Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (20)

Деветнадесета глава

Надсмивайки се над себе си, Анабел закрачи по пътеката, която водеше обратно към къщата. Не можеше да повярва. Точно когато всичко, което искаше, беше в ръцете й, тя го захвърли.

— Глупачка — промърмори под нос. — Глупачка, глупачка. — Не можеше да си представи какво щеше да каже на приятелките си, след като те пристигнеха на сечището и откриеха, че там няма никой. Може би лорд Кендъл щеше да е още там, където го бе оставила, с вид на кон, на когото са издърпали зоба от устата, преди да успее да го изяде.

Анабел се зарече, че няма да моли другите момичета да й помагат да си намери друг потенциален съпруг — не и когато току-що бе захвърлила подадената й възможност. Заслужаваше това, което сега й се бе случило. Крачките й преминаха почти в бяг, когато се насочи към стаята си. Толкова бързаше да се прибере, че почти се сблъска с един мъж, който вървеше бавно по пътеката зад каменната стена. Спирайки внезапно, тя промърмори:

— Моля да ме извините — и понечи да го заобиколи. Но внушителният му ръст и видът на едрите, загорели ръце, които се измъкнаха от джобовете на сакото му мигновено издадоха неговата самоличност. Шокирана, тя се дръпна назад, когато срещна очите на Саймън Хънт.

Изгледаха се с еднакви равнодушни погледи.

Избягала току-що от Кендъл, Анабел не можеше да не забележи разликата между тях. Хънт изглеждаше определено смугъл в падащия здрач, едър и впечатляващо мускулест, с очи на пират и с нехайната безскрупулност на езически крал. Не беше по-малко арогантен, отколкото всеки друг път… нито по-култивиран, по-изтънчен… и все пак по някакъв начин се бе превърнал в обект на толкова всепоглъщащо желание, че Анабел беше сигурна, че си е изгубила ума. Въздухът около тях сякаш беше зареден, пропукващ от страст и противоречие.

— Какво има? — попита Хънт без предисловия, очите му се присвиха при вида на вълнението й.

Задачата да изрази емоциите си в няколко смислени изречения беше невъзможна. Но въпреки всичко тя се опита.

— Напуснахте Стоуни крос, без да ми кажете и дума.

Погледът му беше твърд и студен като абанос.

— Прибрали сте шаха.

— Аз… — Тя отклони очи от него и прехапа устни. — Не можех да си позволя да се разсейвам.

— Сега никой не ви разсейва. Искате Кендъл? Имате го.

— О, благодаря — отвърна тя саркастично. — Толкова мило от ваша страна да се отдръпнете така елегантно сега, когато вече сте съсипали всичко.

Той я погледна внимателно.

— Защо го казвате?

Анабел се почувства странно измръзнала в летния вечерен въздух. Усети в костите си леко треперене, което се надигна нагоре към кожата й.

— Ботите, които получих, когато бях болна — каза тя дръзко, — онези, с които съм обута в момента… бяха от вас, нали?

— Има ли значение?

— Признайте си.

— Да, от мен бяха — произнесе той любезно. — И какво от това?

— Бях с лорд Кендъл само преди няколко минути и всичко вървеше точно по план, той тъкмо щеше… но аз не можах. Не можех да му позволя да ме целуне, при положение, че носех тези отвратителни боти. Несъмнено човекът си е помислил, че съм умопомрачена след начина, по който го оставих. Но вие все пак бяхте прав… той е прекалено любезен и мил за мен. И щеше да бъде ужасен брак. — Тя млъкна, за да си поеме накъсано въздух, когато видя внезапния блясък в очите на Хънт. — Тялото му приличаше на хищник в своята напрегната неподвижност.

— Е — каза той тихо, — сега, когато захвърлихте Кендъл, какви са плановете ви? Да се върнете към Ходжхем?

Вбесена от насмешливия му тон, Анабел се сопна:

— И да го направя, не е ваша работа. — Тя се завъртя на пети и се отдалечи от него.

Хънт я настигна с две крачки. Обърна я към себе си, ръцете му стиснаха раменете й. Като я разтърси леко, той наведе устата си към ухото й:

— Без повече игри — прошепна той. — Кажете ми какво искате. Веднага, преди да изгубя и малкото търпение, което ми е останало.

Ароматът му на сапун, на чистота и на възхитителна мъжественост накара главата й да се замае. Искаше й се да изпълзи в дрехите му… да го целува, докато припадне. Искаше презрения, арогантен, омагьосващ, дяволски красив Саймън Хънт. Но, боже мили, той щеше да е безмилостен. Заплашената й гордост въстана, събра се на буца в гърлото й и тя едва успя да произнесе дрезгаво:

— Не мога.

Хънт наклони глава назад и я погледна, очите му блестяха дяволито.

— Можете да имате каквото поискате, Анабел… но само ако успеете да се накарате да го поискате.

— Решил сте да ме унизите напълно, нали? Няма да ми позволите да запазя и една частица достойнство…

— Аз? Да ви унижавам? — Едната му вежда излетя нагоре. — След като две години получавах обиди и пренебрежение всеки път, когато ви поканех да танцуваме…

— О, добре де — каза тя ядосано и цялата се разтресе. — Ще призная — желая ви. Сега доволен ли сте? Желая вас.

— В какво качество? На любовник или на съпруг?

Анабел го изгледа в шок.

— Какво?

Ръцете му се обвиха около нея, притиснаха треперещото й тяло към неговото. Той не каза нищо, само я гледаше напрегнато, докато тя се опитваше да схване смисъла на въпроса.

— Но вие не сте от мъжете, които се женят — успя да произнесе несигурно.

Той докосна ухото й, пръстът му мина по нежната извивка.

— Открих, че съм, когато става въпрос за вас.

Нежната ласка разпали кръвта й, направи я неспособна да мисли.

— Сигурно ще се избием един друг още през първия месец.

— Възможно е — призна Хънт и усмихнатата му уста докосна слепоочието й. Топлината на устните му изпрати вълни на шеметно удоволствие през нея. — Но въпреки това нека се оженим, Анабел. Както аз виждам нещата, това би разрешило повечето ви проблеми… във всеки случай по-много, отколкото моите няколко. — Едрата му ръка се плъзна по гърба й, успокоявайки треперенето. — Позволете ми да ви поглезя — прошепна той. — Позволете ми да се грижа за вас. Никога не сте имали на кого да се облегнете, нали? Аз имам силни рамене, Анабел. — Дълбок смях избоботи в гърдите му. — И може би съм единственият сред познатите ви, който ще е в състояние да ви обезпечи.

Беше прекалено изумена, за да реагира на подигравката.

— Но защо? — попита го, когато ръката му продължи до голия й врат. Ахна, когато върхът на пръста му потъна меко във вдлъбнатинката под тила й. — Защо ми предлагате да се омъжа за вас, когато можете да ме имате като ваша метреса?

Той завря нос в шията й.

— Защото през изминалите няколко дни осъзнах, че не искам да оставя съмнение в ничий мозък на кого принадлежите. Особено във вашия.

Анабел затвори очи, сетивата й се изпълниха с еуфория, когато устата му се придвижи бавно по сухите й, разтворени устни. Ръцете му притиснаха охотната й плът в своята изискваща твърдост. Ако имаше майсторство в начина, по който я държеше, имаше също така благоговение, върховете на пръстите му откриваха най-чувствителните места по откритата й кожа и ги възбуждаха с леко като шепот докосване. Тя му позволи да разтвори устните й и простена от внимателното проучване на езика му. Той я плени с нежни целувки, които уталожиха нуждата й, карайки я въпреки всичко да усеща отчаяно празните места, копнеещи да бъдат запълнени. Когато Хънт почувства неотложната вибрация на плътта й срещу своята, той я погали с дълга милувка на устните, докато ръцете му поддържаха тялото й. Взе пламналата й буза в ръката си и прокара палец по кадифето на устните й.

— Дайте ми вашия отговор — прошепна той.

Топлината на ръката му изпрати тръпки по кожата й и тя зарови бузата си по-дълбоко в дланта му.

— Да — отвърна, останала без дъх.

Очите на Хънт заблестяха триумфално. Той наклони главата й назад и я целуна отново, прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко. Дланите му обхванаха главата й, променяйки ъгъла между тях, и устата им прилегнаха идеално една към друга. Ритъмът на дишането им стана неравен и тя внезапно се почувства замаяна от прилива на прекалено много кислород. Протегна ръка към него, пръстите й се вкопчиха в плата на сакото му. Без да прекъсва целувката, Хънт й позволи да се облегне на него, а с другата си ръка да обвие шията му. След това премести ръката си към стегнатата й в корсет талия и я притисна леко към себе си. Започна да я целува с все по-голяма настоятелност, която я докара почти до загуба на съзнание.

Накрая откъсна устни и я накара да млъкне, когато тя простена възмутено, прошепвайки й ниско, че имат компания. Объркана, Анабел погледна през пролуката на сключените му ръце. Двамата стояха лице в лице с група свидетели, които едва ли бяха пропуснали да видят прегърнатата двойка в средата на пътеката. Лилиан… Дейзи… тяхната майка… лейди Оливия и красивият й американски годеник, господин Шоу… и най-накрая не друг, а самият лорд Уестклиф.

— О, боже! — възкликна Анабел и обърна лице срещу рамото на Хънт, сякаш като затвореше очи щеше да ги накара да изчезнат.

Ухото й изтръпна, когато Хънт се наведе и й прошепна, в гласа му се долавяше смях:

— Мат.

Лилиан заговори първа:

— Анабел, какво се случва, по дяволите?

Анабел се сви и с усилие се застави да погледне приятелката си в очите:

— Не можах да го направя — каза тя смутено. — Толкова съжалявам… планът беше много добър и вие изпълнихте вашата част чудесно…

— И щеше да има огромен успех, ако ти не се целуваше с погрешния мъж! — извика Лилиан. — Какво става, по дяволите? Защо не си в овощната градина с лорд Кендъл?

Това едва ли беше от нещата, за които човек иска да говори пред цяла тълпа. Анабел се поколеба и погледна Хънт, който я следеше с присмехулна усмивка, явно очарован да чуе какво обяснение ще им даде.

В проточилата се тишина лорд Уестклиф явно събра две и две и премести поглед от Анабел към Лилиан с неприкрито възмущение.

— Значи затова настоявахте толкова за разходка. Договорили сте се да устроите капан на Кендъл!

— Аз също участвах — заяви Дейзи, решена да сподели обвинението.

Уестклиф като че не чу коментара, погледът му се закова върху неразкаяното лице на Лилиан.

— Добри ми боже… няма ли нещо, което да ви спре?

— Ако има — отвърна остроумно Лилиан, — още не съм го открила.

Ако ситуацията, в която се намираше, не беше толкова унизителна, Анабел щеше да избухне в смях от изражението на графа.

Лилиан се намръщи и обърна вниманието си към Анабел.

— Може и да не е чак толкова късно да се спасят нещата — рече тя. — Ще накараме всички да обещаят да си държат езиците, че са те видели заедно е господин Хънт. Няма ли свидетели — нищо не се е случило!

Лорд Уестклиф обмисли думите й намръщено.

— Колкото и да не ми харесва перспективата да се съглася с мис Бауман — произнесе той мрачно, — трябва да я подкрепя. Най-доброто нещо за всички замесени е да игнорираме инцидента. Мис Пейтън и господин Хънт не са били видени заедно и поради това никой не е бил компрометиран, което означава, че тази неприятна ситуация няма да има последици.

— О, да, тя беше компрометирана. — Хънт се усмихна с внезапна, решителна усмивка. — От мен. И аз не желая да избягвам последиците, Уестклиф. Аз…

— Да, ще го направиш — увери го графът авторитетно. — Проклет да съм, ако ти позволя да съсипеш живота си заради това създание, Хънт.

— Да съсипе неговия живот? — повтори възмутено Лилиан. — Господин Хънт не би могъл да мечтае за нещо по-добро от това да се ожени за момиче като Анабел! Как си позволявате да намеквате, че това не е достатъчно добро за него, когато е очевидно, че той е този, който…

— Не — прекъсна я Анабел. — Моля те, Лилиан…

— Извинете ни — прошепна Шоу с безупречна любезност, като не се стараеше особено да прикрие усмивката си. Той взе под ръка лейди Оливия и се поклони изискано. — Вярвам, че моята годеница и аз ще бъдем извинени за тръгването си, тъй като и без това сме мнозина тук. Мисля, че мога да говоря от името на двама ни като заявя, че смятаме да сме глухи, неми и слепи. — Сините му очи блестяха от сдържан смях. — Ще ви оставим да решите какво сте видели и чули тази вечер… или пък не сте. Хайде, скъпа. — И като дръпна лейди Оливия със себе си, той я съпроводи обратно до къщата.

Графът се обърна към майката на сестрите Бауман, висока жена е тясно, лисиче лице. Тя бе наложила на лицето си добродетелно възмущение, но сдържа езика си и не се намеси в нищо. Както Дейзи обезсърчено обясни по-късно, госпожа Бауман никога не получавала припадъците си по средата на действие, предпочитайки да ги запази за антракта.

— Госпожо Бауман — подзе Уестклиф, — дали мога да ви убедя да запазите мълчание по отношение на този въпрос?

Независимо графът, или който и да е друг мъж с титла и положение, да беше помолил амбициозната госпожа Бауман да скочи с главата напред в лехата за негово удоволствие, тя би го направила с перфектно салто.

— О, разбира се, лорде — никога не бих разпространила такъв безвкусен слух. Дъщерите ми са толкова невинни — наскърбява ме да виждам до какво ги е довела връзката им с това… това безскрупулно момиче. Сигурна съм, че джентълмен с вашия вкус може да види, че двете ми ангелчета са напълно невинни в тази ситуация, заблудени от нечестната млада жена, с която са се сприятелили.

Хвърляйки скептичен поглед към двете „ангелчета“, Уестклиф отвърна хладно:

— Точно така.

Хънт, който продължаваше да държи собственически ръката си около кръста на Анабел, ги изгледа студено.

— Направете както желаете. Мис Пейтън ще бъде компрометирана тази вечер по един или друг начин. — И той я дръпна по пътеката със себе си. — Хайде.

— Къде отиваме? — попита Анабел, съпротивлявайки се на хватката му около талията си.

— В къщата. Щом те не желаят да свидетелстват, тогава ще се наложи да ви прелъстя пред някой друг.

— Почакайте! — изписка Анабел. — Вече се съгласих да се омъжа за вас! Защо трябва да бъда компрометирана отново?

Хънт игнорира протестите на Уестклиф и на Бауман, когато отговори кратко:

— Застраховка.

Анабел заби токове в пръстта, отказвайки да се помръдне, докато той я дърпаше за ръката.

— Нямате нужда от застраховка! Мислите ли, че ще наруша обещанието си към вас?

— С една дума: да. — Той спокойно я издърпа на пътеката. — А сега къде трябва да отидем? Във входното антре, според мен. За да видят много хора как ви отвличам насила. Или може би в стаята за карти…

— Саймън — възрази Анабел, докато той влачеше безцеремонно подире си. — Саймън…

Произнасянето на името му го накара да спре внезапно, той се обърна към нея с полуусмивка.

— Да, сладката ми?

— За бога — прошепна Уестклиф, — да оставим това за аматьорската театрална вечер, става ли? Ако си дотолкова решен да я имаш, Хънт, тогава можеш да ни спестиш по-нататъшното представление. С удоволствие ще приема да свидетелствам оттук до Лондон за опетнената чест на годеницата ти, само да има мир. Но не ме моли да се изправя с теб на сватбата, тъй като нямам желание да бъда лицемерен.

— Не, само глупак — промърмори Лилиан.

Макар и произнесени тихо, думите й явно бяха чути от Уестклиф. Тъмната му глава се обърна и той срещна решителното, невинно изражение на Лилиан със заплашителен поглед.

— Колкото до вас…

— Значи се разбрахме — прекъсна го Саймън, предотвратявайки задълбочаването на спора. Той погледна Анабел с чисто мъжко задоволство. — Бяхте компрометирана. А сега нека отидем и да намерим майка ви.

Графът поклати глава, демонстрирайки такава степен на ледена обида, която можеше да бъде постигната само от аристократ, чиито желания току-що са били оспорени.

— Никога не съм чувал мъж да е толкова нетърпелив да признае на родителите на едно момиче, че току-що го е обезчестил — произнесе той кисело.