Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of a Sumers Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Тайните на една лятна нощ

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Скоро, след като се върнаха в Лондон, двамата се сблъскаха с неизбежните търкания между двете семейства, които не биха могли да бъдат по-различни. Майката на Саймън, Берта, искаше да отидат на вечеря, за да се опознаят по-добре, тъй като това не било възможно преди сватбата. Макар Саймън да предупреди Анабел какво да очаква, а тя на свой ред да положи усилия да подготви майка си и брат си, подозираше, че сблъсъкът в най-добрия случай ще доведе до смесени резултати.

Слава богу, Джеръми се примири лесно с факта, че Саймън Хънт вече му е зет. Източил се висок през изминалите няколко месеца, той стърчеше с цяла глава над Анабел, когато я прегърна в коридора на тяхната къща. Златисто кестенявата му коса беше изсветляла заради прекараното навън време, а сините очи бяха ясни и усмихнати на загорялото му лице.

— Не можех да повярвам на очите си, когато прочетох писмото на мама, в което ми съобщаваше, че ще се омъжиш за Саймън Хънт — каза й той. — След всичките неща, които приказваше за него през изминалите няколко години…

— Джеръми — намръщи се Анабел. — Да не си посмял да кажеш това втори път!

Като се смееше, Джеръми продължи да държи ръката си на рамото й, докато подаваше ръка на Саймън. — Поздравления, сър. — Когато двамата си стиснаха ръцете, той продължи дяволито: — Всъщност, не бях много изненадан. Сестра ми се оплакваше от вас толкова често и от толкова отдавна, че се досещах, че таи силни чувства към вас.

Топлият поглед на Саймън падна върху намръщената му съпруга.

— Не мога да си представя от какво е намерила да се оплаква — произнесе той любезно.

— Мисля, че каза… — започна Джеръми и смигна, когато Анабел го смушка в ребрата. — Добре де, ще си мълча. — Той вдигна ръце извинително и отстъпи назад. — Само се опитвах да проведа любезен разговор с новия си зет.

— „Любезният разговор“ предполага да се говори за времето или да се интересуваш от здравето на някого — информира го Анабел. — А не да се разкриват потенциално смущаващи коментари, които сестра ти ти е доверила.

Плъзгайки ръка около кръста на Анабел, Саймън я придърпа към гърдите си и прошепна в ухото й:

— Имах идея за това, което каза. Все пак беше достатъчно склонна, за да ми го кажеш лице в лице.

Чувайки веселата нотка в гласа му, тя се отпусна срещу него.

Джеръми никога не бе виждал сестра си да говори така свободно с някой мъж и промяната го накара да се усмихне.

— Бих казал, че женитбата ти се е отразила добре, сестричке!

Точно тогава Филипа влезе в стаята и се втурна към дъщеря си с радостен вик.

— Скъпа, толкова много ми липсваше! — Тя прегърна Анабел силно, след това се обърна към Саймън с широка усмивка. — Скъпи господин Хънт, заповядайте вкъщи. Хареса ли ви Париж?

— Невероятно — отвърна любезно Саймън и се наведе да я целуне по бузата. Той не погледна към Анабел, когато добави: — Особено ми хареса шампанското.

— Ама разбира се — отвърна Филипа, — сигурна съм, че всеки, който… Анабел, скъпа, какво правиш?

— Просто отварям прозореца — отговори Анабел със странен глас, лицето й почервеня като цвекло от думите на Саймън, когато си спомни вечерта, когато той бе използвал една чаша шампанско прекалено творчески. — Тук е ужасно топло — защо, по дяволите, прозорците са затворени по това време на годината? — Тя продължи да стои с извърнато лице, докато накрая Джеръми не отиде да й помогне.

Саймън и Филипа разговаряха, а Джеръми отвори прозореца и се усмихна, когато Анабел подложи поруменялото си лице на хладния бриз.

— Сигурно е бил страхотен меден месец — прошепна той с бърза усмивка.

— Не се предполага да знаеш такива неща — изсъска му Анабел.

Джеръми изсумтя.

— На четиринайсет съм, Анабел, не на четири. — Главата му се наведе към нейната. — Е, защо се омъжи за господин Хънт? Мама казва, че е защото те е компрометирал, но като те познавам, има нещо повече. Едно е сигурно — ти не би позволила да бъдеш компрометирана, освен ако не искаш. — Блясъкът в очите му изчезна и той продължи по-сериозно: — Заради парите ли е било? Видях сметките… явно не сме имали и една лира.

— Не беше само заради парите. — Анабел винаги досега бе проявявала честност към брат си, но беше трудно да признае истината дори пред себе си.

— Разболях се в Стоуни крос, а господин Хънт бе неочаквано мил към мен. И когато започнах да се стоплям към него, открих, че той и аз… имаме, ами… влечение…

— Интелектуално или физическо? — Усмивката на Джеръми се върна, когато прочете отговора в очите й. — И двамата? Това е добре. Кажи ми, ти…

— За какво си шепнете, вие двамцата? — попита Филипа със смях, като им направи знак да се дръпнат от прозореца.

— Умолявах сестра си да не наплашва съпруга си — отвърна Джеръми и Анабел завъртя очи.

— Благодаря ти — каза му мрачно Саймън. — Както можеш да си представиш, изисква се голяма сила на духа, за да устоиш на такава съпруга, но дотук успявам. — Той млъкна с усмивка, когато видя заплашителния поглед на Анабел. — Виждам, че брат ти и аз можем да споделим мъжките си тайни навън, докато ти разказваш на майка си за Париж. Джеръми… искаш ли да се повозиш на файтона ми?

Брат й нямаше нужда от повече подканяне.

— Само да си взема шапката и сакото…

— Няма нужда от шапка — посъветва го лаконично Саймън. — Няма да си в състояние да я задържиш за повече от минута на главата си.

— Господин Хънт — провикна се след тях Анабел, — ако се каните да убивате брат ми, няма да получите вечеря.

Саймън извика в отговор нещо неясно и двамата с брат й изчезнаха в коридора.

— Файтоните са прекалено леки и бързи, и лесно се преобръщат — намръщи се Филипа. — Наистина се надявам, че господин Хънт е опитен файтонджия.

— Изключителен — увери я Анабел. — Докара ни от хотела с толкова контролирана скорост, че имах чувството, че се движим в тежък, стар семеен кабриолет. Уверявам те, Джеръми не би могъл да е в по-сигурни ръце.

През следващия час двете жени седяха в салона и пиеха чай, докато обсъждаха всичко, което се бе случило през изминалите две седмици. Както Анабел очакваше, Филипа не зададе никакъв въпрос от по-интимно естество за медения месец, въздържайки се от намеса в интимните отношения на двойката. За сметка на това, обаче, прояви голям интерес към описанията на Анабел за чужденците, които бяха срещнали, и партитата, които бяха посетили. Масата богати индустриалци бяха непознати на Филипа и тя слушаше напрегнато, докато Анабел се опитваше да й разкаже всичко подробно.

— Вижда се, че все повече и повече такива хора идват в Англия, — отбеляза Филипа, — за да съчетават богатството си с титла.

— Като семейство Бауман — каза Анабел.

— Да. Изглежда с всеки сезон ще идват все повече хора от Америка — а господ знае, че вече е достатъчно трудно да си хванеш благородник. И определено не се нуждаем от още конкуренция. Ще съм доволна, когато цялата тази предприемаческа треска най-после се успокои и нещата се върнат към начина, по който бяха.

Анабел се усмихна печално, когато се запита как да обясни на майка си, че от онова, което е видяла и чула, процесът на разрастваща се индустриализация току-що започва… и че нещата никога няма да се върнат към онова, което е било. Анабел едва сега бе започнала да разбира трансформацията, която железниците, витловите кораби и механизирането на фабриките щяха да окажат върху Англия и останалия свят. Това бяха темите, които Саймън и неговите познати бяха дискутирали на вечеря, вместо да се занимават с лов и провинциални партита.

— Кажи ми, разбирате ли се с господин Хънт — попита Филипа. — Защото така изглежда.

— О, да. Макар да трябва да призная, че господин Хънт не прилича на никой мъж, когото съм познавала преди. Джентълмените, с които бяхме свикнали… неговият ум работи различно от техните. Той… той е напредничав…

— О, небеса — възкликна Филипа с неопределена антипатия. — Имаш предвид политически ли?

— Не… — Анабел направи комична физиономия, когато се сети, че дори не знае към коя партия членува мъжът й. — Всъщност, след като чух някои от възгледите му, не се съмнявам, че е либерал или…

— Боже мили. Може би е време да го подтикнеш да тръгне в друга посока.

Това накара Анабел да се разсмее.

— Съмнявам се. Но това всъщност няма значение, защото… Мамо, аз всъщност започнах да вярвам, че някой ден мнението на тези предприемачи и търговци ще има повече тежест от това на аристокрацията. Само финансовото им влияние…

— Анабел — прекъсна я внимателно Филипа, — смятам, че е чудесно, задето искаш да подкрепиш съпруга си. Но един търговец никога няма да е толкова влиятелен, колкото един благородник. Не и в Англия, във всеки случай.

Внезапно разговорът им бе прекъснат от нахлуването на Джеръми в салона. Той беше разрошен и очите му горяха.

— Джеръми! — Анабел скочи на крака. — Какво се е случило? Къде е господин Хънт?

— Разхожда конете из квартала, за да ги успокои. — Той поклати глава и заговори задъхано. — Този човек е луд. На три пъти едва не се преобърнахме, щяхме да убием половин дузина души, а аз бях така раздрусан, че цялата долна половина на тялото ми е синьо-черна. Ако ми беше останал дъх в гърдите, щях да започна да се моля, когато едва не умряхме. Хънт има най-злонравните коне, които съм виждал, и пускаше такива отвратителни ругатни, че само заради една от тях бих изхвърчал от училище завинаги…

— Джеръми — подзе извинително Анабел, втрещена, че Саймън би могъл да подложи брат й на такава заплаха. — Толкова съм…

— Несъмнено това бе най-хубавият следобед в целия ми живот! — продължи ликуващо Джеръми. — Помолих Хънт да ме изведе отново утре и той каза, че ще го направи, ако има време — о, той е невероятен чудак, Анабел! Отивам да пия вода — по гърлото ми е полепнал сигурно един сантиметър прах. — Той изтича радостно, докато майка му и сестра му гледаха след него с отворена уста.

По-късно същата вечер Саймън заведе Анабел, Джеръми и майка им в жилището над месарския магазин, където продължаваха да живеят родителите му. Състоящо се от три основни стаи и тясно стълбище, водещо към таван на третия етаж, мястото беше малко, но добре обзаведено. Въпреки това Анабел можеше да разчете неодобрението по лицето на майка си. Филипа не можеше да проумее защо семейство Хънт не са избрали да живеят в красива градска къща. Колкото повече Анабел се опитваше да обясни, че Хънт не се срамуват от професията си и нямат желание да избягат от клеймото, че принадлежат на работническата класа, толкова пообъркана ставаше Филипа. Забелязвайки с раздразнение, че майка й е преднамерено невъзприемчива, тя изостави всички опити да обсъжда семейството на Саймън и настоятелно помоли Джеръми да не позволява на Филипа да каже нещо пренебрежително пред тях.

— Ще се опитам — обеща той колебливо. — Но знаеш, че мама не се погажда добре с хора, които са различни от нас.

Анабел въздъхна с раздразнение.

— Пази боже да трябва да прекараме вечерта с хора, които не са съвсем като нас. Може да научим нещо. Или по-лошо, може дори да се наслаждаваме на това… о, какъв срам!

Любопитна усмивка се разля по устните на брат й.

— Не бъди толкова сурова към нея, Анабел. Неотдавна и ти не одобряваше тези от по-низше потекло.

— Не е вярно! Аз… — Тя млъкна и се намръщи, след това въздъхна. — Прав си, така е. Макар сега да не разбирам защо. Няма срамна работа, нали? Определено е за уважение пред лентяйството.

Джеръми продължи да се усмихва.

— Променила си се — беше единственият коментар и Анабел отвърна мрачно:

— Може би това не е лошо.

Сега, когато изкачиха тесните стълби, които извеждаха от месарския магазин към частните стаи на Хънтови, Анабел усети леката резервираност в поведението на Саймън, единственият признак за несигурността, която той сигурно чувстваше. Без съмнение се тревожеше за това как тя и семейството й „ще се погодят“, както Джеръми бе казал. Решена да направи вечерта успешна, Анабел залепи уверена усмивка на лицето си и дори не трепна, когато чу суматохата в жилището на Хънт… какофония от гласове на възрастни, детски викове и думкане, което звучеше като преобръщане на мебели.

— Боже мой — възкликна Филипа. — Това прилича на… на…

— На караница? — услужливо се обади Саймън. — Възможно е. В семейството ми невинаги е лесно да различиш любезния разговор от словесните престрелки.

Когато влязоха в главната стая, Анабел се опита да се ориентира в масата от лица… тук беше по-голямата сестра на Саймън, Сали, омъжената майка на половин дузина хлапета, които в момента търчаха из стаите… Съпругът на Сали, родителите на Саймън и трите му по-малки братя, както и по-малката му сестра Мередит, чието сериозно спокойствие беше в странен контраст с цялата бъркотия. От онова, което Саймън бе казвал на Анабел, излизаше, че е особено привързан към Мередит, която се различаваше доста от шумните си роднини със срамежливостта и пристрастеността си към книгите.

Децата се стълпиха около Саймън, който показа изненадваща способност да общува с тях, като ги подхвърляше във въздуха, успявайки през това време да провери паднало зъбче или да попие подсмърчащо носле. Първите няколко минути бяха неловки — сродените семейства се представяха един на друг, децата тичаха напред-назад, а котката измяука възмутено, когато бе ухапана от едно досадно кутре. Анабел очакваше, че нещата след това ще се успокоят, но в действителност бъркотията продължи през цялата вечер. Тя хвърляше крадешком погледи към замръзналата усмивка на майка си, към веселия Джеръми и раздразнения Саймън, когато опитите му да укроти хаоса не се увенчаваха с успех.

Бащата на Саймън, Томас, беше едър, внушителен мъж, с черти, които лесно можеха да бъдат взети за застрашително строги, от време на време лицето и очите му се смекчаваха от усмивка, която не бе толкова харизматична като тази на Саймън, но притежаваше собствен чар. Анабел успя да размени няколко любезни реплики с него, докато седяха на вечеря един до друг. За съжаление, явно двете майки не се разбираха особено добре. Причината не изглеждаше да е толкова неприязън, колкото пълна неспособност да установят връзка една с друга. Животите им, преживяванията, които ги бяха възпитали и формирали възгледите им не биха могли да бъдат по-различни.

Вечерята се състоеше от дебели парчета добре изпечени бифтеци, гарнирани с пудинг и оскъдно количество зеленчуци. Потискайки една тъжна въздишка, когато си помисли за кухнята, на която се бяха наслаждавали във Франция, Анабел прилежно забоде вилица в месото.

Не след дълго Мередит се обърна към нея с дружелюбен коментар:

— Анабел, сигурно ще ни разкажете повече за Париж. Двете с мама скоро ще обиколим Континента за първи път.

— Колко хубаво! — възкликна Анабел. — Кога заминавате?

— Всъщност, след седмица. Ще отсъстваме най-малко месец и половина, като започнем от…

Разговорът за пътуване продължи до свършването на месото и една прислужница дойде да събере чиниите; семейството се оттегли в салона за чай и сладки. За радост на децата Джеръми седна с тях на пода близо до печката и започнаха да играят на клечки, като се опитваха да удържат кутрето. Анабел седна наблизо, гледаше лудориите им и разговаряше с по-голямата сестра на Саймън. Тя не можа да не забележи, че Саймън е изчезнал с майка си, която — както предположи — искаше да разпита най-големия си син за бързата женитба и състоянието на брака им.

— О, по дяволите — възкликна Джеръми. — Кутрето е направило локва.

— Някой да намери прислужницата и да й каже — извика Сали, когато децата се разсмяха гръмогласно на невъзпитаното кученце.

Тъй като Анабел седеше най-близо до вратата, тя стана и отиде в съседната стая — прислужницата още чистеше остатъците от вечерята. След като я информира за малката беля, момичето бързо отиде в салона с няколко парцала. Анабел понечи да я последва, но дочу разговор откъм близката кухня и спря, когато разпозна ниския, неодобрителен глас на Берта.

— … тя наистина ли те обича, Саймън?

Анабел замръзна, наостряйки слух за отговора на Саймън.

— Хората се женят и поради много други причини.

— Значи не те обича — последва унилият извод на Берта. — Не мога да кажа, че съм изненадана. — Жени като тези никога…

— Внимавай — промърмори Саймън. — Говорим за съпругата ми.

— Тя е едно красиво украшение за ръката ти — настоя Берта, — когато се движиш сред големци. Но щеше ли да се омъжи за теб без парите ти? Би ли останала с теб във време на беди и нещастия? Само ако беше погледнал поне едно от момичетата, с които се опитвах да те събера. Онази Моли Хевлок или Пег Ларчър… добри, стабилни момичета, които биха били истински другарки…

Анабел не чу нищо повече. Контролирайки изражението си, тя се върна сред шума и светлината на салона. Е, това става, когато се подслушва, каза си тя мрачно, питайки се дали мнението на Берта за нея може да падне по-ниско. Неодобрението я нарани… макар да би трябвало да знае, че няма кой знае каква причина семейството или майката на Саймън да я харесват. Всъщност, докато размишляваше за ползите от това да се омъжи за Саймън, никога не й бе хрумвало да се запита какво може да му даде тя в замяна.

Запита се дали трябва да каже на Саймън какво е дочула, но веднага реши, че не бива. Зачекването на темата щеше само да го накара да започне да я успокоява или може би да се извини заради майка си, а и от двете нямаше нужда. Тя знаеше, че ще й отнеме време, за да докаже своята стойност пред Саймън и пред неговото семейство… а може би дори пред самата себе си.

По-късно вечерта, когато двамата със Саймън се върнаха в „Рътлидж“, Саймън я хвана за раменете и я погледна с лека усмивка.

— Благодаря ти — каза той.

— За какво?

— За това, че беше толкова мила със семейството ми. И за това, че избра да пренебрегнеш факта, че са толкова различни от теб.

Анабел се изчерви от удоволствие и внезапно се почувства по-добре.

— Наслаждавах се на вечерта — излъга тя и Саймън се усмихна.

— Не трябва да стигаш чак толкова далеч.

— О, може би имаше един-два момента, когато баща ти говореше за животински вътрешности… или когато сестра ти разказваше какво е направило бебето във ваничката си… но като цяло те бяха много, много…

— Шумни? — предложи Саймън и очите му заблестяха.

— Щях да кажа „мили“.

Той плъзна ръце по гърба й, масажирайки напрегнатите места под плешките й.

— Справяш се със задачата на съпруга на неблагородник наистина добре, като се имат предвид всички неща.

— Всъщност, не е толкова зле — съгласи се Анабел и го изгледа дръзко. — Мога да пренебрегна доста неща в замяна на…

— На банковата сметка?

Тя се засмя и провря пръсти в панталона му.

— Не на банковата сметка — успя да прошепне точно преди устата му да се затвори над нейната.

* * *

На следващия ден Анабел бе изпълнена с трепет, че ще се срещне с Лилиан и Дейзи, чийто апартамент се намираше в същото крило на „Рътлидж“. Докато се прегръщаха, трите пискаха и се смееха и скоро една прислужница, изпратена от госпожа Бауман, дойде да ги предупреди да бъдат по-тихи.

— Искам да видя Еви — оплака се Анабел и сплете ръце с Дейзи, когато тръгнаха към приемната на апартамента. — Как я кара тя?

— Попадна в ужасна беда преди две седмици за това, че се опитала да види баща си — въздъхна Дейзи. — Състоянието му се влошило и сега е на легло. Но я хванали да се измъква от къщата и сега леля Флорънс и останалите от семейството я държат изолирана.

— За колко време?

— Неопределено — дойде обезкуражителният отговор.

— О, тези противни хора — прошепна Анабел. — Иска ми се да можех да отида и да спася Еви.

— Няма ли да е забавно? — Дейзи беше завладяна мигновено от идеята. — Трябва да я отвлечем. Ще вземем една стълба и ще я сложим под нейния прозорец, след което…

— Леля Флорънс ще насъска кучетата срещу нас — довърши мрачно Лилиан. — Те имат два големи дога, които се разхождат по цяла нощ.

— Ще им хвърлим малко месо с упойка — предложи Дейзи. — И когато заспят…

— О, по дяволите твоите вятърничави планове — възкликна сестра й. — Искам да чуя за медения месец на Анабел.

Двата чифта кафяви очи погледнаха Анабел с неприкрит интерес.

— Е? — вдигна вежди Лилиан. — Как беше? Толкова ли е болезнено, колкото казват?

— Казвай де! — настоя Дейзи. — Нали помниш, че си обещахме да си казваме всичко!

Анабел се усмихна, наслаждавайки се на позицията си на човек, който знае нещо, което все още е загадка за тях.

— Ами, на моменти болеше доста — призна тя. — Но Саймън беше много нежен и… внимателен… и макар да нямам база за сравнение, не мога да си представя, че някой мъж може да е по-чудесен любовник.

— Какво имаш предвид? — попита Лилиан.

Анабел се изчерви и затърси думи да обясни нещо, което внезапно й се стори невъзможно за обяснение. Човек можеше да опише подробно механиката на процеса, но това едва ли щеше да предаде нежността на едно толкова лично преживяване.

— Интимността е отвъд това, което можете да си представите… първо ти се иска да умреш от неудобство, но след това има моменти, когато се чувстваш толкова прекрасно, че забравяш за смущението и единственото, което има значение, е да си близко до него.

Настъпи кратка тишина, когато сестрите се замислиха над думите й.

— А колко време трае? — осмели се да попита Дейзи.

Червенината върху лицето на Анабел се сгъсти.

— Понякога само няколко минути… а друг път няколко часа.

— Няколко часа! — повториха изумени в един глас сестрите.

Лилиан набръчка нос.

— Боже мой, това звучи ужасно.

Анабел се засмя на изражението й.

— Изобщо не е ужасно. Всъщност е приятно.

Лилиан поклати глава.

— Ще намеря начин да накарам съпруга си да приключи с това бързо. Има далеч по-приятни неща, които могат да се правят, отколкото да прекарваш часове в леглото, правейки това.

Анабел се усмихна.

— И като заговорихме за мистериозния джентълмен, който един ден ще ти е съпруг… трябва да започнем да планираме стратегията за следващата си кампания. Сезонът няма да започне до януари, което означава, че разполагаме с няколко месеца.

— Двете с Дейзи имаме нужда от настойница аристократка — въздъхна Лилиан. — Да не споменаваме уроците по етикет. И, за съжаление, Анабел, откакто се омъжи за човек без титла, ти вече нямаш реално обществено влияние, а ние сме все там, където бяхме. — Тя побърза да добави: — Не искам да те обидя, скъпа.

— Не се обиждам — отвърна спокойно Анабел. — Обаче Саймън има някои приятели измежду благородниците — лорд Уестклиф, например.

— О, не — завъртя глава Лилиан. — Не искам да имам нищо общо с него.

— Защо не?

Лилиан вдигна вежди, сякаш изненадана от необходимостта да обяснява.

— Защото е най-непоносимият мъж, когото някога съм познавала.

— Но Уестклиф е много високопоставен — отбеляза Анабел. — Освен това е най-добрият приятел на Саймън. Аз лично не го харесвам много, но той може да е полезен съюзник. Разправят, че титлата на Уестклиф е най-старата в Англия. Няма човек с по-синя кръв от неговата.

— Добре ни е известно — присви устни Лилиан. — Въпреки популистките му приказки, човек може да види, че тайно в душата си се радва, че е аристократ с много слуги, на които да заповядва.

— Чудя се защо Уестклиф още не е женен — замислено произнесе Дейзи. — Въпреки недостатъците му трябва да се признае, че е много изгодна партия за брак.

— Ще съм развълнувана, когато налапа въдицата — измърмори Лилиан, карайки другите две да се разсмеят.

* * *

Въпреки че Лондон беше до голяма степен изпразнен от „добро общество“ по време на най-горещите летни месеци, градският живот не беше замрял напълно. До оттеглянето на Парламента на дванайсети август, съвпадащо с откриването на сезона за яребици, присъствието на джентълмени с титли все още се изискваше понякога по време на следобедните сесии. Докато мъжете присъстваха в Парламента или ходеха в клубовете си, съпругите им пазаруваха, посещаваха свои приятелки и пишеха писма. Вечерите бяха на соарета и балове, които обикновено траеха до два-три часа след полунощ. Такъв беше графикът на един аристократ или на онези, за които се смяташе, че се занимават с аристократични професии — свещеници, морски офицери или лекари.

За разочарование на Анабел бързо стана ясно, че съпругът й, въпреки своето богатство и безспорен успех, не може да мине дори отдалечено за човек, който има аристократична професия. Заради това понякога двамата не бяха допускани до елегантните събития на висшата класа, от които тя копнееше да бъде част. Само когато някой благородник бе финансово задължен на Саймън, или беше близък приятел на лорд Уестклиф, ги канеше в дома си. Анабел получи само няколко посещения от млади съпруги на аристократи, които й бяха приятелки отпреди, и макар никога да не й отказваха да я посетят, не я окуражаваха да им върне визитите. Класовите граници и социални позиции не можеха да бъдат прескочени. Дори съпругата на един граф, разорена от комарджийските навици на съпруга си и прахосничеството му, поради което живееше в занемарен дом със само две прислужници на разположение, явно бе решила да демонстрира своето превъзходство над Анабел. В края на краищата съпругът й, въпреки недостатъците си, беше благородник, а Саймън Хънт отблъскващ търговец.

Вбесена от студеното отношение на графската съпруга, Анабел отиде при Лилиан и Дейзи да се оплаче от високомерното отношение и отхвърляне, които бе получила. И двете проявиха съчувствие, докато слушаха пламенното й недоволство.

— Трябваше да видите салона й! — Анабел ходеше напред-назад пред сестрите, които бяха седнали на канапето в приемната си стая. — Всичко беше прашно и износено, по целия килим имаше петна от вино, а единственото, което можа да направи тя, бе да ме гледа отвисоко и да ме съжалява, че съм се омъжила за по-низш. Низш, каза тя, когато всички знаят, че съпругът й е затъпял от пиянство и хвърля всеки шилинг на масата за хазарт! Може и да е граф, но не е достоен да оближе върховете на обувките на Саймън, и аз едва се сдържах да не й го кажа.

— Защо се сдържа? — попита Лилиан разсеяно. — Аз бих й казала точно каквото мисля за глупавия й снобизъм.

— Защото човек не печели нищо от спора с такива хора. — Анабел се намръщи. — Дори да спаси дузина хора от удавяне, Саймън никога няма да получи уважението, което ще получи някой дебел благородник, който ще седи и ще гледа, без да си мръдне пръста да помогне.

Дейзи леко вдигна вежди.

— Съжаляваш ли, че не си се омъжила за благородник?

— Не — отвърна веднага Анабел и наведе глава засрамено. — Но може би… може би има моменти, когато ми се иска Саймън да беше благородник.

Лилиан я изгледа с нотка на загриженост.

— Ако можеше да се върнеш и да промениш нещата, би ли избрала лорд Кендъл пред господин Хънт?

— Господи боже, не — Анабел се отпусна с въздишка в един стол и полите на копринената й рокля — зелена, на дребни цветчета се издуха около нея. — Не съжалявам за избора си. Но съжалявам, че нямаше как да отида на бала на Уаймаркс. Или на соарето в Джилбред хаус. Или на някое от онези събития, които хората от доброто общество посещават. Вместо това господин Хънт и аз най-често ходим на партита, давани от съвсем различна група хора.

— Какви точно хора? — поиска да знае Дейзи.

При колебанието на Анабел Лилиан произнесе с ирония:

— Предполагам, че Анабел има предвид кариеристи. Всички тези хора с многото пари, с ценности на низшата класа и плебейски маниери. С други думи, като нас.

— Не — каза Анабел веднага и двете сестри се засмяха.

— Да — кимна Лилиан. — Ти се омъжи за човек от нашия свят и вече принадлежиш към тях не повече, отколкото ние ще принадлежим към благородничеството, ако успеем да вземем съпрузи с титли. Истината е, че аз лично не горя от желание да общувам с Уаймаркс или Джилбред, които са скучни до смърт и се интересуват само от себе си.

Анабел я изгледа замислено, внезапно виждайки положението си от друга гледна точка.

— Никога не съм се питала дали са скучни — прошепна тя. — Предполагам, че винаги съм искала да се изкача до върха на стълбата, без дори да се запитам дали гледката ще ми хареса. Но сега въпросът е без значение, разбира се. И трябва да намеря начин да се адаптирам към един различен живот, единственият, който, струва ми се, съм искала. — Като подпря лакти на коленете си, Анабел обхвана брадичка в ръце и добави: — Ще знам, че съм успяла, когато повече не ме наранява пренебрежителното отношение на някоя бледа графска съпруга.

* * *

По ирония на съдбата семейство Хънт бяха поканени същата седмица на бал, даван от лорд Хардкасъл, който беше тайно задължен на Саймън за съвета как да реструктурира стопяващия се семеен баланс на инвестиции и авоари. Беше голямо и добре организирано събитие, и въпреки новото решение на Анабел да не се интересува от организирани от висшата класа балове, нямаше как да не се развълнува. Облечена в бледо лимонена сатенена рокля, с нагласена на букли коса, завързана с жълта копринена кордела, Анабел влезе в балната зала под ръка със Саймън. Балната зала, с бели мраморни колони отстрани, беше обляна от блясъка на осем полилеи, въздухът бе изпълнен с аромата на големите букети от рози и божури. Анабел пое чаша ледено шампанско и бързо се смеси с приятелки и познати, потопена в изисканата атмосфера. Това бяха хората, които винаги бе разбирала и на които се бе опитвала да подражава — цивилизовани, с красиви маниери, познаващи музиката, изкуството и литературата. Тези джентълмени никога не обсъждаха политически или бизнес проблеми пред дама и всеки от тях би предпочел да бъде застрелян, отколкото да спомене цената на нещо или да размишлява открито за това какви са достойнствата на някого.

Тя танцува много, със Саймън и с други мъже, смя се и говори спокойно, умело отклонявайки комплиментите, които се сипеха върху нея. По средата на вечерта съзря Саймън да разговаря с приятели и изпита внезапен порив да отиде при него. Успявайки да се откъсне от двама настоятелни джентълмени, тя мина отстрани на залата, където пространството зад колоните образуваше полутъмен коридор. Между колоните, канапетата и малките групи столове беше осигурено място за гостите, където да си почиват и да разговарят. Тя мина зад няколко вдовици… след това покрай група тъжни момичета без кавалери, които предизвикаха съчувствена усмивка върху лицето й. Но когато се доближи до две жени, дочу думи, които я накараха да спре в прикритието на няколко големи палми.

— … не знам защо е трябвало да бъдат поканени тази вечер — възмущаваше се едната. Анабел разпозна гласа — беше на бивша нейна приятелка, сега лейди Уелс-Трофтън, която бе говорила приятно с нея само преди няколко минути. — Колко е самодоволна, перчи се с просташкия диамант на пръста си и с невъзпитания си съпруг без никаква следа от срам!

— Няма да се перчи вечно — дойде другият глас. — Явно още не е разбрала, че ги канят само в домовете на онези, които са им финансово задължени. Или у приятелите на Уестклиф, разбира се.

— Уестклиф е много близък с него — призна лейди Уелс-Трофтън. — Но са стигнали дотук само благодарение на благосклонността му. Би трябвало да проявят добър вкус и да не се бутат на места, които не са за тях. Тя се омъжи за обикновен човек и затова трябва да се среща с обикновени хора. Макар да подозирам, че се мисли за прекалено добра за тях…

Анабел усети, че й прилошава и се дръпна, без да я забележат, след което се насочи към ъгъла на балната зала. Аз наистина трябва да се откажа от този навик да подслушвам, помисли си тя с ироничен хумор, спомняйки си вечерта, когато бе дочула коментара на Берта Хънт за себе си. Сякаш вечно трябва да чувам такива неласкателни коментари.

Не я изненада, че се носят слухове за нея и за Саймън — онова, която я изуми беше злостният тон на жената. Беше трудно да се проумее какво може да причини такава неприязън… освен, може би, завист. Анабел се беше сдобила с красив, мъжествен и богат съпруг, докато лейди Уелс-Трофтън се бе омъжила за благородник с най-малко трийсет години по-възрастен от нея, който имаше чара на растение в саксия.

Анабел си спомни коментара на Филипа: „Мъж, който се занимава с търговия никога няма да бъде толкова влиятелен, колкото един благородник“. Но тя имаше чувството, че благородниците се страхуват от нарастващата мощ на индустриалци като Саймън. Малцина от тях бяха толкова умни като лорд Уестклиф да разберат, че трябва да правят далеч повече от това да се придържат към старите преимущества на собствениците на земи, за да поддържат силата си. Анабел мина между две колони и огледа балната зала, пълна с аристократи, толкова надути, толкова затънали в традиционния начин на мислене и поведение… толкова решени да игнорират това, че светът наоколо се променя. Тя продължаваше да намира компанията им безкрайно по-приятна от грубото, често незряло поведение на Саймъновите приятели. Но вече не гледаше на тях със страхопочитание или копнеж. Всъщност…

Мислите й бяха прекъснати, когато един джентълмен се приближи до нея, носейки две чаши изстудено шампанско. Той беше плешив и едър, гънките на врата му преливаха над ръба на копринената му вратовръзка. Анабел простена вътрешно, когато го позна — лорд Уелс-Трофтън, съпругът на жената, която се възмущаваше от нея толкова силно. От начина, по който лакомият му поглед се плъзна по гърдите й, покрити с блед сатен, излизаше, че той не споделя мнението на съпругата си, че Анабел не е трябвало да идва на бала.

Уелс-Трофтън, чиято склонност към извънбрачни афери беше добре известна, се бе приближил към Анабел година по-рано, намеквайки недвусмислено, че иска да й помогне във връзка с финансовите й затруднения в замяна на нейната компания. Фактът, че тя грубо бе отхвърлила предложението му, явно изобщо не бе охладил неговия интерес. Нито пък новината за брака й. За аристократи като Уелс-Трофтън бракът не пречеше на една афера — по-скоро дори я подкрепяше. „Няма незаконно легло“ — беше често чувано твърдение в благородническите среди… а любовните афери бяха привилегия, на която често се наслаждаваха женените лордове и дами. Нямаше по-привлекателно нещо за един благородник от младата съпруга на друг мъж.

— Госпожо Хънт — произнесе любезно Уелс-Трофтън, подавайки й чаша с шампанско, която тя прие с хладна усмивка. — Тази вечер сте красива като лятна роза.

— Благодаря, лорде — сериозно отвърна Анабел.

— На какво трябва да отдадем очевидния ви блясък на доволство, скъпа моя?

— На наскорошния ми брак, сър.

Уелс-Трофтън се подсмихна.

— Ах, спомням си добре тези ранни години на брака. Наслаждавайте се на удоволствието, докато трае, защото бързо отлита.

— Може би за някои. А за други трае цял живот.

— Скъпа моя, колко възхитително наивна сте. — Той й хвърли знаеща усмивка и погледът му отново се върна към гърдите й. — Но няма да ви изваждам от тази романтична заблуда, тъй като тя ще избледнее сама с времето.

— Съмнявам се — каза Анабел, карайки го да се изкиска.

— Значи Хънт е сносен съпруг, а?

— Във всяко едно отношение — увери го тя.

— Хайде, ще ви бъда довереник, да намерим някое удобно ъгълче и да си поговорим. Знам няколко.

— Не се съмнявам — отвърна тихо Анабел, — но не се нуждая от довереник, лорде.

— Настоявам да ви отведа поне за момент. — Уелс-Трофтън сложи месестата си ръка на кръста й. — Няма да проявите глупостта да възразите, нали?

Знаейки, че единствената й защита е да омаловажи настояването му, Анабел се усмихна и се отдалечи от него, отпивайки шампанско с умишлено безгрижие.

— Нямам никакво намерение да отивам никъде с вас, лорде. Боя се, че съпругът ми е доста ревнив по характер.

Тя трепна леко, когато чу гласа на Саймън зад нея.

— Не без основание, както изглежда. — Макар да говореше тихо, в тона му имаше хапливи нотки, които разтревожиха Анабел. Тя го погледна с мълчалива настойчивост, молейки го да не прави сцени. Лорд Уелс-Трофтън беше досаден, но безвреден, и Саймън щеше да го направи обект на подигравки, ако се разчуеше.

— Хънт — промърмори дебелият граф, като се хилеше без капка срам. — Вие сте късметлия да спечелите такава възхитителна награда.

— Да, късметлия съм. — Погледът на Саймън беше унищожителен. — Ако още веднъж я доближите…

— Скъпи — прекъсна го Анабел със снизходителна усмивка, — обожавам примитивния ти нрав. Но нека оставим това за след бала.

Саймън не отговори, гледаше кръвнишки към Уелс-Трофтън, докато едва сдържаният му гняв не привлече вниманието на близкостоящите.

— Стойте далеч от съпругата ми — произнесе той тихо, карайки другия мъж да пребледнее.

— Приятна вечер, лорде — каза Анабел, като пресуши чашата си и му изпрати ослепителна фалшива усмивка. — Благодаря ви за шампанското.

— Удоволствието беше мое — последва киселият отговор на лорда и той бързо се отдалечи.

Порозовяла от смущение, Анабел избегна любопитните погледи на останалите гости, когато излезе от балната зала, следвана от Саймън. Двамата намериха един външен балкон и тя подложи на бриза пламналите си бузи.

— Какво ти каза той? — поиска да знае Саймън, надвесен над нея.

— Нищо важно.

— Не, той ти даваше аванси — всеки можеше да го види.

— Това не означава нищо за него, нито пък за някого другиго тук. Такива са те всичките — знаеш добре, че това не са неща, които да се вземат на сериозно. За тях верността е само един… предразсъдък на средната класа… И ако мъж подкачи жена, както лорд Уелс-Трофтън ме подкачи, никой не му отдава никакво значение…

— Аз му отдавам значение, когато съпругата ми е тази, която подкачат.

— Но войнствената ти реакция ще ни направи обект на подигравки — и освен това не демонстрира никаква вяра в моята преданост.

— Ти току-що каза, че тези от твоята порода не вярват в предаността.

— Те не са от моята порода! — сопна се Анабел, губейки търпение. — Не и след като се омъжих за теб, във всеки случай! Не знам къде принадлежа сега — нито към тези хора, нито към твоите.

Изражението му не се промени, но тя усети, че го е наранила. Мигновено се разкая, въздъхна и разтърка челото си.

— Саймън, не исках да кажа…

— Всичко е наред — прекъсна я той рязко. — Да се връщаме вътре.

— Но аз искам да обясня…

— Не е нужно.

— Саймън… — Тя примига и затвори уста, когато той я поведе към балната зала, искайки с цялото си сърце да можеше да върне изречените думи.