Джоана Линдзи
Любовта е приказка (32)

Трийсет и първа глава

— Моята майка ли?

Алана успя само това да промълви и й се стори странно дори като го произнесе. С широко отворени очи се помъчи да вникне в смисъла. И Кристоф не каза нищо повече. Тя се извърна, за да го погледне, но се наложи пак да се извърти, защото той излизаше от стаята.

— Да не си посмял! — извика към гърба му.

Той не спря.

— Мократа ти коса ни забави неочаквано. Трябва да побързаме, иначе ще се стъмни, преди да пристигнем. Отдолу в гардероба ще намериш чанта. Сложи в нея дрехи за преобличане и за двама ни. Ще се върна след няколко минути с моя кон. Бъди готова.

Тя трябваше да му каже сам да си приготви дрехите, но едва чу последните му думи, и той затвори вратата! Втурна се в спалнята и измъкна дебелата вълнена рокля, с която прекоси целия Континент, няколко допълнителни фусти, дебели чорапи и ботушите за път. Вече облечена, подреди чантата, за която той спомена, и за да не губи време, върза косата назад и нахлупи кожена шапка.

Върна се в гостната, взе най-дебелото си палто, както и това на Кристоф, понеже той бе облечен само с униформа, когато излезе. Виждаше през прозореца, че не вали сняг. Даже слънцето се бе показало, но бе усетила леденостудения въздух и не се съмняваше, че имат нужда от палта.

Алана не знаеше какво да мисли, защото не проумяваше думите на Кристоф. Дори в момента имаше няколко минути, преди той да се върне, но само пусна торбата до краката си и впери поглед в празното пространство.

Но щом вратата се отвори, застана нащрек. Кристоф не я затвори. Видя коня пред квартирата. Въздухът режеше. Подаде му неговото палто, за да облече своето.

Той вдигна вежда озадачено.

— Грижиш се за мен ли? Да не би да си започнала да се чувстваш като моя съпруга?

Тя се изсмя.

— Само пестя време, след като каза, че трябва да бързаме.

Капитанът се подсмихна, взе торбата и я хвана за лакътя.

— Моето предположение ми харесва повече. Да вървим.

Бе довел само един кон. След като се метна на седлото, вдигна и нея и я настани пред себе си.

— Как ще ме отведеш така в планината. Пътят нали е заснежен? Няма да е като онзи, по който отидохме на празника.

— Затова поръчах да ни приготвят шейна. Там, където ги държат, не е далеч.

— Шейна ли? Има ли купе?

— Не, но ще бъде по-приятно и безопасно.

— Ще замръзнем.

— Няма — обеща той.

Не се извърна да види дали говори сериозно. Не зададе и въпроси, защото се напрягаше да пази равновесие, без да се държи за него.

Минаха през портите на двореца и през града, чиито улици се почистваха от леда и снега. Извън града беше натрупал дебел сняг, включително и по пътищата, и нямаше съмнение, че в планината ще бъде още по-заснежено, а те именно там отиваха, затова с шейна наистина беше по-разумно да се пътува… но не и ако ще замръзне!

След около десетина минути Кристоф й помогна да се настани в шейната, която ги чакаше пред големия заслон за шейни. Шейната беше много висока, затова той направо вдигна Алана. Вече бяха впрегнати два коня — едри животни, които можеха да газят през снежните преспи. За пътниците имаше широка, тапицирана седалка и висока капра за кочияша, когото Кристоф бе наел. Предницата бе издигната като преграда, но шейната беше съвсем открита.

— Ще стигнем ли, преди да се мръкне? — подвикна към Кристоф, който привързваше коня си за шейната.

Той заобиколи, остави пушката си, торбата с дрехи и дисагите от седлото в краката й. Тя стоеше права, защото се страхуваше, че седалките са мокри от сняг.

— Далече е и ще имаме нужда от тези — отговори той, понесъл одеяла, които един от конярите му даде.

Хвърли купчината завивки към нея. Тя загуби равновесие, като протегна ръце да ги хване, и се стовари на седалката. Изгледа го гневно, докато той се качваше и сядаше до нея. Кристоф като че ли не забеляза, вдигна одеялата, които тя изпусна, остави ги встрани да не им пречат и взе само онова в ръцете й. С него покри коленете им. Тя предпочиташе да се завие отделно от него, но повече не можеше да чака със своите въпроси, затова не го спомена.

Щом шейната потегли, се обърна към Кристоф:

— Проявих изключително търпение.

— Да, наистина — съгласи се той.

Като гледаше гърба на кочияша, се наведе до него и прошепна:

— Казаха ми, че моята майка Авилена е умряла скоро след моето раждане. Всички знаят. Това лъжа ли е?

— Не е необходимо да шепнеш. Наех точно този кочияш, защото е глух. — Тя се отдръпна и той поклати глава. — Трябваше да изчакам, за да говоря.

Тя не обърна внимание на репликата.

— Да отговориш на въпроса ми ли?

— Първата съпруга на Фредерик почина, да, но тя не е твоята майка. — Сложи пръст на устните й, когато тя понечи да го прекъсне. — Сега знаем коя си. Права си била, твоят настойник Папи те е отвлякъл от детската стая в двореца. Всичко, което ти е казал наскоро, вероятно е истина, даже, че е Растибон… всичко, с изключение на онова, което не е знаел. В кралската люлка не е спяла принцесата, а дъщерята на дойката Хелга Енгел, и през онази нощ той е отвлякъл нейното бебе.