Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (23)

Двадесет и втора глава

Както беше обещал, Саймън се прояви като щедър съпруг, плащаше разточително за шиенето на френски рокли и за аксесоари, които щяха да бъдат изпратени в Лондон, когато бъдеха завършени. Когато заведе Анабел на бижутер един следобед и й каза да си избере нещо, което й харесва, тя само поклати глава безпомощно пред редицата диаманти, сапфири и смарагди по черното кадифе. След години носене на бижута със стъклени камъчета и трижди обръщани и прекроявани рокли, навиците за икономия умираха бавно.

— Няма ли нещо, което да ти харесва? — подтикна я Саймън, като вдигна една огърлица, изработена от бели и жълти диаманти, свързани в нанизи от малки цветчета. Той я задържа пред голата й шия, възхищавайки се на блясъка на диамантите. — Какво ще кажеш за това?

— Има и подходящи обици към нея, мадам — побърза да обясни бижутерът, — а също и гривна, която ще допълва комплекта чудесно.

— Красива е — отвърна Анабел. — Само че… ами, странно е някак да отидеш в магазин и да купиш огърлица така небрежно, сякаш купуваш кутия бонбони.

Леко смутен от нейната нерешителност, Саймън я изгледа напрегнато, а бижутерът тактично се прибра в дъното на магазина. Саймън върна огърлицата обратно върху кадифеното й легло и хвана ръката на Анабел.

— Какво има, скъпа? Има и други бижутери, ако бижутата на този не са ти по вкуса…

— О, не е това! Просто до такава степен съм свикнала да не купувам, че ми е трудно да свикна с факта, че вече мога да си го позволя.

— Сигурен съм напълно, че ще преодолееш този проблем — отвърна Саймън прозаично. — Междувременно вече се уморих да те гледам с тези стъклени дрънкулки. Ако не можеш да си избереш нищо, позволи ми аз да го направя вместо теб. — И той избра два чифта диамантени обици, огърлицата с цветя, гривна, две дълги редици от перли и пръстен с петкаратов крушовиден диамант. Изнервена от подобно разточителство, Анабел се опита да възрази несигурно, но Саймън се разсмя и й каза, че колкото повече протестира, толкова повече ще й купува. Тя побърза да затвори уста и загледа с широко отворени очи как продавачът слага бижутата в една подплатена с кадифе махагонова кутия с малка дръжка на капака. Всичко, с изключение на пръстена, който Саймън сложи на пръста й, за който установи, че й е прекалено широк, и го върна на бижутера.

— Ами пръстена? — попита Анабел, като държеше махагоновата кутия с две ръце, докато напускаха магазина. — Тук ли ще го оставим?

Развеселен, Саймън вдигна вежди.

— Човекът ще го стесни и ще го изпрати в хотела.

— Ами ако се изгуби?

— Какво се случи с навиците ти? В магазина се държеше сякаш дори не го искаш.

— Да, но сега е мой — каза тя загрижено, карайки го да се разсмее.

За нейно облекчение пръстенът беше доставен в хотела същата вечер в малка кадифена кутийка. Докато Саймън даваше монета на мъжа, който го беше донесъл, Анабел побърза да излезе от банята, да се избърше и да облече чиста бяла нощница. Саймън затвори вратата и се обърна, виждайки съпругата си да стои непосредствено зад него, а лицето й грееше от очакване като дете на Коледа. Той не се сдържа и се усмихна на изражението й, виждайки, че усилията й да се държи като дама са разбити от въодушевлението. Пръстенът проблесна и пръсна искри, когато той го извади от кутията и го пъхна на пръста й, намествайки го до семплата златна халка, която й бе дал в деня на сватбата.

— Виж колко е красив, виж го как блести! Саймън, махни се, сигурно изглеждам ужасно користолюбива. Няма значение, користолюбива съм и ти може би го знаеш. О, наистина харесвам този пръстен!

Радвайки се на вълнението й, Саймън притисна стройното й тяло към себе си.

— Няма да се махна — информира я той. — Това е моята възможност да се възползвам от благодарността ти.

Ентусиазирана, Анабел придърпа главата му надолу и притисна устни в неговите.

— Щом трябва. — Тя залепи още една целувка върху устните му. — Ето.

— Трябва да призная, че да видя радостта ти е достатъчно. От друга страна, ако настояваш…

— Настоявам! — Тя се отдръпна от него и отиде до леглото, качи се на матрака и се отпусна назад с разперени ръце. Саймън я последва, очарован от лудориите й. Това бе Анабел, която не бе виждал преди, забавна и очарователно своенравна. Той се приближи до леглото и тя вдигна глава окуражително.

— Цялата съм твоя. Можеш да се заемеш с получаване на възнаграждението си.

Той пъргаво съблече сакото си и свали вратовръзката, нетърпелив да се подчини. Анабел се повдигна, за да го гледа. Краката й останаха разтворени под плата на нощницата, косата й падаше на копринени къдрици върху раменете.

— Саймън… трябва да знаеш, че бих отишла до леглото с теб и без този пръстен.

— Прекалено си мила — отвърна той, като събу панталона си. — Един съпруг винаги обича да чува, че е ценен за нещо повече от финансовите си достойнства.

Погледът й се плъзна по жилавото му тяло.

— От всичките ти достойнства, Саймън, финансовите ти може би са на последно място.

— Може би! — Като отиде до ръба на леглото, той вдигна единия й бос крак и притисна устни към горната част на стъпалото й. Нямаш ли предвид „със сигурност“?

Тя се отпусна назад, задъхана от леките ласки на езика му, докато ръбът на нощницата й се плъзна нагоре по бедрата.

— О, да… със сигурност. Съвсем определено…

Тялото й беше влажно и сладко от скорошната баня, запазило свежия аромат на сапун и упойващия дъх на розово масло. Възбуден от вида на розовата й благоуханна кожа, Саймън стигна с целувки и леко гризване до глезена, а след това до коляното й. Отначало Анабел се смееше и се гърчеше под устните му, но когато той премина на другия крак, тя притихна и започна да си поема дъх бавно и дълбоко. Той коленичи между разтворените й бедра, вдигна още по-нагоре нощницата й, като целуваше всеки сантиметър от голата й плът, докато стигна до стегнатия триъгълник с лъскави къдрици. След като позволи на брадичката му да се докосне до пружиниращата мекота, той продължи пътешествието си нагоре, докато тя не издаде слаб звук на протест. Опиянен от кадифената й кожа, той целуваше талията, гръдния й кош, проправяйки си път към мястото, където сърцето й пулсираше.

Анабел простена умолително и хвана ръката му, като се опитваше да я сложи между бедрата си. Устоявайки с тих смях, Саймън притисна двете й китки над главата й и залепи устните си върху нейните. Усети нейната изненада, че е била възпряна и при отговора, който последва, тя затвори очи и дъхът й докосна страните му с по-бърз ритъм. Като държеше китките й с едната си ръка, той плъзна другата по тялото й, пръстите му започнаха да кръжат около зърната на гърдите й. Собственото му тяло бе твърдо и горещо от възбуда, мускулите му стегнати от сдържана нужда. В целия си опит на любовник никога досега не бе подозирал, че съществува такава трескава погълнатост, всяка връзка със света отвън беше изтрита и мисълта му бе заета единствено от Анабел… и удоволствието й, което го зареждаше… тръпнещите й отговори подсилваха собственото му желание. Устата й се отвори под неговата, от гърлото й излезе стон, когато пронизващите му целувки станаха по-агресивни. Той докосна процепа между краката й, галейки влажната копринена плът. Тялото й се вдигна нагоре, хълбоците й се стрелнаха към ръката му, докато закованите й китки се извиваха. Всяко движение издаваше нуждата й да бъде взета и изпълнена, а неговото тяло се втвърди, сякаш пронизано от първобитен глад.

Той бавно проникна в нея с един пръст и тя простена срещу устата му. Усетил еластичността на плътта й, добави още един пръст, галейки я нежно, докато тя се поду от възбуда. Когато освободи устата й, тя го помоли задъхано:

— Саймън, моля те… моля те, искам те… — Трепереше цялата, когато той измъкна пръстите си. — Не, Саймън…

— Ш-ш-шт. — Хвана коленете й и внимателно я издърпа по леглото. — Всичко е наред — прошепна. — Ще се погрижа за теб… позволи ми да те любя по този начин… — Като придърпа хълбоците й до ръба на матрака, той я обърна с дупето нагоре. Изправен на пода, се намести между бедрата й, твърдата главичка на члена му се плъзна лесно в хлъзгавия отвор. Стисна хълбоците й здраво и влезе в нея с дълъг тласък, без да спира, докато я изпълни. По тялото му се плъзна червенина, сякаш беше застанал пред отворена пещ, и слабините му се стегнаха от страст, която почти не можеше да бъде понесена. Дъхът му беше остър и накъсан, той се опитваше да контролира интензивността на желанието си, преди да бъде напълно превзет от него. Анабел лежеше пасивна и неподвижна на матрака, стискаше само пръстите си. Страхувайки се, че може да й причини болка, Саймън успя някак си да удържи яростната си нужда достатъчно дълго, за да се наведе и да й прошепне дрезгаво: — Сладката ми… нараних ли те? — Движението го тласна още по-навътре в нея и тя простена. — Кажи ми и ще спра.

Тя не каза нищо известно време, сякаш й отне няколко секунди, за да схване въпроса, а когато заговори, гласът й беше хриплив от удоволствие:

— Не, не спирай.

Той остана прегърбен над нея, придвижвайки се все по-дълбоко, което накара вътрешните й мускули да се стягат ненаситно около твърдия му член. Ръцете му покриха нейните, пръстите му се увиха около юмруците й… поза, която я подчиняваше напълно, но все пак без той да й налага собствения си ритъм. По-скоро се движеше в отговор на изискванията на нейното тяло… всеки път, когато тя се стегнеше безпомощно, той натискаше по-силно, сякаш я галеше отвътре. Тя кръжеше на ръба на съсипващо нервите освобождение, но все не можеше да го достигне, дъхът й влизаше на дълги глътки, дупето й се притискаше силно към слабините му.

— Саймън…

Той провря ръка под нея, намирайки лесно мястото, където беше разтегната, за да го приеме, и нежното връхче отгоре. Използвайки върха на пръста си, пренесе топлата влага на тялото й по възбудения клитор и започна да го разтрива деликатно с кръгови движения, променяйки ритъма, докато открие онзи, който я накара да извика и да се стегне около него. Тя стенеше, докато той се тласкаше навътре неуморно, и гърбът й се извиваше в екстаз. Похотта завладяла напълно тялото й, стана прекалено много за неговите свръх възбудени сетива… той се задъха и се зарови в сладката й плът, когато облекчението избухна в него като неконтролируем взрив.

Най-лошият момент от медения им месец дойде сутринта, когато Анабел весело каза на Саймън, че според нея старата поговорка е вярна — че бракът е най-висшата форма на приятелство. С това й се искаше да му достави удоволствие, но той реагира със смайваща враждебност. Разпознавайки известния цитат от Самюъл Ричард син, Саймън бе коментирал кратко, че се надява литературният й вкус да се подобри, тъй че да му спести слушането на евтини философии, взети от романи. Анабел реагира с хладно мълчание, неспособна да разбере защо думите й го бяха провокирали чак толкова.

Саймън стоя далеч през цялата сутрин и през част от следобеда, а когато се върна, я завари да играе карти с някои от другите дами в един от салоните на хотела. Приближавайки се зад стола й, той сложи ръце на раменете й. Тя усети докосването му през рипсената коприна на роклята си. Силно изкушена да продължи да се прави на обидена, си помисли за миг да се освободи от ръката му. Вместо това обаче си каза, че няма да й струва нищо да прояви малко повече толерантност. Изобразявайки усмивка, тя погледна през рамо.

— Добър ден, господин Хънт — прошепна, поздравявайки го по официалния начин, който повечето женени двойки използваха публично. — Надявам се, че си прекарал добре. — След това му показа картите си с дяволита усмивка. — Имаш ли някакъв полезен съвет.

Като прокара ръце отстрани по стола й, Саймън наведе тъмната си глава и прошепна в ухото й:

— Да, приключи играта бързо.

Анабел усети любопитните погледи на другите жени и запази безизразно изражение, въпреки че по страните и шията й изби руменина.

— Защо?

— Защото ще те любя точно след пет минути — отвърна той отново шепнешком. — Навсякъде, където се случи… тук… в апартамента ни… или по стълбите. Така че ако искаш някакво усамотение, предлагам ти да изгубиш играта възможно най-бързо.

Не би го направил, помисли си Анабел и сърцето й заби разтревожено. От друга страна, като го познаваше, съществуваше вероятност…

С тази мисъл наум тя изигра една карта с треперещи пръсти. На следващата дама й отне мъчително много време да избере каква карта да хвърли, а третата се консултира със съпруга си, който току-що бе дошъл до масата. Усещайки, че челото й започва да се изпотява, Анабел започна да мисли как да излезе от играта. Гласът на разума я успокои и тя си помисли, че колкото и дързък да е, Саймън няма да изнасили жена си на стълбището. Но гласът на разума бе рязко задушен, когато той, без да бърза, погледна часовника си.

— Имаш три минути — дойде тихият му шепот в ухото й.

Насред притеснението си Анабел усети неприлично пулсиране между бедрата, тялото й с охота се настрои към мъглявото обещание в гласа му. Притискайки бедрата си силно, тя зачака с изкуствено хладнокръвие реда си, докато сърцето й биеше все по-оглушително. Жените разговаряха лениво, като си вееха с ветрила, и изпратиха един келнер за още една кана ледена лимонада. Най-после дойде редът на Анабел и тя хвърли най-силната си карта, и изтегли друга. Изпита облекчение, когато видя, че изтеглената е слаба и свали ръката си.

— Боя се, че приключвам — обяви тя, правейки усилие да не издаде вълнението си. — Колко приятна игра беше… благодаря ви, трябва да тръгвам…

— Остани за още една игра — настоя една от дамите и останалите я подкрепиха.

— Да, остани!

— Поне изпий чаша вино, докато завършим тази ръка…

— Благодаря, но… — Анабел стана и отвори уста, когато усети лекия натиск на ръката на Саймън върху гърба си. Зърната й се втвърдиха под роклята.

— Изтощена съм от всичките танци през миналата нощ — импровизира тя. — Трябва да си почина преди театъра тази вечер.

Последвана от хор пожелания и няколко прозорливи погледа, Анабел излезе с достойнство от салона. Веднага щом стигнаха извитото стълбище тя си отдъхна: — Ако си се опитвал да ме смутиш, успя напълно… Какво правиш? — Роклята й се беше разхлабила на раменете и тя осъзна с шок, че той е разкопчал няколко от копчетата й. — Саймън — изсъска тя, — да не си посмял! Не, спри! — Тя забърза пред него, но той я настигна.

— Остана ти една минута.

— Не ставай глупав. Не можем да стигнем апартамента за по-малко от минута и ти не бива… — Тя млъкна и изписка, когато го усети, че разкопчава друго копче и се обърна да го перне през грабливите ръце. Погледът й хвана неговия и осъзна невярващо, че той наистина се кани да изпълни заплахата си. — Саймън, не.

— Да. — Очите му бяха пълни с жестоко веселие и изражението на лицето му беше такова, каквото досега не бе виждала.

Като вдигна нагоре полите си, Анабел се обърна и хукна по стъпалата, дъхът й беше накъсан от изпълнен с паника смях.

— Невъзможен си! Остави ме на мира. Ти си… о, ако някой ни види така, никога няма да ти простя!

Саймън я следваше, без да бърза — но все пак нямаше поли и обръчи отдолу, които да го затрудняват. Тя стигна до площадката и зави зад ъгъла, коленете я боляха, когато краката й изкачваха стъпало след стъпало. Чувстваше роклята си тежка, а дробовете й сякаш щяха да се пръснат. О, мътните да го вземат, задето й причиняваше това… и нея да я вземат мътните за кикота, който не спираше да излиза от гърлото й.

— Трийсет секунди — чу го тя зад себе си и изхриптя, когато най-после стигна до втория етаж. Три дълги коридора до апартамента им… Нямаше достатъчно време. Стиснала провисналата предница на роклята си, тя погледна в двете посоки на коридора, който тръгваше от площадката. Изтича към първата врата, която видя, и която се отваряше към малък, неосветен килер. Лъхна я миризмата на колосани чаршафи и на хавлиени кърпи, които едва се виждаха на светлината от коридора.

— Не спирай — прошепна Саймън, изблъска я в килера и затвори вратата.

Всичко потъна в мрак. В гърлото й се надигна смях и тя избута безрезултатно ръцете, които се протегнаха към нея. Сякаш съпругът й внезапно се бе сдобил с повече ръце и от октопод, разкопчаваше дрехите й и ги сваляше много по-бързо, отколкото тя можеше да се защити.

— Ами ако ни заключат тук? — попита тя, когато роклята й се свлече на пода.

— Ще разбия вратата. След това.

— Ако някоя прислужница ни открие, ще ни изхвърлят от хотела.

— Повярвай ми, прислужниците са виждали далеч по-лоши неща от това. — Роклята й беше стъпкана под краката на Саймън, когато свали гащите до глезените й.

Тя издаде няколко апатични протеста, преди той да бръкне между бедрата й и да открие доказателство за възбудата й, след което по-нататъшните демонстрации изглеждаха напълно безсмислени. Устата й се отвори за целувката му, нетърпеливо отвръщайки на грубия натиск на неговите устни. Кадифеният вход към тялото й се разшири лесно, за да го поеме, и от гърлото й се откъсна стон, когато усети как пръстите му я разтягат отвътре така, че всеки тласък на хълбоците му жулеше чувствителното връхче на секса й.

Телата им се огъваха, сливаха се, всяка целувка напомняше похищение, което я възбуждаше още по-силно. Корсетът й бе прекалено стегнат, но това доведе до неочаквано удоволствие — усещането бе тласнато към долната част на тялото й и хванато в подпухналата от удоволствие плът. Пръстите й се забиха безпомощно в дрехите му, когато желанието й ескалира до лудост. Саймън нахлу в нея с дълбоки тласъци, ритъмът му беше настойчив, възторгът превзе и двамата и дробовете им се изпълниха с миризмата на чисти, гладени чаршафи, а преплетените им крайници се стегнаха, сякаш да задържат усещането между тях.

— По дяволите — промърмори Саймън няколко минути по-късно, когато бе в състояние да си поеме дъх.

— Какво? — прошепна Анабел, отпуснала глава тежко върху ревера на сакото му.

— През целия ми останал живот миризмата на скорбяла ще ме възбужда.

— Това е твой проблем — отвърна тя с усмивка и вдиша аромата на тялото му, все още слято с нейното.

— Също и твой — каза й той точно преди устата му да намери нейната в тъмното.