Джоана Линдзи
Любовта е приказка (30)

Двайсет и девета глава

Капитанът отново я караше да чака. Като тактика се оказа добра. Едва го попита какво има предвид с тази странна забележка, че Папи няма да пострада, и той извика Борис.

— Нахрани тази жена — поръча на слугата — и я пази с цената на живота си. Никой да не влиза или излиза.

Борис потрепна, като отиде да заключи след господаря си. Толкова за намерението й да се възползва от чувството му за вина, ако сметнеше за необходимо. И жалко, че Кристоф се досети за намерението й. Но къде си мислеше, че може да отиде? У дома си ли? Защо не. Вече не знаеше как да постъпи. Беше му казала всичко и той пак гледаше на нея като на самозванка, тъй че нямаше как да предотврати избухването на война.

Храната бе сервирана, много повече, отколкото можеше да изяде. Кристоф ли очакваха да се върне? Тя предположи, че е отишъл да разпита отново крадеца или да изпрати още хора в града по петите на Хенри. Но преди да дойде в сиропиталището, Хенри беше расъл по улиците на Лондон. Знаеше как да се изплъзва на преследвачи, крадци и на всеки, който го гледа твърде вторачено. Надяваше се, че момчето още има тези умения, защото наистина вярваше, че Кристоф ще затвори Хенри, ако изходът не е според очакванията му.

Кристоф се върна, докато тя още се хранеше. Учуди се на киселия му вид, докато сядаше срещу нея и си сервираше от разнообразните ястия, които Борис бе поднесъл.

— Проговори ли крадецът?

— Казва се Райнер и да, беше много по-разговорливи този път, след като сключи сделка — неговият живот в замяна на имена. Призна, че човек на име Алдо му е платил, за да проникне в моята войскова част и да го информира за нашите действия и за всичко, което би било от полза за враговете ни. Съобщи също името на другия предател, който съвсем навреме е изчезнал.

— Е, поне научи едно име. Защо тогава си ядосан?

— Защото Алдо е бил убит преди две вечери, така че фактически нямам нищо налице.

— Отърва се от двама предатели. Това е напредък в сравнение с вчера.

— Да, така е.

— След като Райнер се е пазарил за живота си, призна ли и че е искал да ме убие?

— Не, продължава да твърди, че само се е опитвал да те сплаши. Склонен съм да му повярвам.

— Нима вярваш на предател вместо на мен? Много ти благодаря — извика тя сърдито.

— Дори не се замисли върху моята дилема, нали? Твоят разказ не е изключение. Чувал съм го и преди с малки разлики.

— Разбирам твоето затруднение, но то не беше предвидено. Папи беше сигурен, че ще бъда отведена право при моя баща и че той изобщо няма да се усъмни коя съм. Гривната трябваше да го докаже. Наистина ли мислиш, че на нещо толкова изящно може да се направи копие без оригинала? Детайлите са много фини, скъпоценните камъни са в цветовете на дъгата. Баща ми веднага ще познае бижуто. Но то бе откраднато и вместо това се сблъсках с теб и твоето съмнение, така че и пред мен стои подобна дилема.

Тя въздъхна. Той предпочете да не коментира казаното и отбеляза:

— Съзнаваш, разбира се, че според теб тази история дори не е твоя, а каквато ти е разказана от Папи. Ами ако те е излъгал?

— Не би ме излъгал.

— Ако все пак те е излъгал?

Тя го погледна изненадано.

— Значи ме е възпитавал осемнайсет години с намерението да ме залъгва с измислици? Има ли смисъл?

— Човек, всеки човек, който ще се радва на абсолютното доверие на монарха, ще има и власт. Властта е много силен мотив.

— Така е — съгласи се тя. — И все пак осемнайсет години са много и някой от нас — аз, Папи, баща ми можеха да не ги надживеят. Това предполага също така, че през това време на баща ми няма да му се роди наследник от мъжки пол, който да бъде следващият крал. — Тя поклати глава. — Познавам Папи. Не ме е излъгал. Предпочитам да ме бе излъгал. Предпочитам всичко друго, но не това, което ми разказа.

— Противоречиш ли си, Алана? Вече спомена, че той не е бил човекът, за когото си го мислела.

— Изваждаш думите ми от контекста и се опитваш да им придадеш друг смисъл. Неговото минало ме потресе. Но не променя очевидната истина какъв е сега и какъв е бил през всичките години, откакто съм с него.

— Невероятна си — каза той, с което я изненада. — За всичко ли имаш готов отговор?

Тя му се усмихна изнурено.

— Себе си попитай защо. Попитай се необходимо ли е да се замислиш, преди да кажеш истината. Ако лъжа, тогава, да, ще се съглася с теб, че съм невероятна.

Той се разсмя.

— Знаеш ли, не се държиш като осемнайсетгодишна.

Тя го погледна любопитно, без да съзнава какво го разсмя, но само попита:

— Какво те накара да го кажеш?

— Повечето благородни млади дами на тази възраст едва са съзрели, а у теб няма нищо детско.

Този път тя се разсмя.

— Може би защото към мен никога не са се отнасяли като към дете.

— Никога!

Тя сви рамене.

— Предполагам, че независимо колко бързо Папи ме е обикнал, бил е изпълнен със съзнанието, че един ден може би ще стана кралица и по тази причина се е държал с мен по-различно, отколкото би се държал с други деца. — Но изведнъж изплува един стар спомен и тя реши да го сподели с него: — Всъщност веднъж се държа с мен като с дете. Бяхме на разходка в един лондонски парк и си нараних пръстчето. Разплаках се. Мисля, че бях на шест. За пръв път почувствах такава силна болка. Папи ме държа в прегръдките си през цялото време, докато лекарят се занимаваше с пръста ми, говореше ми глупави неща, за да отвлече вниманието ми. Разсмях се, въпреки че бях обляна в сълзи.

— Ти го обичаш, нали?

Тонът му не беше мек и тя едва не се разплака. Веднага стана предпазлива. Нова тактика ли прилагаше, като се осланяше на чувствата й? Нямаше да се издаде, че този похват не успя.

Тя му отговори с въпрос:

— Как ще престанеш да обичаш човек, когото си обичал цял живот? Онова, което ми каза за своето занятие някога, беше ужасно, но аз не израснах със същия човек. Не зная какво друго да кажа, за да подчертая, че той вече не е такъв.

— Нима? Не каза ли, че е дошъл тук да убие твоя враг?

— Изобщо не е същото. В случая ще защити мен и… моя баща. Така, капитане, върши твоята работа.

Той не се разсърди, усмихна й се.

— Отличен отговор.

Не хареса усмивката му. Погледна устните му и през главата й минаха други мисли. Искаше й се да не беше толкова красив. Ако беше стар и грозен или ако нямаше толкова съвършено тяло, щеше да бъде много по-лесно да се разбере с него. Но неговият чар я привличаше силно и това много често пречеше.

Той неочаквано каза:

— Ще обсъдим как да свалим обвиненията от теб.

Изявлението бе невероятно и веднага събуди у нея подозрения.

— Това означава ли, че ще ме пуснеш да си вървя?

— Не.

— Тогава какъв е смисълът?

— Смисълът е да не си в затвора, докато приключи тази история… същото ще важи може би и за твоя настойник.

Тя се изправи рязко и се намръщи.

— Спомена го и преди малко без никакво обяснение. Какво по-точно си подразбрал?

— Склонен съм да вярвам, че си била подлъгана, че съветниците на Бруслановци сега са по-умни, отколкото едно време, след като са измислили нещо подобно.

— Как съм била подлъгана?

— Твоят настойник е бил нает или принуден, може би със заплаха за живота ти. Съчинил е цялата тази измислица, позовал се е на името Леонард Кастнер, за когото е добре известно, че е заподозрян по случая, както и на Растибон, най-прочутия наемен убиец по онова време. Според мен твоят Папи е ливанинец, може би аристократ, изпаднал в немилост, като онези, които предпочели да започнат нов живот другаде, отколкото да останат тук опозорени… което съвпада с онова, което ти е разказал, когато си била малка. Може би е поддържал връзка със стари приятели в Ливания, откъдето някой Бруслан е научил за него, както и че има племенница на необходимата възраст. Помисли, Алана. Всичко, което ми каза, си го научила от него съвсем наскоро. И ако той наистина е убеден, че ще те убият, ако не успее да те накара да повярваш в тази измислица, той ще твърди какво ли не, за да разкраси историята, включително и че някога е бил наемен убиец.

Тя позамълча, докато обмисли думите му.

— Ако планът е на Бруслановци, тогава защо има бунтове? — попита тя. — Или твърдиш, че между двата заговора няма връзка?

— Заговорът е един. Тяхната пропаганда просто подрежда декорите за твоята коронация.

— Но чак пък война?

— Ако си върнат короната, ще предизвикат разрушение. Колкото повече хора измрат, толкова по-малко поданици ще бъдат управлявани. Тази пушилка не е, за да се предизвика война, а да подбуди недоволство към сегашния режим и хората да бъдат готови да приемат отново един Бруслан на трона. Ти си им последният коз. Ако ти успееш, ако Фредерик те представи като своя дъщеря, може да бъде разобличен, че мами поданиците си с фалшива принцеса. В случая има две възможности — или непосредствено избухване на бунт, който ще завърши с неговата смърт, или искане да слезе от трона. Този е смисълът на историята, а ти дори предлагаш: „Възползвайте се от мен да предотвратите войната.“ Не бяха ли твои тези думи?

Тя остана смаяна от неговата теория. Дори звучеше правдоподобно, само дето Папи нямаше да й приглася. Беше й казал истината и я беше отвел там, където никой нямаше да я погуби, дори това да означаваше, че ще напусне Англия, за да се укрива другаде. Положително не би я изложил на опасността да не й повярват.

— Разбирам защо предпочиташ своята версия пред моята — каза замислено тя. — Изложи на опасност дъщерята на краля. Ще понесеш гнева му, когато най-накрая се срещна с него.

— Ако това се окаже истина, ще бъда принуден да те помоля покорно за прошка.

Той се намръщи само при мисълта. Защо, след като не й повярва, че това някога ще се случи?

— Имаш ли изобщо представа какво е покорство? — попита любопитно, след това прибави бързо: — Не че ще ти простя, дори да успееш някак да покажеш известно покорство.

Той се намръщи.

— Ако ти си принцеса, в такъв случай моето семейство ще изпадне още веднъж в немилост заради мен и сам ще се осъдя на изгнание завинаги заради неизпълнения си дълг.

Твърдото убеждение, което я дразнеше толкова много, се долавяше отново в гласа му.

— Бих се съгласила с теб и щях да приключа с тази история — промърмори тя. — Но има малко несъответствие между твоята теория и днешните събития, което доказва, че Папи е казал истината. Няма да го посоча, докато не съм сигурна, че ще стигне до баща ми. Ако той не го научи, ще твърдя, че е лъжа, което ще те принуди да отхвърлиш всичко казано от мен. Но след като случаят вече е такъв и аз не се досещам как повече да те убеждавам, може да го чуеш, но само при положение, че ще го предадеш на баща ми.

— Достатъчно! Казвай!

„О, божичко — помисли си Алана. — Сега вече наистина е вбесен.“ Само защото не отстъпи с благодарност пред гаранциите му, че може би е „невинна“ ли? Или защото каза, че няма да му прости? Не бе осъзнала колко важно е за него тя да не е принцеса точно сега заради начина, по който се държеше с нея. Това наистина ли можеше да го опозори? Трябваше да се надява, че е така, но предположението не й се понрави.

— Алана! — подкани я той сърдито.

— Добре! Но те предупреждавам, че онова, което ще ти кажа, може да се окаже незначително. Няколко месеца след моето отвличане от двореца, Папи, воден от състрадание, изпратил известие на баща ми. Уверил го, че ще ме пази, докато Фредерик не открие кой е искал да ме убие. Ако писмото е стигнало до баща ми, доказва, че Папи е онзи, който твърди, и аз съм онази, която той твърди, че съм.

По лицето Кристоф не остана и следа от гняв.

— Трябваше да го споменеш по-рано.

— Ти знаеш ли за това писмо?

— Не, но скоро ще разбера.

Излезе от стаята като хала. Не се съмняваше накъде се е запътил и стомахът й се сви от мрачно предчувствие. Ако Фредерик бе получил посланието, ще се върне с Кристоф. Най-накрая ще се срещне с баща си…