Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (3)

Втора глава

Саймън Хънт бе научил рано, че след като съдбата не го е благословила с благородническа кръв, богатство или необичайни дарби, той сам трябва да изтръгне щастието си от грубия свят. Беше десет пъти по-агресивен и амбициозен от един средностатистически мъж. Хората обикновено намираха за по-лесно да му позволят да стане по неговия начин, отколкото да се изправят срещу него. Въпреки че Саймън бе доминиращ, може би дори безмилостен, сънят му нощем никога не бе смущаван от пристъпи на гузна съвест. Беше природен закон: само най-силните оцеляват, а най-слабите трябваше да се пръждосат и да отидат по дяволите.

Баща му беше месар, изкарваше достатъчно за шестчленно семейство и включи Саймън като свой помощник, когато стана достатъчно голям, за да размахва тежкия касапски нож. Годините работа в магазина на баща му бяха дали на Саймън масивните ръце и яките рамене на касапин. Винаги се бе очаквало, че той накрая ще наследи семейния бизнес, но когато навърши двайсет и една година, разочарова баща си, като напусна магазина в търсене на друго препитание. Инвестирайки малкото си спестявания, Саймън бързо откри своя истински талант в живота — да прави пари.

Той обичаше езика на икономиката, елементите на риск, взаимодействието на търговията и индустрията, и политиката… и беше осъзнал веднага, че развиващата се британска железопътна мрежа ще стане от първостепенно значение, за да могат банките да ръководят бизнеса си ефикасно. Превеждането на кеш и ценни книжа, създаването на бързо развиващи се инвестиционни възможности би зависело силно от обслужването на железниците. Следвайки инстинкта си, Саймън инвестира всеки цент, който имаше, в железопътни спекулации и беше възнаграден с взрив от печалби, които веднага вложи в различни други съдружия. Сега, на трийсет и три, притежаваше контролния пакет акции от три производствени компании, девет акра ниви и една корабостроителница. Той беше гост — макар и нежелан — в аристократичните бални зали и седеше рамо до рамо с благородници в бордовете на шест компании.

След години неуморна работа беше получил почти всичко, което искаше. Но ако някой го попиташе дали е щастлив човек, Саймън щеше да изсумти. Щастието, този неуловим резултат на успеха, беше сигурен знак за удовлетворение. А по самата си природа той никога не бе удовлетворен и задоволен; нито пък искаше да бъде.

Въпреки това… в най-дълбоките, най-интимни кътчета на пренебрегнатото му сърце се таеше едно желание, което Саймън явно не можеше да загаси.

Той хвърли крадешком поглед през балната зала, изпитвайки както винаги странния, остър спазъм, който видът на Анабел Пейтън предизвикваше. При всичките тези жени, които бяха достъпни за него — а те не бяха малко — нито една не привличаше вниманието му с такава сила. Привлекателността на Анабел беше отвъд чистата физическа красота, макар че бог знае, че тя бе благословена с такава даже в излишък. Ако имаше и грам поетичност в душата му, Саймън би измислил дузина възторжени фрази, за да опише прелестите й. Но той беше плебей до мозъка на костите и не можеше да намери думи, за да опише точно привличането си. Единственото, което знаеше, бе, че видът на Анабел под блестящата светлина на полилеите караше коленете му да омекват.

Той не бе забравил първия път, когато я видя да стои пред панорамния театър и да рови в чантичката си, леко намръщила чело. Слънцето огряваше златистокестенявата й коса и караше кожата й да блести. Имаше нещо толкова възхитително… толкова трогателно в нея, в кадифената кожа и блестящите сини очи, в леко намръщеното изражение, което той копнееше да изтрие.

Беше напълно сигурен, че Анабел би трябвало да се е омъжила досега. Доказателството, че семейство Пейтън преживяват труден период нямаше никакво значение за Саймън, който предполагаше, че всеки благородник с ум в главата би видял нейните достойнства и би я поискал на мига. Но тъй като бяха минали две години, а тя оставаше неомъжена, у него се събуди крехка надежда. Той видя трогателна смелост в решителното й търсене на съпруг, хладнокръвието, с което тя носеше все по-изтърканите си рокли… несъмнено високото мнение, което имаше за себе си въпреки липсата на зестра. Начинът, по който тя подхождаше към процеса за намиране на съпруг, я караше да прилича на комарджия, разиграващ последните си няколко карти в една изгубена игра. Анабел беше умна, внимателна, безкомпромисна и все още красива, въпреки заплахите за бедност напоследък, които придаваха твърдост на очите и устата й. Саймън не съжаляваше за финансовите й трудности — те създаваха възможност, която никога не би пропуснал.

Проблемът беше, че не разбира как да я накара да го желае, при положение, че се отвращаваше от всичко, което той беше. Саймън осъзнаваше добре, че има малко привлекателни качества. Освен това амбицията му да стане джентълмен не беше по-голяма от тази на тигър, стремящ се да се превърне в домашна котка. Той бе просто мъж с много пари и въпреки това се чувстваше безсилен, осъзнавайки, че не може да си купи това, което най-много искаше.

До този момент стратегията му бе да чака търпеливо, знаейки, че отчаянието най-накрая ще тласне Анабел да направи неща, които никога не бе мислила, че ще направи. Лишенията имаха свойството да представят ситуацията в съвсем нова светлина. Скоро играта на Анабел щеше да свърши. Тя щеше да се сблъска с избора да се омъжи за бедняк, или да стане любовница на някой богаташ. В последния случай неговото легло щеше да е онова, в което щеше да завърши.

— Апетитно сладкишче, а? — чу той коментар зад себе си и се обърна. Хенри Бърдик, чийто баща, виконт, беше — както се говореше — на смъртно легло. Нетърпелив от дългото чакане баща му да се спомине и най-после да отстъпи титлата и фамилното състояние, Бърдик прекарваше по-голямата част от времето в хазарт и фустогонство. Той проследи погледа на Саймън към Анабел, която говореше оживено с момичетата около нея.

— Нямам представа — отвърна Саймън, усещайки мигновена антипатия към Бърдик и останалите от неговата пасмина, които получаваха привилегиите на сребърно блюдо още в деня на раждането си. И обикновено не правеха нищо, за да оправдаят неблагоразумната щедрост на съдбата.

Бърдик се усмихна, лицето му беше червендалесто от прекалено много пиене и обилна храна.

— Мисля да разбера скоро — изкоментира той.

Бърдик не беше изключение. Мнозина мъже хвърляха погледи към Анабел с предчувствията на глутница вълци, преследващи ранена плячка. В мига, в който бъдеше най-уязвима и би оказала най-малко съпротивление, единият от тях щеше да се приближи и да нападне. Но както и в природата, господстващият мъжкар винаги печелеше.

Сянката на усмивка кацна върху твърдата уста на Саймън.

— Изненадвате ме — прошепна той. — Бих предположил, че затрудненията на една дама ще събудят галантност у джентълмен като вас — а вместо това откривам, че се забавлявате с невъзпитаните прищевки, които се очакват от човек като мен.

Бърдик се засмя, без да забелязва дивия блясък в черните очи на Саймън.

— Дама или не, ще трябва да избере един от нас, когато ресурсите й накрая свършат.

— Никой от вас ли няма да й предложи брак? — попита разсеяно Саймън.

— Боже мили, защо? — Бърдик облиза устни при мисълта, която прекоси съзнанието му. — Не е нужно да си нахлузваш брачния хомот заради такава женичка, при положение, че тя скоро ще е достъпна на правилната цена.

— Може би е с прекалено силно развито чувство за чест, за да се съгласи на това.

— Съмнявам се — отвърна весело младият аристократ. — Жени, които са красиви и бедни не могат да си позволят чест. Освен това се носят слухове, че вече е давала благоволението си на лорд Ходжхем.

— Ходжхем? — Смаян вътрешно, Саймън запази лицето си безизразно. — Кое е породило този слух?

— О, екипажът на Ходжхем бил виждан в уличката зад къщата на Пейтън в доста странни часове на нощта… а според някои от кредиторите им той се грижи за сметките им от доста време. — Бърдик спря и отново се засмя. — Една нощ между тези хубави бедра си заслужава да се плати сметката на бакалина, не мислите ли?

Мигновената реакция на Саймън беше смъртоносен импулс да отдели главата на Бърдик от останалото му тяло. Нямаше представа доколко от студената разбиваща ярост е подхранена от образа на Анабел Пейтън в легло с приличния на свиня лорд Ходжхем и доколко е предизвикана от злонамерената наслада на Бърдик от слуха, който по всяка вероятност беше лъжлив.

— Бих казал, че ако искате да оклеветите репутацията на една дама — каза Саймън с опасно любезен тон, — ще е по-добре да имате някакво неопровержимо доказателство за това, което говорите.

— Ей богу, слуховете не се нуждаят от доказателства — отвърна младият мъж с намигване. — А времето скоро ще разкрие истинския характер на дамата. Ходжхем няма средствата да държи една такава истинска красавица — много преди това тя ще поиска повече, отколкото той може да й даде. Предричам, че в края на сезона красавицата ще отплава към приятелчето с най-дълбоките джобове.

— Които ще са моите — произнесе меко Саймън.

Бърдик примигна изненадано и усмивката му избледня, когато се запита дали е чул правилно. Ка…

— Гледам как вие и останалата шайка идиоти обикаляте и душите около нея от две години — каза Саймън и очите му се присвиха. — Сега загубихте шансове за нея.

— Изгубил съм… какво искате да кажете? — попита Бърдик възмутено.

— Искам да кажа, че ще причиня най-силната душевна, физическа и финансова болка на първия, който дръзне да прекрачи моята територия. А на следващия, когото чуя да повтори някакъв несъстоятелен слух за мис Пейтън, ще му го набутам обратно в гърлото — заедно с юмрука си. — Усмивката на Саймън съдържаше свирепа заплаха, а погледът му не изпускаше лицето на Бърдик. — Кажете го на всеки, който може да се интересува — посъветва го той и остави с увиснало чене надутия дребосък.