Джоана Линдзи
Любовта е приказка (1)

Пролог

Леонард Кастнер обмисляше да се оттегли от занаята. Трябваше да направи нещо повече, отколкото само да обмисля. Моментът беше подходящ. Натрупа повече пари, отколкото си бе представял, че е възможно, възползвайки се единствено от своите дарби. Беше на върха на кариерата си, успехите му се радваха на неопетнена слава и никога не отказваше поръчка. Този факт бе известен на клиентите. Подробностите не бяха важни. Почти никога не му ги съобщаваха, преди да се нагърби със съответната задача. Но започна да се отвращава все повече от професията си и проницателността му се притъпяваше.

Състоянието му отдавна надмина необходимостта за насъщния, нямаше причина повече да рискува и със сигурност не бе от жизнена необходимост да приема тази специална работа. Но му бяха предложени повече пари, отколкото бе спечелил през последните три години, като половината получи предварително. Нищо чудно, че хонорарът беше направо чудовищен. Това бе от онези редки назначения, за което лакеят, който го нае, настоя за безусловно съгласие, преди да му бъде казано какво се изисква от него.

Никога не бе наеман да убие жена. Но щеше да приключи кариерата си с много по-ужасяващо престъпление — убийството на пеленаче. И не кое да е пеленаче, а наследник на короната. Политическо убийство! Отмъщение на крал Фредерик! На Леонард не му бе казано, пък и никак не го интересуваше. Някъде по пътя на живота си бе изгубил своята човечност. Беше само поредната поръчка. Трябваше постоянно да си го напомня. Не възнамеряваше да завърши кариерата си с поражение. И ако работата му се струваше отвратителна, то беше само защото харесваше своя крал и обичаше своята родина. Но кралят щеше да даде живот и на други наследници, след като скръбта му се уталожи и се ожени повторно. Беше още млад мъж.

Да се влезе в двореца на крал Фредерик през деня не беше трудно. Вратите на двореца, разположен в двора на стара крепост, издигаща се над столицата на Ливания, рядко оставаха затворени. Входът безспорно се пазеше, но на малко хора се отказваше достъп, дори когато кралят пребиваваше там. Обаче преди четири месеца беше се оттеглил в зимната си хижа в планините веднага след погребението на кралицата, за да скърби необезпокояван от никого. Тя издъхна само няколко дни след като го дари с наследница, която някой искаше да бъде убита.

Щяха да заловят Леонард на входа, ако беше дал и най-незначителен повод да се досетят кой е, но това не се случи. Славеше се като престъпник, но с името Растибон. Беше обявена награда за главата му в неговата държава и в няколко съседни. Но никой не знаеше как изглежда Растибон. Много внимаваше, винаги ходеше с качулка, срещаше се с лицата за връзка в сенчестите странични улички, преправяше си гласа, както можеше да се очаква. Открай време възнамеряваше да остане в своята родина, когато се оттегли, при положение че никой не подозираше как е натрупал богатството си.

Живееше в процъфтяващ район на столицата. Неговият хазяин и съседите не бяха прекалено любопитни и когато го питаха с какво се занимава, намекваше за износ на вино, което обясняваше честите му пътувания извън страната. Виното бе позната територия. Виното, за което можеше да говори свободно. Но даваше да се разбере недвусмислено, че няма време за празни приказки, тъй че, общо взето, минаваше за недружелюбен тип и обикновено го оставяха на мира, което го задоволяваше напълно. За човек с неговата професия приятелствата бяха немислими, освен ако лицето не упражняваше същото занятие. Но дори тогава съперничеството можеше да попречи.

Не беше така лесно да се добере до крилото, където се намираше детската стая, но Леонард беше изобретателен. Научи коя жена кърми наследницата на Фредерик и взе на прицел нощната дойка.

Казваше се Хелга. Безлична млада вдовица с пеленаче на ръце, което още кърмеше, и по тази причина бе наета на работа в двореца. Отне му само седмица да я придума да сподели неговата постеля, когато отиваше за кратко при семейството си в града. Но пък той беше представителен млад мъж към трийсетте, доста красив с тъмнокестенявата коса и сините очи и дори съумя да покаже някогашния чар от дните, когато не беше хладнокръвен убиец. Също така трябваше да убие Хелга, ако искаше да живее в родината си, след като се оттегли. Ако я пощадеше, тя можеше да установи самоличността му.

На Леонард му отне още три седмици да си уговори среща в стаята на Хелга в крилото с детската стая в нощта, когато другата дойка имаше почивен ден. Макар Хелга да го увери, че никой не навестява това крило на двореца през нощта, освен двамата войници на стража, които правеха обиколките си два пъти по това време, тя все пак се страхуваше да не загуби работата си, ако по някакъв начин го открият вътре. Преди всичко през нощта стражата в двореца се удвояваше. Но в края на краищата страстта победи и най-подходящата врата беше оставена отворена.

Само трябваше да се спотаи, докато двамата стражи напуснат крилото на престолонаследника. Не уби жената, макар че беше разумно да го направи. Все пак се бе представил с фалшиво име пред Хелга, не за да прикрие замисленото престъпление, но за да попречи на нея… или на който и да е друг… да уличи Леонард Кастнер или Растибон. Нямаше намерение да прикрие своето престъпление. Онзи, който го бе наел, трябваше да чуе за него. Но пък и нямаше причина да убива дойката, след като можеше да я упои, като сипе сънотворно във виното й. Изпита моментно угризение дори и за това.

През този един месец беше започнал да харесва Хелга. Това промени драстично първоначалния му план. Подразбираше се, че ще бъде невъзможно да живее в страната си, когато се оттегли от занаята, понеже тя можеше да го разкрие. Взе необмисленото решение именно днес и единственото сънотворно, което успя да намери бързо, не му бе известно, така че не знаеше колко време действа, затова бе принуден да избърза. Взе още едно внезапно решение — да завърже ръцете й, за да не си помисли някой, че е съучастница в неговото престъпление. Но най-лошото бе, че не можеше да се реши да убие бебето в детската стая, където жената ще го види, след като се събуди. Дойката обожаваше детето на краля, твърдеше, че го обича като свое.

Леонард бе планирал да свърши цялата работа на място. Рискът беше значително по-малък. Но след като хвърли поглед на Хелга, просната на леглото, с признаци, че скоро ще се събуди, се заоглежда за някаква торба. Не намери в стаята на детето. Кралското бебе се отглеждаше в разкош, хранеха го със златни лъжички, кошчето му, драпирано с коприна и най-фина дантела, обточено със скъпоценни камъни, струваше цяло състояние. На една полица бяха наредени безброй фантастични играчки, за които бебето беше прекалено малко. Покрай едната стена имаше скринове, натъпкани с толкова много дрешки, че нямаше дори по веднъж да му ги облекат, преди да му омалеят.

За дойките нямаше легло в детската стая. Не им се разрешаваше да спят, докато са дежурни, ето защо принцесата имаше две дойки. Всяка от тях разполагаше с малка стая, свързана с детската, където спяха и се грижеха за своите бебета в свободното си време. В един ъгъл забеляза куп възглавници във всички възможни размери, които навярно се използваха, когато бебето играеше на пода. Издърпа най-голямата отдолу, разпра единия шев и извади възглавницата от калъфката. След това проби три дупчици да влиза въздух. Щеше да му свърши работа.

Не се забави, докато пъхаше бебето в импровизираната торба, макар че внимаваше много да не го събуди. Детето беше на четири месеца. Ако се събудеше, сигурно щеше да се разплаче. Предстоеше му да мине по един дълъг коридор, после по един тесен, за да стигне до стълбището към страничната врата, откъдето влезе, имаше и двама стражи, които трябваше да избегне. Лесна работа, стига бебето да не се разплачеше.

Предната нощ си осигури въже за задната стена на крепостта, която не бе обърната към града. Тази вечер беше оставил коня си в една горичка. Подготовката му бе необходима, защото нощем портите на крепостта се залостваха и се пазеха усилено, затова му трябваше друг начин за бягство. Но стените на крепостта представляваха още едно затруднение. Въпреки че Ливания не беше във война, няколко стражи все пак обикаляха укрепленията нощем.

За негов късмет нощта беше безлунна. Дворът се осветяваше от фенери, но те му даваха предимство, понеже сенките извън светлите кръгове бяха по-плътни и можеше да се притаи, докато се измъкваше от двора. Стигна до крепостната стена без произшествия и се изкачи по тесните стълби. Бебето спеше; стражите в момента се намираха откъм фасадата. Само след броени минути Леонард щеше да бъде извън крепостта. Трябваше да привърже импровизираната торба за колана си, защото трябваше да се спусне по въжето. Торбата се полюляваше, докато се спускаше, веднъж се удари в стената. Дочу се тихо проплакване, но освен него никой друг не би го чул.

Най-накрая беше в безопасност на коня си. Скри торбата отпред под жакета си. Повече не се чу никакъв звук. Препусна през алпийските стръмнини и язди, докато се зазори. Тогава спря на една поляна, далеч от всякакви градове, от неочаквани срещи, от преследване. Времето бе назряло. Щеше да свърши бързо. Всеки ден, откакто му казаха каква е задачата, си бе острил ножа, който възнамеряваше да използва.

Извади вързопа изпод жакета си, махна калъфа и го пусна на земята. Държеше спящото бебе на едната си ръка, с другата издърпа ножа от ботуша и опря острието до мъничкото вратле. Това невинно пеленаче не заслужаваше да умре; смърт заслужаваше онзи, който плащаше. Но Леонард нямаше право на избор. Беше само нечие оръдие. Ако не той, някой друг щеше да извърши деянието. Поне можеше да го направи по най-безболезнения начин.

Поколеба се за миг, но се оказа прекалено дълго.

Пеленачето, гушнато в едната му ръка, се бе събудило. Гледаше право в него… и се усмихваше.