Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (19)

Осемнадесета глава

— Хватката е да се уцели моментът! — Кафявите очи на Лилиан блестяха от радост. Сигурно ни един военен офицер не бе организирал кампания с по-голяма решителност от тази, която демонстрираше сега Лилиан Бауман. Четирите приятелки седяха на задната тераса с чаши студена лимонада, придавайки си мързелив вид, докато в действителност внимателно планираха заговора за вечерта.

— Аз ще предложа да направим безобидна разходка преди вечеря в градината, за събуждане на апетита — каза Лилиан на Анабел, — а Дейзи и Еви ще се съгласят; ще вземем майка ни и леля Флорънс, както и всички, на които успеем да кажем — и да се надяваме, че в момента, в който пристигнем на сечището от другата страна на овощната градина, ще те видим във flagrante delicto с лорд Кендъл.

— Какво е flagrante delicto? — попита Дейзи. — Звучи като нещо незаконно.

— Не знам точно — призна Лилиан. — Прочетох го в един роман… но съм сигурна, че е нещо, което компрометира едно момиче.

Анабел реагира с пресилен смях, искаше й се да се чувства в настроение за закачките на сестрите Бауман. Преди две седмици щеше да е извън себе си от радост. Но сега всичко й се виждаше погрешно. Липсваше трепетното очакване пред перспективата най-после да получи предложение от благородник. Никакво вълнение или облекчение, или нещо — макар и слабо — позитивно. Напомняше неприятно задължение, което трябва да бъде свършено. Тя прикри загрижеността си, докато двете американки крояха планове и пресмятаха с вещината на опитни конспираторки.

Но изглежда Еви, която бе по-наблюдателна от останалите, долови истинските емоции зад фасадата на Анабел.

— Т-това ли е, к-което искаш, Анабел? — попита тя тихо, сините й очи бяха изпълнени е тревога. — Не си длъжна да го правиш, нали знаеш. Ще ти намерим друг поклонник, ако не искаш К-кендъл.

— Няма време да се търси друг — прошепна в отговор Анабел. — Не… трябва да е Кендъл, и това да стане тази вечер, преди…

— Преди? — повтори Еви и наклони глава, гледайки я с недоумение. Слънцето осветяваше пръснатите по лицето й лунички и ги караше да блестят като златен прах върху кадифената й кожа. — Преди какво?

Когато Анабел не отговори, Еви наведе глава и прокара върха на пръста си по чашата е лимонада, обирайки остатъка от подсладена пулпа от ръба й. Сестрите Бауман обсъждаха оживено въпроса дали крушовата градина е най-доброто място, където да се устрои засада на Кендъл. Точно когато Анабел си помисли, че Еви може да се откаже от маловажния разговор, момичето прошепна тихо:

— Анабел, чу ли, че господин Хънт се е върнал в Стоуни крос миналата вечер?

— Откъде знаеш?

— Някой казал на леля ми.

Анабел срещна очите на Еви и не можа да не си помисли, че беда сполетява всеки, направил грешката да подцени Еванджелин Дженър.

— Не, не съм чула — отвърна тя.

Еви наклони леко чашата си и се загледа в подсладената течност.

— Учудвам се, че още не се е възползвал от предложението ти за целувка — произнесе тя бавно. — С-след всичкия този интерес, който п-показа към теб…

Погледите им се срещнаха и Анабел усети как лицето й почервенява. Очите й умоляваха Еви да не казва нищо повече, и тя тръсна глава бързо.

Прозрението мина като сянка по лицето на Еви.

— Анабел — произнесе тя бавно, — много ли ще се обидиш, ако не д-дойда с останалите да те изненадаме с лорд Кендъл тази вечер? И б-без това ще и-има достатъчно хора, които да присъстват. Сигурно Лилиан ще д-доведе цяла тълпа от нищо неподозиращи свидетели. Аз ще съм ненужна.

— Разбира се, че няма да се обидя — каза Анабел и попита със смутена усмивка: — Етични съображения, а, Еви?

— О, не, просто не мога да съм лицемерна. Г-готова съм да призная вината си в това деяние… и н-независимо дали дойда, или не в градината тази вечер, аз съм част от групата. Просто… — Тя млъкна и продължи по-тихо: — Н-не мисля, че ти искаш лорд Кендъл. Не като мъж — не и за това, което той наистина е. А сега, с-след като те познавам по-добре, аз… не вярвам, че женитбата с него ще те направи щастлива.

— Но ще ме направи — възрази Анабел, тонът й стана по-остър и привлече вниманието на Бауман. Те спряха да приказват и я изгледаха с любопитство. — Никой не може да се доближи повече до идеала ми, отколкото лорд Кендъл.

— Той е идеален за теб — съгласи се уверено Лилиан. — Надявам се, че не се опитваш да посееш семената на съмнението, Еви… вече е прекалено късно за това. Няма да пожертваме един идеален план сега, когато почти сме постигнали победа.

Еви поклати глава мигновено и сякаш се сви в стола си.

— Не, не… аз не се о-опитвах да… — Гласът й изтъня до мънкане и тя хвърли извинителен поглед на Анабел.

— Разбира се, че не се опитваше — каза Анабел в защита на Еви, успявайки да изобрази дръзка усмивка. — Хайде, Лилиан, да преговорим още веднъж плана.

* * *

Лорд Кендъл реагира с тихо доволство, когато Анабел Пейтън го помоли да се измъкнат за ранна вечерна разходка в градината. Въздухът беше неподвижен в здрача, обгърнал имението, без никакъв бриз, който да раздвижи мрачната атмосфера. Повечето гости се обличаха за вечеря или се забавляваха в стаята за карти и в салона, поради което навън беше свободно. Не съществува мъж, който да не знае какво иска едно момиче, когато предлага разходка без придружител в такива обстоятелства. Явно Кендъл нямаше нищо против да открадне една-две целувки, защото позволи на Анабел да го склони, докато отминаваха каменната стена, покрита е пълзящи рози.

— Струва ми се, че трябваше да помолим някой да ни придружи — каза той. — Това е неуместно, мис Пейтън.

Анабел грейна в усмивка.

— Само за малко. Никой няма да забележи.

Той тръгна охотно с нея и тя усети нарастващата вина, която сякаш я притискаше от всички страни. Сякаш водеше агне на заколение. Кендъл беше мил човек — не заслужаваше да бъде подмамен в принудителен брак. Ех, ако тя имаше повече време, можеше да остави нещата да се развиват по естествен начин и да получи истинско предложение от него. Но това бе последната седмица от партито и беше задължително да го докара до нужното състояние сега. Ако успееше да приключи с тази част от плана, след това нещата щяха да бъдат много по-лесни. Анабел, лейди Кендъл, напомни си тя мрачно. Анабел, лейди Кендъл… можеше да се види като уважавана млада съпруга, която живее в спокойния свят на хемпширското общество, пътува от време на време до Лондон, посреща брат си вкъщи от училище през ваканциите. Анабел, лейди Кендъл би имала половин дузина русокоси деца, някои от тях е очила, като баща си. Анабел, лейди Кендъл, щеше да бъде предана съпруга, която щеше да прекара остатъка от дните си в опит да изкупи вината си за начина, по който бе накарала съпруга си да се ожени за нея.

Те стигнаха сечището зад крушовата градина, където сред покрит с чакъл кръг, стоеше каменна маса. Кендъл спря и погледна Анабел, беше се облегнала на ръба на масата в изискана поза. Той се осмели да докосне един кичур, паднал на рамото й, възхищавайки се на златния блясък в светло кестенявите къдрици.

— Мис Пейтън — прошепна лордът, — може би вече е ясно, че съм развил безспорно предпочитание към вашата компания.

Сърцето на Анабел започна да бие толкова оглушително в гърлото й, че тя си помисли, че ще се задуши.

— Аз… намирам огромно удоволствие в нашите разговори и съвместни разходки — успя да каже тя.

— Колко сте възхитителна — прошепна Кендъл и се приближи още към нея. — Никога не съм виждал по-сини очи.

Само преди месец Анабел би била свръх радостна това да се случи. Кендъл беше приятен мъж, нещо повече — привлекателен, млад и богат, при това с титла… о, какво й ставаше, по дяволите? Цялото й същество бе изпълнено с неохота, когато той се наведе над пламналото й, напрегнато лице. Развълнувана и смутена, тя се опита да стои неподвижна заради него. Преди устните им да се срещнат, обаче, се изви и се дръпна от него.

Над сечището се спусна тишина.

— Уплаших ли ви? — поиска да узнае Кендъл. Обноските му бяха вежливи и кротки… толкова различни от арогантността на Саймън Хънт.

— Не… не е това. Просто… Не мога да направя това. — Анабел разтърка челото си, раменете й бяха вдървени под бухналата й копринена рокля с прасковен цвят. Когато заговори отново, гласът й беше натежал от угризение и отвращение към самата себе си. — Извинете ме, господарю. Вие сте един от най-милите джентълмени, които някога съм имала привилегията да познавам. Точно по тази причина ви оставям. Не е честно от моя страна да окуражавам интереса ви, при положение, че нищо няма да излезе от това.

— Защо мислите така? — попита той, явно смутен.

— Реално, вие не ме познавате — каза Анабел с горчива усмивка. — Повярвайте ми, не си подхождаме. Независимо колко се опитвах, няма да съм в състояние да се удържа да не ви стъпча накрая — а вие сте джентълмен до мозъка на костите си, за да се противопоставите… което ще направи и двамата ни злочести.

— Мис Пейтън — прошепна той, опитвайки се да схване значението на нейното избухване, — не мога да разбера…

— И аз не съм сигурна, че разбирам. Но съжалявам. Искам най-доброто за вас, господарю. Искам също… — Дъхът й излезе накъсан и тя внезапно се засмя: — Желанията са опасно нещо, нали — прошепна тя и напусна бързо сечището.