Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of a Sumers Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Тайните на една лятна нощ

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Анабел не попита Саймън как Берта и Мередит са приели новината за допълнителната компания по време на пътешествието им, а и не гореше от нетърпение да чуе отговора. Единственото, което имаше значение, беше Филипа да е далеч от Лондон и всяко напомняне за лорд Ходжхем. Анабел се надяваше, че когато майка й се върне, ще е освежена, успокоена и готова за ново начало. Пътуването може би щеше да е забавно за Джеръми, който очакваше с нетърпение да види чуждите места, за които беше учил в училище.

Оставаше по-малко от седмица до тръгването и Анабел се зае да подготвя багажа на майка си и брат си, опитвайки се да предвиди какво ще им е нужно за шестседмичното приключение. Развеселен от количеството дрехи, които им е подготвила, Саймън отбеляза, че човек би помислил, че семейството й се кани да преминава през неизследвани пустинни райони, а не да отсяда в странноприемници и хотели.

— Пътуването в чужбина понякога може да е неудобно — възрази Анабел, докато тъпчеше кутии чай и бисквити в една кожена чанта. Край леглото им се издигаше цяла камара пакети. Стоки от аптеката, две възглавници, допълнителни чаршафи и кутия с материали за четене, както и хранителни продукти. Като вдигна един буркан с консерви, тя го огледа критично:

— Храната на Континента е различна…

— Да — каза мрачно Саймън. — За разлика от нашата, там държат на приятния вкус…

— И климатът може да се окаже неприятен.

— Синьо небе и слънце? О, със сигурност ще искат да го избегнат на всяка цена.

Тя реагира на подигравката му с повдигане на веждите.

— Сигурно имаш по-важни неща, с които да се занимаваш, вместо да ме гледаш как отварям кутии.

— Не и когато го правиш в спалнята ни.

Изправяйки се, Анабел скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа предизвикателно.

— Боя се, че ще трябва да контролирате първичните си нужди, господин Хънт. Може би не сте забелязали, но меденият месец свърши.

— Меденият месец няма да свърши, докато аз не кажа — информира я Саймън и се пресегна да я хване, преди да му е избягала. Той притисна устните й в доминираща целувка и я хвърли на леглото. — Което означава, че няма надежда за теб.

Анабел се изкикоти, борейки се с обърканите поли на роклята си, докато накрая се оказа прикована към матрака.

— Имам още да опаковам — оплака се тя, когато той се намести между бедрата й. — Саймън…

— Да съм ти споменавал някога, че мога да разкопчавам копчета със зъби?

От устните й се откъсна смях и тя се сгърчи, когато главата му се надвеси над корсажа й.

— Това не е много практично умение, не е ли така?

— Полезно е в някои ситуации. Нека ти покажа…

През останалата част от деня опаковането не напредна много.

Най-накрая все пак настъпи моментът на тръгване. Анабел стоеше пред вратата на семейната градска къща и гледаше майка й и брат й да се качват в един екипаж за Доувър, където щяха да се срещнат със семейство Хънт и да продължат към Континента.

Саймън стоеше до нея, ръката му почиваше успокояващо на гърба й, когато каретата зави зад ъгъла и се насочи по главния път. Тя махаше отчаяно с ръка подир тях, питайки се как ли ще се справят без нея.

Саймън я дръпна в къщата и затвори вратата.

— Това е за добро — увери я той.

— За тях или за нас?

— За всички, които по някакъв начин са засегнати. — Усмихвайки се, той се обърна и я погледна. — Уверявам те, че следващите няколко седмици ще минат много бързо. А междувременно ти ще си много заета, госпожо Хънт. Като започнем с това, че тази сутрин ще се срещнем с един архитект във връзка с плановете за къщата, след това ще трябва да избереш между два терена, които нашият агент е намерил в „Мейфеър“.

Анабел отпусна глава на гърдите му.

— Слава богу. Бях започнала да се отчайвам, че никога няма да напуснем „Рътлидж“. Не че не ми харесва, но всяка жена иска свой собствен дом и… — Тя спря, когато го усети да си играе с вдигнатата й и събрана с фуркети коса. — Саймън — предупреди го, — не вади фуркетите. Прекалено ми е сложно да се занимавам с косата си отново… — Тя въздъхна и се намръщи, когато няколко фуркета паднаха с лек звън на пода и къдриците й се разпиляха по раменете.

— Не можах да издържа. — Пръстите му работеха бързо в стегнато сплетена плитка. — Имаш толкова красива коса… — Той повдигна шепа от хлъзгавата коприна към лицето си и потърка бузи в нея. — Толкова е мека. И мирише на цветя. Как я правиш да мирише толкова хубаво?

— Със сапун — отвърна прозаично Анабел, скривайки усмивката си. — Със сапуна на Бауман, по-точно. Дейзи ми даде — баща им е изпратил сандъци от Ню Йорк.

— М-мм. Нищо чудно, че е милионер. Всяка жена трябва да мирише по този начин. — Той прокара косата й през пръстите си и завря нос в шията й. — Къде другаде го използваш? — попита шепнешком.

— Бих те поканила да разбереш — каза тя, — но трябва да се срещнем с архитекта, забрави ли?

— Той може да почака.

— Както и ти — сгълча го Анабел, макар в гърлото й да се надигна смях. — Боже, Саймън, сякаш са те държали на въже. Толкова усилия полагам да те задоволя…

Той вдигна уста към нейната и я целуна толкова пламенно, че всички мисли се изпариха от главата й. Притисна я към стената на входното антре и влезе вътре с език, пирувайки, а Анабел усети, че главата й се замайва и пръстите й стискат реверите на сакото му. Постепенно устата му се откъсна от нейната и той леко я захапа по шията. Шепнеше неща, които я шокираха, изразявайки се не с изискани фрази, а с грубите слова на мъж, чиято страст към нея не знае граници.

— Не мога да се контролирам, ако тона те интересува. Всяка минута, когато не сме заедно, мисля само за това как да съм вътре в теб. Мразя всичко, което те държи далеч от мен.

Той се пресегна зад нея и дръпна силно гърба на роклята й; тя ахна и усети как платката е копчетата поддава и как те се разсипват по пода като мъниста. Потискайки звука в устата си, Саймън издърпа роклята от ръцете й и преднамерено стъпи върху подгъва. Опнатият плат се разкъса и се свлече на пода. Той я вдигна срещу тялото си, хвана я за кръста и я притисна към слабините си. Анабел си пое дълбоко въздух и затвори очи, когато пръстите й обхванаха силната му ерекция.

— Искам да те накарам да пищиш, да забиваш нокти и да припадаш в ръцете ми — прошепна той; косъмчетата му одраскаха кожата й. — Искам да те докосвам навсякъде, отвътре и отвън, докъдето стигам… — Той млъкна и обхвана устните й настоятелно, безразсъден в желанието си, сякаш вкусът й бе екзотичен импулс, който го докарваше до лудост. Тя едва осъзна, че той бърка в джоба на сакото си, а после нещо разхлаби внезапно връзките на корсета й… беше ги срязал с ножа си, осъзна тя и вдиша дълбоко, освободена от ограниченията около гръдния си кош и кръста си.

Разбирайки, че ще я обладае във входа на семейния им дом, Анабел отстъпи назад, като се усмихваше и трепереше. Дори в миговете на най-силна възбуда Саймън винаги изглеждаше, че се владее, че направлява юздите на страстта си. Тя никога не се беше страхувала, че той може да е друг, освен нежен, към нея… до сега. Саймън изглеждаше почти див, лицето му потъмня от непозната червенина, а нейното сърце започна да бие с болезнени удари. Тя облиза устните си. Нервното движение на езика й сякаш привлече вниманието му още по-силно и той загледа втренчено устата й със стряскаща интензивност.

— Спалнята ми… — успя да каже тя, обръщайки се към стълбището. Започна да се изкачва с треперещи крака.

След първите няколко стъпки усети, че Саймън идва след нея бързо, хвана я и я обърна с мускулестите си ръце. Преди тя да успее да издаде и звук, я вдигна и я пренесе през останалите стъпала с почти плашеща лекота.

Занесе я в спалнята, където гледката на тъмния му силует бе стряскаща сред избелелите, износени волани и дрипави дантели, и сложените в рамки гоблени, избродирани от собствените й детски ръце. Като я съблече грубо, Саймън я сложи сред чаршафите, които бяха гладки и леко спарени от дългото време, в което не бяха използвани. Неговите дрехи бързо се присъединиха към нейните на пода и тялото му се плъзна отгоре й. Тя отвърна на настойчивостта му с недвусмислена готовност, разтвори ръце да го задържи, краката й се разтвориха още при първото му докосване. Той влезе в нея, изпълни я с бавно, плътно хлъзгане и тя се напрегна да го поеме. След като се сляха той стана по-нежен, настойчивостта му се трансформира в опустошаваща енергия. Сякаш всяка част от него бе измислена, за да й доставя удоволствие, сатенената дължина на твърдия му мускул, гъстите косъмчета по гръдния кош, които се триеха нежно във върховете на гърдите й, миризмата и вкусът, които опияняваха сетивата й.

Поразена от тази опустошителна интимност, Анабел почувства как в очите й избиват сълзи, но Саймън я успокои с нежен шепот, точно когато нахлу още по-дълбоко, по-навътре, вземайки от нея повече, отколкото тя си мислеше, че може да даде. Устата му мина по нейната, поглъщайки неравния й дъх, докато той се тласкаше в нея и караше всичките й мускули да се стягат и да се опъват. Анабел изхлипа срещу устните му, молейки го беззвучно да я облекчи. Най-после умилостивен, той увеличи скоростта и я докара до разтърсващ оргазъм, двамата се сляха, екзалтирани и удивени от силата му.

Минути по-късно, докато лежеше безсилна върху тялото му и бузата й почиваше върху неговото рамо, Анабел се опита да проумее обърканите си чувства. Никога не се беше чувствала толкова задоволена, всеки неин нерв бе застинал от удоволствие. И все пак бе доловила нещо ново в тяхното любене… една непостижима висота, която се възправяше отвъд онова, което току-що бяха преживели… някаква неосъзната възможност, която кръжеше недостижима. Чувство… желание… нещо, което нямаше име. Тя затвори очи и потъна в близостта, която споделяха телата им, докато неуловимото обещание остана да витае из въздуха като доброжелателен дух.

* * *

Все по-любопитна за проекта, който отнемаше толкова много от вниманието на съпруга й, Анабел попита Саймън дали ще може да посети фабриката за локомотиви, само за да срещне отказ, увъртане и съответните тактики, които да я държат далеч от мястото. Което само увеличи решимостта й.

— За съвсем малко — настоя тя една вечер. — Само да погледна. Няма да пипам нищо. За бога, след като те слушам толкова често да обсъждаш тази работа, не заслужавам ли да я видя?

— Прекалено опасно е — отвърна безизразно Саймън. — Жените не трябва да ходят на места, където има тежки машини, врящи котли и…

— От седмици ми разправяш колко е безопасно и как няма никаква причина да се тревожа, когато си там… а сега говориш, че е опасно?

Осъзнавайки тактическата си грешка, Саймън се намръщи.

— Фактът, че нещо е безопасно за мен, не означава, че е безопасно за теб.

— И защо?

— Защото си жена.

Анабел го изгледа с присвити очи.

— Ще отговоря на това след малко: стига да успея да се въздържа да те цапардосам по главата с най-тежкия близък предмет.

Саймън крачеше из салона, доказателство за раздразнението му. Той спря пред канапето, в което тя си почиваше, и се надвеси над нея.

— Анабел — произнесе пресипнало, — посещението на леярната е като да гледаш през вратите на ада. Обезопасили сме мястото възможно най-добре, но дори така това е шумна, неприятна и мръсна работа. Освен това винаги има шанс за опасност, а ти… — Той спря и прокара пръсти през косата си, след което се огледа нетърпеливо, сякаш не искаше да срещне погледа й. Насили се да продължи: — Ти си прекалено важна за мен, за да рискувам безопасността ти, по какъвто и да е начин. Моя отговорност е да те пазя.

Очите й се разшириха. Беше трогната и изненадана от признанието, че е важна за него. Изпита странна напрегнатост, не неприятна, но все пак някак си обезпокоителна. Като подпря глава на ръката си, тя го изгледа изпитателно.

— Добре дошъл си да ме пазиш — прошепна. — Но не желая да ме заключваш в кула от слонова кост. — Той си пое дълбоко дъх и тя продължи спокойно: — Искам да знам повече за времето, което прекарваш, когато си далеч от мен. Искам да видя мястото, което е толкова важно за теб. Моля те.

Саймън се замисли. Когато отвърна, в гласа му се усещаше неприкрита грубост.

— Добре тогава. След като стана ясно, че няма да ме оставиш на мира, ще те заведа утре. Но не ме обвинявай, когато се разочароваш. Предупредих те какво да очакваш.

— Благодаря ти. — Тя му се усмихна с широка усмивка, която помръкна при следващите му думи.

— За щастие, Уестклиф утре също ще дойде в леярната. Ще е добра възможност двамата да се опознаете по-добре.

— Колко мило — опита се да бъде любезна Анабел, борейки се с изкушението да се намръщи при новината. Още не беше простила на графа острите му коментари и пророкуването му, че женейки се за нея, Саймън ще опропасти живота си. Но ако Саймън смяташе, че перспективата да бъде в компанията на един надут задник като Уестклиф ще я разубеди, много грешеше. Като изобрази тънка усмивка на лицето си, тя прекара останалата част от вечерта в мислене за това колко е жалко, че една съпруга не може да избира приятелите на своя съпруг.

* * *

Късно следващата сутрин Саймън заведе Анабел на терена на „Кънсълидейтид лоукъмоутив“. Редиците подобни на пещери постройки бяха пълни с многобройни наковални, изригващи пушек, който се носеше над двора за вагони и алеите. Фабриката за локомотиви бе много по-голяма, отколкото Анабел очакваше, и побираше толкова огромни съоръжения, че тя почти изгуби дар слово при гледката. Първото място, което посетиха, беше монтажният цех: деветте локомотивни двигателя в него се намираха на различен стадий на производство. Целта на компанията беше да произведе петнайсет двигателя през първата година и двойно повече през следващата. Научавайки средния размер на кешовите разходи за фабриката — милион паунда седмично — Анабел погледна съпруга си с удивление.

— Господи боже — прошепна тя. — Ти колко си богат?

В тъмните очи на Саймън проблеснаха искрици смях при този невъзпитан въпрос и той се наведе и прошепна в ухото й:

— Достатъчно, за да си добре запасена с боти за разходка, мадам.

След това двамата отидоха в моделния цех, където чертежите на частите внимателно се проучваха и се конструираха дървени прототипи според спецификациите. По-късно, както Саймън й обясни, дървените шаблони щяха да бъдат използвани, за да се направят калъпи, в които разтопеното желязо да се излее и да се охлади. Очарована, Анабел зададе една камара въпроси за процеса на отливане и как работят хидростатичните занитващи машини и преси, както и защо бързо охладеното желязо е по-здраво от бавно охладеното.

Въпреки първоначалните опасения на Хънт той явно се радваше да я разхожда из сградите и се усмихваше от време на време на погълнатото й изражение. Заведе я в леярната, където тя откри, че неговото описание за това място като поглед към ада не е било никак пресилено. То нямаше нищо общо със състоянието на работниците, към които явно се отнасяха добре, нито пък със самите сгради, които бяха сравнително добре подредени. По-скоро бе свързано с характера на самата работа, своего рода координирана лудница, в която парата, оглушителният шум и червеният блясък на ревящите пещи бяха просто кипящ декор за тежко облечени работници с факли и чукове. Сигурно слугите на дявола не бяха и наполовина толкова добре организирани, когато отиваха да се трудят. Движейки се през лабиринт от огън и стомана, леярите се навеждаха под масивни, въртящи се кранове и казани с вряща вода, и спираха от време на време, позволявайки на големите метални листове да се залюлеят от единия до другия край на пътя им. Анабел усети няколко любопитни погледи към себе си, но най-често леярите бяха прекалено погълнати от работата си, за да си позволят разсейване.

Крановете бяха подредени през цялата средна част на леярната, повдигаха вагони, пълни с чугунени блокове, метални отпадъци и кокс към върха на пещите за топене, на повече от двайсет стъпки височина. Желязната смес се изсипваше в пещите, където се стопяваше и с гигантски черпаци се изливаше в метални отливки от допълнителни кранове. Миризма на гориво, метал и човешка пот тежеше във въздуха. Докато гледаше как разтопеното желязо се прехвърля от казаните в металните отливки, Анабел инстинктивно се притисна към Саймън.

Заобиколена от неумолимия писък и стоновете на огъващ се метал, сепващото съскане на парните машини и разтърсващите удари на чуковете, с които работеха шестима мъжаги, Анабел си даде сметка, че потреперва при всяка нова атака над ушите й. Почти в същия миг почувства ръката на Саймън да се плъзва по гърба й, докато той разговаряше приятелски — надвиквайки се! — с началника на цеха, господин Моър.

— Лорд Уестклиф тук ли е вече? — попита Саймън. — Беше планирал да дойде по обяд в леярната, а не знам да е закъснявал преди.

Леярят избърса потното си лице с една кърпа и отвърна:

— Сигурно графът е в монтажния цех, господин Хънт. Тревожеше се за размерите на новите цилиндрови отливки и искаше да ги инспектира, преди да бъдат сложени.

Саймън погледна към Анабел.

— Да излезем навън — каза й той. — Прекалено горещо и шумно е, за да чакаме Уестклиф тук.

Анабел изпита облекчение, че ще избяга от шума на леярната, и се съгласи веднага. Сега, когато бе добила цялостна представа за мястото, любопитството й бе задоволено и беше готова да си тръгне — дори това да означаваше, че ще прекара известно време в компанията на лорд Уестклиф. Докато Саймън спря да размени няколко думи с господин Моър, тя наблюдаваше как едно парно духало изтласква въздух в голямата централна пещ. Силната въздушна струя накара горещия метал да се разлее във внимателно подредените леярски форми, всяка съдържаща хиляди паунди нестабилна течност.

Една особено голяма купчина от метални отпадъци бе стоварена в зареждащата врата на върха на пещта… явно прекалено голяма, защото работникът извика ядосано на леяря, който бе натоварил количката. Присвила очи, Анабел ги гледаше напрегнато. Няколко груби предупредителни вика от мъжете най-горе в галерията възвестиха пореден въздушен напън от парното духало… и този път бедата се случи. Разпаленото желязо преля през черпаците и закапа на шуплести вади от пещта, някои от тях уцелвайки движещите се кранове. Саймън спря по средата на изречението и двамата с господин Моър погледнаха нагоре в едно и също време.

— Исусе — чу тя Саймън да казва и погледна лицето му, преди той да я дръпне на земята и да я покрие със собственото си тяло. В същото време две буци от адския бульон с големината на тикви паднаха в охлаждащите корита долу, предизвиквайки поредица от мигновени експлозии.

Ударът от въздушната струя беше страшен. Анабел нямаше въздух да извика, когато Саймън се метна върху нея и раменете му се извиха като щит над главата й. И после…

Тишина.

Отначало изглеждаше сякаш движението на земята е спряло. Дезориентирана, Анабел примигна, за да проясни погледа си, и беше атакувана от ярката светлина на огъня, мержелеещите се силуети на машините, въздигащи се като чудовища от илюстрации на средновековен том. Пулсиращите пориви горещина я удряха с такава сила, че заплашваха да изтръгнат плътта от костите й. Метални стружки и стърготини летяха из въздуха, сякаш изстреляни от оръжие. Около нея настъпиха пълен хаос и объркване, всичко това задушено от шокираща тишина. Внезапно ушите й изпукаха и се изпълниха с тънък, пронизителен звук.

В този миг беше изтеглена от пода. Саймън я дръпна за ръцете, принуждавайки я да се движи. Безпомощна пред силата на инерцията, тя се стовари на гърдите му. Той й говореше нещо… едва можеше да долови звука на гласа му, а малко след това чу по-малки експлозии и рева на огъня, който поглъщаше алчно сградата. Впила очи в коравото лице на Хънт, тя се опита да разбере думите му, но беше отвлечена от ужилването на още горещи метални стружки, които обсипаха лицето и врата й като рояк хапещи насекоми. Водена по-скоро от инстинкт, отколкото от разума си, тя размаха бясно ръце из въздуха.

Саймън я побутна и я повлече през хаоса, опитвайки се да я пази с тялото си. Един огромен бойлер се търкулна пред тях, премазвайки всичко по пътя си. Саймън изруга и дръпна Анабел назад. Навсякъде имаше хора, блъскаха се, крещяха, обхванати от ужас и желание да избягат, струпвайки се на входовете в двата края на сградата. Леярната бе разтърсена от няколко мощни експлозии, съпроводени от диви викове. Беше прекалено горещо да се диша и Анабел се запита замаяно дали щяха да изгорят живи, преди да стигнат вратата.

— Саймън — извика тя, притисната към него, — сега, като си помисля… мисля, че беше прав.

— За кое? — попита той, приковал поглед във входа на леярната.

— Това място е прекалено опасно за мен.

Той се наведе и я вдигна на рамене, след което я понесе над прекатурените кранове и сгромолясващи се съоръжения. Поклащаща се безпомощно, Анабел забеляза кървави дупки в сакото му и осъзна, че въздушната струя е набила метални стърготини и отломки в гърба му, докато я е закривал с тялото си. Преодолявайки едно подир друго препятствие, Саймън най-после достигна широката врата и пусна Анабел на пода. Изплаши я, когато я блъсна към някого, викайки му да я вземе. Тя се извърна и откри, че я предава на господин Моър.

— Изведете я навън — нареди дрезгаво Саймън. — Не спирайте, докато не се отдалечите достатъчно от сградата.

— Да, сър! — Началникът хвана Анабел със здравите си ръце.

Докато я влачеше насила към изхода, тя се обърна назад да погледне към Саймън.

— Какво ще правиш?

— Трябва да се уверя, че всички са излезли.

Прониза я тръпка на ужас.

— Не! Саймън, ела с мен…

— Ще съм навън след пет минути — извика той.

Лицето й се разкриви и тя усети сълзи на ужас и гняв да пълнят очите й.

— След пет минути сградата ще изгори до основи.

— Не спирайте да вървите — извика той на Моър и се отдалечи.

— Саймън! — изкрещя тя и се задърпа, когато го видя да изчезва обратно в леярната. Таванът беше обхванат от син пламък, а машините в сградата пищяха, изкорубени и свиващи се от високата температура. От вратата се изливаше пушек, бълвайки черни кълба, които контрастираха странно с белите облаци отгоре. Анабел бързо откри, че е безполезно да се съпротивлява на здравата хватка на Моър. Тя пое дълбоко чистия въздух отвън и се закашля, когато раздразнените й бели дробове се опитаха да изхвърлят следите от дим. Моър не спря, докато не я заведе до застланата с чакъл алея, нареждайки й твърдо да стои и да не мърда оттам.

— Той ще излезе — каза й кратко началникът. — Стойте тук и го чакайте. Обещайте да не мърдате, госпожо Хънт — аз трябва да се опитам да събера моите хора и не искам допълнителни тревоги от вас.

— Няма да мърдам — отвърна автоматично Анабел, погледът й беше фиксиран върху изхода на леярната. — Вървете.

— Да, мадам.

Тя остана неподвижна, изправена на чакълестата алея, без да откъсва смаяния си поглед от леярната, докато около нея кипеше трескава активност. Едни я отминаваха в луд бяг, други куцукаха, приведени под тежестта на ранените си колеги върху гърбовете си. Неколцина като нея стояха изправени като статуи и гледаха огнените езици с празни очи. Пожарът бучеше със сила, от която земята вибрираше, подхранен от нов гняв и живот при поглъщането на леярната. Един уред с ръчна помпа, дърпан от две дузини мъже, се търкулна близо до сградата — сигурно беше държан на мястото за спешни случаи, тъй като нямаше достатъчно време да изпращат за помощ отвън. Мъжете трескаво се опитваха да свържат един кожен маркуч с намираща се под земята цистерна. Те се заеха да помпат усилено, създавайки достатъчно налягане във въздушната камера, за да се изпрати водна струя на триста метра във въздуха. Усилието, за съжаление, се оказа безрезултатно срещу размерите на ада.

Всяка изминала минута изглеждаше на Анабел като година. Тя усети, че устните й се движат и оформят беззвучни думи… Саймън, излез… Саймън, ела…

Пет-шест души, залитайки, се появиха на вратата, лицата и дрехите им бяха черни от пушек. Погледът на Анабел търсеше любимия силует. Забелязвайки, че съпругът й не е между тях, тя насочи вниманието си към ръчната помпа. Мъжете бяха насочили маркуча към съседната сграда и я обливаха в опит да спрат разпространението на огъня. Анабел поклати глава невярващо, когато осъзна, че те се отказват от леярната. Отказваха се от всичко вътре… включително от хората, които може би се намираха в огнен капан зад стените й. Забелязвайки един от началник-цеховете, който мъкнеше инвентара на евакуираните леяри, Анабел се втурна към него.

— Къде е господин Хънт? — попита тя.

Той едва я удостои с поглед, когато отвърна с разсеяно нетърпение:

— Вътре има ново срутване. Господин Хънт помагаше да се освободи един леяр, затиснат сред останките. Оттогава не са го виждали.

Въпреки силната горещина, която се излъчваше от леярната, Анабел усети, че изстива вътрешно. Устата й се разтрепери.

— Ако е бил в състояние да излезе — каза тя, — щеше да е излязъл досега. Явно се нуждае от помощ. Може ли някой да влезе вътре и да го намери?

Мъжът я погледна сякаш беше луда.

— Вътре? Това би било самоубийство. — И като й обърна гръб, той отиде при един паднал на земята работник и се наведе да подпъхне едно сако под главата му. Когато хвърли поглед към мястото, където Анабел стоеше до преди малко, там нямаше никого.