Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (17)

Шестнадесета глава

Когато Анабел се присъедини към гостите на следващата сутрин, бе окуражена да открие, че срещата й с пепелянката е спечелила голямо съчувствие от всички, включително от лорд Кендъл. Изразявайки загриженост, Кендъл седя с Анабел на късната следобедна закуска на задната тераса. Настояваше да й държи чинията на масата на бюфета, докато тя си слагаше различни хапки, и се грижеше слугата да й допълва чашата с вода веднага, щом се изпразнеше. В интерес на истината, настояваше да направи същото и за лейди Констанс Дароуби, която се присъедини към тях на терасата.

Спомняйки си коментарите на неомъжените си приятелки за лейди Констанс, Анабел прецени шансовете си за успех. Кендъл изглеждаше слабо заинтересован от момичето, което беше тихо и сдържано. Тя бе също така елегантно слаба, в стила, който напоследък бе станал доста модерен. И Дейзи беше права — лейди Констанс наистина имаше уста като шнур за чанта, постоянно свита в малко „о“, когато Кендъл споделеше някаква градинарска информация с нея.

— Колко ли ужасно е било — обърна се лейди Констанс към Анабел, като чу историята за пепелянката. — Чудо е, че не сте умрели. — Въпреки ангелското си изражение, в бледите й сини очи се мерна студен блясък, който накара Анабел да осъзнае, че момичето не би било чак толкова недоволно, ако тя бе умряла.

— Сега съм напълно добре — отвърна Анабел и се усмихна на Кендъл. — И повече от всякога съм готова за нов излет в гората.

— Аз не бих се напрягала толкова скоро, ако бях на ваше място, мис Пейтън — каза лейди Констанс с деликатна загриженост. — Още не изглеждате напълно възстановена. Но съм сигурна, че бледнината върху лицето ви ще мине само след няколко дни.

Анабел запази усмивката си, отказвайки да покаже колко я е обидил коментарът… макар силно да се изкушаваше да спомене дефекта върху челото на лейди Констанс.

— Моля да ме извините — промърмори лейди Констанс и стана от масата. — Виждам пресни ягоди. Ще се върна веднага.

— Не се безпокойте — посъветва я мило Анабел. — Дори няма да усетим отсъствието ви.

Анабел и Кендъл я изпратиха с очи до масата с бюфета, където по случайност господин Бенджамин Макслоу допълваше чинията си в този момент. Макслоу любезно се отдръпна от голямата купа с ягоди и взе чинията на лейди Констанс, докато тя избере няколко ягодки и ги сложи в нея. Позите и физиономиите им не сочеха нищо повече от сърдечно приятелство… но Анабел си спомни историята, която Дейзи й бе разказала онзи ден.

Тя си помисли, че това е идеалният начин да елиминира лейди Констанс като съперница. Преди да отчете последиците, моралните изводи или други притеснителни теории, тя се наведе към лорд Кендъл:

— Двамата май доста добре прикриват истинското състояние на аферата, нали? — прошепна тя, хвърляйки закачлив поглед към лейди Констанс и Макслоу. — Но, разбира се, нито за единия, нито за другия е полезно да се разчува… — Тя млъкна и вдигна очи към объркания поглед на лорд Кендъл с привидно неудобство. — О, съжалявам. Предположих, че вече сте чули…

Лицето на Кендъл внезапно се смръщи.

— Да съм чул какво? — попита той и я погледна предпазливо.

— Ами, не съм човек, който разпространява слухове… но научих от достоверен източник, че в деня на водното парти на пикника край реката… лейди Констанс и господин Макслоу са били хванати в ужасно компрометираща ситуация. Двамата били зад едно дърво и… — Анабел млъкна с грижливо изфабрикувано изражение на смут. — Не трябваше да казвам нищо. А и възможно е да има някакво недоразумение. Човек никога не знае, нали?

И като се обърна да отпие изискано от чашата си с чай, Анабел хвърли преценяващ поглед над ръба й. Прочете лесно емоциите на лорд Кендъл: той не искаше да повярва, че лейди Констанс може да е била хваната в провинение. Мисълта за това бе достатъчна да го ужаси. Но бидейки истински джентълмен, Кендъл нямаше да тръгне да проучва ситуацията. Той никога нямаше да посмее да попита лейди Констанс дали наистина е била компрометирана от Макслоу. Вместо това щеше да си замълчи по въпроса и да се опита да игнорира собствените си подозрения… а неизречените въпроси да остави да загнояват.

* * *

— Анабел, н-не трябваше — прошепна Еви по-късно същия следобед, когато Анабел си призна какво е направила. Четирите приятелки седяха в спалнята на Еви, която бе намазала лицето си с дебел слой бял крем, който трябваше да я избави от луничките. Вперила очи в Анабел изпод тежкия пласт избелващ мехлем, Еви се опита да продължи, но беше ясно, че речевите й способности, които и без това не бяха чак толкова големи — бяха заличени от неодобрение.

— Блестяща стратегия — обяви Лилиан и вдигна една пила за нокти от тоалетната масичка, на която седеше. Дали всъщност одобряваше действията на Анабел не беше ясно, но очевидно искаше да остане лоялна до края. — Анабел всъщност не е излъгала, нали разбирате. Тя просто е повторила един слух, който й е бил разказан, и е дала да се разбере, че той е точно това — слух. А в какво Кендъл ще избере да вярва, зависи от него.

— Но Анабел не му е казала, че знае, че слухът е безпочвен — възрази Еви.

Лилиан се съсредоточи в придаването на идеален овал на нокътя си.

— Въпреки това, тя не е излъгала.

Изпълнена с вина, Анабел погледна към Дейзи.

— А ти какво мислиш?

По-малката сестра Бауман, която прехвърляше една топка за раундърс от едната си ръка в другата, отговори като хвърли лукав поглед към Анабел:

— Мисля, че да не даваш на някого цялата информация е почти същото като лъжа. Тръгнала си по хлъзгава пътека, скъпа. Внимавай в следващата стъпка.

Лилиан се намръщи раздразнено.

— О, престани да нареждаш като панаирджийска врачка, Дейзи. Веднъж Анабел да получи, каквото иска, няма да има значение как го е постигнала. Резултатите са всичко. А ти, Еви, не ставай педантична. Сама се съгласи да ни помагаш да манипулираме лорд Кендъл — кое му е чак толкова лошото, че Анабел е повторила един неверен слух?

— Но си обещахме да не нараняваме никого — каза Еви с достойнство, като взе една малка кърпа и избърса плътните ивици крем от лицето си.

— Лейди Констанс не е била наранена — настоя Лилиан. — Тя не е влюбена в него. Съвсем очевидно е, че иска Кендъл само защото е перспективен, а тя е неомъжена. Боже, Еви, я се стегни. Да не би лейди Констанс да е по-зле от нас? Погледни ни — четири самотнички, които не са получили нищо в резултат на усилията си досега, освен лунички, ухапване от пепелянка и унижението да се покажем по долни гащи пред лорд Уестклиф.

Анабел, която беше седнала на ръба на матрака, се отпусна назад по гръб на леглото. Загледа се в раирания балдахин отгоре, обзета от вина. О, как й се искаше да прилича повече на Лилиан, която вярваше, че резултатът оправдава средствата! Тя си обеща да е безкомпромисно честна в бъдеще.

Но… както изтъкна Лилиан, лорд Кендъл можеше или да повярва на слуха, или да го игнорира. Все пак беше голям човек, който сам можеше да взема решения. Единственото, което направи Анабел, беше да хвърли семенцата — а Кендъл трябваше да избере дали да ги отгледа, или да ги остави да умрат.

* * *

Вечерта тя се облече в захарно-розова рокля, изработена от безброй пърхащи пластове прозрачна коприна. Кръстът й беше пристегнат с подсилен копринен колан, украсен с голяма бяла роза. Полите й издаваха мек шумолящ звук, когато вървеше, и тя се чувстваше като принцеса. Прекалено нетърпелива, за да дочака Филипа, която се приготвяше от цяла вечност, Анабел напусна рано стаята с надежда да се види с приятелките си. С малко късмет, можеше дори да срещне лорд Кендъл и да намери извинение да се измъкне с него за няколко минути.

Щадейки глезена си, Анабел тръгна по коридора, който водеше към голямото стълбище. Тя инстинктивно спря пред частния салон на Марсдън, вратата на който бе оставена открехната, и влезе вътре предпазливо. В салона не светеше лампа, но от коридора проникваше достатъчно светлина да освети неясните контури на масичката за шах в ъгъла. Привлечена от дъската, тя видя с удоволствие, че играта й със Саймън Хънт е била възстановена. Защо ли беше отделил време да подрежда фигурите, сякаш още бяха в игра? Дали не очакваше тя да направи следващия ход?

Не пипай нищо, каза си тя… но изкушението бе прекалено силно, за да устои. Тя присви очи, преценявайки ситуацията с нов поглед. Конят на Хънт беше в идеалната позиция да вземе кралицата й, което означаваше, че тя трябваше или да премести фигурата, или да я защити. Внезапно й хрумна как най-добре да запази застрашената кралица — плъзна близкия топ напред, за да вземе офицера на Хънт, като по такъв начин го извади напълно от играта. Усмихната доволно, тя остави взетата фигура настрана и излезе от стаята.

Слезе по голямото стълбище, прекоси входния коридор и тръгна по друг коридор към редиците от стаи. Килимът под краката й заглушаваше всеки звук… но тя усети внезапно, че зад нея има някой. Усети как косъмчетата на тила й настръхват. Погледна през рамо и видя, че лорд Ходжхем я следва, носейки се с изненадваща бързина за такъв як мъж. Тежките му пръсти хванаха копринения й колан, като я принудиха да спре или да рискува тънката лента да се разцепи.

Това показваше само колко арогантен е станал Ходжхем — да я заговаря на място, където лесно можеха да бъдат видени от всеки. Задъхана от гняв, Анабел се обърна да го погледне. Изправи се срещу едрото му туловище в опънато вечерно облекло, а мазният дъх на парфюмираната му коса нахлу в ноздрите й.

— Прелестно създание — прошепна Ходжхем, в дъха му се долавяше острия мирис на бренди. — Виждам, виждам, бързо се възстановявате. Мисля, че може би ще подновим разговора си от вчера, преди да бъда така любезно отвлечен от майка ви.

— Ах, вие… противен… — започна Анабел побесняла, но той прекъсна потока от думи като притисна пръсти от двете страни на челюстта й и я стисна силно.

— Ще кажа на Кендъл всичко — изломоти той и приближи пълните си устни до нейните. — С достатъчно украсяване, за да съм сигурен, че ще погледне на вас и на семейството ви с върховно отвращение. — Масивното му тяло я притисна към стената, почти изкарвайки дъха от дробовете й. — Освен ако… — киселият му дъх я удари в носа — не решите да ми правите компания по същия начин като вашата майка.

— Тогава идете и кажете на Кендъл — Очите на Анабел блестяха от омраза. — Кажете му всичко и да се свършва. Предпочитам да умра от глад, отколкото да „правя компания“ на такава противна свиня като вас.

Ходжхем я изгледа невярващо.

— Ще съжалявате за това — изсъска той, пръскайки слюнки.

Тя се усмихна със студено презрение.

— Не мисля така.

Преди Ходжхем да я остави, Анабел улови движение с крайчеца на окото си. Обърна се настрана и видя, че към тях се движеше мъж с безшумната походка на дебнещ леопард. Сигурно е изглеждало, че тя и Ходжхем са били хванати в страстна прегръдка.

— Пуснете ме — изсъска тя и блъсна Ходжхем в шкембето. Той отстъпи и й хвърли поглед с отмъстително обещание, преди да тръгне в противоположната посока на приближаващия мъж.

Уплашена, Анабел погледна в лицето Саймън Хънт, когато я хвана за раменете. Хънт изпрати забързания Ходжхем със студен, жесток поглед, който накара кръвта й да изстине. След това сведе очи към нея. До този миг никога не беше виждала Саймън Хънт да изгуби обичайното си безгрижие. Независимо как го беше обиждала или отблъсквала, той винаги реагираше с предвидима подигравателна самоувереност. Но очевидно най-после бе направила нещо, което да провокира истинска ярост в него. Гледаше я така, сякаш щеше да я удуши.

— Следихте ли ме? — попита тя с насилено спокойствие, като се питаше как е успял да се появи точно в този момент.

— Видях да минавате през преддверието и Ходжхем да се мъкне подире ви. Последвах ви, защото исках да разбера какво става между вас двамата.

Погледът й стана непокорен.

— И разбрахте ли?

— Не знам — дойде опасно благият му отговор. — Отговорете ми, Анабел — когато казахте, че заслужавате нещо по-добро, това ли имахте предвид? Да обслужвате този мазен, коварен идиот в замяна на милостинята, която ви дава? Не бих повярвал, че сте чак толкова глупава.

— Мръсен двуличник… — прошепна Анабел ядосано. — Яд ви е, че съм негова метреса, а не ваша — добре, кажете ми нещо: — Защо трябва да има значение на кого продавам тялото си?

— Защото вие не го искате — каза Хънт през зъби. — Не искате и Кендъл. Искате мен.

Анабел не разбираше кипналите в нея емоции, нито защо този сблъсък започна да я изпълва с необичайна веселост. Искаше й се да го удари, да се нахвърли върху него, да го провокира, докато последните парченца от самообладанието му се превърнат в прах.

— Нека отгатна — готов сте да ми предложите по-изгодна версия на същото споразумение, което — по общо мнение — имам с Ходжхем? — Тя се засмя презрително, съзирайки отговора върху лицето му. — Отговорът е „не“. Не. Така че веднъж завинаги, оставете ме на мира…

В този момент се чу говорене на много хора, идваха по коридора. Разгневена и отчаяна, тя се завъртя, търсейки с поглед врата, в която да влезе, за да не бъде насаме с Хънт. Като я хвана за ръката, той я издърпа в най-близката стая и затвори чевръсто вратата.

Анабел регистрира силуета на пианото и стойките за ноти, и се дръпна от Хънт.

— Щом можете да понесете да сте метреса на Ходжхем — промърмори той, като я последва по-навътре в музикалната стая, — господ знае, че можете да бъдете и моя. Можете да кажете, че не ви привличам, но и двамата знаем, че ще излъжете. Кажете ми цената си, Анабел. Каквато и да е сума. Искате собствена къща? Яхта? Дадено. Нека приключим с това — достатъчно ви чаках.

— Колко романтично — засмя се Анабел несигурно. — Боже мили! Предложението ви е лишено от всякаква изтънченост, господин Хънт. И грешите в предположението си, че единствената ми опция е да стана нечия метреса. Мога да накарам лорд Кендъл да се ожени за мен.

Очите му станаха тъмни като вулканично стъкло.

— Бракът с него ще се превърне в жив ад за вас. Той никога няма да ви обикне. Никога няма дори да ви опознае.

— Не искам любов — каза тя, поразена от думите му. — Искам само… — Внезапна болка я преряза в средата на гърдите, една топка непоносима студенина. Вперила очи в неразгадаемото му лице, тя опита отново: — Искам само…

Зад вратата се чу звук. Някой натисна бравата. Уплашена, Анабел осъзна, че някой се кани да влезе в стаята — и тогава цялата надежда да се омъжи за лорда щеше да изчезне като прах, разнесен от вятъра. Реагирайки инстинктивно, тя хвана ръката на Хънт и го дръпна към една ниша до прозореца, обрамчен с две завеси, които висяха на месингов прът. Единственото нещо в нишата беше малка пейка до прозореца, тапицирана с кадифе, върху която се виждаха небрежно разхвърляни книги. Като дръпна завесата, Анабел се залепи за Хънт и затисна устата му с ръка, точно когато един човек… или няколко… влязоха в музикалната стая. Можеше да чуе заглушените гласове, както и ударите и дрънченето, които я озадачиха, но след това до ушите й достигна звук от настройване на цигулки. О, боже. Музикантите бяха влезли да настроят инструментите си, преди да започне балът. По всяка вероятност щеше да бъде компрометирана пред целия оркестър.

Над завесите проникваше достатъчно светлина и хвърляше лек блясък върху лицата им — достатъчно за Анабел да съзре дяволската усмивка, която внезапно се появи в очите на Саймън Хънт. Една дума или звук от него при тези инкриминиращи обстоятелства, и с нея беше свършено. Ръката й се притисна още по-силно към устата му, очите й бяха само на сантиметри от неговите, когато тя го прикова с поглед, който заплашваше със смърт.

Гласовете на музикантите се смесиха с какофонията от инструментите, докато най-накрая всички зазвучаха в хармония и дисонансът не се превърна в ред. Като се питаше дали ще бъдат разкрити, Анабел се загледа невиждащо в завесите, пожелавайки си силно да останат дръпнати. Тя усети докосването на дъха на Хънт срещу ръката си и осъзна, че челюстта му се стяга. Погледна го и видя, че злобното удоволствие е изчезнало от очите му, заменено от поглед, който бе далеч по-обезпокояващ. Замръзна, сърцето й започна да бие толкова оглушително, че я заболя, и тя изгледа този опасен мъж с разширени очи, когато свободната му ръка се вдигна бавно. Пръстите й още бяха върху устата му… той започна да ги отлепя нежно един по един, тръгвайки от кутрето, а забързаният му дъх докосваше ръката й. Тя понечи да се отдръпне точно в момента, когато ръката му се плъзна около кръста й. Беше в капан… безпомощна да предотврати Саймън Хънт да направи онова, което искаше.

Хънт издърпа и последния й пръст, свали ръката й и обхвана тила й. Пръстите й изпърхаха срещу ръкавите му, гръбнакът й се изви пред стегнатата му хватка. Не я нараняваше, но и не й позволяваше да помръдне или да се бори. Когато той сведе глава, устните й се разтвориха в мълчаливо ахване и съзнанието й потъна в мрак.

Устата му беше върху нейната, нежна, но завладяваща, когато успя да изтръгне реакция от нея. Тя бе изпълнена от внезапна треска, пламтеше навсякъде, безпомощна срещу яростното желание, неизпитвано никога преди. Споменът за единствената им целувка не можеше да се сравни с това… може би защото той вече не беше непознат за нея. Желаеше го с отчаяние, което плашеше. Устните му минаха леко по нейните, спирайки за кратко върху брадичката и бузата й, оставяйки следи от огън по пътя си, преди да се върнат към устата й с още по-категоричен натиск. Усети върха на езика му срещу нейния, копринено докосване, толкова неочаквано, че щеше да отскочи, ако той не я държеше здраво.

Какофонията от звуците на музикантите нахлу в ушите й, напомняйки й надвисналата опасност да бъдат разкрити. Тя се насили да се отпусне срещу Хънт, тялото й трепереше. През следващите няколко минути щеше да му позволи да й направи нещо, каквото й да е, стига само да не издадеше присъствието им. Хънт я вкуси отново, претърсвайки с леки удари на езика си. Беше шокирана от интимното изследване и дори още повече от неизразимите усещания, които пронизаха най-уязвимите местенца на тялото й. Обзе я неудържима слабост и тя потрепери в прегръдката му, ръцете й потърсиха слепешком врата, косата му, къдриците му бяха гъсти и копринени, когато ги докосна. Нерешителният интерес на ръцете й го накара да си поеме дълга, накъсана глътка въздух, сякаш докосването й го бе развълнувало силно. Той вдигна едната си ръка и обхвана бузата й, като улови нежно горната й устна, а след това долната, обсипвайки я щедро с топлина. Тя несъзнателно увеличи натиска на ръцете си зад врата му, принуждавайки го да се наведе към нея, и когато устата му взе нейната в поредна пронизваща целувка, едва не простена. Преди звукът да излезе от гърлото й, дръпна устата си и зарови лице на гърдите му.

Усети бързото надигане и спускане на гръдния му кош и горещия прилив на дъха му срещу косата си. Хващайки забодените с фуркети къдрици на тила й, той дръпна главата й назад и разкри шията. Горещата пътека на устните му тръгна от малката вдлъбнатина зад дясното й ухо, събуждайки изключително чувствителни нерви, когато той премина с език по линията на една нежна вена. Пръстите му се плъзнаха по раменете й, палецът му намери ключиците и отворената му ръка започна да изследва архитектурата на нейното тяло. Като се зарови отстрани на шията й, той откри място, което я накара да потръпне, и остана там, докато тя усети как се надига заплашително друг стон от мокрите й от целувки устни.

Като го отблъскваше яростно, успя да го отклони за няколко секунди, след което той потърси устата й с нова алчна целувка. Дланта му мина по коприната, която покриваше гърдите й веднъж, втори, трети път. При всяко бавно докосване топлината му проникваше през плата. Когато зърното й изтръпна и се втвърди, той го погали нежно с горната част на пръстите си, докато то се стегне още. Увеличаващият се натиск на устните му държеше главата й изопната назад в поза на капитулация, откривайки я за ленивите ласки на езика му и опитното проучване на едрите му ръце. Това не трябваше да се случва, нервите й се разбиха от удоволствие, тялото й изгаряше от чувствена топлина.

Той я накара да забрави всичко в тези мълчаливи, трескави мигове — тя загуби представа за време, за това къде се намират, и дори коя е. Знаеше единствено, че го иска по-близко, по-дълбоко, по-силно… кожата, коравата му плът, устата, която бродеше гореща по тялото й. Задърпа ризата му, докато не я измъкна от панталоните, стискайки колосания бял лен в отчаяна нужда от топлата му кожа отдолу. Той явно разбра, че тя няма опит в контролиране на желанието си — целувките му станаха успокояващи, ръцете му започнаха да се движат по гърба й в кръг. Но колкото повече той се опитваше да успокои копнежа й, толкова по-лошо ставаше, устата й се движеше неистово под неговата, тялото й се извиваше в тревожен ритъм.

Той най-после бе принуден да отдръпне устата си и да я стисне в смазваща прегръдка, заровил устни в зачервената извивка между шията и рамото й. Анабел бе абсурдно благодарна за бруталността на неговата хватка, на ръцете му — тежки окови от мускули, които й помогнаха да сдържи силното си треперене. Останаха така сякаш цяла вечност, докато Анабел неясно осъзна, че стаята е тиха. По някое време през изминалите минути музикантите бяха завършили подготовката си и бяха излезли. Като вдигна глава, Хънт бавно се пресегна да хване края на една от завесите и я дръпна леко встрани. Убеждавайки се, че стаята е отново празна, той възвърна вниманието си към Анабел, като използва върха на палеца си, за да отметне една къдрица лъскава коса, паднала над ухото й.

— Няма ги — дойде задъханият му шепот.

Прекалено изплашена, за да мисли свързано, Анабел го погледна, без да говори. Пръстите му преминаха по горещата повърхност на страните й и продължиха по подпухналите устни. С нещо като отчаяние тя усети силната реакция на неудовлетвореното си тяло, подновената сила на пулса си, вълната от удоволствие, която се плъзна по кожата й. Това беше моментът да се откъсне от него, иначе изчезването й скоро щеше да бъде забелязано. За свой срам, обаче, остана неподвижна, тялото й алчно поглъщаше усещанията, докато Хънт продължаваше да я гали. Ръката му се придвижи към гърба на роклята й и тя почувства сръчните движения на пръстите му в момента, когато той се наведе и я целуна отново по устните. Този път не успя да сдържи звуците, сподавеното хълцане, което излезе от гърлото й, хлиповете на облекчение при разхлабването на стегнатия корсет. Отворът на деколтето не й позволяваше да носи корсет с чашки — вместо това беше облякла модел, поддържащ бюста отдолу, който оставяше гърдите свободни под долната риза.

Продължавайки да я целува, Хънт я дръпна със себе си надолу към тапицираната пейка под прозореца. Сложи я в скута си, пръстите му смъкнаха разкривения корсет и той издаде звук на удоволствие, когато откри пълнотата на гърдите й. Внезапно уплашена от осъзнаването на това, което е позволила, Анабел отмести леко китката му. Той повдигна тялото й по-високо и притисна уста към центъра на гърдите й, където сърцето й тупкаше със силен, равен ритъм. Подкрепящите му ръце поддържаха арката на гърба й, когато устните му се спуснаха надолу да изследват закръглените възвишения на гърдите й. При докосването на страстния му дъх върху зърното й, тя спря да се опъва и притихна, ръката й се сви в юмрук срещу раменете му. Той я пое в устата си, езикът му започна да докосва нежно връхчето, докато то стана влажно и се втвърди, а вените й се изпълниха с кипнал като лава мед. Той шепнеше успокояващо, ръката му мина по гърдите й, палецът му разтри лъскавата от влагата кожа. Като каза нещо несвързано, тя обви ръце около стегнатия му врат и ахна, когато устата му се затвори над другото зърно и лекичко го подръпна.

Прониза я някаква непозната досега нужда, нещо, което изтръгна накъсани стонове от гърдите й и накара тялото й да се стяга ритмично в скута му. Хънт беше измъчван от същата непреодолима нужда — усещаше силата на пулса му и напрягането на белите му дробове при всяко поемане на въздух. Но той очевидно бе далеч по-способен да овладее страстта, за разлика от нея, движенията на ръцете и устата му оставаха внимателни и контролирани. Тя задърпа дебелите слоеве коприна на роклята си, пръстите й се впиха в ръкавите на сакото и жилетката му — прекалено много дрехи, навсякъде, а тя полудяваше от нужда да почувства кожата му върху своята.

— По-полека, сладката ми — прошепна той срещу бузата й. — Отпусни се. Не, лежи спокойно в ръцете ми… — Но тя не можеше да накара тялото си да се подчини, не можеше да спре извиването на бедрата си и накъсаните молби, които излизаха от напуканите й от целувки устни.

Хънт продължи да шепне тихо, докато я държеше, прокарвайки устни по лицето й, пръстите му масажираха деликатните вдлъбнатинки, където пулсът й биеше лудо. Тя го усети как оправя дрехите й, повдигна я леко, като че бе кукла и върза роклята на гърба й. В един момент дори издаде тих, колеблив смях, сякаш очарован от собствените си действия. По-късно тя щеше да си спомни, че той явно е бил също така замаян като нея; но точно сега, в пристъпа на неудовлетворен копнеж, тя не можеше да разплита обърканите си мисли. Когато желанието се отдръпна от тялото й, остави след себе си отвратителни следи на срам.

Анабел се опита да скочи от скута му, краката й трепереха. Тя успя да призове само две думи, за да наруши тежката тишина. Без да поглежда към него, произнесе дрезгаво:

— Никога повече. — След това разтвори спуснатите завеси и излезе от стаята с възможно най-голямата скорост, на която беше способна.