Джоана Линдзи
Любовта е приказка (41)

Четирийсета глава

— През всичките тези години мислех, че те е отвлякъл, за да те убие.

Макар и да говореше глухо, си личеше, че започва да им вярва. Но новината явно я бе шокирала ужасно, за да се зарадва.

Алана успя да придума Хелга да седне на дивана. Кристоф й предложи носна кърпичка, после и той седна. След като избърса лицето си, жената изпусна кърпичката в скута си и явно не усещаше, че по страните й се търкалят сълзи.

Алана седна до нея, дори се опита да вземе ръката й, за да я успокои. Но почувства, че Хелга се стегна при допира, затова се отдръпна.

Като че ли я отблъскваше. Краткият изблик на щастие, когато видя смеещата се Хелга, изчезна. Нищо в тази среща не беше радостно… все още. Но Алана все пак се надяваше, че като премине първият шок, и двете ще бъдат щастливи.

Може би някакво обяснение щеше да свърши работа в този смисъл, така че тя каза:

— Отвлякъл ме е с такава цел. Но не е могъл да го направи и вместо това ме е отгледал. Променил се е заради мен. Вече не е убиец.

— Убиец ли е бил? — зяпна Хелга.

— За теб не е ли такъв? — попита Кристоф.

Тя веднага сведе очи. Явно се притесняваше от Кристоф. Той беше длъжностно лице и се държеше рязко с нея. След малко Хелга каза:

— Да, но само вие го твърдите, никой друг.

— За мен беше като баща — увери майка си Алана.

— Всъщност през всичките тези години вярвах, че сме близки роднини, че той е мой истински чичо. Разказа ми истината едва миналия месец.

Очите на майка й се разшириха.

— Той жив ли е още?

— Да, но…

Хелга погледна като обезумяла вратата зад Кристоф.

— Той тук в хижата ли е?

Очевидно се страхуваше за Папи. Страхуваше се за мъжа, отвлякъл дъщеря й, вместо да го мрази! Алана се смая. Забеляза, че и Кристоф сви вежди.

Момичето каза бързо:

— Сигурна съм, че онова, което се е случило преди толкова години, те е ужасило. Не се притеснявай, ако не искаш да го виждаш. Кажи ми кой е моят баща.

Кафявите очи на Хелга се спряха отново на Алана, но страхът не беше изчезнал от тях.

— Беше добър човек. Не бяхме женени и година, когато той почина от треска и не видя нашето бебе. — И добави, като че ли й хрумна в момента: — Той имаше черна коса.

Алана се подсмихна.

— Най-после един роднина с черна коса! Ябълката на раздора… с него. — Тя кимна към Кристоф.

— Защо?

— Защото се мъчех да убедя капитан Бекер, че съм принцесата, каквато настойникът ми вярваше, че съм. А капитанът не ми казваше защо е сигурен, че не съм. Заради цвета на моята коса и твърдението ти, че съм руса като принцесата, той нито веднъж не е взел под внимание, че може да съм твоята дъщеря.

— Да не би твоят настойник да те е излъгал и да не си моя дъщеря — каза Хелга.

От това я заболя. Хелга дори го изрече ядно. Това означаваше само едно. Тя още се съмняваше, защото не чувстваше нищо към Алана. Дори не можеше да я обвини. На Кристоф също му мина мисълта, че Папи я е излъгал.

Все пак обясни:

— В началото и аз си го помислих, но не и сега. Ако се съмнявах, нямаше да я доведа, за да се съберете с позволението на краля, разбира се. Все пак твоята реакция е странна.

— Щом казвате, че е моя дъщеря, значи е моя! — защити се Хелга. — Само че не мога да го почувствам още и не бива да ме обвинявате за това. Моето бебе ми бе отнето. Водите ми зряла жена, която дори не прилича на мен!

— А на съпруга ти прилича ли?

Жената отвърна с насмешка:

— Та има ли нещо мъжко у нея?

— Не, няма — съгласи се той. — А не трябва ли просто да се радваш, че е станала толкова хубава?

Хелга го погледна особено, после погледна Алана отново и й се усмихна колебливо.

— Много си красива. Моля те, не ме обвинявай за моите чувства.

— Не, не те обвинявам. Напълно те разбирам. През целия си живот съм знаела, че родителите ми са мъртви. Когато ми казаха, че не е така, и аз бях потресена. Трябваше ми време, за да повярвам. Беше ми от полза да разговарям за това и може би и на теб ще ти бъде по-леко, ако поговорим. Разкажи ми за нашето семейство.

Хелга въздъхна.

— Всички са покойници. Майка ми и баща ми бяха живи, когато се преместих в двореца, но бяха възрастни. Не са били в първа младост, когато съм се родила. Баща ми почина в същата година, когато загубих бебето си. Майка ми дойде да живее с мен тук, в хижата, но почина преди две години. Съжалявам, останах само аз… и ти.

— Няма за какво да съжаляваш — успокои я Алана, след това попита внимателно: — А защо размени бебетата?

Хелга веднага застана нащрек.

— Предупредиха ме никога да не говоря за случая.

Кристоф я прекъсна:

— Когато разбрахме коя е, кралят ми даде разрешение да й кажа истината и да я доведа при теб, така че тя знае тайната, която е трябвало да пазиш. Можеш да говориш свободно пред нея.

Хелга се разплака отново, но Алана вече разбираше причината. Споменът за мъчителните преживявания от онова време, когато бе загубила детето си, винаги щеше да й причинява страдание. Алана реши да смени темата. Защо да се интересува какво я бе подтикнало към постъпка, която е променила целия й живот. А може би Хелга не беше склонна да говори, защото предполагаше, че тя е страдала, след като я е отглеждал и възпитавал убиец.

— Животът ми беше чудесен, без всякакви лишения — зауспокоява я Алана. — Възпитана съм като благородна дама в Англия. Получих превъзходно образование, бях заобиколена от прислуга, приятели, любящ „чичо“… поне си мислех, че е такъв. Никога нищо не ми е липсвало, освен майка. Така че нищо ужасно не ми се е случило заради твоята постъпка. Наистина не изпитвам лоши чувства.

— Но аз се укорявам — каза Хелга съкрушено.

— Тогава защо го направи?

Този път въпроса зададе Кристоф и може би затова тя отговори веднага:

— В двореца почти не бяха останали хора и бях неспокойна, кралят се беше оттеглил далеч, съсипан от скръб, и почти никой не посещаваше принцесата. На практика детето бе изоставено. Само три години бяха изминали от гражданската война, когато дворецът бе нападнат и крал Ернст убит. Не само аз очаквах кланът Бруслан да се опита да си върне трона с още повече насилие. В града се носеха такива слухове даже преди крал Фредерик да се ожени.

— Разбирам, но дворецът не е бил без охрана — каза Кристоф.

— Точно така, във вътрешния двор на двореца обикаляха много стражи, но вътре бяха малочислени. Двама бяха прикрепени към крилото с детската стая и те правеха проверка само два пъти на нощ! Трябваше да пазят пред вратите, но не стояха там и почти не поглеждаха в люлката на бебето, когато влизаха. Само се смееха и си приказваха. Но аз не размених бебетата веднага. Минаха много седмици, преди тревогата ми да се превърне в страх. Принцесата беше почти на три месеца, когато го направих.

— Прислугата знаеше ли за твоята хитрина? — попита Кристоф.

— Каква прислуга? — присмя се Хелга. — Идваше само една старица с отслабнало зрение, която чистеше стаята и ми носеше храна. Придворният лекар ни посещаваше веднъж в месеца да прегледа принцесата дали е здрава и развива ли се нормално. Но той беше надменен и като че ли оскърбен, че трябва да преглежда едно пеленаче. Усещах по дъха му, че е пил. Помолих дворцовия управител да сложи повече стражи и да ми предостави повече прислуга. Той се изсмя и каза, че дворецът се пази добре, но благоволи да наеме още една бавачка, която да ми помага. Докато се уреди работата, около две седмици преди похищението, аз се заех сама и подмених бебетата. Ужасявах се какво може да се случи с мен, ако принцесата пострада.

— Защо не каза на новата бавачка, че си разменила бебетата, за да бъде и тя предпазлива? — попита Кристоф.

Хелга не отговори веднага.

— Първо, не знаех дали мога да й вярвам. Пък и истината е, че… — Замълча отново и очите й се насълзиха. — Обичах да прекарвам повече време с моето бебе.

Сърцето на Алана се разтопи.

— Не исках, разбира се, другата бавачка да се опита да направи същото. Сигурността на принцесата беше най-важното ми задължение. Даже след като новата бавачка пристигна, не престанах да преследвам управителя да осигури по-многобройна стража. Даже само още двама! Ако ме бе послушал, нямаше да изгубя бебето си. Онзи… онзи убиец нямаше никога да се промъкне покрай войниците на пост и да отвлече детето ми. Дори не си спомням как ме е нападнал, но след като ме е ударил, е завързал ръцете ми на гърба. — Поклати тъжно глава. — Но кралят знаеше кого да обвини, когато го повикаха да се върне, и беше разгневен.

— Струва ми се, че вината е негова, след като е отсъствал толкова дълго — промърмори Алана.

Кристоф я погледна сърдито заради обвинението, но Хелга защити Фредерик:

— Не беше виновен. Не се е съмнявал, че оставя принцесата в добри ръце. А скръбта му беше толкова дълбока, та дори не осъзнаваше, че е отсъствал толкова дълго. Все пак детското крило трябваше да се охранява по-строго и да бъде назначена повече прислуга. Затова беше толкова разгневен. Заради тази немарливост изгониха много хора, но беше прекалено късно… за мен.

— След това ли дойде тук?

Хелга кимна.

— Освободиха ме от задълженията ми заради това, че загубих бебето си. Наеха нова бавачка да се грижи за принцесата там, където я криеха. Но не останах дълго в града при родителите си. Те ми помогнаха да преживея скръбта си. Преместих се тук след смъртта на баща ми и успях да убедя майка ми да дойде да живее с мен. — След кратко мълчание Хелга докосна колебливо ръката на Алана и попита: — Ти наистина ли си моя дъщеря?

Момичето се усмихна, но не успя да отговори. Някой заудря по вратата толкова силно, че Хелга се стресна и скочи на крака.

— Сигурно мен търсят — каза Кристоф и веднага излезе от стаята.

Алана зауспокоява майка си:

— Изпрати гвардейците напред още вчера. Вероятно ще проверят как сме преживели бурята. А те са изключително не… — Щеше да каже нецивилизовани, но се досети, че на Хелга като на ливанинка може да й стане неприятно, затова се поправи: — нетърпеливи.

Това не успокои Хелга, лицето й остана все така пребледняло. Алана разбираше защо тя се страхува от Папи, но се надяваше, че всеки път щом се почука на вратата, няма да изпада в паника. Реши да уреди среща помежду им. Едва ли щеше да бъде приятна, но Папи можеше да успокои Хелга, че няма лоши намерения към нея.

Тогава Кристоф се появи отново с толкова мрачно изражение, че момичето моментално се изправи. Той хвана Алана за лакътя и я поведе към вратата.

Тя се дръпна.

— Не бъди толкова груб. Къде ме водиш?

— Трябва да се върнем в града. Днес, точно преди зазоряване, дворецът е бил нападнат.