Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (18)

Седемнадесета глава

Анабел избяга от музикалната стая, а Саймън остана там още половин час, като се мъчеше да успокои страстта си и да накара огъня в кръвта му да изстине. Той оправи дрехите си и прокара ръка през косата си, размишлявайки мрачно над следващия си ход.

— Анабел — прошепна, по-обезпокоен и объркан, отколкото е бил някога в живота си. Фактът, че е докаран до това състояние от жена, беше вбесяващ. Той, известен като коварен и опитен преговарящ, й бе направил най-непохватната оферта, и бе грубо отблъснат. Но и справедливо. Не трябваше да се опитва да я принуждава да назове цена, преди дори да е признала, че го желае. Но подозрението, че може би спи с Ходжхем…

Ходжхем, точно той от всички мъже, го докарваше почти до лудост от ревност и всичките му обичайни умения го напуснаха.

Спомняйки си как се чувстваше да я целува, да гали топлата, гъвкава коприна на кожата й, Саймън усети страст, заплашваща отново да кипне вътре в него. При целия си опит той мислеше, че познава всяко възможно физическо усещане. Но току-що бе принудително накаран да осъзнае, че да спи с Анабел щеше да е нещо съвършено различно. Преживяването бе въвлякло емоциите му точно така, както и тялото… емоции толкова обезпокоителни, че още не можеше да се застави да ги изследва.

Привличането между тях започваше да става опасно — не по-малко за него, отколкото за нея. И беше ясно, че трябва да огледа ситуацията в перспектива. В този момент, обаче, не можеше да мисли логично.

Той излезе от музикалната стая с тихи ругатни и стегна възела на черната си копринена вратовръзка. Напрежението прониза крайниците му, скъсявайки обикновено дългите му крачки, и карайки го да се чувства ловък като хищник, докато върви към балната зала. Перспективата за поредна социална вечер беше почти влудяваща. Никога не се бе славил с голяма поносимост към продължителни партита — не беше мъж, който се наслаждава на лениво бръщолевене и празни развлечения. И щеше отдавна да си е заминал, ако не беше присъствието на Анабел в Стоуни крос.

Замислен, той влезе в балната зала и се загледа в тълпата. Веднага забеляза Анабел, седнала на един стол в ъгъла, а до нея Кендъл. Лордът явно бе увлечен от нея, очарованият му поглед не криеше интереса му. Анабел изглеждаше потисната и зачервена. Тя говореше много малко и седеше, сплела ръце в скута си. Саймън присви очи, докато я наблюдаваше. Странно, сега, когато Анабел се чувстваше унизена, и несигурна, вниманието на Кендъл към нея най-после бе пуснало корени. За лорда по-късно щеше да е неприятна изненада да разбере, че съпругата му не е свенливото наивно момиче, каквото е изглеждала. Тя беше смела и страстна жена, решително, амбициозно създание, което се нуждаеше от равноправен партньор. Кендъл никога нямаше да е в състояние да я укроти. Той бе прекалено джентълмен за Анабел — прекалено мек и въздържан, и прекалено интелигентен по неправилния начин. Анабел никога нямаше да го уважава, нито пък щеше да е доволна от неговите качества. Щеше да го презира заради същите неща, заради които би трябвало да му се възхищава… а Кендъл щеше да бъде отблъснат от качествата й, които Саймън би харесал.

Саймън отмести очи от двойката и се отправи към другия край на стаята, където Уестклиф разговаряше с няколко свои приятели. Графът се обърна към него шепнешком:

— Забавляваш ли се?

— Не съвсем. — Саймън пъхна ръце в джобовете на сакото си и огледа балната зала с едва сдържано нетърпение. — Стоях достатъчно дълго в Хемпшир — трябва да се върна в Лондон, да видя какво става в леярната.

— Ами мис Пейтън? — дойде тихият въпрос.

Саймън замълча за миг.

— Мисля — произнесе той бавно, — да почакам и да видя какво ще излезе от преследването й на Кендъл. — Той погледна към Уестклиф с въпросително извита вежда.

Графът отговори с кратко кимване.

— Кога заминаваш?

— Рано сутринта.

Уестклиф се усмихна криво.

— Ситуацията ще се разплете от само себе си — каза той прозаично. — Иди в Лондон и се върни, когато главата ти се проясни.

* * *

Анабел изглежда не можеше да се отърси от меланхолията, прегърнала я като леден плащ. Сънят й се изплъзваше и тя не успя да изяде и хапка от великолепната закуска, която бяха сервирали долу. Лорд Кендъл гледаше на бледото й лице и на мълчанието й като на остатъчен ефект от скорошната й болест и я отрупваше със съчувствие и успокояващи слова, а на нея й се искаше да го отблъсне. Приятелките й също бяха дразнещи с любезността си и за първи път Анабел не изпитваше удоволствие от веселите им закачки. Тя се опита да идентифицира момента, в който бе загубила всякакво настроение, и осъзна, че е станало, когато научи от лейди Оливия, че Саймън Хънт е напуснал Стоуни крос.

— Господин Хънт замина за Лондон по работа — беше подхвърлила безгрижно лейди Оливия. — Никога не остава дълго на тези партита — цяло чудо е, че не си тръгна по-рано. Преди да се е слегнал прахът и…

Когато някой бе попитал защо заминаването на Хънт е било така прибързано, лейди Оливия се бе усмихнала и бе поклатила глава:

— О, Хънт идва и си тръгва, когато си поиска, като котарак. Заминаванията му са винаги внезапни, тъй като явно не обича да се сбогува.

Хънт си беше тръгнал, без да каже и думица на Анабел, и затова тя се чувстваше изоставена и разтревожена. Мислите за предишната вечер — о, противната вечер! — продължаваха да се въртят неспирно в съзнанието й. След случката в музикалната стая беше объркана и до такава степен погълната от мисли за Хънт, че не можеше да се съсредоточи върху ставащото в момента. Държеше погледа си сведен, така че да не може да го мерне неочаквано, и се молеше мълчаливо да не се приближи до нея. Слава богу, той се държа на разстояние, докато лорд Кендъл се настани до нея. Кендъл беше прекарал остатъка от нощта да й говори за неща, които тя не разбираше и за които не даваше пет пари. Беше го окуражавала с безвредно промърморване и полуусмивки, като си мислеше неясно, че би трябвало да е възторжена от вниманието, което той й засвидетелства. Вместо това й се искаше единствено той да се махне.

Потиснатото й настроение по време на закуската явно привличаше още повече Кендъл. Предполагайки, че хрисимата й фасада е само маска, Лилиан Бауман тайно й прошепна в ухото:

— Браво! Той ти се подчинява безпрекословно.

Анабел стана от масата под претекст, че се нуждае от почивка, и тръгна из къщата, докато стигна до синия салон. Шахматната дъска я примами и тя я приближи бавно, питайки се дали някоя прислужница не е прибрала най-после фигурите в кутията, или пък някой не се е намесил в играта. Не, всичко беше точно така, както го беше оставила… без никаква промяна. Саймън Хънт беше преместил една пионка в защитна позиция, което й даваше възможност или да подсили собствената си защита, или да се придвижи агресивно и да преследва кралицата. Това не беше ход, който би очаквала от него. Би допуснала, че ще опита нещо по-амбициозно. По-заядливо. Проучвайки дъската, тя се опита да разгадае стратегията му. Дали ходът му бе проява на несигурност, или на предпазливост? Или имаше скрита цел, която тя не можеше да забележи?

Тя се пресегна за една фигурка, поколеба се и я взе в ръката си. Това е просто игра, каза си. Приписваше прекалено голяма важност на всеки ход. Независимо от всичко, обаче, обмисли внимателно решението си, преди да се пресегне за втори път. Плъзна кралицата напред и взе пионката, изпитвайки тръпка на задоволство, когато фигурите се сблъскаха — слонова кост и оникс. Стиснала пионката в длан, тя претегли тежестта й, преди да я остави внимателно извън дъската.

* * *

В течение на седмицата се оказа, че онзи миг пред шахматната дъска е бил единственият проблясък на удоволствие за Анабел. Никога преди не се бе чувствала по такъв начин… не щастлива, нито тъжна, нито пък разтревожена за бъдещето. Беше просто вцепенена, с потиснати чувства и емоции, и накрая започна да си мисли, че може би никога вече няма да й пука за нищо. Усещането за незаинтересованост беше толкова пълно, че понякога й се струваше, че стои извън себе си и гледа как една механична кукла се движи сковано ден подир ден.

Лорд Кендъл й кавалерстваше все по-често… те танцуваха заедно на бала, седяха един до друг на музикалната вечер и се разхождаха из градината с Филипа, която ги следваше на дискретно разстояние отзад. Кендъл беше приятен, учтив и доста очарователен. Всъщност беше толкова толерантен, че Анабел започна да мисли, че когато тя и останалите „самотнички“ му подготвят последния капан, той може и да не възнегодува, че е принуден да се ожени за момиче, което неволно е компрометирал. Щеше да се примири, и при философската настройка на ума си, щеше да намери начин да приеме ситуацията.

Колкото до Ходжхем, беше ясно, че Филипа успява да го държи далеч от Анабел. Нещо повече, Филипа някак си го беше убедила да не разкрива тайната им пред лорд Кендъл, макар тя да не съобщи подробностите от разговора. Разтревожена за ефекта, който подобен постоянен стрес може да окаже върху майка й, Анабел започна да мисли дали да не напуснат Стоуни крос парк. Само че Филипа не искаше и да чуе за това.

— Ще се справя с Ходжхем — каза тя решително. — Ти продължавай с лорд Кендъл. За всички е ясно, че Кендъл е запленен от теб.

Само да можеше да заличи спомена за нишата в музикалната стая от ума си… Анабел я сънуваше с изумителна яснота и се будеше плувнала в пот, с объркани чаршафи около краката и пламнала в треска кожа. Беше вбесена от мислите за Саймън Хънт, от спомена за неговия аромат и топлина, и провокативните му целувки… твърдостта на тялото му под елегантния вечерен костюм.

Въпреки обещанието да си казват всичко за романтичните си приключения, Анабел не можа да се застави да признае станалото пред приятелките си. Случката с Хънт беше прекалено лична и прекалено срамна. Не беше нещо, над което да умуват нетърпеливи момичета, които знаеха за мъжете толкова, колкото и самата тя. А и да се опиташе да им обясни, знаеше, че едва ли ще разберат. Нямаше думи да опише тази открадваща душата интимност и опустошаващия смут, който настъпи след това.

Как, за бога, можеше да изпитва такива чувства към мъж, когото винаги бе презирала? През двете години, през които се ужасяваше да не го срещне на социално събитие, тя го беше смятала за възможно най-неприятната компания. А сега… сега…

Отблъсквайки нежеланите мисли, един ден Анабел отиде в салона на Марсдън, надявайки се да разсее разбъркания си ум с някоя книга за четене. Носеше под мишница един тежък том, надписан отгоре с позлатени букви: „Кралско градинарско общество — изводи и заключения за съобщения, представени от наши уважавани членове през 1843 година“. Книгата беше тежка като наковалня и Анабел се запита мрачно как някой е могъл да каже толкова много неща за някакви си растения. Тя остави книгата на една малка масичка и се отпусна на канапето до прозореца, когато нещо в шахматната дъска в ъгъла привлече вниманието й. Въобразяваше ли си, или…

Присвила очи, Анабел отиде до масата и загледа разположението на фигурите, които бяха останали недокоснати в продължение на цялата седмица. Да… нещо беше различно. Тя бе използвала кралицата си, за да вземе пионката на Саймън. А сега кралицата й бе взета от дъската и сложена чинно отстрани.

Върнал се е, помисли си тя и внезапно чувство прониза тялото й. Беше сигурна, че Саймън Хънт е единственият, който би докоснал шахматната дъска. Той беше тук, в Стоуни крос. Лицето й пребледня. Тя осъзна, че реакцията й е неадекватна и се помъчи да се успокои. Завръщането му не означаваше нищо — не го желаеше, не би могла да го има и трябваше да го избягва на всяка цена. Като затвори очи, тя си пое дълбоко дъх и се концентрира в опит да обуздае пулса си, да накара буйното си сърце да забави непокорния си ритъм.

Когато най-после се овладя, погледна отново шахматната дъска и се опита да разбере последния му ход. Как беше взел кралицата й? Опита се да си спомни предишното разположение на фигурите. След това осъзна… беше я подлъгал напред със защитната пионка, позиционирайки я идеално така, че да бъде взета от неговия топ. А с елиминирането на кралицата, кралят й бе заплашен и…

Той я проверяваше.

Беше я подмамил с онази скромна пионка и сега се намираше в опасност. Анабел се засмя невярващо, обърна се и закрачи из стаята. Съзнанието й се изпълни със защитни стратегии, трябваше да реши коя от тях би била неочаквана за него. Послуша инстинкта си и се върна обратно към фигурите с усмивка, докато се питаше каква ли ще е реакцията му, когато види насрещния й ход. Но когато ръката й увисна над дъската, топлият прилив на въодушевление се оттегли и лицето й застина като камък. Какво правеше? Да продължава играта, да поддържа тази несигурна комуникация с него… това беше безсмислено. Не… беше опасно. Не можеше да се направи никакъв избор между безопасност и гибел.

Ръката й трепереше, докато се пресягаше към фигурите, за да ги подреди в кутията.

— Предавам се — въздъхна гласно и преглътна болезнената буца в гърлото си, причинена от думите. Не беше чак толкова глупава, че да си позволи да иска нещо… някой… който е очевидно неподходящ за нея. Затвори кутията и се отдръпна от масата, загледана в нея за миг. Почувства внезапна слабост, но беше непоколебима.

Тази вечер. Амбициозното й ухажване с лорд Кендъл трябваше да бъде разрешено тази вечер. Партито беше към края си и сега, когато Саймън Хънт се беше върнал, не можеше да си позволи всичко да бъде съсипано от поредни усложнения с него. Изправяйки рамене, тя отиде да каже на Лилиан, след което заедно щяха да изработят план. Вечерта трябваше да завърши с годежа й с Кендъл.