Джоана Линдзи
Любовта е приказка (4)

Трета глава

Алана рядко беше нервна. Изнервяше се леко, когато очакваше нов домашен учител, но то бе нищо в сравнение с вълнението, което изпитваше, докато вървеше по коридора към кабинета на Папи. Ами ако той държеше да спази насоката, която лейди Анет й подсказа преди две години? Анет подготвяше момичето за дебют в лондонското общество. Бе приела като даденост, че Алана копнее за същото, за което другите млади дами на нейната възраст са били предопределени и възпитани. Алана бе очаквала с нетърпение безкрайния водовъртеж от балове и приеми, където се създаваха запознанства с евентуални кандидати… преди да открие каква радост носи обучението на малките, което отваря умовете им за неподозирани възможности. Не можеше да си представи да напусне работата си в сиропиталището.

Но знаеше, че двата свята са несъвместими.

— Ще се наложи да се откажете от преподаването, нали знаете? — предупреди я наскоро Анет. — Прекарахте една година там, което е много благородно от ваша страна, но това няма нищо общо с вашето бъдеще.

И приятелката й Хариет, по-малката сестра на един от старите приятели на Анет, повтори същото предупреждение:

— Не се надявай, че твоят съпруг ще ти разреши да си губиш времето с благотворителност. Той ще очаква от теб да си стоиш вкъщи и да отглеждаш деца.

В това беше дилемата на Алана. По тази причина се отнасяше към Адам благосклонно и й се искаше да бъде по-ясен в намеренията си. Не защото го обичаше, а защото се възхищаваше на нейната преданост към децата, и именно това наклони везните. Беше го казвал много пъти. Нямаше да й забрани да преподава, ако беше неин съпруг.

Още по-пъргаво забърза към кабинета на Папи. Хенри й помогна да вземе решение. Нервна беше, да, но заради онова, което си бе намислил Папи, а не заради своето решение. Само се надяваше, че не възнамерява да й съобщи, че посещенията й в сиропиталището трябва да приключат, след като дебютът й вълнуваше всички, и сезонът щеше да започне всеки момент. Не й минаваше през ум, че друго може да го накара да се умисли.

Неговият кабинет бе една от любимите й стаи в голямата триетажна къща. Усещаше се уют, особено през зимата, когато камината гореше. Отвсякъде нахлуваше светлина, понеже беше ъглова, с прозорци и на двете стени, и с бледокремави тапети, които контрастираха с по-тъмната мебелировка. Беше прекарала много вечери тук с Папи. Двамата четяха, понякога на глас. Или просто разговаряха. Той винаги искаше да разбере как върви учението й.

Папи остана мълчалив, като влезе. Не седеше на бюрото си, а на канапе до камината. Остана все така мълчалив и когато Алана седна на канапето срещу него. Щом го погледна, осъзна изведнъж, че е по-нервен и от нея. Никога не го бе виждала такъв. Кога този неин закрилник е бил неспокоен, за каквото и да е?

Беше стиснал здраво ръце в скута си. Доколкото схващаше, той не го съзнаваше. Нито я поглеждаше в очите; тъмносините му очи бяха вперени в килима. Такова напрежение се излъчваше от позата му и от лицето му! Виждаше, че стиска зъби. Вероятно се мъчеше да изглежда замислен, но тя не се лъжеше.

Понеже го обичаше, пренебрегна своите опасения и се опита да го успокои с най-незначителната си тревога:

— Има един млад мъж, когото харесвам и който може би в скоро време ще дойде да поиска твоето разрешение да ме ухажва. Това ще отмени необходимостта от дебюта, за който ме подготвя Анет. Не знаех как да постъпя и се опитвах да разреша логично това положение, но… — Внезапно замълча.

Сега той впи очи в нея, присви ги, но не заради причината, която тя предполагаше.

— Кой се е осмелил да те приближи без мое разрешение дори преди да навършиш възраст?

— Съвсем невинно е — увери го веднага тя. — Срещахме се случайно толкова често пред сиропиталището, че се сприятелихме… наречи го, ако щеш, улично приятелство. Но той спомена наскоро, че най-накрая е узрял да помисли за брак, и аз имам усещането, как да кажа, може би по-скоро надежда, че е имал предвид мен.

— А ти имаш ли чувства към него?

— Не още — призна тя. — Да, харесвам го и бих се отнесла към него благосклонно, защото е английски благородник, въпреки това няма да има нищо против, ако продължа да преподавам. Той дори се възхищава на моята преданост. Искам да продължа да уча децата, Папи.

Ето, каза го. Затаи дъх в очакване на мнението му. Но той само въздъхна дълбоко, преди да промърмори:

— Би могла да ги учиш.

Тя подметна подигравателно:

— Анет каза и през ум да не ми минава; един съпруг никога няма да го разреши. При тези обстоятелства просто няма да се омъжа.

Олекна й, като чу, че се подсмихва тихичко.

— Упорита си, нали, принцесо? За тези незначителни неща, а?

Радваше се, когато я наричаше по този гальовен начин. Тогава винаги се чувстваше единствена и обичана. Беше доволна, че в поведението му вече не се долавя странната напрегнатост, и все пак в никакъв случай не смяташе за „незначително“ което и да е от своите намерения.

Но той не бе свършил:

— Предполагам, че трябваше да се изразя по-ясно, вместо да споменавам само, че не е необходимо да подражаваш на тълпата. Алана, не искам да се омъжваш още. Не ме интересува, че социалната норма е такава. Млада си. Няма за къде да бързаш. Пък и аз не съм готов да…

— Да ме загубиш ли? — предположи тя. — Това няма да се случи. Но наистина искам да поговорим по въпроса в най-скоро време. Оставих всичко да се струпа наведнъж, сякаш е бил поставен фатален срок да взема решение… и той е днес.

Подсмихна се успокоена, но съвсем за кратко. Папи отново се напрегна. Тя осъзна две други подробности, които възбудиха отново страха й. Той каза, че „би могла“ да продължи да преподава, а не че „може“ да продължи. И току-що изрече предположение, докато той я бе учил никога да не го допуска, и премълча само защото по този начин отлагаше онова, което трябваше да й каже. Неговото изключително важно решение.

Неуверено, с надеждата, че той ще отрече, тя попита:

— Сега всичко това няма никакво значение, така ли е?

— Да.

— Защо?

— Знаех, че ще дойде денят, когато ще се наложи да ти разкрия истината. Мислех си, че ще имам повече време, поне още няколко години. Мислех си, че ще имаш възможността да се порадваш с приятелките си на това представяне в обществото, просто да се забавляваш, без да се чувстваш принудена да се омъжваш. Ти положи толкова много старание, за да се образоваш, и на мен ми се искаше да се отдадеш на малко развлечения и лекомислие. Заслужаваше го. Но поех риск, като го разреших.

— Риск, че ще се забавлявам ли? Това няма…

— Не, риск, че въпреки моето убеждение, че не е необходимо да се омъжваш още, все пак може да харесаш някой млад мъж по време на многобройните приеми, на които ще ходиш. Това ще ме принуди да действам прибързано, защото твоят брак е прекалено важен, за да се проиграва тук.

— Тук ли? Но ти обичаш Англия! Възпита ме като англичанка. Прекарала съм целия си живот тук, тъй че къде другаде да се… — Не се доизказа и въздъхна. — Положително не и в Ливания!? — Той не отрече, което я накара да му припомни: — Когато те разпитвах за нашата родина, твърдеше, че е изостанала страна, едва ли не средновековна, и че сме имали щастието да избягаме оттам. Предупреждаваше ме пред никого да не споменавам по никакъв повод, че сме родени там, а да казвам, че сме от Австрия, защото ако знаят, че сме ливанинци, ще ни гледат отвисоко. На никого не съм казвала истината, защото дори един от моите частни учители, който бе включил в учебната ми програма Ливания, не опроверга думите ти. Той потвърди, че е изостанала страна, чието развитие се спъвало от нейната изолация. Невъзможно е да искаш да се омъжа там — завърши тя надменно.

Той й се закани, но тя разбра веднага, че жестът му е продиктуван от неприязънта, която току-що демонстрира.

— Крайно съмнително е, че ще ти се наложи, но това не зависи от нас… — Не довърши мисълта си и обърна внимание на нейното поведение: — Изненадваш ме. Доколкото разбирам, започнала си да презираш родната си страна!

— Не е справедливо. Ти настояваше дори да забравя, че е моя родина. Какво друго трябваше да си мисля?

— Има причина за това и тя не е онази, която ти изтъкнах. Но очаквам един ден сама да си съставиш мнение, когато ще разполагаш с повече факти, когато ще прочетеш за красотата на страната, за нейната култура, надхвърляща границите й. Очевидно моя е грешката, че по-рано не съм ти вдъхнал поне малко гордост от нашата родна земя, а има много, с което да се гордеем.

— Може би… реагирах прекалено емоционално — отвърна тя засрамено.

Той й се усмихна с лек укор.

— Да, при това заради предмет на спор, който дори не е изяснен още. Не бива да мислиш за брак, който изобщо не те застрашава. Само го споменах, за да обясня какво в края на краищата щеше да предизвика този разговор. Но нещо друго се случи наскоро и стана причина да се реша преждевременно да говоря с теб.

Не искаше да чува нищо повече, след като се досещаше инстинктивно защо е избързал да разговаря с нея, защото… са му казали, че умира. Никога не се обличаше достатъчно топло, когато излизаше, а излизаше много често — до сиропиталището, до магазина за вино, и поне веднъж седмично, независимо дали е топло или студено, непременно извеждаше един от сираците на специална разходка. О, господи, каква убийствена зараза е прихванал? Обаче не изглеждаше болен…

— Обичам те, принцесо. Не се съмнявай никога в това. Но с теб не сме от една фамилия. Даже изобщо не сме роднини.

Паниката й премина моментално. Тази новина беше… тъжна, поразителна. Но положително не беше чак толкова лоша, както си мислеше. Да не би да е първото сираче, на което е помогнал? Помогнал е на толкова много и не е изненадващо, че е започнал, като е осиновил едно, за да го отгледа.

— Трябва ли наистина да знам този факт? — попита тя.

— Този факт е най-незначителният от всичко, което ще ти кажа.

О, господи, още ли имаше?

— Нека първо да вечеряме — предложи Алана.

Той й хвърли многозначителен поглед.

— Успокой се и не прави прибързани заключения. Бъди по-разумна.

Тя се изчерви. Беше я научил първо да преценява фактите. Да се осланя на интуицията само в краен случай. А той й съобщи факти. Само че тя не искаше да ги чуе!

Очевидно той така и си помисли, защото подхвърли:

— Преди да се установим тук, всъщност мислех да се заловя с фермерство.

Това беше толкова извън контекста, че тя примигна. Опитваше се да я разсее, за да се успокои ли? Този подход въздейства… донякъде. И тогава стана ясно изведнъж.

— Фармър не е твоето истинско име.

— Не е. Но когато дойдохме в този оживен град, осъзнах, че най-сигурният начин да се скрием, е като живеем открито в града, тъй че се отказах от всякакви идеи за фермерство. Все пак името беше хубаво, солидно и не звучеше екзотично. Прилегна ни, точно както и ние му прилегнахме. — Усмихна се, като прибави: — Все пак се опитах да градинарствам. Даже за няколко месеца ми се стори, че въздейства изключително благотворно, но след това се отказах.

— Твърде отегчително ли ти се стори в сравнение с това, с което си бил свикнал преди?

Имаше предвид войните, в които бе участвал на Континента. Беше чела за толкова много войни, когато изучаваше историята на Европа.

— Заради твоето бъдеще. Заради едно добро бъдеще. — Умълча се за известно време, дори заби отново поглед в пода. — Веднъж ти казах, че убивах хора. Беше много малка. Може би не си спомняш, а пък не е нещо, което ми се иска да повтарям.

— Спомням си. Защо изобщо го споменаваш?

— Ти беше очарователно дете, красиво, любознателно, и аз все повече се привързвах към теб. Подхвърлих го, за да те отблъсна, за да се замислиш, и евентуално да се страхуваш от мен. Но не се получи. Никакви бариери не се издигнаха помежду ни. Ти беше много доверчива, аз — много привързан. Обичам те, все едно си дъщерята, която така и не можах да имам.

— Чувствам се по същия начин, Папи. Знаеш го.

— Да, но днес това ще се промени.

Обзе я отново мрачно предчувствие, сто пъти по-непоносимо. Боже мили, какво ли чак толкова ще й каже, което да убие обичта й към него? Не можеше да изрече въпроса си, мислеше трескаво, но абсолютно нищо не й хрумваше, което да обясни онова, което той каза току-що.

А и той не обясни. Вместо това се замисли.

— Нямах намерение да те отгледам и възпитам по този начин, разбираш ли? Представях си, че ще живеем в уединение заради твоята сигурност и за да се научиш да не разчиташ на другите. Но пък не можех да те лиша от нормален живот. Това може би бе грешка, за която тепърва ще плащам. Но докато не се установиш, не бива на никого да вярваш.

— Дори на теб ли?

— Аз съм единственото изключение. Не мога да ти сторя зло, принцесо. Затова си тук.

— Какво искаш да кажеш?

Той затвори очи за миг. Напомни й, че не е искал да казва тези неща, но нещо друго налагаше това самопризнание.

Погледна я право в очите.

— Казах ти, че някога убивах хора. Бях…

— Току-що отрече, било лъжа — прекъсна го тя рязко. — Казал си го само за да не се привързваме, но останало без последствия.

— Не, не казах, че е било лъжа, но на теб ти харесва тази интерпретация. Истината е, че убивах хора за пари. Беше доходно занятие и бях добър, защото не ме бе грижа за собствения ми живот. Бях оръдие за смърт в изгода на други хора и никога не съм претърпявал неуспех в работата, за която ме наемаха. Репутацията ми бе безупречна. Нямаше много наемни убийци, на които да се разчита, както на мен.

Умът й изобщо не възприемаше смисъла на разказа. Папи описваше някой друг човек. Да не би да си е ударил главата? Не можеше да си спомни своето минало ли?

— По каквато и причина да си внушаваш, че едно време си вършил всичко това, то не е вярно!

— Защо?

— Защото си мил, грижовен човек. Приютил си в своя дом едно сираче и си го отгледал. На други си дал възможност за приличен живот, какъвто те нямаше да имат без твоята помощ. Ти не си убиец. Само защото си вещ в използването на оръжия, не те прави убиец!

Той възрази:

— Използвай интелигентността, която шлифовахме. Бях. Сега не съм. Бих искал да не е така, но това са фактите. Да ме беше убил някой още преди години, но мен много ме биваше. Да можех да забравя миналото, но не го забравям.

— Наистина ли си го правил?

— Ако сега ме мразиш, не се притеснявай — изрече с огорчение той. — Очаквах го.

— Опитвам се да разбера как си могъл да вършиш подобна работа. Помогни ми!

Той въздъхна.

— Нямах намерение да го споделям, но може би трябва да разбереш как започна всичко. Истинското ми име е Леонард Кастнер. Моето семейство произвеждаше вино. Отглеждаше лозя в една плодородна планинска долина в Ливания. Семейството ни беше голямо, но повечето от неговите членове бяха на преклонна възраст и измряха, преди да порасна. След това и лавина затрупа баща ми, а майка ми се разболя и си отиде същата зима. И тъгувахме, и се отчайвахме, но с брат ми продължихме да живеем по същия начин, или поне се опитвахме. Той беше едва на пет, тъй че в действителност не ми беше от помощ. Пък и природата се обърна против нас отново. Изгубихме лозята през същата година, след това и нашия дом, понеже не можехме да плащаме рентата на благородника, който притежаваше земята. На баща ми би направил отстъпка, но не и на мен.

— Това, което описваш, предизвиква състрадание, но…

Той я почака да довърши мисълта си, но тя не можа. Не искаше да го осъжда веднага, пък и как да не го осъди? Облегна се и само каза:

— Моля те, продължавай.

Той кимна, но мълчеше. Сведе отново поглед; явно спомените му бяха толкова мъчителни, че Алана се просълзи.

Тя се изправи.

— Няма значение. Ще се постарая да…

— Седни — прекъсна я рязко той, без да я поглежда.

Тя остана права. Чудеше се как да избяга, защото знаеше какво следва. Ще й разкаже, че е убил семейството й, било му е платено за деянието, и се страхуваше какво ще я помоли да направи. „Да ме беше убил някой още преди години.“ Затова ли я бе отгледал, затова ли я бе обучил да използва оръжия? За да отмъсти за честта на родителите си ли, за да бъде човекът, който ще го убие?