотеката. След като прислужницата приключи с разопаковането на техните дрехи, Филипа реши да дремне. Спалнята беше малка, но приятна, с френски тапети на цветя по стените и прозорци, засенени с бледосини копринени пердета.

Прекалено нетърпелива и развълнувана, за да спи, Анабел си помисли, че Еви и сестрите Бауман сигурно вече са дошли. Въпреки това щяха да се нуждаят от известно време да се възстановят от пътуването. Вместо часове наред да бездейства принудително, Анабел реши да изследва околността навън. Денят беше топъл и слънчев, и тя се нуждаеше от някакво раздвижване след дългото пътуване с карета. Преоблечена в синя муселинена рокля с малки плохи, тя напусна стаята.

Измъкна се от една странична врата, размина се с няколко прислужници по пътя и излезе под ярката слънчева светлина. Имаше нещо възхитително в атмосферата на Стоуни крос парк. Лесно можеше да си го представи като вълшебно място, разположено в някоя далечна земя. Околните гори бяха толкова дълбоки и гъсти, че имаха праисторически вид, докато двайсетакровата градина зад къщата бе прекалено съвършена, за да е реална. Имаше горички, поляни, езера и фонтани. Беше градина с много настроение, спокойствие, редуващо се с цветно буйство. Дисциплинирани градини, всяко стръкче трева точно подрязано, краищата на чимширените храсти бяха подравнени като по конец.

Без шапка, без ръкавици и изпълнена с внезапно чувство на оптимизъм, Анабел вдиша дълбоко селския въздух. Тя заобиколи края на терасираните градини от задната страна на къщата и тръгна по една чакълеста пътека между лехи с макове и здравец. Атмосферата скоро се изпълни с аромат на цветя, когато пътеката пое успоредно на една каменна стена, покрита с бледорозови и кремави рози.

Анабел забави ход, пресече овощната градина със стари крушови дървета, изваяни от годините в причудливи форми. По-нататък балдахин от сребърна бреза отвеждаше към редица от дървета, които сякаш преминаваха безследно в гората отвъд. Чакълестата пътека завърши в малък кръг, в средата на който стоеше каменна маса. Като се приближи още, Анабел видя дебелите остатъци от две стопени свещи, явно запалени направо върху каменната повърхност. Тя се усмихна тъжно, осъзнавайки, че уединеността на поляната трябва да е била идеалният декор за някой малък романтичен антракт.

Привикнали с мечтателната атмосфера около тях, пет охранени бели патици пресякоха, поклащайки се, посипания с чакъл кръг, и се насочиха към езерото в другия край на градината. Явно птиците отдавна бяха свикнали с безбройните посетители на Стоуни крос парк, поради което игнорираха напълно Анабел. Като крякаха радостно в предчувствие за близката вода, те се заклатиха още по-комично и тя не се сдържа и се засмя.

В този миг чу хрущене на тежки стъпки. Беше мъж, който явно се връщаше от разходка в гората. Бе вдигнал шапката си и я гледаше с изражение на интерес, тъмните му очи бяха впити в нея.

Анабел замръзна.

Саймън Хънт, помисли си тя, изгубила напълно дар слово, виждайки го в Стоуни крос. Беше го свързвала винаги с градския живот — обикновено го виждаше вътре, по вечерно време, ограден от стени и прозорци, и колосани яки. Но в тази дневна, обляна от слънце обстановка, той изглеждаше напълно различно същество. Широките му рамене, толкова дразнещи в тясноскроените вечерни дрехи, сега изглеждаха напълно съвместими с грубата тъкан на ловджийската куртка и ризата, която бе оставена разкопчана на шията, без да се вижда никаква вратовръзка. Той беше по-тъмен от обикновено, кожата му бе загоряла от дългото време, прекарано на открито. Слънцето се отразяваше в ниско подстриганата му коса и хвърляше отблясъци от плътните къдрици, които не бяха съвсем черни, а с кестеняв оттенък. Чертите му, прекрасно очертани от светлината, бяха решителни. Лекият намек за мекота в това лице… гъстите дъги на черните му мигли, сочната извивка на долната устна, още по-интригуващи заради безкомпромисната рамка.

Хънт и Анабел се гледаха един друг в мълчаливо изумление, сякаш някой бе задал въпрос, на който нито той, нито тя можеха да отговорят.

Моментът се удължи неловко, докато Саймън Хънт най-после заговори:

— Прекрасен звук, нали? — попита той.

Анабел се опита да извади глас от гърлото си.

— Кое имате предвид? — вдигна вежди тя.

— Смехът ви.

Анабел усети остра болка в диафрагмата, която не беше съвсем болка, но не беше и удоволствие. Обезоръжаващото чувство не приличаше на нищо, което бе изпитвала преди. Тя несъзнателно допря пръсти до мястото под ребрата си. Погледът на Хънт се стрелна към ръката й, преди бавно да се върне върху лицето. Той дойде по-близо до каменната маса, скъсявайки разстоянието между тях.

— Не съм очаквал да ви видя тук. — Погледът му мина по нея. — Но, разбира се, това е логичното място за жена във вашето положение.

Анабел присви очи.

— В моето положение?

— На жена, която се опитва да си хване съпруг — поясни той.

Тя отвърна с високомерен поглед.

— Не се опитвам „да хвана“ никого, господин Хънт.

— Като хвърляте примамката — продължи той, — поставяте кукичката и навивате влакното на въдицата, докато вашата непредпазлива жертва лежи и се опитва да си поеме дъх с отворена уста на палубата.

Устата й се стегна.

— Можете да се успокоите, господин Хънт, тъй като нямам намерение да ви отнемам безценната свобода. Вие сте последният в списъка.

— Какъв списък? — Хънт я съзерцаваше в напрегнатата тишина, която последва, и се опитваше сам да проумее. — А-аа. Направили сте си списък с потенциални съпрузи? — Очите му се развеселиха. — Облекчение е да чуя, че не съм на опашката, тъй като съм решил на всяка цена да избегна да бъда вкаран в кошарата на брака. Но не мога да се въздържа да не попитам… кой е начело на списъка?

Анабел отказа да отговори. Колкото и да се проклинаше за склонността си да нервничи, не можа да се сдържи да не докосне остатъците от свещта с върховете на пръстите си.

— Уестклиф, вероятно — предположи Хънт.

Анабел изсумтя пренебрежително, полусядайки на масата. Старата каменна повърхност беше затоплена от слънцето и излъскана.

— Определено не. Не бих се омъжила за графа, дори да падне на колене и да ме моли.

Хънт се разсмя на безочливата лъжа.

— Чистокръвен лорд, с цялото му състояние? Не бихте се спрели пред нищо, за да го получите. — Той небрежно седна на отсрещната страна на масата и Анабел се застави да не се свива от близостта му. Обикновено се подразбираше, че в разговор между джентълмен и дама има определени неща, които джентълменът не би трябвало да прави… да кара дамата да се чувства неудобно, да я обижда или да се възползва, по какъвто и да е начин. Само че със Саймън Хънт не съществуваше такава гаранция.

— Защо сте тук? — попита тя.

— Приятел съм на Уестклиф.

Анабел не можеше да си представи графа да нарече приятел някой като Хънт.

— Защо му е да се свързва с вас? Не се опитвайте да твърдите, че имате нещо общо с него — двамата сте толкова различни, колкото кредата и сиренето.

— По една случайност имаме общи интереси. И двамата обичаме лова, и споделяме еднакви политически убеждения. За разлика от повечето благородници, Уестклиф не си позволява да бъде окован от рестрикциите на аристократичния живот.

— Мили боже — присмя се Анабел, — явно гледате на благородничеството като на затворничество.

— Всъщност, да.

— Тогава нямам търпение да се хвърля в затвора и да се отърва от ключовете.

Думите й накараха Хънт да се разсмее.

— Сигурно ще сте напълно подходяща за съпруга на благородник.

Осъзнавайки, че тонът му е далеч от комплимента, Анабел се намръщи.

— Ако благородниците не ви харесват толкова много, питам се защо прекарвате толкова време е тях.

Очите му светнаха дяволито.

— От тях има големи ползи. И не че не ги харесвам — просто нямам желание да бъда един от тях. В случай, че не сте забелязали, аристокрацията — или поне начинът на живот, който благородниците познаваха досега — умира.

Анабел реагира като се ококори, искрено шокирана от твърдението.

— Какво имате предвид?

— Повечето притежаващи земя аристократи губят състоянието си поради разделяне и свиване от непрекъснато нарастващия брой роднини, които се нуждаят от подкрепа… а после, има я и трансформацията на икономиката, с която трябва да си съперничат. Господството на големия собственик на земя скоро ще свърши. Само мъже като Уестклиф — които са отворени за нови начинания — ще устоят на промяната.

— С вашата безценна помощ, разбира се — каза Анабел.

— Точно така — кимна Хънт с такова самодоволство, че тя не се сдържа и се засмя.

— Хрумвало ли ви е някога поне да се престорите на смирен, господин Хънт? Ей така, заради едната любезност.

— Не вярвам във фалшивата скромност.

— Хората може да ви харесват повече, ако го правехте.

— И вие ли?

Ноктите й се забиха в мекия цветен восък и тя погледна Хънт, за да прецени степента на подигравка в очите му. За нейно изумление такава нямаше. Той изглеждаше сериозно заинтересуван от отговора й. Докато я гледаше напрегнато, тя усети с уплаха как по лицето й плъзва гореща руменина. Не се чувстваше никак комфортно в тази ситуация, да разговаря насаме със Саймън Хънт, докато той се излежава до нея като мързелив, инквизиращ пират. Погледът й падна на едрата му ръка, която бе отпуснал на масата, дългите, чисти пръсти, загорели от слънцето, с ниско подрязани нокти, така че белите полумесеци върху тях едва се виждаха.

— „Харесвам“ може би е малко прекалено — каза Анабел и отпусна свещта от стегнатата си хватка. Колкото повече се опитваше да контролира червенината си, толкова по-силна ставаше тя, докато накрая стигна до косата й. — Предполагам, че бих могла да понасям компанията ви по-лесно, ако се опитвахте да се държите като джентълмен.

— Например?

— Като начало с начина… начина, по който обичате да поправяте хората…

— Честността не е ли добродетел?

— Да… но рядко помага за добрия разговор! — Игнорирайки ниския му смях, тя продължи: — А начинът, по който говорите така открито за пари, е вулгарен, особено за хората от по-висшите кръгове. Възпитаните хора се преструват, че не се интересуват от пари, нито как се печелят, нито как се инвестират, както и от всичките други неща, които вие обичате да обсъждате.

— Никога не съм разбирал защо на ентусиазираното преследване на богатство трябва да се гледа с такова презрение.

— Може би защото това преследване е съпроводено с толкова много пороци… алчност, егоизъм, двуличие…

— Това не са мои пороци.

Анабел вдигна вежди.

— О?

Усмихвайки се, Хънт поклати глава бавно и слънцето проблесна в тъмните му кичури.

— Ако бях алчен и егоистичен, щях да запазвам повечето печалба от бизнеса си. Но моите партньори ще ви кажат, че са били щедро възнаградени за своите инвестиции. А служителите ми са добре платени по всички стандарти. Колкото до двуличието… мисля, че е съвсем очевидно, че имам противоположния проблем. Аз съм правдив — което е почти безпардонно в цивилизованото общество.

По някаква причина Анабел не можа да се сдържи и се усмихна на този невъзпитан негодник. Тя се отдръпна от масата и изтупа полата си.

— Няма да губя време да ви казвам как да бъдете любезен, когато е напълно очевидно, че не искате да бъдете.

— Времето ви не беше изгубено — каза той, като заобиколи и се приближи до нея. — Ще помисля сериозно над това как да променя поведението си.

— Не си давайте труда. Боя се, че сте безнадежден случай. А сега, ако ме извините, ще продължа разходката си из градината. Приятен следобед, господин Хънт.

— Позволете ми да ви придружа — каза той меко. — Можете да ме посъветвате още малко. Дори ще ви слушам.

Тя набръчка нос пред дързостта му.

— Не, няма. — След което тръгна по пътеката, усещаше погледа му върху гърба си, докато не се скри в овощната градина.