Джоана Линдзи
Любовта е приказка (38)

Трийсет и седма глава

Алана трябваше да се отбие в тоалетната, преди да излезе навън. В къщата на семейство Бекер имаше неголяма на партера. Хендрик отиде напред да разчисти снега. Ела й обясни как да ги намери, може би защото искаше да остане за малко насаме със сина си. Кристоф, този варварин, попита дали Алана има нужда от помощ. Тя затвори вратата под носа му. Не очакваше модерен клозет с течаща вода, какъвто имаше още в много малко домове даже в Англия, но полирано до блясък дърво криеше нощно гърне, слава богу, празно. Тъкмо си миеше ръцете, когато вратата зад нея се отвори.

Тя се обърна сепнато. Всъщност не се изненада, като видя Надя. Начинът, по който русокосата хубавица я изгледа в гостната, беше достатъчно заплашителен, за да предположи, че двете не са приключили. Алана не биваше да я дразни, но другата жена я нападна направо, като я нарече любовница на Кристоф. Отговори й ядосано, прибързано, и сега щеше да си понесе последствията.

Помисли си дали да не мине покрай жената, без да й обръща внимание, но беше любопитна да разбере толкова ли е злонамерена, колкото Кристоф намекна, или е дошла да се извини за злобната си забележка. Алана разбираше защо Надя беше толкова разстроена в двореца. Явно Кристоф я беше помолил да си отиде, тя беше отказала и той я беше изхвърлил насила. Но те са съседи! Колко близки са били преди тази кавга? Той не уточни от какво естество е била близостта им преди.

Надя разясни случая много добре, като високомерно изрече:

— Не си въобразявай, че ще се ожени за теб. В най-скоро време ще се ожени за мен. Нашите семейства очакват сватбата.

Ако не бе добавила забележката за техните семейства, Алана щеше да се хване на въдицата, че жената просто е ревнива и опърничава. Вместо това се почувства странно… безчувствена.

— Той е варварин, лика-прилика сте — отговори тя, но след това усети гняв. — Въпреки че последното, което видях, беше как ти забранява да идваш в двореца, затова се съмнявам, че възнамерява да се ожени за теб.

Какво й ставаше?! Тонът й бе заядлив като на Надя. Лицето на Надя стана червено заради това, че й бе напомнено. Все пак Алана не очакваше, че ще получи шамар, и никога не е била толкова доволна за уроците по фехтовка, както когато вдигна ръка да го парира.

— Предупреждавам те, това беше караница между любовници — изсъска Надя. — И преди се е случвало, но винаги сме се сдобрявали и този път ще се сдобрим.

— Тогава за какво се тревожиш?

— Не се тревожа.

Алана се подсмихна.

— Може да ме лъжеш. Може би трябва да убедиш него, че винаги се сдобрявате. Не ме интересува. А сега, ако ме извиниш, има едни вълци, с които искам да се запозная, перспектива, която е за предпочитане пред твоето присъствие.

Профуча покрай жената, едва ли не надявайки се, че тя ще я задържи, и тогава щеше да й отговори както знае. Беше бясна, че се замеси в скандал между любовници, и то без никакво предупреждение. Естествено Кристоф нямаше да й каже, че я използва, за да накара любовницата си да ревнува. Щом Наля си извади толкова бързо заключение, сигурно не се случваше за пръв път.

Щом излезе навън, изгледа унищожително Кристоф, който се бе запътил да види какво я бави.

Хвана я с усмивка за ръка, за да й помогне по хлъзгавата пътека, и се помъчи да отгатне:

— Загуби ли се?

— Не, мога да се ориентирам, когато ми е обяснено.

— Тогава?

— Помъчих се да укротя онази зла жена. Тя наистина е много неприятна.

— Надя отново ли говори с теб?

— Държеше да ме уведоми, че ще се ожениш за нея… в края на краищата.

— Въобразява си, това никога няма да се случи, но не е твоя работа.

— Нима? Току-що стана моя работа, след като се опита да ме удари преди няколко минути! Има късмет, че не й разбих проклетия нос.

Той се задави от смях.

— Сигурно трябва да ти обясня.

— Да, може би трябва.

— Израснахме заедно като съседски деца. По едно време даже беше най-добрата ми приятелка. Но това приключи много отдавна, когато тя стана такава, каквато я видя днес — опърничава по твоите думи и зла. Някога мислех да се оженя за нея, но бях още момче, а тя вече се превръщаше в кавгаджийка.

Алана се изчерви заради лековерието си.

— Значи не ти е любовница?

— Не, нито пък някога ще бъде. Между нас остана само неприятно чувство. Непрекъснато ме гони да се омъжи за мен. Даже се опитва да ме прелъсти. Но уловките й са прозрачни. Не съм толкова глупав, че да се хвана, и после тя да се оплаче на баща си. Хайде, ела да премахнеш отвратителния вкус от устата си с едни сладки вълчета.

Тя се ужаси.

— Да не си убил някой от домашните любимци на баща си?

Той завъртя очи.

— Сладки като бебета.

— А, вълчета — бебета! — възкликна тя, смеейки се.

Никога не бе имала какъвто и да е домашен любимец, нито пък някоя от нейните приятелки, поне не в града, където условията не са подходящи за отглеждане на животни. Мислеше, че е ужасно да се държат затворени вкъщи през по-голямата част от деня. Но веднага се зарадва, като видя четирите малки вълчета през портата — три бели, едно сиво, всичките еднакво големи. Те си играеха с кокал като с играчка.

Намираха се в просторно ограждение с високи, каменни стени. През падащия сняг не забеляза в първия момент бялата вълчица в един ъгъл, вперила очи в нея, както и вълкът, който се показа от леговището, наподобяващо пещера. Майката захапа едно от вълчетата за врата и го понесе към бърлогата. Хендрик й подвикна и тя изпусна кутрето, но това не я спря за дълго.

— Всичките ли ще скрие? — попита разочаровано Алана. — Надявах се да им се порадвам.

— По-добре се откажи — предупреди я Кристоф, застанал до нея.

Но Хендрик се засмя.

— Че защо да не може. Нека само да вкарам възрастните в бърлогата и да затворя. Храня ги от време на време и те ме понасят.

— Не са ли опитомени?

— Допускат само Джефри. Аз нямам неговото търпение.

— Нито пък аз — обади се Ела. — Позволявам му да донесе някое от малките в къщата. На тази възраст са прелестни. Но щом започнат да гризат мебелите, връщаме ги в глутницата.

Хендрик успя бързо да подмами възрастните в бърлогата, затвори ги там и отвори външната врата, за да влезе Алана в ограждението. Въпреки студа и снега си игра цял час с вълчетата. Кристоф я предупреди да не си сваля ръкавиците. Добър съвет. Острите им зъбки щяха да наранят пръстите й. Бяха много игриви. Тичаха след снежните топки, които им хвърляше. Майката ръмжеше заплашително от другата страна на оградата, но Хендрик й говореше успокоително и тя най-накрая се отпусна в снега. Но не откъсваше златистите си очи от Алана.

Ела забеляза нежната усмивка на Кристоф, докато наблюдаваше лудориите на Алана.

— Значи я харесваш?

Без да отмества поглед, отговори:

— Как да не я харесва човек? Пленителна е.

— В такъв случай не си само неин ескорт, така ли?

— Не си въобразявай повече, отколкото има в действителност, мамо. Между другото тя не желае да остане в Ливания. Иска да се върне в Англия като твоята майка.

— Аз останах заради един мъж — напомни му тя.

Кристоф я прегърна през раменете.

— Щастлив съм, че си останала, иначе аз нямаше да се появя на бял свят. Но има и друга причина да не се надяваш. Като изключим факта, че тя не е особено благоразположена към мен…

Ела се изсмя.

— Жените те обожават. Какво си направил, че да я отблъснеш?

— Някой ден ще ти обясня, ако все още те интересува, но не сега.

— Има нещо повече, нали?

Той кимна сериозно.

— Може би ще се наложи да убия човека, който я е отгледал. А тя го обича като дъщеря.

* * *

Докато наблюдаваше портите на двореца, Леонард позна стража, когото видя в склада онази вечер. И момента се бе запътил към града. Леонард беше проследил мъжа с качулката, за когото предположи, че е главатар на подмолната група онази вечер, но той отиде в една странноприемница да пренощува, а на сутринта го изпусна. Мъжът с качулката не се върна на следващата вечер, но днес Леонард възнамеряваше да провери отново. Междувременно се надявани да научи нещо интересно, като проследи войника на стражата.

Той не беше с униформа и изглеждаше много неспокоен. Все поглеждаше назад, сякаш очакваше някой да го погне, но щом дворецът се изгуби от погледа му, видимо се отпусна. Леонард го следваше бавно на кон. Като видя войникът да се вмъква в един обущарски магазин и да обръща табелката с надпис „Затворено“, завърза коня и зачака. След малко обущарят излезе и без да заключва, отиде нанякъде.

Тук ли беше новото място за срещи? Леонард провери дали има заден вход и го намери. Не беше заключено и се влизаше направо в стаичката зад магазина, където обущарят работеше. Беше още рано. Можеха да минат часове, преди да дойде човекът за връзка, а в задната стая нямаше къде да се скрие, ако онзи влезе случайно.

Поразмисли дали да не изтръгне информация по старомодния начин, но в края на краищата се сдържа. Войникът работеше за Алдо и от онова, което чу, стана ясно, че дори Алдо не знаеше за кого работи, затова едва ли щеше да научи нещо полезно. Освен това търсеше мъжа с качулката, а можеше да го познае само по характерния дрезгав глас.

Мина час. Войникът от стражата започна да похърква в предното помещение. Леонард надникна през един процеп, и видя, че мъжът се бе настанил на удобен стол. Въздъхна и продължи да чака.

След още двайсет минути вратата на магазина се отвори и затвори и чу характерния глас, както се надяваше:

— Събуди се, хей.

— Извинявам се — избъбри войникът. — Не знаех колко ще се забавите.

— Райнер изпълни ли заповедите?

— Постара се, но не успя.

— Много добре.

— Много добре ли?! — извика войникът. — Нарочно ли подредихте нещата така, че да го заловят?

— Не, но това беше необмислено решение, за което нашият работодател бързо съжали, така че не се пъхай между шамарите. Сигурно имат други планове за нея. Него заловиха ли го?

— Да, и аз няма да се върна в двореца. Ще ме издаде, ако вече не го е направил. Независимо дали ще ме заклеймят като дезертьор или шпионин, ще ме издирват, затова напускам страната.

Леонард се вбеси. Бяха се опитали отново да убият Алана и пак ли планираха убийството й? На това трябваше да се сложи край, и то в най-скоро време, така че трябваше да вземе по-решителни мерки.

Излезе от магазина тихо, върна се при коня си и се приготви да проследи човека, този път, без да го губи. Ако днес не се добереше до име…

Видя как онзи излезе от магазина и се качи на коня си. Днес не беше с качулка и Леонард забеляза, че е двайсет и пет-шест годишен, красив, с черна коса и атлетично тяло.

Насочи се извън града на юг по един от най-оживените пътища. В тази посока се намираше обширното имение на Бруслан, известно още като Крепостта, защото приличаше на малко градче с хубави къщи, обградени с невисока стена. Крепостта нямаше градски порти и след като толкова много хора бързаха някъде по работа, никой не попита по какви дела е пристигнал Леонард.

Човекът, когото следеше, влезе в най-голямата къща, но толкова много господарски изглеждащи мъже и жени влизаха и излизаха, че не можеше да прецени на кого докладва мъжът. Все пак не се забави дълго. Когато излезе, беше с Карстен Бруслан, но всеки тръгна по пътя си, без да разменят дума — Карстен в елегантна карета, другият се метна на коня и се отправи към града.

Леонард нямаше да знае, че другият мъж е Карстен, наследникът на предишния крал Ернст, ако не бе чул случайно името му на празника и не го бе огледал добре тогава. Съвпадение ли бе, че двамата излязоха по едно и също време? Реши да проследи Карстен. В действителност привилегированият наследник на фамилията Бруслан може би знаеше отговорите на въпросите, които търсеше, но дори да не ги знаеше, беше време да разрови леговището, та да види какво ще излезе оттам.