Джоана Линдзи
Любовта е приказка (11)

Десета глава

Кристоф Бекер беше забил поглед в огъня в камината, който почти не топлеше дневната. Щеше да запали мангалите в другия край на стаята, ако не искаше неговата гостенка да си отиде. Тя беше още тук и крачеше ядосано зад гърба му. Заради някогашните им взаимоотношения той се въздържаше да я изхвърли през вратата, както заслужаваше заради безумните й увещания.

Кристоф й отказа за пореден път. Това упорство го ядосваше. Не за пръв път Надя Браун се опитваше да поднови тяхното детско познанство и да го убеди да се оженят. Каквато беше разглезена, си позволяваше да го обижда. Сега той й обърна гръб, за да й подскаже, че трябва да си тръгне. Пренебрежението обикновено я разгневяваше дотам, че започваше да тропа с крак. Но още не бе стигнала до този момент.

— Защо не напуснеш тази работа и не си живееш живота? — присмя му се тя. — Постигна, каквото искаше. Доказа колко лоялни сте вие от рода Бекер.

— Никога ли не ти е идвало наум, че харесвам работата си? — отвърна той.

— Не ставай смешен! Всеки от простолюдието може да върши това, с което се занимаваш ти.

Той все пак беше достатъчно търпелив, за да не обръща внимание на обидата, и й напомни:

— Имаш безброй предложения. Запознат съм с повечето. Приеми някое и както ме съветваше, живей живота си.

— Никой от кандидатите не е така красив като теб.

— Жените се омъжват обикновено за богатство, имения, име в обществото. Не си в положение да постъпваш по друг начин. Всички мъже, които са ти предложили, притежават поне две от изредените три предимства, защото преди всичко те няма да посмеят да те приближат по своя воля. Искаш ли да ти помогна в избора? Ще се радвам да го направя, ако това ще означава, че повече няма да страдам от тези визити.

Всъщност тя се помъчи да изглежда съкрушена, когато каза:

— Държиш се ужасно, а знаеш, че те обичам.

— Не чувстваш нищо подобно. Просто не искаш да се спреш на два критерия от трите, изисквани от твоето семейство. Но те предупреждавам, че няма да обвиняваш мен след десет години, ако не си омъжена и повече никой не ти предлага. Или трябва да се оженя за друга, за да ти докажа, че ти никога няма да станеш моя жена?

— Не би се осмелил!

— Отивай си, Надя.

Тя нямаше да е толкова самоуверена, че ще промени мнението му, ако не й бе внушено, че в годината на нейното раждане двата рода обсъждали колко идеално си подхождат двамата и трябва да се сгодят. Гражданската война в Ливания обаче бе сложила край на всякакви подобни уговорки и той бе свободен сам да си избере съпруга. Нейното семейство не се ползваше повече с благосклонност след войната заради връзките си със стария режим. Именно те били от онзи кръг, който подтиквал предишния крал да взима толкова неблагоприятни решения, че най-накрая народът му се разбунтувал.

Родът на Кристоф също бил лоялен на короната, въпреки че изразявали гласно несъгласие си с мерките, които крал Ернст въвел и които едва не унищожили държавата. По тази причина фамилията Бекер се радваше на благосклонност. И по тази причина той се чувстваше длъжен да служи още по-усърдно, за да запази името си.

Но Надя знаеше, че е била на крачка от годеж с Кристоф, и отказваше да приеме, че това все още не е факт. Докато растяха, и той беше склонен да се оженят, понеже тя беше много красива. Имаше руса коса, кафяви очи, с безупречна кожа, малко по-тъмна от неговата, наследена от източните й прародители.

Да, беше започнал да се убеждава, че един ден може би ще се оженят. Сподели с баща си и тогава откри защо бракът вече не е благоприятен за него. Като знаеше това и като виждаше колко дълбоко засяга баща му, той реши да спечели пълното доверие на краля. Пък и по времето, когато напусна дома си, беше започнал да не харесва дразнещата арогантност на Надя, която ставаше все по-нетърпима. На шестнайсет години тази нейна черта помрачаваше красотата й и той от все сърце се радваше, че политическите обстоятелства го бяха предпазили от изкушението да капитулира пред нея. Сега вече дори не я харесваше, тя беше направо непоносима.

— Очакването да промениш намерението си ме изморява, разбираш ли? — каза тя заядливо.

— Престани да чакаш.

— Този месец ще стана на двайсет и две! Коя друга наследница от аристократичните семейства ще те иска и ще ти прости, че заемаш длъжност, подходяща за човек от простолюдието? Коя друга ти е по мярка повече от мен? Не че има много благородни семейства, от които да избираш, Кристоф.

Той стисна зъби, ядосвайки се все повече.

— Кой е казал, че трябва да се оженя непременно в Ливания? Или изобщо да се женя?

Тя въздъхна.

— Защо си такъв инат?

Той се извърна, за да разбере Надя, че прекалява.

— Изживяхме заедно радостно детство. Бяхме съседи и се сприятелихме, но нищо повече. А ти помрачаваш дори тези спомени със своите безпочвени обвинения.

Младата камериерка на Надя се помъчи да стане невидима в ъгъла, където се бе свряла. Той не я забелязваше, но заради работата си би трябвало да се научи да бъде по-наблюдателен.

— Не са безпочвени. Ако не беше се преместил тук, знаеш, че нашето приятелство щеше да прерасне в брак. Върни се веднага вкъщи, Кристоф. Ще видиш. Твоето семейство си върна всичките земи и права на собственост. Какво още искаш да докажеш, като стоиш в столицата?

Тя никога нямаше да разбере, защото в действителност не я интересуваше. Нейното семейство бе загубило по-голямата част от земите си, но все пак бяха богати. Така че бе възпитана точно по същия начин, както ако не бяха изгубили правата си върху земите.

Но не възнамеряваше да излага на опасност благосклонността, на която се бе посветил заради семейството си, като се сроди с изпаднала в немилост фамилия Браун. И не се съмняваше, че бащата на Надя имаше не малко участие в нейното упорство, че я насърчаваше и дори й даваше инструкции. Нейното семейство беше уреждало бракове, за да подобри материалното си състояние, и тя беше последната, която трябваше да мине по същия път.

Веднъж спомена пред нея тази мисъл:

— Спасих честта на моето семейство, не очаквай да спасявам и вашето.

Тя нито отрече, нито се съгласи, но се възползва от възможността да го обиди отново с язвителния си отговор:

— Но ти си толкова непретенциозен.

Гражданската война беше избухнала след едно фиаско и промени живота на всички. Имаха и друга възможност, същата, която останалите малки страни и херцогства бяха предпочели, когато Наполеон бе поискал пари или войска за войните в Европа.

Ливания трябваше да даде пари. Държавата не поддържаше армия. Беше нелепо тепърва да се организира военна структура. Но аристокрацията не желаеше да дава от своите пари, за да подпомага един французин, който се стремеше да завладее цяла Европа. А бащата на Надя беше от най-яростните привърженици на идеята да се изпрати войска. Също така родът Браун беше единственият благороднически род, който все още се опитваше да получи опрощение за това решение. Но как се прощава подобна глупост, която едва не събори едно кралство?

Надя все така не желаеше да се откаже. „По дяволите, миналото“ — реши Кристоф. Вече не са деца и тя заслужи неговото презрение.

— Засрами се, не чуваш изобщо какво ти говоря. Ясно се изразих, че не те искам. Още по-недвусмислено ли искаш да го кажа? Така да бъде. Никога няма да се оженим, защото само за месец или ще те убия, или ще изтръгна езика ти. Едното или другото ще бъдат неизбежни. А сега се махай.

Тя продължи да впива свиреп поглед в него. Пак ли не повярва? Търпението му се изчерпа. Направи крачка към нея, за да я изхвърли, но изведнъж се закова на място, забелязвайки тържествуващия блясък в очите й. Нима искаше да я сграбчи вбесен? Разбира се, че това целеше. В нейните представи този жест щеше да ги отведе право в неговото легло, за да може след това тя да се върне у дома при баща си и да му разкаже случката, или по-скоро своята версия за нея. Тогава Браунови ще настояват за брак като естествена последица. Какви глупаци са. Наистина ли си въобразяваха, че може да бъде воден за носа по този начин?

Кристоф напусна стаята, вместо да изхвърли Надя, и изпрати двама стражи да придружат натрапницата до входа на двореца. С тях тя нямаше да спори, те не заслужаваха нейното внимание. Напротив, ще твърди, че сама е пожелала ескорта.