Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (21)

Двадесета глава

Реакцията на Филипа беше удивително спокойна. Когато тримата седнаха в частния салон на Марсдън и Саймън обяви за техния годеж и причината за него, лицето на Филипа пребледня, но тя не издаде и звук. В кратката тишина, която последва оскъдния разказ на Саймън, Филипа го изгледа с немигащ поглед и произнесе предпазливо:

— Тъй като Анабел няма баща, който да я защити, господин Хънт, на мен се пада да ви помоля за някои уверения. Всяка майка иска към дъщеря й да се отнасят с уважение и нежност… а вие трябва да се съгласите, че обстоятелствата…

— Разбирам — каза Саймън. Поразена от неговата сериозност, Анабел го наблюдаваше напрегнато, докато той фокусира вниманието си изцяло върху Филипа. — Давам ви думата си, че дъщеря ви няма да има причина да се оплаква.

Полъх на предпазливост премина по лицето на Филипа и Анабел прехапа долната си устна, знаейки какво следва.

— Предполагам вече знаете, господин Хънт — прошепна майка й, — че Анабел няма зестра.

— Да — отвърна той сухо.

— И това няма значение за вас? — Филипа въпросително повиши гласа си в края на изречението.

— Ни най-малко. Късметлия съм, че мога да оставя настрана финансовите съображения, когато си избирам съпруга. Не давам и пет пари дали Анабел идва при мен без дори един шилинг на нейно име. Нещо повече, възнамерявам да направя нещата по-лесни за вашето семейство — да поема дълговете, да се грижа за сметките и кредиторите, училищните такси и други такива… каквото се изисква, за да се уверя, че сте удобно настанени.

Анабел видя как ръцете на майка й се свиха в скута й, а пръстите й побеляха и се разтрепериха. Можеше да е от вълнение, облекчение, смущение, или комбинация от трите.

— Благодаря ви, господин Хънт. Нали разбирате, ако господин Пейтън беше още с нас, нещата щяха да бъдат много по-различни…

— Да, разбира се.

Настъпи кратко мълчание, преди Филипа да прошепне:

— Разбира се, без зестра Анабел не би могла да има и източник на пари…

— Ще й отворя сметка в „Барингс“ — каза Хънт спокойно. — Ще започнем с… какво ще кажете за пет хиляди паунда? И ще допълвам баланса от време навреме, когато е необходимо. Разбира се, аз ще отговарям за поддръжката на каретата и конете… за дрехи… бижута… и Анабел ще може да пазарува на кредит във всеки магазин в Лондон.

Реакцията на Филипа на новината убегна на Анабел, чието съзнание се въртеше като пумпал. Мисълта да има пет хиляди паунда на свое разположение… направо не й се виждаше реално. Въодушевлението й бе примесено с тръпка на очакване. След години на лишения щеше да може да ходи на най-добрите шивачки и да купи кон за Джеръми, както и да поднови дома на семейството си с по-луксозни мебели и принадлежности. Само че тази откровена дискусия за пари, последвала предложението за женитба, й създаваше тревожното чувство, че се продава за пари. Поглеждайки предпазливо Хънт, видя в очите му насмешлив блясък. Той я разбираше прекалено добре, помисли си тя и по бузите й се разля нежелана топлина.

Анабел продължи да мълчи, когато разговорът стигна до адвокати, договори и споразумения, при което се разкри, че майка й има упоритостта на бултериер, когато се касае за брачни преговори. Бизнес дискусията едва ли можеше да мине за високо романтична материя. Нещо повече, от вниманието на Анабел не убегна, че Филипа не беше попитала Хънт дали обича Анабел, нито пък той го бе заявил.

След като той си тръгна, тя последва майка си в стаята им, където несъмнено ги очакваше пространен разговор. Притеснена от неестественото мълчание на Филипа, Анабел затвори вратата и си помисли какво да й каже… запита се също така дали майка й имаше някакви резерви по отношение на Саймън Хънт като към свой зет.

Веднага щом останаха сами, Филипа отиде до прозореца и погледна навън към свечереното небе, след това притисна очите си с ръка. Анабел чу заглушените й хлипове.

— Мамо… — произнесе тя колебливо, докато гледаше скования гръб на майка си, — съжалявам, аз…

— Слава богу — прошепна Филипа несигурно, сякаш не я чуваше. — Слава богу.

* * *

Въпреки клетвата на Уестклиф, че няма да застане до Саймън на сватбата, лордът дойде в Лондон за две седмици, за да присъства на церемонията. Мрачен, но любезен, той дори предложи да отведе Анабел до олтара, замествайки починалия й баща. Тя силно се изкушаваше да му откаже, но предложението направи Филипа толкова щастлива, че Анабел бе принудена да приеме. Тя дори изпита злорадо удоволствие, заставяйки графа да вземе важно участие в церемония, на която той толкова явно се противеше. Само лоялността му към Хънт го бе довела в Лондон, разкривайки такова приятелство между двамата мъже, което Анабел трудно би могла да си представи.

Лилиан, Дейзи и майка им също присъстваха на частната църковна церемония; присъствието им бе възможно само благодарение на присъствието на лорд Уестклиф. Госпожа Бауман никога не би позволила на дъщерите си да отидат на сватбата на момиче, което не се омъжваше за благородник. Но не биваше да се изпуска нито една възможност да бъдат в близост с най-перспективния мъж за женене в Англия. Фактът, че Уестклиф бе напълно равнодушен към по-малката й дъщеря и страстно пренебрежителен към по-голямата, беше незначителна пречка, която госпожа Бауман беше сигурна, че може да преодолее.

На Еви, за съжаление, й бе забранено да присъства от леля й Флорънс и останалата част от семейството на майка й. Но тя бе изпратила на Анабел дълго, нежно писмо и сервиз от фин китайски порцелан с розово-златни цветчета, като подарък. Останалите от неголямата група представляваха родителите и братята и сестрите на Хънт, които се оказаха повече, отколкото тя бе очаквала. Майка му беше с недодялано лице и яка на вид сърдечна жена, която явно нямаше нищо против Анабел, докато не се случеше нещо, което да я накара да промени мнението си. Баща му беше едър, кокалест мъж, който не се усмихна ни веднъж по време на церемонията, макар дълбоките бръчки в ъгълчетата на очите му да показваха, че обича да се шегува. Нито един от двамата му родители всъщност не беше красив, но те бяха създали пет поразителни деца, всички високи и чернокоси.

Ех, ако Джеръми можеше да присъства на сватбата… но той още беше в училище и тя и Филипа бяха решили, че за него ще е по-добре да завърши срока и да се прибере в Лондон, когато Хънт и Анабел се върнат от медения си месец. Анабел не беше съвсем сигурна каква ще е реакцията на Джеръми към Саймън като негов зет. Макар явно да го харесваше, брат й отдавна бе свикнал да е единственият мъж в семейството. Съществуваше голяма вероятност той да се раздразни на ограниченията, които Хънт можеше да му наложи. По тази причина самата Анабел не гореше от желание да изпълнява всичките желания на мъж, който — казано честно — не познаваше толкова добре.

Факт, който трябваше да признае още в сватбената си нощ, докато чакаше съпруга си в една стая в хотел „Рътлидж“. Предполагайки, че Хънт обитава частна къща като повечето ергени, Анабел с изненада откри, че той живее в хотелски апартамент.

— Защо не? — бе попитал Хънт няколко дни по-рано, развеселен от явното й объркване.

— Ами… животът в хотел предоставя на човек толкова малко уединение…

— Позволявам си да съм на друго мнение. Мога да влизам и да си излизам, когато си поискам, без цяла орда слуги да обсъждат навиците и жестовете ми. От това, което съм видял, животът в един добре управляван хотел е далеч повече за предпочитане пред този в една градска къща, в която непрекъснато става течение.

— Да, но човек в твоето положение трябва да има достатъчно слуги, за да демонстрира успех пред другите…

— Извинявай, но винаги съм мислил, че човек наема слуги само ако наистина са нужни за работа. Привилегията да парадираш с тях като със стилни аксесоари винаги ми е убягвала.

— Не говорим за робски труд, Саймън.

— При тарифата, по която им се плаща, това е спорно.

— Ще трябва да наемем голямо количество помощници, ако някога заживеем в истинска къща — каза развълнувано Анабел. — Освен ако не планираш да ме гледаш как пълзя на лакти и колене, докато търкам пода и чистя решетките?

Тази представа накара тъмнокафявите очи на Хънт да светнат с дяволит блясък.

— Планирам да те гледам на лакти и колене, сладката ми, но мога да гарантирам, че няма да търкаш подове. — Той се засмя леко, когато видя смущението й. Притисна я силно до себе си и я целуна бързо по устните.

Тя се скова в прегръдката му.

— Саймън… наистина недей… майка ми няма да одобри, ако ни види така…

— О? Мога да правя каквото си искам с теб сега, и тя няма да възрази ни най-малко.

Намръщена, Анабел сложи ръцете си между тях.

— Ах ти, арогантен… не, наистина, Саймън! Искам да се разберем за това… трябва ли вечно да живеем в хотел, или ще купиш къща за нас?

Открадвайки си още една бърза целувка, той се засмя на изражението й.

— Ще ти купя такава къща, каквато ти харесва, сладката ми. А още по-добре ще е да построя нова, тъй като съм свикнал с удобствата на доброто осветление и модерната канализация.

Анабел спря да се върти.

— Наистина ли? Къде?

— Предполагам, че можем да си вземем голям парцел близо до Блумсбъри или Найтсбридж.

— А какво ще кажеш за „Мейфеър“?

Саймън се усмихна, сякаш беше очаквал такова предложение.

— Не ми казвай, че искаш да живееш в някакъв презастроен квартал като „Гросвенър“ или „Сейнт Джеймс“ и да гледаш през прозореца към надутите аристократи, докато залитат през малките си, заградени с железни огради дворове…

— О, да, би било чудесно — каза тя ентусиазирано, карайки го да се засмее.

— Хубаво, ще купим нещо в „Мейфеър“, господ да ми е на помощ. И ще наемем толкова слуги, колкото желаеш. Забележи, не казах „колкото има нужда“, което явно би било напълно незначително. Междувременно, мислиш ли, че ще можеш да издържиш няколко месеца в „Рътлидж“?

Спомняйки си разговора, Анабел изследва големите им стаи в апартамента, всички луксозно обзаведени в кадифе, кожа и лъскав махагон. Трябваше да признае, че Рътлидж определено е променил схващането за това какъв може да бъде един хотел. Говореше се, че мистериозният собственик, господин Хари Рътлидж, се стремял да построи най-елегантния и модерен хотел в Европа, съчетавайки континенталния стил с американските иновации. Хотел „Рътлидж“ беше масивна сграда, разположена в района на театъра, заемащ пет преки между театър „Капитол“ и улица „Крайбрежна“. С огнеупорната си конструкция, асансьори за храна и частни бани към всеки апартамент, да не споменаваме реновирания ресторант, „Рътлидж“ се беше превърнал в любимо място за богати американци и европейци. За удоволствие на Анабел, семейство Бауман заемаха пет от стоте луксозни апартамента, което означаваше, че тя, Лилиан и Дейзи имаха възможност често да се виждат, след като тя се върна от медения месец.

Неизлизала до този момент извън Англия, Анабел откри с изненада, че Саймън възнамерява да я заведе в Париж за две седмици. Снабдена със списък на шивачки, шапкарки и парфюмери от сестрите Бауман, които веднъж бяха посещавали Париж с майка си, Анабел очакваше с нетърпение да зърне за първи път Града на светлината. Но преди да тръгнат на сутринта, трябваше да се мине през сватбената нощ…

Облечена в нощница, украсена с пищни воали бяла дантела на горнището и ръкавите, Анабел обиколи неспокойно апартамента. Тя седна на леглото и взе една четка за коса от нощното шкафче. След което методично започна да я прокарва през косата си, като се питаше дали всички младоженки се чувстват толкова смутени и несигурни, както и дали следващите няколко часа бяха нещо, за което да се ужасява, или да се радва. В този момент ключът в ключалката се превъртя и тъмният, гъвкав силует на Саймън влезе в частния апартамент.

Нервна тръпка премина по гърба й и тя се насили да продължи да реши косата си със спокойни движения, макар да стискаше силно дръжката на четката и пръстите й да трепереха. Погледът на Саймън мина по слоевете дантела и муселин, които покриваха тялото й. Все още в официалния си черен костюм, той се приближи бавно и застана пред нея. За нейна изненада се отпусна на колене, бедрата му обхванаха в скобите си тънките й прасци. Едрата му ръка се вдигна и погали блестящия водопад на косата й и той прокара пръсти през него, като следеше очарован как златисто-кестенявите къдрици се сипят през пръстите му.

Макар да беше безупречно облечен, в него имаше нещо, което привлече вниманието й… разрошената му коса… късите кичури, падащи на челото му, разхлабения възел на сребристо-сивата му копринена вратовръзка. Анабел пусна четката на пода и нерешително погали косата му с пръсти. Саймън застина неподвижен, докато тя развърза вратовръзката му; тежката коприна бе поела топлината от кожата му. Очите му имаха изражение, което предизвика пеперуди в стомаха й.

— Всеки път, когато те видя — прошепна той, — си мисля, че не би могла да бъдеш по-красива — а ти винаги ми доказваш, че греша.

Като остави вратовръзката от двете страни на шията му, Анабел се усмихна на комплимента. Ръката му се затвори около нейните, устата му се изви леко, когато я погледна въпросително.

— Нервна ли си?

Анабел кимна, пръстите й се размърдаха в неговите. Саймън заговори тихо, сякаш подбираше думите си с необичайно внимание.

— Сладката ми… предполагам, че опитът ти с лорд Ходжхем не е бил приятен. Но се надявам да ми повярваш, когато ти казвам, че това не е задължително да е така. Каквито и да са страховете ти…

— Саймън — прекъсна го тя с дрезгав глас и прочисти гърлото си. — Много мило от твоя страна. А ф-фактът, че си готов да проявиш разбиране относно това… ами… оценявам го. Но… боя се, че не бях съвсем прецизна относно отношенията ми с лорд Ходжхем. — Виждайки внезапната му застиналост и начина, по който изражението му се изчисти от всяка емоция, Анабел си пое дълбоко дъх. — Истината е, че Ходжхем понякога наистина идваше в къщата ни вечер и плащаше някои от сметките ни в замяна на… на… — Спирайки, тя усети как гърлото й се свива и не позволява на думите да излязат. — Но… Аз всъщност не бях тази, която той посещаваше.

Тъмните очи на Саймън се разшириха.

— Какво?

— Никога не съм спала с него — призна тя. — Споразумението му беше с майка ми.

Той я гледаше слисано.

— По дяволите!

— Започна преди година. — Гласът й прозвуча отбранително. — Положението ни беше отчайващо. Имахме безкрайно много сметки и никаква възможност за плащане. Приходите от вдовишкото наследство на майка ми се бяха стопили, защото са били лошо инвестирани. Лорд Ходжхем душеше наоколо от известно време… не знам точно кога са започнали нощните му посещения… но виждах шапката и бастуна му във входното антре в странни часове, и дълговете намаляваха по малко. Дадох си сметка какво се случва, но никога не попитах за това. А трябваше. — Тя въздъхна и разтърка слепоочията си. — На партито Ходжхем даде да се разбере ясно, че се е уморил от майка ми и иска аз да заема мястото й. Заплаши да разкрие всичко… „като го разкраси“, каза той… и да ни съсипе. Аз му отказах, но по някакъв начин майка ми успя да го накара да си мълчи.

— Защо ме остави да си мисля, че си спала с него?

Анабел сви рамене.

— Ти предположи така… а нямаше причина да те поправям, тъй като определено никога не съм мислила, че ще стигнем дотук. После ти все пак ми предложи, което ме накара да заключа, че за теб не е особено важно дали съм девствена, или не.

— Не беше важно — прошепна Саймън, гласът му прозвуча странно. — Исках те, независимо от всичко. Но сега, когато… — Той млъкна и поклати глава удивено. — Анабел — само за да си изясня, — казваш ми, че никога досега не си била с мъж в леглото, така ли?

Тя дръпна ръцете си, тъй като хватката му бе станала смазващо стегната.

— Ами… да.

— Да, спала си, или не, не си спала?

— Никога не съм спала с никого — каза Анабел ясно и го изгледа въпросително. — Ядосан ли си, че не ти казах по-рано? Съжалявам. Но това не е от нещата, които човек изтърсва по време на чай или в антрето… Заповядайте, ето шапката ви, и между другото, аз съм девствена…

— Не съм ядосан. — Погледът на Саймън мина по нея замислено. — Само се питам какво, по дяволите, да правя сега с теб.

— Може би същото, което щеше да правиш, преди да ти кажа? — попита тя с надежда.

Саймън стана и я издърпа права, след което я прегърна нежно, сякаш се страхуваше, че може да я прекърши, ако я стиска прекалено. Притисна лице в лъскавия водопад на косата й и вдъхна дълбоко.

— Повярвай ми, ще се справя. — В гласа му прозвучаха нотки на изумление. — Но първо има някои неща, които трябва да те питам.

Анабел пъхна ръце под сакото му и ги плъзна по коравия му, здрав торс. Горещината на тялото му проникваше през тънкия плат на ризата и тя потръпна от удоволствие, когато потъна в мъжествената топлота на неговата прегръдка.

— Да? — подтикна го тя.

До този момент никога не бе виждала Саймън да не може да се изрази ясно… но той заговори с необичайна колебливост, сякаш това бе такава дискусия, каквато никога преди не бе водил.

— Знаеш ли какво да очакваш? Имаш ли цялата… ъъъ… необходима информация?

— Така мисля — отвърна Анабел, усмихвайки се на интересното откритие, че сърцето му бие толкова силно срещу бузата й. — Двете с мама съвсем наскоро имахме разговор — след което силно се изкушавах да помоля да го анулираме.

Той се засмя с глух смях.

— Тогава ще е по-добре да заявя съпружеските си права веднага, без всякакво отлагане. — Вземайки пръстите й в горещата си хватка, той ги вдигна към устата си. Докосването на дъха му бе като опарване. — Какво ти каза тя? — промърмори той срещу пръстите й.

— След като ми разясни основните факти, каза, че трябва да те оставя да правиш каквото искаш и да се опитам да не се оплаквам, ако нещо не ми хареса. Освен това ако стане прекалено неприятно, да насоча съзнанието си към огромната банкова сметка, която си ми отворил.

Тя съжали за думите веднага след като излетяха от устните й, очаквайки, че Саймън ще се обиди от подобна прямота. Но той започна да се смее.

— Освежаващ обрат в мисленето, типично за Англия. — Той я погледна. — Трябва ли да те увещавам, като ти шепна за съблазнителни балансови трансфери и лихвени проценти, тогава?

Като завъртя ръката си в неговата, Анабел остави пръстите си да докоснат ожулената повърхност на неговите устни, спирайки се на кадифения ръб, след това продължи по мъжествената извивка на брадичката му.

— Няма да е необходимо. Просто говори обичайните неща.

— Не… обичайните неща не са за теб. — Саймън пъхна един палав кичур зад ухото й и обхвана бузата й в дланта си, когато се наведе напред. Устата му разтвори нейната, докато ръцете намериха очертанията на тялото й, скрити под огромни талази дантела. Без корсет, който да пристяга ребрата й, тя можеше да усети докосването му през тънкия плат. Ласките на ръцете му се плъзнаха отстрани, карайки я да потръпне, а върховете на гърдите й станаха изключително чувствителни. Дланта му премина бавно отпред по нея, намирайки гъвкавата тежест на гърдите, и той ги обхвана в шепа, повдигайки уязвимата плът. Дъхът й спря за миг, когато палецът му побутна зърното и деликатно го дръпна.

— Обичайно първият път е болезнен за жената — прошепна той.

— Да, знам.

— Не искам да те нараня.

Признанието я трогна и изненада.

— Мама казва, че не траело дълго — прошепна тя.

— Болката ли?

— Не, останалото. — По някаква причина това го накара да се засмее отново.

— Анабел… — Устата му се плъзна по шията й. — Желая те от първия миг, в който те видях да стоиш пред панорамния театър и да ровиш в портмонето си. Не можех да откъсна очи от теб. Струваше ми се, че си нереална.

— Ти ме гледа по време на цялото шоу — каза тя, ахвайки, когато той гризна леко копринената извивка на ухото й. — Съмнявам се, че си научил и едно нещо за падането на Римската империя.

— Научих, че ти имаш най-меките устни, които някога съм целувал.

— Имаш странен начин да се запознаваш.

— Не можех да се сдържа. — Ръката му се местеше нагоре-надолу по тялото й. — Да стоя до теб в тъмното беше най-нечестивата съблазън, която съм изпитвал някога. Единственото, за което можех да мисля, беше колко си прекрасна и колко много те желая. Когато лампите изгаснаха напълно, вече не издържах. — Нотка на мъжко самодоволство се усети в гласа му, когато добави: — И ти не ме отблъсна.

— Бях прекалено изненадана.

— Това ли беше причината, поради която не възрази?

— Не — призна Анабел и наклони глава така, че бузата й да се допре в неговата. — Хареса ми целувката ти. Знаеш го.

Той се усмихна на думите й.

— Надявах се, че това не е едностранно. — Лицата им бяха толкова близо едно до друго, носовете им се докосваха. — Ела в леглото с мен — прошепна той с едва доловима въпросителна нотка в гласа си.

Тя кимна и му позволи да я отведе към огромното легло с балдахин, застлано с покривка от подплатена бургундска коприна. Дръпвайки покривката, Саймън остави Анабел върху изгладените чаршафи и тя се плъзна навътре, за да му направи място. Той стоеше до леглото и гледаше лицето й, докато сваляше останалата част от официалните си дрехи. Контрастът между грижливо скроеното облекло, толкова изтънчено, и грубата мъжка сила на тялото отдолу беше смущаваща. Както Анабел бе очаквала, той притежаваше необичайно стегнат торс, мускулите му играеха по гърба и раменете, коремът му беше релефен. Мургавата му кожа изглеждаше златиста на светлината на лампата, раменете блестяха гладки като току-що излят метал. Дори тъмните косъмчета, които покриваха гърдите му, не можеха да смекчат излъчването на едва сдържана мъжка сила. Анабел се съмняваше, че може да се намери по-здрав, по-силен на вид мъж. Може би той не съвпадаше с модния идеал за блед, слаб аристократ… но тя си помисли, че е великолепен.

Спазми на страх стегнаха стомаха й, когато той се присъедини към нея в леглото.

— Саймън — каза тя и дъхът й се ускори, когато той я взе в прегръдките си, — мама не ми каза дали… дали тази вечер има нещо, което аз трябва да направя за теб…

Ръката му я помилва по косата, пръстите му оставяха горещи дири след себе си и предизвикаха леки тръпки по гърба й.

— Не трябва да правиш нищо тази вечер. Само ми позволи да те държа… да те докосвам… да открия някои от нещата, които ти доставят удоволствие.

Ръката му намери разреза със седефени копчета на гърба на роклята й. Анабел затвори очи, усети пенестата маса от фина дантела да се разхлабва върху раменете й.

— Спомняш ли си онази вечер в музикалната стая? — прошепна тя и си пое дълбоко въздух. Роклята се смъкна по гърдите й. — Когато ме целуна в нишата.

— Всяка секунда — прошепна той и измъкна ръцете й от огромните ръкави. — Защо питаш?

— Не можех да спра да мисля за нея — призна тя. Извъртя се, за да му помогне да свали роклята от тялото й и голата й кожа й се покри с червенина.

— Нито пък аз. Ръката му се плъзна по гърдата й, обхвана хладната заобленост и връхчето стана розово и твърдо в дланта му. — Явно сме взривоопасна комбинация — дори повече, отколкото съм очаквал.

— Значи невинаги е така? — Тя остави пръстите си да изследват дълбоката вдлъбнатина на гърба му и стегнатите мускули от двете страни.

Докосването й, съвсем обикновено, наруши ритъма на неговото дишане и той се наведе над нея.

— Не — прошепна, отпускайки дългия си крак върху стиснатите й бедра. — Съвсем не.

— Защо… — започна Анабел, но спря с лек стон, когато той очерта с върха на палеца си сатенения контур на гърдата й. Наведе се над нея. Устните му бяха горещи и леки, когато се разтвориха върху стегнатото зърно. Тя изохка, предизвикана от подръпването на устните му, езикът му близваше и пускаше чувствителната плът, докато тя накрая не можеше да стои спокойна под него. Краката й се разтвориха неволно и той веднага запълни пространството със собственото си бедро. Когато ръцете и устата му тръгнаха бавно по тялото й, Анабел вдигна ръце към главата му и през пръстите й се плъзнаха черните къдрици на косата му. Той целуна нежната кожа на китките и вътрешната сгъвка на лактите й, плитките вдлъбнатини между ребрата, без да остави нито един сантиметър неизследван. Тя му позволи да прави каквото иска, извивайки се, когато усетеше наболата му брада, контрастираща с копринената топлина на устата му. Но когато стигна до пъпа й и тя усети хлъзгавия връх на езика му да влиза в леката вдлъбнатина, се извъртя от него шокирано.

— Не… Саймън, аз… моля те…

Той веднага я взе в прегръдката си и се усмихна срещу зачервеното й лице.

— Прекалих ли? — попита я дрезгаво. — Съжалявам… за момент забравих, че това е ново за теб. Хайде, позволи ми да те подържа. Не се страхуваш, нали?

Преди да успее да отговори, устата му се залепи за нейната, като се движеше нежно напред-назад. Косъмчетата на гърдите му драскаха леко гърдите й като грубо кадифе, зърната й се триеха в него с всеки дъх, който поемаше. Гърлото й вибрираше от тихи звуци, израз на удоволствието, което повече не можеше да удържа. Тя ахна невярващо, когато пръстите му се плъзнаха по стомаха й и коленете му се забиха дълбоко между нейните. Разширявайки ъгъла между бедрата й, той пъхна пръсти в меките женствени къдрици, разкривайки подпухналата й плът. Разтвори я, намери коприненото връхче, което запулсира при докосването му, и мина по него с приятна, танцуваща лекота.

Плътта й стана топла и отстъпчива. Бледността по кожата й се замени от розови петна. Саймън намери отвора на тялото й, внимателните му пръсти се провряха вътре. Сърцето й биеше до пръсване и крайниците й застинаха под нарастващото удоволствие. Като се извъртя от него с глухо възклицание, тя го загледа с разширени очи.

Той легна на една страна, подпря се на лакът, тъмната му коса беше разрошена, а погледът му гореше от страст и едва доловима веселост. Сякаш разбираше какво започва да се случва в нея и беше очарован от невинния й ужас.

— Не бягай — промърмори той, усмихвайки се. — Не искаш да пропуснеш най-хубавата част. — След което бавно я придърпа под себе си и намести тялото й с грижовни ръце. — Нека те накарам да изпиташ удоволствие… позволи ми да вляза в теб…

Продължи да й шепне, докато я целуваше и милваше, спускайки се надолу. Когато главата му достигна неясния вход между бедрата й, Анабел стенеше. Устата му я намери, зарови се в малките копринени гънки с леки движения. Тя се сви засрамено, но той хвана хълбоците й и я изследва безмилостно, върхът на езика му премина по всяка нежна извивка и процеп. Видът на тъмната му глава между краката й беше дълбоко разтърсващ. Стаята около тях се размаза и тя имаше чувството, че плува сред пластове сенки и светлина, несъзнаваща нищо, освен силен екстаз. Не можеше да скрие нищо от него, не можеше да направи нищо, освен да се предаде на изискващата уста, която търсеше нечестиво удоволствие от нейната пробудена плът. Той се съсредоточи върху връхчето й, като го близваше леко, но непрекъснато, докато то вече не можеше да издържа, и тя усети как хълбоците й се надигат от само себе си, гърчейки се срещу устата му.

Като близна за последен път задоволената й плът, Саймън се върна с целувки нагоре по тялото й. Бедрата й лежаха безволеви, когато ги избута настрани и главичката на члена му натисна нетърпеливо срещу нея. Загледан в замаяното й лице, Саймън нежно отметна назад един кичур върху челото й.

Устните й се извиха в колеблива усмивка и тя погледна нагоре към него.

— Забравих напълно за банковата си сметка — каза тя и той се засмя.

Палецът му проследи очертанията на челото й, където нежната кожа преминаваше в пухкава коса.

— Горката Анабел… — Натискът между краката й се увеличи, предизвестявайки първия намек за болка. — Боя се, че следващата част няма да е чак толкова забавна. За теб, във всеки случай.

— Няма значение… аз… аз просто съм доволна, че си ти.

Без съмнение това бяха странни думи, казани от една булка на младоженец в сватбената им нощ, но не предизвикаха усмивка върху устните му. Той сведе глава и зашепна в ухото й в момента, когато стегна бедрата си, за да прониже невинната й плът. Тя се насили да стои неподвижно, въпреки инстинкта да се извърти от натрапничеството.

— Сладката ми… — Дъхът му стана накъсан и когато той спря в нея, изглеждаше сякаш се бори да не губи самообладание. Да, точно така… само още мъничко… — Той проникна още навътре и отново се поколеба. — Още малко… — Натисна, като спираше от време на време, внимателно уговаряйки тялото й да го приеме вътре. — Още…

— Колко още? — задъхано попита тя. Беше неимоверно твърд, натискът непоносимо силен.

Саймън изскърца със зъби при опита да остане неподвижен.

— Вече съм на половината път — успя да произнесе накрая с извинителна нотка в гласа.

— На половината… — Тя едва не ахна, но в този миг той натисна отново. — О, невъзможно е, не мога, не мога…

Но той се тласна по-дълбоко, опитвайки се да успокои болката й с уста и ръце. Постепенно започна да става по-лесно, болката премина в леко, продължително парене. Дълга въздишка се откъсна от устните й, когато усети как тялото й се поддава и девствената й плът отстъпва пред неизбежността на превземането. Гърбът на Саймън се беше стегнал, коремът му бе твърд като издялано палисандрово дърво. Задържайки се дълбоко вътре в нея, той простена и силна тръпка разтърси раменете му.

— Толкова си стегната — каза дрезгаво.

— О, съжалявам…

— Не, не — успя да произнесе той. — Не съжалявай. О, боже. — Думите прозвучаха слято, сякаш беше пиян от удоволствие.

Двамата се изследваха взаимно — единият поглед бе задоволен, другият блеснал от копнеж. Чувство на изумление премина през Анабел, когато тя осъзна до каква степен Саймън е опровергал очакванията й. Беше толкова сигурна, че той ще използва тази възможност да й се докаже като господар… а вместо това бе подходил към нея с безгранично търпение. Изпълнена с благодарност, тя обви ръце около шията му. Целуна го и проникна с език в неговата уста, плъзна ръце по гърба му, докато ръцете й стигнаха твърдите очертания на хълбоците му. Погали го срамежливо, подтиквайки го да нахлуе още по-навътре в нея. Ласката сякаш унищожи самоконтрола му. С лакомо ръмжене той се задвижи ритмично в нея, разтреперан от усилието да бъде внимателен. Силата на освобождението му го накара да потръпне силно и зъбите му изскърцаха, когато усещането достигна кулминацията. Заровил лице в косата й, той бе залят от медената й топлина. Мина дълго време, преди желязното напрежение да отпусне мускулите му и той изпусна бавно дъх. Когато излезе внимателно от тялото на Анабел, тя примига от парещата болка.

— Мога цял живот да не изляза от леглото — промърмори той и я прегърна силно.

— О, ще излезеш — с усмивка каза Анабел, полузадрямала. — Утре ще ме заведеш в Париж. Няма да ме лишиш от медения месец, който ми обеща.

— Не, сладка моя женичке… няма да бъдеш лишена по никакъв начин.